Обикновено сме свикнали да приемаме хората, които се занимават с точни науки, като затворени, малко говорещи и дори притеснителни. За тях важността е в това, което ще направят и ще създадат, а не в неговата публичност. И това може би е общоприето или по-скоро сложилото се в нашето личностно възприятие, без да е особено вярно и точно.

Знанието и науката имат своята сложност и висока значимост както за самия индивид, така и за обществото и неговото развитие. И ако приемем, че времето на научните открития отдавна е преминало своята най-висока честотност, то приносът на това да създаваш и правиш нещо полезно за обществото, в което живееш, е от особено важностно и същностно значение. А всъщност не е ли по-важно обществото и ние самите да опазим и отгледаме едни правдиви и справедливи аршини, с които да мерим и претегляме иначе облеченото в научна фразеология невинаги научно познание? Да го мерим с критерии и показатели, които са общовалидни навсякъде по света и които да отстояваме във времето? Днес това е важно дори не толкова заради нас самите, а заради това, което ни предстои да се случи и получи.

Дочо Шипковенски казва за академик Ангел Балевски: „Човек с извънредно логична и прецизна конструктивна мисъл, специалист в областта на точните науки, акад. Ангел Балевски показва особено големи интереси и познания и в областта на обществените науки, на литературата и изкуството. Тази богата душевност, това щастливо съчетание на рационалното и духовното не само че не предизвикват раздвояване, но усилват възможностите за дейността му като голям учен в областта на техническите науки.“

Голяма част от неговите трудове разглеждат проблеми от областта на изпитването и изучаването свойствата на металите и металните сплави, други негови трудове обхващат влиянието на механични вибрации върху процесите на стареене на металите, трета група изследват структурните изменения в металите при термични въздействия и т.н. Забележително негово откритие, направено заедно с проф. Иван Димов, е методът на леене с противоналягане, който е патентован във всички развити индустриални страни.

И ако постиженията в тази област на един от великите ни умове са достатъчно известни, а в даден момент – дори вече и признати, то неговата обществена и личностна позиция, която неминуемо е свързана с инженерните му познания, е написана по един много различен и безпристрастно точен начин през 1992 г.

Аз гледам света, наблюдавам навред и немея,
че всичко тъй чудно е, тъй непонятно за мен,
и мисля, разбира се, но да се взирам не смея
в живота, от който съм слисан, смутен, отчужден.

За всички е ясно: щом нещо в света съществува,
естествено то е разумно, логично и в ред;
животът върти колелото, платната надува
по своя си воля, шуми и върви все напред.

Дори и в този ненаучен стил на излагане на мисли ученият дава своето академично послание, което той сам нарича „ненаучно“. Едва ли у някого будят съмнение неговите способности и качества, но близката ни история и самата му битност са изпълнени с периоди на отричане, признаване и непризнаване, одобрение или неодобрение и въпреки сложността на времето, в което живее и работи, въпреки обстоятелствата, които отново и отново се повтарят в нашата близка и по-далечна история, а може би и ни предстоят да ги изживеем по същия начин, той прозорливо оставя своята мъдрост освен в техническите и технологичните открития и в своите стихове и размисли.

И пак нея, мъдростта, откриваме в написаните с много сила, но и болка „Мъдри мисли“:

Когато си започнал света да опознаваш
и бавно, неохотно, все пак да осъзнаваш,
че ръстът ти е малък, а другите далеко
със всичко са над тебе, не ти е било леко.

Създал се е в ума ти комплекс за малоценност,
че всички забелязват духовната ти бедност;
но ти не се предавай и не развивай склонност
към глупави оценки и някаква си скромност.

За всичко има начин целта си да постигнеш:
макар и да си глупав, все пак да се издигнеш –
щом следваш ми съвета, що най си е пригоден
за свят такъв объркан, без подтик благороден.

Има една наука, която е наречена метрология – наука за измерването и за методите и средствата, с които то се извършва. Предмет на метрологията е извличането чрез измерване на информация за свойствата на обектите с дадена точност и достоверност. Измеренията на човешката същност са предмет на други науки, но тук става дума за изключителни примери на подражание и еталони за поведение.

Акад. Ангел Балевски, който отдава огромно значение на етичната страна в дейността на учения, казва, че в неговите ръце са концентрирани огромни възможности, които, ако не се използват правилно, могат да причинят големи щети. Той отбелязва: „Всяко човешко деяние подлежи на оценка от гледище на нравствеността. Когато обаче дейността на един човек или на група хора има важни, а понякога съдбоносни за обществото последствия, оценката трябва да бъде много строга. Може да има контрол над действията на отделния човек от страна на обществото – контрол на законите, които важат за всички и защитават всички. В този смисъл контрол над творческата човешка мисъл няма, не може и не бива да има. Тук съществува само контролът на общоприетите етични принципи и на собствената съвест.“

Такива измерители на развитието трябва да определяме и ако можем да създадем условия те да се развиват, а не да оцеляват в тази хаотична наша реалност.

Ангел Балевски е роден през 1910 г. в Троян. Произхожда от същия стар охридски род, от който е и Васил Балевски. През 1929 завършва Трета софийска мъжка гимназия, а през 1934 г. – Немското висше техническо училище в Бърно, Чехословакия. Професионалната си дейност започва като неплатен стажант в Инженерната работилница в София. После минава през фабриките „Чиличена ръка“, „Борис Ташков“, „Електрометал“, „Авгис“.

Балевски е постоянен участник в близкото лично обкръжение на диктатора Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб. Част е от групата, инициирала т.нар. Възродителен процес.

През 1945 г. Балевски става извънреден професор в Държавната политехника, където създава и ръководи Катедра „Механична технология и фабрична организация“, преминала след 1953 г. във ВМЕИ. През 1947 г. става редовен професор. От 1955 е член-кореспондент, а от 1967 г. – действителен член (академик) на БАН.

Ангел Балевски е основоположник на българската научна школа по металознание и технология на металите. Прави сполучливи опити за конструиране на машина за горещо пресоване на цветни метали. Разработва оригинален метод за добиване на чугун от български суровини във въртяща се барабанна пещ. Разработва, заедно с Иван Димов, метод за леене с противоналягане, който представлява новост в световната леярска техника и е защитен с над 100 патентни документа за изобретения в България и в чужбина. В негово авторство и съавторство са издадени 7 монографии и университетски учебници.

Избиран за почетен и чуждестранен член на академиите и научните дружества в редица страни и на международни организации като: съпредседател на Международната академия на науките в Мюнхен (1988); член на Съвета, Пъгуошки конференции за наука и световни проблеми (1971).

Автор на книги с разсъждения, анекдоти и афоризми: „Наука, човек, общество“, „Тревоги“, „Българиада“ и „Настроения“.

С академик Ангел Балевски – на шега и на сериозно. Съст. Иван Пейковски, С., Академично изд. „Проф. М. Дринов“, 2003, 84 с.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

По стъпките на тъгата, там където се докосват началото и краят…

Пред прага на новата стихосбирка „По стъпките на тъгата“ на Иванка Павлова.

Човешките измерители са много странно устроени и бликат в някакъв хаотичен порядък. Подредени в списък на чувства и мисли те съзерцават в душата ни. Те са нашето усещане за човечност и отпратка навътре в нас, което да усети, улови и препрати към света безбройните лутащи се сигнали в нашите действия на живи същества.

Не знам и не мога да опиша тъгата и нейните стъпки. На друг се е паднала тази възможност и особена привилегия да ни я представи в този кръговрат на житейски терзания, на любови, на изблик на чувства и на вихрушка от мисли. Подредени, пренесени във времето и пространството, за да устоят и да съществуват и днес по онзи специфичен и много различен начин. Та нали точно те, тези кратки и подредени думи, са видели света в годините, когато съм тичал безспир по поляните и съм откривал света по своя детски си начин.

Времена от преди повече от половин век, а когато отвориш стихосбирката – те се случват в мислите като днес. Усещането, че всички тези думи, мисли и чувства са от душата на един млад човек, който вероятно е търсил и намирал своята първа любов, страдал е от първото се разочарование, преминавал е трудно през праговете на живота, отърсвал се от поредното рухване, отчайвал се и пак е тръгвал, за да дойде пресътворен в на стих пред нас днес.

Съкровено, някак интимно влизаме в душата на човека, написал своите вопли от отчаяние, самота и сигурно не от първото и не последно падане. Надникваме, проникваме и някак привилегировано се взираме, за да останем с усещането за съпреживяване на този шарен и пъстър житейски път, с истински, примамващи и лъжещи светлини на малкия и големия град. Ражда се и тръгва по пътя на своята голгота, защото без катарзис няма и възкачване и няма път напред. Какво усилие и каква устойчивост в тази душевност и тази безмерност.

Дълго обсаждаха крепостта на душата ми.
Сълзите им проядоха като ръжда
тежките порти на моята твърдост.
Стоновете им разклатиха високия зид.
И ето ги – нахълтаха.
Вбиха копита в меката пръст
като диви коне.
А цветята,
под слънцата на нашите погледи расли,
окървиха нозете им.
Замириса на смърт.
Опнали шии, жилави бурени
като саби прерязаха
моя дух поразен.

„Отчаяние“, Иванка Павлова, Април 1971 г.

Толкова пъти поставях основи
с изранени ръце и иззиждах надежди.
Още толкова пъти
със същите тези ръце
ги събарях –
по дивия знак на съдбата.
Сега я замерих в лицето
с горчивия плод на сърцето си.
И пак се залавям с основите.
Ще дочакам ли дом?

„Рухване“, Иванка Павлова, Юни 1973 г.

И пак продължава, усещайки болката от препъването, от раните по тялото и душата, останали от предадените приятелства, от несподелените чувства и от търсене на себе си.

Преминават годините в своя си път и ние вървим по него уж без цел и посока, а все така търсим своята малка звездичка. То, нощното небе, е осеяно с много звезди. Всяка светеща с различна сила и преминаваща като безкраен водопад през мрежите на неспирно взиращия се нагоре поглед. За да намерим време и сили да прегледаме съкровените си желания, да търсим пътеката към тях или да отправим своята молитва и не „загрубим сърцата“ си.

Какво ни раздели, приятели от вчера?
Към своята Голгота ли всеки крачи сам?
Дали жар-птицата накрая ще намерим?
С неискрени слова – от гордост или срам –
превръщаме в лъжа случайните си срещи.
А капе есента и иде зима пак.
Животът загруби сърцата ни горещи.
Приятел равнодушен е нещо като враг.

„Молитва“, Иванка Павлова, 18 ноември 1973 г.

Тя е различна – спокойна, дори притеснителна, омайваща с текстовете си, а когато стане дума за език и начин на писане – придобива онзи сериозен и дори строг вид на първите ни учители. Тези, които ни учеха и възпитаваха да бъдем добри хора.

Тя е натрупала мъдростта на изживените години, като старателно е събрала преживяното в своите кратки и по-дълги стихове. Текстове, отглеждани с любов, безспокойство и с пословично постоянство. Сега ни ги поднася като молитва от своя олтар, а истината прониква във всяко изписано изречение и дори в краткото хайку. Превъплъщения тук не намирам, а откривам нейния живот. Страхове, терзания, грешки и прошка – всичко, изпла-кано в тъжни мисли и чувства, старателно отдалечени от онзи неизбежен край, който чертае смъртта. Тънък усет и несъвсем поетична изразност. А то и затова се иска майсторство – да пресътвориш света в своите изписани с мъка, радост или дори с много тъга текстове и със силата на посланието-слово да се превърнат в онази висша форма на въплъщение, наречена живот.

Вечер си преброявам раните:
ближа кървавите им брегове.
Сърцето ми – напукана камбана,
блъскат яростни ветрове.
Сълзите се вкаменяват в очите.
Дните през мене текат.
С налудничаво упорство опитвам
от себе си да се отрека.
Въздухът августовски се нажежава:
вдишвам огън с разпънати гърди.
Сънят ме повлича като удавник
с обезумелите си води.

„Удар в гръб“, Иванка Павлова, 6 ноември 1982 г.

Тече кръвта ми хладна, уталожена.
Кинжалите на погледите нямат сила.
Душата ми с кора се е покрила,
а щастието си за никога отложих.
Все по-дълбоко враствам като корен
в започнатото, нежно се преливам
на плодовете му в кръвта горчива –
дано са нужни някога на хората.

„Форма на съществуване“, Иванка Павлова, 17 февруари 1985 г.

Попадайки отново в океана на безкрайното човешко лутане, дори и да не успеем да открием правилната посока, то с удоволствие ще се изгубим в нейния свят. Така различен, примамлив и интересен е той, че едва ли бихме пропуснали възможността да се срещнем с образите в него. Критиците със сигурност ще напишат, че словоблудстваме, но дори и да бъдат прави в тези си твърдения, то усещането за необичайно изживяване си остава у нас и не намираме в тава си лудо начинание ни най-малка доза примитивност. Да откриеш в безпорядъка на не-престанното лутане несъвместимост на съществуването, е не просто припознаване на себе си, а откриване на истинската същност. С риск медиците да прозрат в думите ни шизофренни състояния – то това приятно и неподражаемо усещане е дар и необикновена способност на мислещите, талантливи и умни хора.

В света на вълци и сърни
и аз се лутам: търся себе си.
Съзнавам: сякаш съм съставена
от няколко несъвместими същества.
Копнея да открия същността си.
Дори любовната магия
бе с толкова различни проявления,
че ми е трудно да си отговоря
кога най-истински свободна съм била.
Среднощ е. Гръмотевици раздират
небето, дъжд земята дави.

…

Мигът загубва сладостта си.
Като декор светът изглежда,
а ролята ми – все по-бедна:
не ме дарява с пълнота.
Илюзиите намаляха.
От новините оглушавам.
От книгите ме лъха хлад.

Из „Лутане“, Иванка Павлова, 29 август 2021 г.

И няма как да напише всичко това човек, който празно е живял живота си. Не криеш влагата в очите, защото е почти безсмъртно усещането от докосването на „началото и края“.

Върнете се с нея в рая на детството, поседнете смълчано на пейката в градината на къщата в Княжево, усетете есенния хлад, който се спуска от планината. Няма как да не почувствате събрано в шепите си онова детство на село, романтичното начало на първите зрели години, препускането в живота на съзидание и отглеждане на дете и мъдростта и зрелостта от осъзнаването, че нищо не се повтаря.

Понякога албума стар разгръщам.
На снимка съм с протегнати ръце
към храст с малини – едри, зрели, нежни,
пред чужда, но под наем взета къща,
с изпълнено с доверие сърце –
без спомени, без страх и без копнежи.
Сега съм в свой двор и бера малини,
а шепата ми, пълна с плодове,
ме връща пак на детството ми в рая,
богата подир толкова години
на спомени, копнежи, страхове.
Докосват се началото и краят…

„Докосват се началото и краят“, Иванка Павлова, 1 юли 2022 г.

Проникване и поредно въжделение – тя дори ни поканва на разговор със себе си…

Простете за недотам изящните думи, простете за личните усещания, но това бяха мислите, които ме накараха да чета и препрочитам стиховете, събрани като безценен дар в „По пътя на тъгата“. Простете и за дързостта да бъда откровен, дори понякога симпатично критичен в своите нелитературно издържани думички. Защото точно те са онзи своеобразен знак, който ни показва, че всичко това е имало смисъл да бъде преживяно, написано и предадено. И защото в тази мъдрост е събрано безценното знание за света чрез нас и нашите чувства, за което трябва тихичко и искрено да кажем на Иванка Павлова „Благодарим!“.

И все пак странно е, че не познаваме
душата си до старини понякога…
На чувствата си сляпо се отдаваме,
на работата си, на грижи всякакви.
А истината в нас за нас самите
очаква дълго да я проумеем.
Зависим от законите ѝ скрити,
но сякаш се страхуваме от нея.
Нали човекът идва на земята
следа със нещо свое да остави.
И жалко за живяното на вятъра,
че е можал, а малко е направил.
Знам, битието има власт над всеки.
Светът многообразен ни привлича.
Едва ли някому е много леко:
страданието ражда безразличие.
Но болката, че си живял напразно,
съня прогонва и вгорчава хляба:
щом дарбата си сам не си опазил,
не ти е стигнала навярно храброст.

„Разговор със себе си“, Иванка Павлова, 14 април 1981 г.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Управлението на процесите, и в по-голям мащаб – стратегическото управление в период на криза, е поставено в далеч по-трудно изпитание на формиране на целите, а още повече на планиране на действията и дейностите на процесите. Съобразявайки се с определенията на „криза“, в най-общия смисъл управлението на кризи има стратегическо значение, доколкото винаги става въпрос за спасяване, оцеляване на хора, територии, обекти и др. От една страна управлението на кризи отговаря на принципите на общото управление, но от друга, то е достатъчно сложно, което произтича от факта на бързо и динамично променящата се среда – както вътрешна, така и външна. Това най-често и отчетливо се наблюдава при кризисни ситуации, които засягат много голяма част от населението на една държава, на един регион, континент или пък на целия свят. Кризите имат разнообразен характер както по обхват, така и по същност и управлението им се съотнася с този характер. Възприемат се различни варианти за развитие на стратегиите в кризисни ситуации в зависивост от това дали те се отнасят за една административна област, държава, група държави или обхващат света.

Глобалните кризи се характеризират с голям обхват както по територии, така и по същност и поставят на изпитаниемного държави, съществуващи съюзи от различен характер – създадените политически, икономически, военни или други. Във всяка криза най-засегнати са хората, т.е. човекът , без значение на коя от гореописаните структури принадлежи и изпълнява задълженията, които тя има към всички окстанали.

Лайнъс Карл Полинг (Linus Carl Pauling), американски химик от немски произход, носител на Нобелова награда за химия и носител на Нобелова награда за мир, казва: „Нациите спазват споразумения, спазват договорите си, стига да продължават да им вършат добро“.

За съжаление обаче, при възникване на кризи, особено глобални, спазването на определени договорни отношения съвсем не винаги носи добро. Кризите се характеризират както рисковете с висока степен на неопределеност, нарушаване на взаимодействието мужду факторите на всяка една система, висока динамика. Нарушаването на ценностните състояния на всички обществени групи също е важна част от развитието на кризата. Развитието на всяка криза не започва от момента на нарушаването на съответните балнси, а от момента, когато обществото в неговата организационна структура се подготвя за нея. Принципите, които се спазват при управението на кризи са свързани с бързина, оценка на риска, анализ, планиране и въздействие.

Реализацията на всички стратегии и постигането на всички цели определено трябва да преследват запазването в максимална степен на ценности за доброто съществуване на хората. Оценката на действията и възможните перспективи се обективира от определени критерии и показатели. Справедливостта и верността на всяка една оценка може да бъде различна, както и  различна по  точност  и вярна за различни група от хора, дори за определения индивид. Това поставя под съмнение или най-малко създава дискомфорт при формирането и изпълнението на всяка стъпка от стратегията, независимо от това дали тя се реализира в ограничен мащаб  без особени флуктуации на вътрешната или външната среда или в ситуация на всеобща и активна динамика.

При всеки случай или при всяка конкретна ситуация използването на обективни, измерими и реални цели при осъществяване на стратегическото управление е от първостепенна важност и задача с висока степен на комплексност. Това пряко кореспондира с планиране на определени действия и дейности, за да има възможност те да удовлетворят в максимална степен стратегическите цели. Попадането на обществата в кризисни ситуации налага бързо да преосмислят и да формират адекватни стратегии, а от там – да формулират вярно стратегическите цели и да планират процесите. В много ситуации предварителният анализ и оценка е почти невъзможен /особено, когато се отнася до природни катаклизми и кризи/ и това налага в един различен оперативен порядък да се преформулират и определят нови и различни от конвенционалните цели, а от там да се осъществи планиране, без то да е обективирано от конкретен и точен анализ.

Всичко това поставя на изпитание цели системи и обществата, а тези, които са овластени да управляват процеса – на висок натиск от непредвидените обстоятелства, както и на невинаги обективни преценки. Което, от своя страна, създава редица последващи критични ситуации в управленския процес. Всичко това определено не дефинира този процес като нестратегически, но го поставя в различна среда. Стратегическият характер се определя най-малко от това, че той касае пряко или непряко много голяма група от хора, както и че определя действията на една или няколко системи.

В последните няколко години криза с глобален характер е пандемията, предизвикана от СОVID. Тя постави обществата в ситуация да вземат определени решения, които имат характера на стратегически с цел преодоляване на създалата се ситуация, която застрашава живота и здравето на населението на хората от цялата планета. Повече от очевидно е, че приложеният стратегически подход включва много променящи се в различните периоди на действие на кризата фактори и като че ли декомпозира самата криза в по-малки по характер и обхват. Това не променя стратегическата цел за опазване живота и здравето на човека.

Безспорно всяка една от държавите има съответните разработени кризисни програми и планове, които  трябва да отговорят на възникването на кризи, но тук безсъмнено е важно дали тези, които са в позицията да управляват обществата, са във възможност бързо и точно да оценят променящата се среда, за да ги прилагат адекватно, и не на последно място да преформулират стратегическите си цели и планове и да ги поставят в услуга на съответната общност.

Реализирането на всяка стратегия за справяне с кризи е в пряка зависимост от капацитета на управляващите я, както административен, така и финансово икономически. Реалностите пред последните повече от две години показаха, че не всички могат да се справят с този критичен процес на управление в относително сложна и тежка ситуация. Всички определят своите действия в полза на своята общност, но не всички разполагат с финансовите и материалните възможност, а не на последно място и с интелектуалния научен капацитет да постигнат всичко това.

Дисбалансите, дори без да си служим с конкретните цифри на статистиката, са налице и показват съществени различия. Дори при глобални кризи, едни общества излизат по-бързо от конкретната кризисна ситуация, други по-бавно. За едни общества последиците са доста тежки, а за други – относително по-приемливи. Всички са понесли определени последствия, които трябва да се оценят след случилата се кризисна ситуация и да се предприемат съответните коригиращи действия.Трудно би могло да се обяснят бързината на коригиращите действия в различните общества. Това пак кореспондира със способността на преформулиране на определените цели, както и с възможностите те да бъдат осъществени ефективно.

Лайнъс Карл Полинг казва: „Ако искате да имате добри идеи, трябва да имате много идеи. Повечето от тях ще сбъркат и това, което трябва да научите, е кои да изхвърлите“. Световноизвестният химик прави своите заключения на база натрупаните знания, опит и достатъчно информация, благодарение на което дефинира проблема, че липсата на достатъчно голям набор от идеи, от които да можем да подберем такива, които да осъществим, води до съществени затруднения. Пренасянето на идеи, алгоритми или копирането на цели процеси от едно в друго общество в исторически план е показало, че не винаги или в по-голяма част от случаите не дава добър резултат.

Научно обоснованото апробиране на нещо или на процес е твърде сложно, когато говорим за стратегическо управление на социалните процеси. Социалните процеси на практика включват всички управленски системи и тяхното управление има своята висока сложност на почти всички етапи от управление, както и твърде комплициран механизъм на въздействие.

Вторият пример за криза, която има висок обхват и действа в момента е ситуацията  на територията на Украйна. По характера си тя е политическа, но съпътстваща от икономическа и социална. По обхват е регионална, но с признаци да се превърне в глобална. Сложността на политическата ситуация при възникналия военен конфликт между Русия и Украйна поставя обществата в поредната кризисна ситуация. Тя отново не може да бъде определена като обичайна и не дава възможност да се използват съществуващите кризисни стратегически планове или поне това да става частично.

Това поставя определени зависимости на обществата при преформулиране на стратегическите си решения и реализиране на ефективно стратегическо управление.

Анализите на тази криза са разнопосочни и не позволяват на този етап синхронизиране на единна стратегия за разрешаването й, именно защото политическите и свързаните с военни действия кризи са сред най-сложните в света. Освен това тази криза е многополюсна и освен директно включените две страни обхваща още много страни, съюзи, всеки от които със собствени стратегически цели, несъответстващи на останалите или  без достигнато до този момент  някакво дипломатическо приближаване.

Бих обърнал внимание на един анализ на българския професор Маруся Любчева от 25 февруари 2022г., публикуван на интернет портала Рogled.info, в което  има известна хронология, съдържаща се в този конфликт и проследяваща  промяната на определени отношения от характер на стратегическо партньорство до военен конфликт.

„В годините, когато България се присъедини към Европейския съюз, Европейският съюз разработваше документи за стратегическо партньорство с Русия. До 2009 докладът за стратегическо партньорство с Русия премина през обсъждания в Европейския парламент и той беше структуриран върху въпросите търговия, икономика, енергетика, изменение на климата, изследвания, образование, въпроси, свързани с културата, сигурността, включително борбата с тероризма, неразпространението на ядрено оръжие и решаването на конфликти в Близкия изток. Обсъжданията обхванаха присъединяването на Русия към Световната търговска организация, което беше реализирано няколко години по-късно. Русия присъстваше в Черноморската синергия – онзи всеобхватен доклад, който поставяше не само шестте черноморски страни, но и широкия Черноморски регион във важен регион за Европейския съюз. До момента, когато Европейският съюз направи преориентация към Източното измерение или партньорство. Позабравен беше Черноморският регион и си остана до 2018 година само с един доклад след Синергията, в който се констатира забавяне на изпълнението ѝ. Всички възлагаха много надежди към Източното партньорство.

Отношенията между Европейския съюз и Украйна, Беларус, Република Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан се организираха чрез подписване на декларации за по-тясно сътрудничество. Това беше и част от политиката на добросъседство, определена от Ж.М. Барозу като „формиране на кръг от приятели” и се прилагаше с цел взаимноизгодни икономически и политически отношения между Европейския съюз и страните, граничещи с него. Обсъждането обхващаше и региона Южен Кавказ.

Източното партньорство, паралелно със Стратегическото партньорство между Европейския съюз и Руската федерация, предлагаше нов подход в отношенията между Изтока и Запада, базиран на сътрудничество и взаимна подкрепа към изграждането на по-сигурен и устойчив световен ред. Докато не се изясни, че идеята не е чисто европейска.

Пределът бе през 2013 година – Украйна. Когато стремежът на страните от Източното партньорство към членство в НАТО започна да доминира и измества принципите на първоначалната идея. Много от знаковите политици в Европейския съюз по това време започнаха да говорят за преформатиране на Източното партньорство. Случиха се обаче събитията в Украйна. Днес ги наричат „революция“, но през 2013 година не ги наричаха така. Само някои представители на Европейския парламент развяваха знамето на Украйна в пленарната зала и тръгваха на революция в тази страна. Имаше и различни гласове. И никой няма право да забравя това. Личните архиви също говорят.

Изкуствено и едностранно поддържане на тези събития, без да се направи опит да се решават възникналите проблеми по пътя на дипломацията. В един конфликт винаги има поне две страни. А в този конфликт се появиха много страни. И започнаха едни резолюции за санкции, една след друга, договаряния, налагането на определени хора в изборите в Украйна, финансиране на правителството без никакви санкции за какво и как се използват средствата, финансиране на външни неправителствени организации, провеждащи несвойствена дори за украинците политики.

Със сигурност тези задкулисия някога ще излязат наяве, защото документите стоят. Напрежение, което промени стратегическото партньорство в непрекъснато развиващ се санкционен режим, в който Европейският съюз навлизаше все по-дълбоко и все по разнопосочно. Икономическа криза, объркани стратегии за енергийна сигурност, трудни преговори за климатични промени, не особено успешна външна политика, сложни договаряния по мигранстката криза и др.

Въпреки опитите за споразумения, вкл. Минските (за които Украйна отдавна говори, че няма да изпълни), Европейският съюз не направи всичко необходимо да спаси себе си. Да, в много страни демокрацията не е налице, по мнение на управляващи в Европейския съюз или в Съединените американски щати, но никъде демокрацията не може да се наложи със сила или със задкулисие. Ако се налага със сила, то рискът от унищожение на идентичност или отстраняване на инакомислещи е особено висок. Много хора днес се упражняват в теоретични разсъждения и търсят виновника за това.

Години наред на територията на Европа, в това число и в Украйна, бушуват страсти, вкл. страсти за връщане на отношения към определени групи хора, валидни за годините на фашизма. Тях кой ги осъди или санкционира? Кой осъди т.н. Майдан? Излезе ли истината за т.н. Майдан? Излиза, че ние като европейци сме поддържали не само налагането на демокрация и свобода. Налагали сме нечии интереси, заедно с други външни сили. Изискваше се много стратегическа визия и оценка на ситуацията, които бяха възможният изход. Изискваше се лидерство, лишено от черно-бялата перспектива на разделението. В един конфликт има най-малко две страни, но в този конфликт те не са само две. Всички ние сме в този конфликт. Сега никой няма право само да обвинява.“

Сложността на тази ситуация се определя от особената динамика, както и от това, че обществата и страните имат различна оценка за случващото се. Вземането на бързи решения в случая е наложително, макар че възможността за тяхната неправилност е твърде висока.

Разминаването на стратегическите цели за излизане от тази криза е факт, който се определя от това, че обществата определят своята стратегическа политика от гледна точка първо на национални интереси и след това принадлежност в определени политически съюзи. Развитието на кризата като че ли върви по паралелни оси, а сложността от развитието на икономическаи информационна компонента променя нагласите и интересите на съответните общества, както и за последиците от вземането на определени стратегически решения.

Ограничаването на определени свободи, свързани с достоверна информираност, напомня на времето на Студената война. И това е елемент от прилагане на стратегиите на всички участващи страни. Това обективно обрича хората от съответната общност от едностранност на получаваната информация и липсата на поне частична обективност за сравняването ѝ.

Вероятно в такива дълбоки по своя характер военни кризи се създават условия за изместване на демократичната условност и прилагането на елементи от тактическото военно изкуство. Дали те дават съответния резултат е трудно да се прецени, когато си участник в кризисната ситуация.

Всички политически лидери, които са призвани да управляват обществата, старателно определят или по-скоро мотивират своите добри или лоши решения, стратегиите, които изготвят за управление на кризите,  с националната сигурност на своите общества. Това при всички случаи има най-голяма тежест при определяне на съответните стратегически решения, но не винаги са адекватни на съответните реалности във и извън съответните  общества. Не на последно място стои подготвеносттана различните управленски нива са отговор на кризата.

Според Лайнъс Карл Полинг „науката е търсенето на истината, това е усилието за разбиране на света: то включва отхвърляне на пристрастие, догма, откровение, но не и отхвърляне на морала“. Имат ли място учените в управлението на кризите и каква е тяхната роля? Определено да! Ролята и мисията на учените е не само да подпомогнат този процес, а да бъдат част от процеса на формиране на такива стратегически решения в управлението, които в максимална степен и максимално бързо да отговорят на очакванията на обществата. Това създава очаквания за това дали учените са способни да генерират достатъчно добри идеи и то такива, които да убедят обществата, че са полезни за тях и да предложат начин за тяхното осъществяване.

Познаването на процесите, аналитичността, с която учените работят и способността да анализират базите данни, както и фактите около всяка една криза, учените могат да бъдат на първа линия на управленския модел на кризите. Друг е въпросът дали управленските елити разчитат на учените или управлението на кризи се осъществява  с други инструменти, към които  учените не са толкова приобщени.

Става въпрос за релевантност, за оценка на съответствието, за систематичност, обосновка и прилагане на два  принципа, който се прилагат  в технологичните науки и това са „принципът  на разумната достатъчност“ и „принципът на синергията“. Чрез прилагането им могат да се „облекчат“ развиващи се кризисни   ситуации, дори такава, каквата цитирахме по-горе.

Всичко това е задача от първостепенна важност и тя трябва да се осъществява постоянно, и най-вече в кризисни времена. Днес, когато обществата се разделени и създават прецеденти с публично порицаване на едни или други, наричат с определени квалификации, то смятам, че именно международните научни форуми са времето и мястото на подобно обсъждане, даване на варианти на решения и предложения. Ограничаване на участието на едните и другите (в зависимост кой организира научния форум) е неприемливо, а по-скоро оскърбително и не създава възможности на най-подготвената и най-информираната среда да осъществи мисията си на иноватор.

И понеже аз съм по образование химик, пак ще използвам думи на Лайнъс Карл Полинг, който казва: „Признавам, че много физици са по-умни от мен – повечето от тях теоретични физици. Доста умни хора са преминали в теоретичната физика, следователно полето е изключително конкурентно. Утешавам се с мисълта, че макар те да са по-умни и да са по-дълбоки мислители от мен, аз имам по-широки интереси от тях“.

Създаването на обективно добри стратегически решения изисква най-вече добра подготвеност на хората в чиито функции е това и най-вече на екипите, които осигуряват базата – научна и интелектуална за вземане на същите.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Страхът от случващите се реалности се оказва съвсем не преувеличен не само в нашите лични реалности, но и в съпровождащото ни битие. Объркването от противоречивите и нееднозначни послания, които ни поставят в разкрачено състояние като хора, които имат ясно и последователно логическо мислене, все повече подхранват личните ни страхове. Макар и свикнали на недодяланите и дори понякога лирични политически послания, които се подхвърлят в общественото пространство, напоследък все по-силно и по-отчетливо усещаме силна притеснителност от по-уравновесените и по-дипломатични политически лидери. Тяхната лична и политическа предпазливост ни постави в изключително непривлекателната позиция на дълго очакване на нещо, което трябва да се случи, и то на фона на станалото публично достояние тяхно лутане в търсене на определени решения, за които се оказаха съвсем неподготвени.

Личностното и колективното живеене в поредната политическа система е изчерпала своята значимост както за тези, които я консумират, така и за тези, които я наблюдават отвън. Неспособността да се самосъхрани и до реагира на променящия се свят е еднозначен отговор, че тя търси своята нова и съвсем различна трансформация. Тези периоди на трансформация обикновено са съпроводени с тежки и мъчителни преходни състояния, които са съпроводени с много и разнолики конфликти. Колкото и опростено да звучи всичко това, в него има определена и силна логическа, а и не само, основа – не трябва да подценяваме историческата си памет в тази посока, която с висока степен на относителност би доказала тези наши твърдения.

Съвсем непосредствен би бил въпросът – как и какво се случва с политическата реалност? Съвсем не безполезен е и следващият –  а какво се случва с нас самите? И ако на втория въпрос отговорът е сравнително по-лесен, то на първия е с далеч по-сложен характер както от същностно, така и от процесно естество. Евентуално ще ни се наложи да преминем по един или друг начин през периоди на активни трансформации на цялата ни социална система, което ще включва и промяна на политическите модели на съществуване. Ако под социална система разбираме цялата съвкупност от отношения, то би било практическо по-обосновано и по-реалистично.

Провалите и възходите на съществувалите политически реалности са много и имат своите същностни различия. Да ги сравняваме и обясняваме е важно, доколкото това може да донесе известни ползи в движението ни напред, както и обяснение на случващите се нови процеси. Тези процеси ще носят и елементи, които добре познаваме и дори добре ще разчитаме и обясняваме, но и такива, които ще ни изненадват и ще бъдат нови със своята висока чувствителност.

Дефектиралата политическа реалност ще се опитва да запази част от своите елементи, които успешно да пренесе в бъдещи периоди. Това разбира се е доста несигурно, дори малко вероятно, защото тези елементи са съществували в една обвързаност с всички останали и дори някои от тях да оцелеят под една или друга форма, те ще имат различна обвързаност с други, които са създадени сега.

Ако сме в състояние, че дефектите в тези политически реалности вече са преминали през възможността да бъдат поправени или укротени в онзи смисъл на събрани недоволства в хората, то тяхното разрушаване ще настъпи лавинообразно бързо. Последиците от дефектиралата политическа реалност ще се усетят с различна сила и в различна степен. Съвсем обосновано е това, защото ще бъдат различно отдалечени от източника на тези процеси. Тези влияния ще имат набор от флуктуации, които ще бъдат неразбирани от участващите в тях, защото са нови и непредвидими по характер и последици.

Даването на органични примери за тези процеси в обособена конкретика като сигнали за случващото се могат да се открият и сега. Ние имаме изградена определена чувствителна поносимост към различните процеси, защото не ги познаваме, пък и нямаме достатъчно време да ги изследваме.

Всичко това идва на един фон от многобройно възникващи сигнали от различни места. Тяхната сила се увеличава от способността на тези, които ги създават, и тези, които ги предават. Определено тези, които имат най-добрия набор от активни елементи, най-добре и най-бързо успяват да създават и предават тези сигнали. Създателите им се намират в едни процес на борба не за оцеляване, а за доминиране. Този процес ще оформи групи, които ще се опитат да създадат нови зависимости, които да определят новата социална реалност. Определянето на зоните на влиятелност ще породи и социалното значение на тези, които се явяват претенденти за определено лидерство в тази среда. По-важното ще се окаже как тези нови социално доминиращи лидери ще определят или създадат системата на социални отношения, която ще определи и създаването на нови социални системи. Политическите реалности или системи ще бъдат следствие от тези нови социални отношения.

Турбуленциите в тези формирани нови социални системи ще продължат от историческа гледна точка твърде кратко време, а от гледна точка на участниците в тях – много продължително време.

Тези процеси имат висока сложност и почти са непредвидими като краен резултат. Дори и да притежаваме информация и достатъчно данни за тяхното протичане, то силата на влияние на определени елементи не може точно и вярно да бъде дефинирана и измерена, което ще породи чести и непредвидими промени.

Това, че социалната система се променя под натиска на множеството социални дефекти, е почти видимо за всички и се усеща в определена и различна степен. Много по-интересно е как ще успеем да преминем през този дълъг и достатъчно непредвидимо труден период, който еднозначно можем да определим като процес. Едва ли ще можем да имаме такава подготвеност, която да ни постави в достатъчно благоприятно положение, така че всичко да се случи в определена приемливост за всички участници. Безпокойството нараства с постоянната разнопосочност на сигналите и с последователността на възникващите социални дефекти в системата.

Знаем, че една система – каквато и да била тя, трябва да има определена ефективност, която се обвързва и с определена финансова значимост. Дали тези, които се опитват да бъдат водещи елементи в създаването на новата социална система, имат знанието и желанието да приемат досега съществуващите зависимости е трудно да се предвиди. Очевидно е, че тази система на социална ефективност също създава проблеми при нейното си съществуване. Проблемите, които могат да бъдат дефинирани, са от поведенчески характер. Колкото и неприемливо да звучи всичко това, твърде често поведенческите модели на определен индивид до такава степен са променяли определена социална система, след което тя се е съхранявала достатъчно дълго време, без да се интересува от каквито и да било ефективни взаимоотношения. Възможно е определени поведенчески елементи отново чувствително да повлияят на вече започналия процес и да го доведат до определен етап, в който новите реалности ще са с друго значение.

Най-лесното като заключение би било да изчакаме и да се уверим в крайна сметка какво ще се случи. Но дали и как ще имаме тази възможност и дали като преки участници ще може да оценим този процес? Най-добре е да положим известни усилия за да осигурим определена подготвеност за всичко това. Дори и да оценяваме и да осъзнаваме, че нашите сигнали, които ще създаваме и предаваме, ще бъдат с относително малка сила, то може би трябва да отчетем, че тя би била доста по-голяма, ако има същностно съдържание, което да е отклик на тези протичащи процеси.

Историците с доза авторитетна академична убеденост твърдят, че историята винаги върви напред. В сегашните им послания има известна боязливост, съчетана с едно непреднамерено усещана, че тя, историята, може би и да се повтаря в една или друга форма. Отговорите ли поне на част от зададените въпроси или поне задълбоченото и непредубедено замисляне над тях, може да ни предпази от онези повторения, които не бихме желали да се случват.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ