В сряда вечер, 11-ти май, Красимир Йорданов Ви чака в “Bee Bop Cafe” – Пловдив, под дома на техниката и “Лъки синема” от 18.00ч. Ще прочете текстове на Стефан Бонев и Афонсу Круш. Ще има и китара. Това участие му е било осигурено от Стефан Бонев ден преди да отлети в небето…
По едно стихотворение на шестима от най-популярните съвременни български поети и три творби от наш майстор на късия разказ бяха публикувани в юбилейния брой № 100 на излизащото на френски език в Париж списание “Ревю периодик”.
Поезията е от Петър Андасаров, Тодор Биков, Първолета Маджарска, Атанас Капралов, Георги Ангелов и Владимир Луков. Късата проза е от Стефан Бонев, който е представен със своите разкази: „Продавачката на сувенири”, „Ресторантчето на Дияна” и „Пепито”. Текстове на Стефан Бонев са превеждани вече на 7 езика: английски, руски, немски, чешки, гръцки, холандски и френски.
„Ревю периодик” или „Revue Périodique sur la vie en Bulgarie”, както е цялото название на изданието на френски език, излиза от 1998 г. Негов директор е българският емигрант Тончо Карабулков.
Провокиран от разговора на Стефан Бонев с водещия на предаването „Клуб Неделя“ на Радио Пливдив, Мишо Гръблев, реших да споделя някои разсъждения по въпроса с DRM защитата на електронни книги.
Основният въпрос за нас, като потребители на съдържанито на една книга, била тя на книжен носител или електронен формат, е нивото на достъп и правото на ползване.
Какво се случва, когато ние станем собственици на една книга, закупена по естествен начин от коя да е книжарница? Ами ставаме собственици на тази книга, слагаме си я на рафта в библиотеката, до другите книги и когато решим можем да вземем книгата, да я разтворим, да четем и пак да я върнем на рафта. Ако решим, можем да я дадем на някой наш познат или приятел, който съвсем спокойно и логически естествено също може да я чете и после да ни я върне. Ако искаме, можем да я подарим на някогого. Тоест можем да правим с нея всички онези севсем нормални неща, които се подразбират от правото ни на собственост върху тази книга. С никое от тези свои действия не нарушаваме коя и да е буква на Закона за авторското право и сродните му права. И ние оставаме собственици и упражняваме това свое право до момента, в който тази книга физически съществува. Когато тя се амортизира (разбирай изпокъса, загуба на страници, текстът стане нечетим от износването на времето и т.н.), по естествен и нормален начин ние я губим и спираме да бъдем нейни собственици.
Какво се случва ,обаче, когато закупим електронна книга с DRM защита?
DRM, като софтуерен продукт има няколко опции:
И др.
Тези опции могат да се изберат в зависимост от формата и предпочитанията.
Има един момент, който е особено важен. Как, по презумпция, да се защити авторсото право, без това да влиза в конфликт с правото на собственост и свободния достъп до съдържание на притежателя (потребителя) на книгата. Тук именно DRM защитата поставя бариери и ограничава достъпа с, иначе, достоверното оправдание, че е пазител на авторско право. Едното, обаче, не изключва другото. Не е оправдано за сметка и скрита зад красивите фрази тази, така наречена, защита да ограничава правото на собственост и достъп до съдържание. Та ние дори не можем да преотстъпим тази книга на наш познат да я прочете или, ако искаме да го направим, трябва да му дадем и устройството (компютър, таблет, електронен четец, телефон). Това не е защита на никакво авторско право, а забрана за достъп и по един абсолютен начин отблъсква потребителите от електронния носител, като форма на четене на книга. Ав торското право е защитено със закон и неговите клаузи с еднаква сила са валидни както за една книга на книжен носител, така и за нейния електроннен еквивалент. И щом за нигата на книжен носител е възможно да се приложи този закон, без да се ограничава достъпът до съдържание и право на собственост и в същото време авторските права са защитени, това би трябвало да важи по абсолютно единтичен начин за електронния вариант на една книга. Ето защо смятам, че или производителите на DRM софтуери трябва, съобразявайки се с тази, иначе, елементарна логика, да променят подхода си или издателите и разпространителите на електронни книги трябва да заобикалят DRM. Това е положението.
Най-важното нещо е една книга да бъде устойчив продукт и нейното ползване да се различава от това на ползването на книжната книга само по формата. Другото е бизнес, скрит зад сладките думи за защита на авторко право.
Росен Борисов
Истинското име на един човек
В памет на човека Джимито,
чието истинско име беше Приятел
Това не е точно разказ. Или поне не е точно този разказ, който бих ис-кал да напиша. Това е разказът, който написах…
Това не е разказ. Това е самата истина. Или поне истината, която се получи, а не тази, която бих искал да бъде. И все пак това е донякъде моя-та истина, макар да не ми харесва такава. Дай боже, да е и вашата истина, независимо дали ви харесва. В тази истина аз съм само страничен наблю-дател, макар да ми се искаше да бъда и нещо повече – ако не главен герой, то поне второстепенен.
Главният герой се казва… Впрочем никой май вече не си спомня как се казва главният ми герой. Всички обаче му викаха Джимито. Като какъв да ви опиша Джимито? Както и да го направя, все ще има нещо субективно в това, дето уж е истина. За едни Джими беше просто кварталния пияница, който се разхождаше с любимата си плоска бутилка във вътрешния джоб на протърканото яке. За други беше бодигардът на стоматологията и хле-барницата в центъра на града, около които се навърташе най-често. За тре-ти беше вечният критикар, за когото нямаше тема – табу. А за мен беше предрешен светец, пратен от небето, за да ни създава чувство за вина, ко-гато постъпваме несправедливо към себеподобните си.
Джимито беше привързан към няколко неща, от които негова беше единствено плоската бутилчица с ракия-менте, в която някога, много отда-вна, е имало марково уиски. Той надигаше ракията от време на време, или просто отливаше в пластмасовата чашка с кафе, с което го черпеха в хле-барницата. Впрочем това не беше почерпка, а отплата за помощта при пренасяне на тави с банички, каси с безалкохолно и т.н.
Джимито беше привързан и към самата хлебарница, без която живо-тът му просто нямаше да е същият. А тази хлебарница съществуваше много отдавна, може би още от сътворението на света, поне в този му вид, в кой-то го възприемаше нашият главен герой. През годините в нея се смениха много продавачки и какви ли не артикули хляб и закуски. Като че ли неп-роменен си остана само Джимито.
Най-големите му притеснения дойдоха с реституцията. Старите собс-твеници си взеха хлебарницата и започнаха дълъг ремонт. Притесненията на Джимито се проявиха външно в по-усърдното надигане на бутилката. Само той си знае как се е молил на господ, в познатото му помещение да не се появи някой бутик, офис на фирма, или магазин за бяла техника. И накрая Бог явно склони пред молитвите му, защото след няколко месеца ремонт, без много шум магазинът отвори врати, зад които отново имаше лавици с банички, бюреци, кашкавалки и касетки с пухкав хляб. Новите продавачки се оказаха приятни млади момичета, които бързо свикнаха с Джимито, приеха без колебание помощта му, и го черпеха с някоя друга баничка и с кафе.
Докато траеше ремонтът, божият човек намираше утеха единствено в стоматологията в съседния вход до хлебарницата, която също беше рести-туирана. Зорко наблюдаваше кой влиза и кой излиза от сградата, размиш-лявайки и за нейната съдба.
Щастието на Джимито от факта, че отново има хлебарница, която да поддържа крехкото равновесие в живота му, обаче не продължи дълго. Един ден, около Нова година, господ прибра при себе си изстрадалата му душа. Сутринта двете хубави хлебарки, дошли да отворят магазина си, на-мериха пред вратата само плоската му бутилка с недоизпита ракия. А тяло-то на Джимито беше в съседния вход, замръзнало и сгърчено в нечовеш-кия студ. Смъртта на кварталния пияница, на божия човек, или както там го възприемат вашите сетива, на пръв поглед не се отрази особено на хората, пазаруващи в хлебарницата, нито на собствениците, нито на продавачките, а най-малко на пациентите на стоматологията. Повечето от тези, които го познаваха, рекоха само по едно “Бог да го прости”. Казват, че погребение-то му било бедно и от към хора, и от към почести. Не обичам гробищата. Впрочем Джимито не беше безизвестен човек. Още на другия ден в кри-миналните хроники на местните вестници се появиха съобщения, че ни е напуснал бодигардът на стоматологията.
Някои разправят, че в гроба му заедно с ковчега близки приятели са поставили и плоското му шишенце с ракия, за да си отпива и в отвъдното. Не зная доколко това е вярно, но един ден сред съкварталците се понесе слух, че в някои по-студени и мрачни сутрини са виждали отново плоската бутилка на същото място, до вратата на хлебарницата, там където я е беше оставил Джимито, преди да намери смъртта си. В някои от слуховете ста-ваше дума и за чашка с още неизстинало кафе, която била намирана до шишето. Аз обаче не хващах вяра на тези слухове, тъй като бях заклет ма-териалист, който е свикнал да възприема нещата само такива, каквито ги усеща със собствените си сетива.
Една мразовита утрин, обаче, възгледите ми за живота бяха разбити на хиляди малки дребни парченца, които повече не успях да слепя по поз-натия ми досега начин. Бях тръгнал за работа по-рано от обичайното. През нощта спах неспокойно, присънваха ми се кошмари, от които се събудих почти посред нощ изпотен, и само със смътния спомен за нещо странно, страшно и необичайно. Отбих се, както обикновено, до хлебарницата, за да си взема кафе в пластмасова чашка, но се оказа, че още е рано и е зат-ворено. Бях увил шала си почти до очите, тъй като студът тази сутрин беше надминал дори себе си. Да не говорим за отвратителния вятър, който се опитваше да стопли студените си пръсти в бузите и челото ми.
Тъкмо се канех да си тръгна, когато с периферното си зрение зърнах нещо необичайно. Бутилката с преполовена ракия и чашката с кафе, от ко-ято се издигаше рехава пара. Наведох се и ги взех в ръце. Бяха съвсем ис-тински и реални. Бутилката залепна със студенината си по лявата ми ръка, а кафето сгря десните ми пръсти. Огледах се наоколо, но не видях никого. През главата ми премина мисълта да опитам от двете питиета. За миг се преборих със страха, който ми крещеше “Недей!!”, и вкусих от кафето.
Докато ароматната течност с лек привкус на евтин алкохол, потегли към гърлото ми, слухът ми долови сочна тютюнджийска кашлица зад гърба ми. Обърнах се рязко и го видях. Все едно никога не беше умирал, все ед-но не го бяха погребали. Той си беше, Джимито. Жив, живеничък. Пушеше цигара, стисната с шепа, а очите му ме гледаха усмихнато изпод прихлупе-ната ушанка. Нещо ми говореше, но не можех да разбра какво. Думите му бяха точни и ясни, размесени от колоритните му псувни и попържни, но не разбирах нищо. Стоях вцепенен, с увиснало чене, с кафе в едната ръка, с ракия в другата, и не можех да откъсна поглед от него. Ни в клин, ни в ръ-кав, се почувствах неудобно, че съм му отнел питиетата и му ги подадох, опитвайки се да кажа нещо извинително, но май не се получи нищо смис-лено и членоразделно. Той захвърли фаса си в близката локва. Много ясно си спомням краткото свистене, с което огънчето на цигарата докосна вод-ната повърхност. После Джимито пое от мен бутилката и чашата… И просто изчезна от очите ми. Стопи се като дим. Докато премигвах от новия шок, който преживя материалистическото ми съзнание, все още чувах заглъх-ващата му кашлица.
След преживяното не бях на себе си цял ден. Колегите ме гледаха странно, а началството ми удари една яростна критика за няколко отго-ворни ангажимента, които му бях провалил с разсеяността си. Тази нощ също не спах добре. Отново сънувах странни неща, които на сутринта вече бях забравил. Отново станах рано, и първата ми работа беше да отида до хлебарницата. Огледах трескаво прага на вратата, после площадката нао-коло, всички первази, където е възможно да се поставят чаша с кафе, или бутилка с ракия… но нищо. Тъкмо обаче се наканих да си тръгна, мислейки си, че явно всичко от предната сутрин е било продължение на кошмарния ми сън, чух зад гърба си позната ми кашлица.
Обърнах се толкова рязко, че загубих равновесие, и за малко щях да падна. Пак беше той, Джимито. Подаваше ми бутилката с ракия и чашката с кафето. Фасът висеше на усмихнатите устни около небръснатото му лице и ме подканяше с поглед да ги взема. Преди да поема пластмасовата чаш-ка, погледнах още веднъж към хлебарницата, за да се уверя, че още е зат-ворено, и че не може точно оттук да е взел това горещо кафе. Когато взех и бутилката, той промълви: “Те вече са твои!”. Този път съвсем ясно разбрах какво казва. Чух думите не с ушите и, те прозвучаха направо в трескавия ми мозък. След това Джимито отново изчезна. И усетих, че този път си отива завинаги.
Гаврътнах една солидна глътка от бутилката и в мен се разнесе прият-на отмала с аромата на гроздова ракия. Залитайки, бавно тръгнах към службата. Този ден също не бях на себе си. Провалих една дълго готвена сделка на началството. Освен това ме обвиниха, че идвам пиян на работа и… ме уволниха. Не искам да говоря затова.
Не ми остана нищо друго, освен на следващата сутрин да се върна до хлебарницата, да седна до вратата, да отпия яка глътка от шишенцето на Джимито, и да псувам целия живот, началството, и всички наред. Сякаш имаше кой да ме чуе. Запалих цигара, и се закашлях, спомняйки си, че се каня да ги отказвам.
Когато се присегнах още веднъж да взема шишето с ракията, което беше до мен, напипах нещо меко. Беше ушанката на Джимито. Взех я и я сложих на главата си, тъй като студът беше сковал челото ми. Докато я на-гласях, за да покрие по-плътно ушите ми, чух звънък момичешки глас: “Здрасти, Джими! Днес пак си подранил”. Повдигнах глава. Беше едната от продавачките, която търсеше в чантата си ключовете за хлебарницата. Станах, усмихнах се, и я поздравих. Почувствах се по-добре и адски ми се припи кафе. Сякаш никога не бях умирал.
