Бистра Величкова пише, защото се опитва да осмилси и пресъздаде света. Иска да запечата това, което вижда и ѝ се струва интересно, и важно. Пише, защото това е единственият начин да промени света – като създаде друг, по-красив, по-истински и по-вълнуващ. Последно е плакала на летище „София“, когато на „Заминаващи“ възрастна жена е изпращала сина и внуците си обратно за чужбина. Никога няма да опита да променя хората. Нейната рецепта за успех е „Follow your bliss!“ – Joseph Campbell.

Цялото интервю с Бистра Величкова, можете да прочетете тук:

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. “Страница”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, „Факел”, „Кръстопът”, LiterNet, както и в американските издания “Drunken Boat” и “Catamaran Literary Reader”. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014 г.) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015 г.). Книгата е сред номинираните за годишната награда „Ваня Константинова – 2016“. В момента авторката подготвя стихосбирка.

Автор е на блога “Двойна измама” (http://beastra.wordpress.com/).

Стихове на Бистра Величкова за сп. Е-същност, които не са публикувани никъде до сега.

***

                    “Човек и добре да умира, пак живее”
                    “Рамбо 13”, група за културен тероризъм

осъден на живот
е смъртна присъда

 
Чиста

                      “това е голяма пропаст
                      в която ще падна бавно завинаги
                      но няма да живея дълго за да се шокирам”

Мартин Костов, “Бяло, зелено, червено”

няма как
да се измъкна чиста
да изплюя хаповете
да издишам прахта
на хилядите нощи,
в които съм крещяла
да извадя
иглите от вените,
чуждите тела, които
някога са ме обичали
мислите за самоубийство
двата грама в джоба
нощта в районното
адресите,
от които съм си тръгвала
и вярата,
че въпреки живота
ще остана чиста

 
без бъдеще

облизвам халката му
свалям я с устни
от безименния
целувам морала
с език
усещам инициали и година
в която той
е бил щастлив,
а аз
съм била
просто бъдеще

***
                       “блестиш с отворена уста
                       и търсиш въздух”
                      “духай”, Васил Прасков

Единственото,
което харесвам в теб
е начинът, по който
си отиваш
след като
си ми духал

 
Никой, който е винаги до мен

Искам да избягам
от самотата
от изоставянето
от отчаяната топлина
изпросена
от непознати
от себе си
от времето
в което ме няма
от никой,
който е винаги до мен
от химията,
която ме променя
от 13-тия етаж,
който фатално
ме привлича
като непознат
във влака,
който единствен
е способен
да те разбере
без да те осъжда
за това,
че не можеш да бягаш
и взимаш влакове,
в които те стоплят
непознати

***
Дъхът на цигари и бира
безкрайната нощ
по устните ти
са упадъкът в който
езикът ми
се влюбва
когато е
в теб

 
***
нощта свършва
между краката ѝ
сутринта е
мокра и празна