Нека да започнем с най-тривиалния, но въпреки това пиперлив въпрос, който се задава на всеки автор: Защо пишете? Какво е за вас литературата: призвание,
работа, хоби ..?

За мен литературата и писането представляват много неща. Понякога са, един вид, терапия, друг път – споделяне на всичко онова, което искам да запазя свежо в паметта си, за да не избледнява. Писането е моят начин да застана срещу себе си честно и да си задам всички въпроси, от които се страхувам или всички мисли и чувства, които не си признавам – било то хубави или лоши. Но аз не пиша само за себе си. Пиша и за другите. Тогава става начин да съпреживея, да се докосна, да докосна. Писането е начин да вдъхновя. Понякога да излекувам. Друг път просто да споделя. То е моят начин да общувам със себе и с останалите. Част от мен е, така че е нещо повече от хоби и твърде далеч от работа, защото не е по задължение. Писането за мен е призвание. Начин на живот. И нищо по-малко от това.

Цялото интервю с Валентина Йоргова, можете да прочетете тук:

Прочетете още: Интервю  Сезон България

– Тъгата, чедо, живее в очите на людете. Пълни ги с едни хе такива сълзи – същи езера ги сторва, аха да прелеят ! Ама не преливат, чедо. Колкото по-дълбока е мъката, толкоз по-дълбоко потъва у душата на човека. И се не излива. Навътре дави и свят я не вижда. Щото никой не гледа по очите, ами у крака си – да се не спъне. А се е спънал! Спънал се одавна у липсата си на човещинка! Щото и звяра ти гледа в очите, ама не и човек у човека да надникне! Гаче огън ще го изгори, ако рачи да пипне туй, що мъчи другия. А не е всякога тъй… Не е. Тъгата, чедо, се минува кога чужда ръка на рамо усетиш и някой ти чуе приказката. Кога добро ти стори и от комата си ти отчупи, па като ти напълни търбуха и душа ти пълни! Разказаната беда е половин беда. Чутата болка по не боли. Ама да чуеш, първо тряба да видиш.
Чувай какво ти думам, да се научиш. Хората всякога в очите да гледаш! Там и мъката, и истината дом си сторват. И обичта. По очите всичко мож позна и по тях никога не мож сбърка що на врата ти иде да похлопа.

Валентина Йоргова, “ Гласове в тихото“

– И празник да е, чедо, с празно сърце в черква не влазяй. При Бога се дохожда кога на душа й се говори. Вярата се не ражда. Тя живее в тебе. Или я имаш, или я нямаш. И ако е прекрачила през прага и е излязла, дорде се не върне, напусто ще коленичиш пред иконостаса и ще редиш молитви. Напразно ще гори вощеницата и все ще ти е тъмно вътре. Думи без вяра не летят нависоко, чедо, губят се из въздуха яко дим и Господ ги не чуе сред другите. Тамянът няма да ти прогони дяволите, ако с гняв идеш при Бога сметка да му държиш. Той знае какво, как и защо. Човешките очи не видят напреде, както Неговите. Благословиите често идат в дрипи и после светват в дните. Пък и всякоя молитва не е за свят. Често наглед доброто в пазва си змия крие. Никогаж не спори с Бога! Той и от високо добре види.
– А кога и как да му се моля, та да чуе?
– С чисто сърце. От душа, чедо. Кога и къде почувстваш нужда. И на нивата да е, и докато шеташ из къщи да е, хлаб като месиш, менци да пълниш – тежи ли ти нещо, речи му. Той чуе без значение неделя ли е, голям ден ли е, не е ли. Само с вяра му думай и Той ще ти стори чудеса.

Валентина Йоргова, “ Гласове в тихото“