Точно така, ми се струва, че не сме родени за благоразумие.
Не вярвам, че някой от нас трябва да бъде благоразумен.

Николай Василиевич Гогол

Бонжур, мадам! – на шапката си казах. Погладих и прекрасните пера
по периферията – за награда. Тъй вдъхновяваща сте днес! Приличате
на взрив в чаша с лимонада. Светът е огледално крив и недоволен
от нощес. Но да изпием по кафе със сенките си за да влезем в кадър.

Обичате непозволените неща, нали? С Вас определено си приличаме!
Предлагам  Ви „Червено кадифе“, а после на пазара да отичаме за козе
сирене, смокини, пламенни рутбекии за масата ни в хола. Кокардата
носете от прозрачен тюл, лекува от депресии с хронична меланхолия.

Класическият израз: „Ще ти я сложа шапката, о как ще ти я сложа“, не
бива тревожи крехкия Ви вътък. Стилът Ви определям като сдържан,
граничещ с екстравагантната Ви същност. С финес нанасяйте боите
на войната в отраженията ни в калните платна на вчерашните локви.

Непозволено е за възрастта Ви да сте толкоз дръзка. Не Ви ли пука? О,
мрачните ми настроения обиждат същността Ви? Предлагате да сложа
нещичко безцветно? Не съм толкова отчаяна, мон шер ами. Не е прието
в „нашите среди“ благоразумието… Непозволеното диктува модата.

Илияна КРЪСТЕВА

Истината е по-странна от измислицата.

Проспер Мериме

Достигнах бряг. Незнайно как дълбокото преплувах,
безцелно, без хал хабер защо успях, не знаейки да
плувам. Дори и днес, все чакам вест, че нещо в мен
ще се спомине, защото фазата за лудост изгоря.

Животът бърза в друга фаза да премине. Удобно в
Ада, между две прегаряния, ще си постеля с изрезки
от вестници и ще подремна. Под лупа в заглавията им
ще прочета курсива: Дотук с добрите намерения!

Живях на другите да служа – как глупаво звучи, но
ако искате по умно: Живях за другите…Брависимо!
„На никого не нужна“ е име, което ще ми подхожда още
утре. Отивай си, отърквайки стените в къщи. Коя си ти, бе?

Ти ли си, все тая ли си или пък, все ми е тая, че си същата?
Игра ли ролите достатъчно добре за да те аплодират? О,
Изхвърлиха ли те? А беше истинска! Безбожно грешна,
скандално мръсно- чиста, измита със сълзите на илюзиите,

несбъднатите мисли, че никога не ще припариш там,
където си била щастлива. И нека да добавим сол в раната:
Светът не го е еня – кой, кога, защо и как ще го обича.
Знаеш ли, преди опитвах да разбера в целия и смисъл

Вселената, и нейните закони. Сега, като вретено въртя
си спомените и се моля, Вселената в мен да събере
трагикомичните ми роли, грешките безгрешни, тайните
ми явни, веселите ми страдания и невиновните вини,

кошмарните и тъй лежерни дни, проклетата ми тъжна
веселост, смеха през плач, гротеските на моите желания,
кристално чистите ми помисли потънали в прах … Дано
оневини ме в името Господне някой, задето не разбрах :

Коя съм, коя бих искала да съм, коя ще съм? Да оправдая
жалкия си страх пред вас, ще трябва да призная – НИКОЯ
не съм, НИКОЯ не бих поискала да съм, НИКОЯ ще бъда!
Тръгвам за да измисля странни истини, които да се сбъднат.

Илияна КРЪСТЕВА

Вдън гори тилилейски, сред провиснали борови лишеи на престанали да
мечтаят дървета, звук от отчупено клонче кънти надалече. Лъкатушат
застлани с иглички лисичи пътечки. Орешарката лющи шишарка. Полита,
изпреварило вятъра, семенце в следа от копито. Изпод дънера белка наднича.

Усуква си нишките в мрежичка паяче, прихваща тежката капка, втъкава
слънчеви зайчета в решетка от сребърни паяжинки. Залюлява опашка
игривата катерица, прехвърча в парабола, разгонва златните бръмбари
и змийчето в хралупата на кълвача. Потича смола кехлибарена по кората.

Край меча бърлога горските мравки сноват. Манатарки, зеленики и рижики
повдигнали шапчици свенливо жумят. Ушатата сова в кухината на бора гнезди.
Сивото съселче лениво с главата надолу виси. Оглася тъжният зов на древния
дух в планината сръндака. Величествена Луната расте. Звездите прегръщат Земята.

„СЛУЧАЙНОСТ“ – Бог се подписва така!

Илияна КРЪСТЕВА

Когато се изправихме пред врага, аз се изкачих на върха на една висока скала и се превърнах в орел. След това се спуснах върху врага, като го нападнах с нокти и клюнове. Той беше толкова изненадан, че се предаде незабавно.

„Чудните приключения на Барон Мюнхаузен“
Рудолф Ерих Распе

Слънчев камък искам да бъда, в процеп на сребриста скала. Дърво
полетяло в урвата, с корени жадни, нахранили дънера с годишните
кръгове от буйни разцвети, преображенски митарства, снежинка с
рога в чичопейовите гнезда. Искам да бъда парабола, стремително
птици по нея нека летят, преди неподвижно да виснат във въздуха.
Гръмотевичен облак да съм и следа в прахта от обратната страна на
Луната. Искам да бъда перото от Ангел на нечия шапка. Неопалената
къпина в просеката между слънчогледите и щурите вретена на житата.
Не ми отговаряй сега. Промеждутък от време ти трябва. Недомисляй.
С нокти и клюнове ще довърша врага си, докато ти проповядваш. Не
смей да ми пречиш. Аз съм орел, като оня двуглавия от жезъла, с който
изправяш човешките гърбици. Изненадах врага неочаквано, затова се
предаде. Ще кръжа над старото стълбище, дето скрибуца, като ритлите
на каруца, откарваща онези „безсмъртните“, сред пепелявата улица с
тъжните къщи до църквата. Ще погледна отгоре певницата, полилеите и
владишкия трон, вдясно от царските двери- иконите и кръжилката. О,
всъщност, Ти виждаш заблудата. Напиши ми с лъча, който се спуска
от купола: Дали си струва всичко, неочаквано и изведнъж да се сбъдне?

Илияна КРЪСТЕВА