Опитвам се да видя нещата със затворени очи, защото с отворени очи не виждаш същото.

Жан-Люк Годар

Оседлавам времето. Постепенно. Не е нужно да бързам преди да го яхна.
Втренчено гледам петното на челото му, очите от Вилеров гоблен и как
мята опашка. После пръхти, потропва с копито, потръпва. Разтърсва си
гривата. Потупам гърба му признателно: Ще се справим. Нека опитаме!

Кой определя дали си глупав или обратното… – питам го. Цената си как
ще представиш? Този ли, безкористно който дава, раздава, дарява и учи
другите какво и как да направят, той ли изглежда ограбен? Измамникът
по-успешен ли е? Изненадващо! Това което си заслужава не се продава!

Защо поставяме часовника да измери неизмеримото? Хронос  убиваме,
неочаквано тръгваме от прозаичния свят. Напред или назад, все сновем,
въртим се в кръг, гневно се завръщаме – там, където сме никои и ничии.
Търсим причина „да сме“, като следствие, а времето не се връща назад.

Да вярваме в Бог и законите? Късно е? Ретроградно? Питам?… Човеци,
да ценим милостта наравно с прошката. Мярка за пребиваване в битието
нека е: “Времето е в нас и ний сме във времето“. Обичай, почитай, не
лъжи, не кради,  … се вместват само в сърцето и в глагола “бъди“.

Знаеш ли, Време, имам девет живота! Всички започват от днес и оттук.
Ще се боря с тях доколкото мога и по Донкихотовски ще обичам до смърт.
Следите не крий, не замитай тайните радостни чувства, когато говорех
с душата си. Съществува само време за щастие. Така е създаден светът.

Илияна КРЪСТЕВА

В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.”

(Йоан 1:1-3)

Не ме тъпчете. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Ръждясва дълговечният метал и камъкът на прах ще се

разпада. Камбаните ще оглушеят с изтръгнати езици и

ще се сринат градове, но аз ще разговарям с птиците.

Не ме горете. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Пророци ще вещаят по вятъра додето ме разпръскат.

Зазидайте и заключете ме с девет катинара. На кладата

ме изпратете с „ Анатема“, от пепелта за да възкръсна.

Не ме презирайте. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Човечността с човечност наследете! С шепи мъдрост оставете

 да раздам .Устите ви не трябва да немеят за доброто. Предавайте

 го от ръка в ръка и с факела на словото тъмнината осветете.

Не се страхувайте. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

С Вавилонската си кула не ще достигнете чертозите на Бога. Той

ще слезе между вас, като Дух Свети и Слово! Името му Светлина

от Светлина, единосъщностно и безначално, ще бъде – Логос!

Славословете! Бях преди вас, след вас пак ще остана. Бъдете

сладкогласни. От извора ми пийте против изкушения. Не ме

заменяйте. Не ме доказвайте, защото – пътят съм и истината, и

животът. „ Не се гаси туй, що не гасне“. Аз съм вечен огън.

Илияна КРЪСТЕВА

На професор Венелин Терзиев

Сред звездопада от мечти загубих се в мъглявината Андромеда.

С лилави, като аметист очи, пронизваше ме необятната Вселена.

Душа отекна сред сладкогласен звън, припламна след опашка от

комета. Сонм ангели размахваха крила в камбанарията на времето.

На медни куполи върхът, заби се в небесата. Кристални късчета от лед

пришпори лудо вятърът. Проблясваха в заскрежените дървета планети

неизвестни. Снежинки се въртяха шеметно над сребърни пътеки. Земята

се преобърна в стъпките на зимата и моравото слънце тихо се издигна.

Реката бързаше за среща с морето. Прескачаше въртопи и силуетите

на бреговете. Под мостовете се оглеждаше в отраженията на вълните,

играеше с лодките, надбягваше се с птиците. Пропуканите камъни, в

пясък се превръщаха и в остров от мъгли, потапяха се дните с къщите.

На пръсти, сред пируетите на хиляди галактики свистящи около оста си,

Земята сменяше сезоните. Под облаци от снежен прах вървях. Виелици

объркваха посоките. Видях Лисицата! Все тъй седеше до своя Малък принц:

„Човекът вижда само със сърцето! Невидимо е за очите най- същественото!“    

Илияна КРЪСТЕВА

Художник: Димитър Вецин      

В гнездо на самотна  душа, сгушено зъзне СЪРЦЕ непонятно и пърхащо,

неполучило назаем крила, непознало нежно разсъмване. В ре минор

тупти в полутон, върху черен клавиш. Недокоснат отпечатък от време

в разкъсан след представление, трагично увиснал житейски афиш.

Ще стои в някой храм, пред кандило на строга икона и ще плаче без глас.

Ще се моли. Ще поиска да лети без крила. Ще прости, когато никой не може.

Ще е мярка за страх. Ще е сила в безсилие. Ще е грях да обича. Ще е цвят.

Ще е шепа прах  над морето. Ще е изборът, в който няма избор: шах и мат.

Над земята, под небето сърцето има маршрут по кардиограма. Отвеждания, систоли,

екстрасистоли. Сърдечен порок, ляв бедрен блок. От стръмното ще да е – отбелязва

многозначително джипито. Останете в покой! Сочи с пръст белия лист. Няма смисъл –

му казвам. Нямам време! Репетицията пропада. Трябва да довърша спектакъла.

Илияна КРЪСТЕВА

Снимка:Катедрален храм “Свети Сава”, Белград