Венелин Бараков е роден на 11.06.1974 г. в гр. Трявна. Завършил е Славейковата гимназия в родния си град и висше образование във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работи като учител по история. Негови разкази и есета са публикувани във в-к “Тревненска седмица”, в-к “Литературен вестник”, алманасите “Ралица”(Трявна) и “Света гора”(В. Търново), ел. сп. Литернет, сп. Съвременник и др. Автор е на две книги: “Етюди по човешкото”, изд. Литературен вестник, разкази, София, 2015 г. и “Глад за насъщното”, изд. Абагар, есета, В. Търново, 2016 г.
ПРИТЧА ЗА НАЧАЛОТО И КРАЯ
(из живота на цветята и дърветата)
Малкото стъбълце поразбута почвата над себе си и се показа на света. Отхвърли топлата земна гръд, която го пазеше, докато пълзеше нагоре, докато се роди. Отначало му се струваше непосилно бреме да отмести цялата тази черна, топла пръст. Корените му бяха слаби; телцето му – съвсем крехко. Една тънка шийка и малка, като точицата на калинка главичка. Първите опити да се пребори с майката-земя бяха неуспешни. Земята кънтеше: “Не си готово още. Не бързай!” Растеше с дни, а соковете, които черпеше от плодородната гръд на майката, увеличаваха силите му. То наедря. Получи форма, енергия, сила… И опита отново. Самичко. Повдигна буците пръст… още малко… само още едно усилие… Една голяма светла топка се облещи насреща му, като го заслепи.
Стъбълцето се прикри с листенца; окопити се и изпъна снага по посока на светлината. Топлото слънце го погали нежно по чашката. То се отръска от последните бучки пръст и се усмихна: “Я, навън било приятно топло. Топлото го има не само в майката-земя. Несравнимо светло е. И синьо. Много интересно.”
Стъбълцето отпусна спокойно листа. Светът навън властно го привлече. То започна да го изучава.
Растеше бързо. И учеше бързо. След един сезон вече познаваше времето, деня, нощта, съседите си – също цветя или дървета. От земята смучеше сокове и се хранеше. Един ден изненада всички съседи и приятели с прекрасен син цвят. Стъбълцето се превърна в красива млада теменуга. Всички се ококориха и наостриха листа. Някои зашаваха развълнувани, други затаиха влажен и усоен дъх. Но всички му отдадоха почит, както повеляваха традициите.
Не след дълго задуха вятърът. Не онзи нежният, галещият цветните рамене, а смерчът. Шибна младото цвете през синия цвят и то повехна. Посърна. Вятърът не спря да духа цяла нощ. Покосяваше дървета и цветя и нямаше милост към никого. Младото цвете се свиваше, загъваше се с малкото останали листа, подвиваше стъбло и накрая, за да оцелее, прегърна земята. В ранната утрин всичко утихна. Цветенцето оцеля.
Събуди се. Разкърши рамене. Беше премаляло и бито. Но живо. Цялото раздрано, клепнало. Свежият син цвят бе потъмнял до тъмновиолетов. Цветенцето дълго тъгува, лекува рани и научи най-важния, единствения урок на живота: Долови, че всеки ден в него умираше по нещо. Прие смъртта като най-доверен съюзник. Единственият истински приятел. Помнеше смъртта, за да се радва на живота.
Разбра, че е дошло на този светъл свят за кратко, за определено време. Че този свят е само привидно светъл. Но за да оцениш и разбереш светлото, трябва да опознаеш тъмното. Потайното. Злото.
Слънцето вече пареше и достигаше връхната си точка. Цветенцето го проследи как се издига от земята, от която беше родено, и вечер, след цял ден работа, отново се прибираше обратно в утробата на Майката. Всичко се въртеше, изкривяваше, разширяваше се и се свиваше. Различни нюанси на едно и също нещо. Животът е тайна, разгадана от малцина. Тайната на разширяващия и свиващ се кръг. Едното ражда две, и така до безкрайност… Има край само от едната страна – другата е вечно променяща се, вечно разширяваща и вечно възвръщаща се към Едното. Цялото. Кръгът. Корените. Всичко. И нищо.
Нощ. Мрак. Тук-там греят звезди. Винаги и никога. Далечни цветя, които светейки, живееха. Така мислеше цветчето.
Когато слънцето отново се вдигна от Земята, цветчето вече беше по-добре. Соковете укрепиха стъбълцето му. Възвърна си малко от синия цвят. Стоеше изправено: гордо и вирнало новия цвят. Можеше да се любува на топлото. На слънцето.
След ден цветчето вече блестеше със наситената си синя хубост. Още по-ослепителна от преди. Огледа се. Искаше да сподели с някого радостта си. Удивлението. Никой от старите му приятели не му обърна внимание. Цветчето пак затрептя. Никакво внимание. Изведнъж се почувства зле. Пресечено, но не от вятъра. Никой не се интересуваше от него, от присъствието му, от съществуването му. Беше само. Останало само на бурите.
“Помни смъртта” – си каза цветчето и се усмихна. Цялата тази красота, която носеше, му беше ненужна. Себе си ли да плени с нея? Кой щеше да й се любува?
Цветчето много се натъжи. След толкова дни живот разбра, че не е важно колко си красив, умен или изключителен, а дали има нужда от теб! Затова живо се зарадва на малкото, неопитно козле, което се озъби срещу него.
В този миг цветчето посиня от вълнение. Стана тъмносиньо от любов и тихо прошепна на козлето: “Аз се влюбих в теб. Вземи ме, ако ме харесваш. Отведи ме далеч оттук!”
Козлето чевръсто повдигна брада и оголи предните, остри като резци зъби. В същата секунда дръпна цветчето с уста и прекърши стъбълцето му. Погълна синия цвят и крехкото зелено телце и доволно премляска с уста.
Прочетете още: Белетристика Сезон България
