Докосват се началото и краят…

Иванка Павлова

Човешкият живот е едно странно състезание – или участваш в него, или оставаш наблюдател. Именно този наш човешки живот, в който нито черното винаги е черно, нито бялото винаги е бяло се случва в неизбежната си последователност и безпорядъчност. Той се крие някъде в нашето усещане за собственото ни съществуване и това какво ни е необходимо, за да го съпреживеем по един достатъчно добър начин. И се изисква смелост, сила и достатъчно търпение, за да се случи всичко това.

Късно открих подредените и добри думи на Иванка Павлова и то покрай едно нейно проглеждане към творчеството на Николай Христозов и Атанас Далчев.

Аз срещнах светли умове
при плахите си първи стъпки –
човеци, а не богове:
и талантливи, и достъпни,
способни да те насърчат
и да те окрилят за полет,
защото думите горчат,
дори изречени неволно,
ако осъждат, като мраз
те кълна творчески убиват.
Понякога упреквах аз
съдбата си несправедливо.
Каква душевна слепота!

Из „Проглеждане“, Иванка Павлова

„Когато възникват за първи път в един самобитен ум, мислите и образите са винаги прости. Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите.“ – пише Атанас Далчев. Може да го наречем съвременник, може да го чувстваме близък или далечен, но едва ли има някой, който може да си позволи лесно да отрече неговата прозорливост, искреност и много сила, която се е стаила по един странен начин в думите, написани от него. В мерена или немерена реч, те, думите, са част от неговата същност и сила, която за пореден и не за последен път ние българите оценяваме и съпреживяваме дълги години, след като тленното му тяло вече не е сред нас. Очевидно отличителна нашенска черта, за която не е необходимо да се търсят много потвърждения – нито в близката, нито в по-далечна ни история. Обичаме да заблуждаваме своята същност, усещане и себелюбие, че някак си всичко започва и свършва с нас Преди година време писах тези думи за Атанас Далчав, а тя – Иванка Павлова – простичко и по свой начин го е казала: „А съм била благословена да мина боса през калта, оставайки ненаранена“.

Когато годините в един човешки живот прииждат с по-голяма бързина и неохотно идва това време за равносметка – дали това ще се нарече докосване на началото и края, не е толкова важно. Далеч по-важно е това докосване да носи смисъла и очарованието на преживяното и достатъчно сила, за да сътвори изрисувана със собствен почерк драскотина в тази не съвсем искрена реалност.

Понякога албума стар разгръщам.
На снимка съм с протегнати ръце
към храст с малини – едри, зрели, нежни,
пред чужда, но под наем взета къща,
с изпълнено с доверие сърце –
без спомени, без страх и без копнежи.
Сега съм в свой двор и бера малини,
а шепата ми, пълна с плодове,
ме връща пак на детството ми в рая,
богата – подир толкова години –
на спомени, копнежи, страхове.
Докосват се началото и краят…

Из „Докосват се началото и краят“, Иванка Павлова

Учудвам се на това оптимистично раздвоение, което Иванка Павлова събира в себе си и в своите думи, за да търси и намира в това, което се случва около нея, и прозрение, и мъничко тъга, но в най-голяма степен – някаква своя измислена или полуреална добра действителност. Нещата се случват независимо, че вече времето не бърза и че не пришпорва делника със своята жизненост, но дава своя повик за надежда без житейски драми и без вайкане, и без боязън. Странно усещане за спокойствие и нищо, че говори за раздвоение – то със сигурност не е част от нейната същност, пък и защо трябва да го търсим, за да вгорчава радостта ни.

Огромната ни стара круша
над мене шатра е простряла.
Чирикане на птички слушам
и сякаш времето е спряло.
Не бързам. Нищо неотложно
не ме пришпорва. Съзерцавам:
гъмжат творенията божи
върху тревата-одеяло.
И ако звънне стих в ума ми,
с надежда той ще е белязан:
без намек за житейски драми
без вайкане и без боязън.

Из „Оптимистично“, Иванка Павлова

Живях на този свят прекрасен,
населен с непрекрасни хора.
Войнолюбиви, алчни, властни,
негодни за любов и сговор,
със стръв за кокала се борят.
Това вгорчава радостта ми
от всеки дòсег с красотата.
Понякога си мисля: няма
да пожелая да ме прати
отново Господ на земята,
ако случайно ме попита.
А друг път точно към човека
изпитвам толкова възхита,
че искам да живея вечно
на този свят, макар обречен.

(Из „Раздвоение“, Иванка Павлова)

Измеримото търсене в този човешки живот без да си търсил усещането на състезател, а си казал и изрекъл толкова думи, които намират поглед, очакване или своята среща. Дали в живота има случайни неща е трудно да се каже, но със сигурност случайни срещи на случайни хора не се случват. Такава една бе тази среща – уж случайна, а тя се оказа съвсем не такава. Дали ще бъде под някоя стара круша или на тревата, това може би е само щрих към очакването тя да се случи. И те неминуемо, тези срещи, се случват. Но най-прекрасно си остава тяхното очакване. Разбирането за съпреживяване или личното усещане за един съмишленик е простичък отговор на много сложни въпроси – зададени или незададени. А то времето отново и отново ще приижда така очаквано или неочаквано, ще ни подлага на своите приятности или неприятности, ще търси и намира в себе си или у нас това, което е необходимо, но ще оставя следа. Добре е ние да търсим оставените следи, да ги откриваме и ако може да ги преоткриваме, за да можем да съхраним за себе си и околните смисъла, мъдростта и бъдещото оптимистично раздвоение.

Случайните метафори ме плашат.
Стихът ми се стреми към простота.
Горчилката е лек. Изпивам чаша
и продължавам. Властва есента
край мене, но и в мене. Неизбежност.
Като че с пъстроцветната дъга
художник влюбен акварели нежни
рисува. И струи от тях тъга.
Но мисълта ми върхове и бездни
преброжда, а духът ми несмирен
открива родство с висините звездни
и прави плодотворен моя ден.
Сънят краде богатството ми – време.
Пробуждам се. Прозвънва стих и аз
решавам нищо да не ми отнеме
прошепнатото от мига без глас.
Записва радостно и вдъхновено
на белия лист моята ръка
стихотворението – част от мене
навярно ще се съхрани така.

Из „Есенна рапсодия“, Иванка Павлова

Иванка Павлова е родена на 01.05.1941 г. в гр. Самоков. Следва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Работи като учителка по български език и литература, като редакторка и като хонорувана преподавателка по унгарско странознание, теория и практика на превода и езикова култура в Катедрата по унгарска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Участвала е с поетични цикли в сб. “Светлинен пръстен” (8/1980) и в “Петима млади поети” (1979). Издала е стихосбирките “Градините на сърцето” (1993), “Между да и не” (2006), “Зрея в мълчанието” (2016), “Боса ходя по жарава. Любовна лирика” (2016), “Светът в капка роса. Хайку и други тристишия” (2016), “По сребърните пътеки. Избрани стихотворения и тристишия” (2017), “Даровете на мига. Нови тристишия” (2018), “…И ги осъдих на забрава. Пренебрегнати стихотворения” (2019), книгата “Светлини и сенки. Проза микс” (2019), както и седем книжки с детски стихотворения: “Врабец храбрец” (2001), “Калинка Малинка” (2004), “Помисли! Отгатни!” (2005), “Балончета хвъркати” (2009), “Пчела с кошничка” (2016), “Гатанки в рими” (2016) и “Калинка Малинка” – с ново съдържание (2016). Превежда предимно поезия от унгарски и руски. В неин превод е Антологията на унгарската поезия “Цветни мастила” (2005), както и книгите за деца в проза “Бомбе и картофен нос” на Ищван Чукаш (1989), “Чипике – джуджето великан” на Шандор Фодор (1990; 2010) и “Приключенията на понито Бриз и неговите приятели” (2017). Като преводачка от руски език най-сериозно е представена в антологиите на руската поезия “Заветни лири” (1983) и “Ята сред безкрая” (2019). Член е на Съюза на преводачите в България и на Българския хайку съюз.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Силва ВАСИЛЕВА за “Книга за мечтите” на Венелин Терзиев

„Как се опази?“ – попитах преди време автора на тази книга. И не получих отговор. „Как оцеля и успя да запазиш човешкото в себе си – въпреки титлите, постовете и позициите, които обикновено изваждат на показ другите наши лица? Въпреки хората, които нѐ такъв искаха да бъдеш?“ – продължих да упорствам в любопитството си аз. Отговор на тези свои въпроси така и не получих. Не беше и нужно. Отговорите бяха закодирани в паметта на възправилия се над родното Севлиево Балкан, в лоното на който е нужно да бъдеш човек достатъчно честен и силен, за да отстояваш и продължаваш по предначертания път; пулсираха в ритъма на онзи неприкосновен микросвят, който само най-близките до тебе хора могат да усетят и да създадат; надничаха изпод натрупаната в душата болка на мъж и неугасналите мечти на момче, за да оживеят в откровеността на всяко изповядано върху светещия от екрана на компютъра бял лист слово за несподелени думи и безумно смели стремежи.

Странна, горчива меша̀вица от разбъркани мисли и подредени слова, ярки разсъждения и приглушени тонове, изградени домове и съборени зидове, светлини на градове и на звезди. Надатомни съждения, объркващи порядъка на привичната подреденост, събарящи обозримата и здраво крачеща по земята логика на натрупаното в хилядолетната човешка история познание. Необичайни изречения непривично подредени в неочаквани съждения и изводи. Разтърсващи и омиротворяващи, галещи и стряскащи, но най-вече – замислящи, тези думи изграждат парченцата от образа на онзи друг професор Венелин Терзиев – неподозиран, различен и мъничко плашещ с размаха на отстояващото собствената си траектория пътешествие. Събрали ярост и нежност, илюзия и реалност, неговите емоционални преживявания водят читателите към невъзможната действителност, където силата на земното притегляне дава усещането за полет. Болезнено различни и неотстъпчиви, думите послания, „отправени във вододела и водовъртежа на странни и страшни години“, са видимата част от айсберга живот, в който срещите никога не са случайни, а стиховете и музиката са тази естествена част от нас, която прави дните ни по-смислени и по-смирени.

Наричат ги „есета“, „литературни импресии“, дори „опити за критика“. Аз, признавам си, така и не открих едно цяло понятие, в което да ги побера. Може би защото много повече от казаното и написаното в тях се долавят моралните и нравствените търсения на човека Венелин Терзиев, усилията му да вникне и импровизира в необикновени ситуации и да ни представи своите съждения за недоизказаното и премълчаното, за това, което трябва да ни замисли. Част от тях са таени с години ра̀змисли, надскочили ежедневието и битийността. Други се раждаха като продължение на деня и изплитаха онези невидими нишки към безкрайния свят на събираните с години емоции и знания. Прелюдии към същността на днешния ни ден, в тях откриваме най-човешките послания на преклонение пред хората на духа и на ума – тези, с които е имал шанса и възможността да се срещне, и тези, от чиято всечовешка мъдрост е черпил знания за света около себе си. Долавяме нескритото възхищение пред необятния свят на творците и мислителите, изградили другостта на различните култури, и пътешествието на собствените му мисли сред тях.

В тези свои текстове Венелин Терзиев не е професорът, не е преподавателят и ученият. В тях той е повече от мисъл и чувство. Във всяка от литературните импресии той застава пред собствената си съвест с оголени до кръв сетива за случващото се, безкомпромисен към себе си и към околните, изискващ и отстояващ това, което в неговата ценностна система е норма за човечност.

Едва ли някога ще чуя отговор на своите въпроси. Защото нито самоцелното оцеляване, нито примирението и покорството са стояли някога пред проф. Венелин Терзиев като необходимост и изискване за живеене. Доказва го всеки ред в литературните му импресии. Емоционално честна и кървяща, днес тази книга поема към вас – нейните читатели, за да си подарите взаимност, а и за да бъде запълнена онази необходимост от общуване, която е мерило за духовност и избор на жизнена позиция. Във всяка своя стъпка дотук тя е водена от силата на вярата, за която е нужно да имаш не само смелост, но и характер, за да можеш да отстояваш и устояваш.

Трудно можеш да прекършиш и събориш човек, който гледа себе си през света. Но дори и това да се случи, съборените душѝ се изправят тогава, когато са вселени в хо̀ра, които не се страхуват да носят своя избор със себе си. За да тръгнат отново – невъзможно непреклонни и настоятелни.

Снимка: Радио Русе

„Книга на мечтите“ – мост към поезията на българските творци

С

Препускаме по криволиците на пътя, които очертават нашия живот, и очаквано или неочаквано за самите нас се натъкваме на малките междинни гари. Поспираме за малко, уж да поемем дъх, но често вместо с чист въздух, гърдите ни се изпълват с тежък дим, по-лош и от цигарения. Затискат ни задушливи мисли и пари и, щем не щем, се замисляме за онази останала някъде напред в живота ни начална гара или може би за неизвестно къде намиращата се крайна такава. И се вслушваме в света около нас, за да дочуем свистенето от летящите колела на бързия влак.

Пустият му бърз влак, на който толкова искахме да се качим… Все спира на неподходящото мрачно място. Ах, тези малки междинни гари – как не намерихме време и сили да ги почистим от полепната по стените и във въздуха дори мръсотия и да не допускаме тя да ни задушава, заглушава или просто залива.

И този претъпкан и пълен с хора влак. Не трябваше ли вече да сме пристигнали на онази прекрасна, голяма и чиста гара? Защо ли тя все така не се показва пред нас? Или пък очакващите там посрещачи са изгубили вече търпение и са си тръгнали? Дали релсите са се поизхабили или пък локомотивът е поостарял – съвсем не е ясно. Но ние все така пътуваме незнайно накъде. Затова и си казваме често: „Какво път, ще чакаме и ще стигнем своята си гара – малка или голяма, но нашата си. А тя винаги се оказа междинна, защото пътуването ни никога не спира.

На някаква междинна гара
по скътаните лудници в очите ти
по пустите им притъмнели паркове
разбирам колко си сама и беззащитна
ръкавът ти съдран и мръсен
е твойто бяло знаме всъщност
страдание си и надежда
но тръгвам за да хвана влака
а ти опитай пак и пак
предавай се при всеки ешелон
едва ли в някой позамръзнал ден
ще слезе пътник без билет и срок
и парковете ще познаеш във очите му
но знаеш ли?
перон!
„На някаква междинна гара“, Тони Теллалов

Животът иска своето време и пространство и търси спокойствие. А дали ние хората го намираме или не е достатъчно сложен въпрос, който има още по-сложни отговори.
Случайни срещи със случайни хора не се случват. Вярвам, че и срещата ми с поезията на Тони Теллалов със сигурност не е била случайна. Породена от неспирния копнеж към движението и търсенето на своята си гара. Породена от разговор покрай една добра фотография на неизвестен автор. Фотография, която ни изпраща някъде в пространството и времето и ни кара по особен начин да търсим път. Навярно за да докажем сами на себе си правотата на онзи смеещ се на света гениален физик и босонг цигулар, който твърди, че „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“ (А. Айнщайн).

хиляди години
едни и същи бунтове
една и съща смърт
и предателства еднакви
кой твърди
че няма ред във този свят
всичко влиза в каталози
само папките набъбват
и множат религии.
Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

И тогава, след тези хиляди години, навярно идва гарата. Тя ще е оная, която човек сам си отрежда или пък е търсил и се е надявал, че ще да му се „падне“ нещо хубаво и чисто…
Преди години си мислих за пътуването в бързия влак и за малките гари, които се оказаха междинни. И че в това няма нищо лошо. Все си мислих, че малките гари са нещо романтично или поне различно – като спомен от детството или копнеж по едно различно бъдеще. Уви, малките гари се оказаха изпълнени с онази човешка мръсотия и низост, че май умишлено по-често трябва да ги пропускаме.

нощем улиците успоредно тичат –
глутница щастливи вълци
някои се вперват във звездите
други свиват към шума на влака
където вятърът ги ваксинира с пустота
мъничко преди да пукне утро
можем всички да заспим
в една прохладна лека ведрина
да диша то останалото в нас
което сутрин впива се в деня
и улиците заразява с хора.
Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

Препускаме през нашия път безобразно лутащи се и понякога безразсъдни, но точно това е той – избран, начертан, изменян или сътворен. Казват, че пътища много, а той за нас е само един – някак особено различен и очертал браздички върху ръцете ни или пък побелял в косите ни, но останал все наш по един особен и различен начин.

Спомените винаги бледнеят
задъхани без вятър знамена –
веднъж откъснати от корен
не могат дълго да ни следват,
губят своята конкретност,
могат да са тук и тук, и там,
в онази пареща с гореща прах алея,
във пазвата на някоя река,
във този или онзи град,
във твоя или в друг живот,
до някой ден, когато
страшно и внезапно
в степите на прашния долап,
срещнем кален и ранен
един оловен, еднокрак войник.
Из стихосбирката „Аритмия в три октави“, Тони Теллалов

Безкрайното ни лутане в този път на неизбежна промяна ни кара да се загубим и да не можем да открием вярната и правилната посока, а още повече истинските ни водачи в това безобразие от безличие и безтегловност на отношения и чувства:

ЛУТАНЕ КЪМ СВОЯ КРАЙ
ЛУТАНЕ КЪМ СВОЕТО НАЧАЛО
ТОВА НЕ Е ЗАГЛАВИЕ
А ДЯВОЛ
вървя през прашното поле
по празното му голо теме
и вятърът се вихри свири
на хиляди повехнали конци
в избелена брада на старец
поглед вкоренил в земята
с пети нацепени и пълни с почва
и тъкмо да подмина казва
с шепота на хиляди творци

върви в гората синко
самотните се бесят там
такава е традицията тук
а ако не достигнат сили
просто се напиват здраво
по нещо дават и на мен
такава е традицията тук

но аз не зная как да търся
има ли традицията пръсти
подскача скита или дращи –
какви следи оставя тя
и тръгвам бавно към гората
защото там е някъде по път
защото там е някъде в гората
защото там е просто там
където
можеш да поставиш точка
на мястото където си

Периодично търсим или се надяваме на промяна, поне това показва близката и по-далечната ни история. И без да търсим закономерност или цикличност, то ние целенасочено се стремим да променяме живота си към по-добър или по-поносим за нас и нашето усещане за това. И днес отново търсим промяна, търсим я настойчиво и бързо. „Когато отричаме историята, тя отрича нас. Когато притежаваме историята, може да напишем смел нов край.“ казва Брене Браун и може би има известна и непростима точност, без дори да е научен постулат или трактовка. Много по-малко и съвсем не често поглеждаме в онова обозримо минало, на което сме свидетели, в което сме участници или просто наблюдатели. То оказва онази наша българска упоритост всичко да се случва веднага и сега, без да търси отговор на твърде важни и основни въпроси – какво ни носи това или по-простичко казано – какво следва след това.

Безспорно „Прогресът е невъзможен без промяна и тези, които не могат да променят мислите си, не могат да променят нищо.“ казва Джордж Бърнард Шоу. Склонни сме да се съгласим с него, защото движението в обратна посока или назад е възможно, но почти никога не носи добри резултати. И сега, като че ли повече и от преди, сме призвани да помислим как и по какъв начин да търсим и намираме промяната. Хората са по улиците, скандират, хулят, ругаят, а някои дори се забавляват. По-голямата част от тях успяват да формулират доста общи и клиширани искания, които родните първенци употребяват често с повод или без повод. Но по-важният въпрос тук е – как ще се случи всичко това и дали изобщо ще се случи.

Без да обвързваме нашето мислене в тази посока с настоящото политическо говорене, което не е особено приятно за ухото дори за непридирчивия слушател (защото то, говоренето, трябва да води към същностна промяна, а не към поредната говорилня), трябва да кажем, че повече се лутаме, отколкото да намираме правилния изход, който толкова ни е необходим.

Най-смелото решение в този период на поредна неизбежност на бъдеща промяна е да търсим онези, които са събрали достатъчно мъдрост и достатъчно смелост да свършат тази трудна и нелека задача, която дори ще ги омърси и очерни. Този път повторенията на грешките са толкова немислими, че периферното ни съзнание ги усеща толкова силно и натрапчиво и се опитва да предположи, че това няма да се случи.

„Интелигентността е способността да се адаптирате към промяната.“, казва Стивън Хокинг. Сега ще се опитаме да потърсим тази възможност. Дали сме подготвени или не е трудно да се отговори еднозначно. Партии, лоялност, избиратели, които трябва да гласуват. Дори кабинетни игри, машинации и ред други неща са препятствия на този тъй логичен и добър процес. Добре е да мислим и да се готвим за това. Очевидно мъдрите ни хора няма да се натиснат да бъдат истински водачи. Но трябва ли за пореден път всички ние да ги молим, та дори и да ги бутаме да тръгнат напред, защото в смисъла на човешкото ни безсмислие сме готови отново да пропуснем тази възможност.
И май едни от малкото които имат позиция и предлагат път отново са поетите. Как не ми се иска Тони Теллалов да не е прав. Защото случващото се около нас се оказа за пореден път „нищо ново“.

“Животът прилича на зъб”
Борис Виан

сърцата ни
са дъвки на живота
гимнастика
за зъбите на хидра
когато сладкото
се свърши
просто ги изплюва

сърцата си
отглеждаме внимателно
щастието гарантира
качествен продукт

щастливите пулсират
устремено

Из „Нищо ново“, Тони Теллалов

Тони Теллалов е роден на 8 октомври 1970 г. в гр. Шумен. До 27-годишна възраст е живял в Ямбол, където получава средно образование в математическа гимназия “Н. Лобачевски” (сега „Атанас Радев”). Завършва социална педагогика в Шуменския университет “Св. Епископ Константин Преславски”. Доктор е по социална педагогика. Понастоящем живее в Карнобат. Автор е на стихосбирките: „Махмурлуци“ (1996), „Нощем срутени гари“ (2002), „Тук, през девет планини“ (2002), „Пролетно чистене“ (2006), „Аритмия във три октави“ (2013), „Междинни гари“ (2014), „Завещаване на деформациите“ (2018), „Парче от икона“ (2021), както и на „Дугулите и вълшебното листо“ (2021), приказка-игра за деца (в съавторство с Никола Райков). Носител е на първа награда за поезия от Националния студентски литературен конкурс – Шумен през 2002, първа награда за разказ от Националния студентски литературен конкурс – Шумен през 2003 г., наградата на Община Шумен за литература през 2007 г. и 2015 г.), първа награда на националния конкурс за „SMS – поезия“ на М-тел, НДК и Съюза на българските писатели през 2007 г., първа и втора награда на Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazineпрез (2011 г. и 2013 г.), първа награда от Втори Национален конкурс за авторска приказка през 2019 г., Национална награда за лирика „Иван Пейчев“ (2021), както и на наградата „Бисерче вълшебно“ (2022) – единствената награда в България, която се определя от гласовете на детската аудитория. Редактор и съставител на редица поетични книги, литературни сборници и алманаси. Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите в Шумен.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

“Черноморските културни коридори – неизползваните възможности” е едно от основните тематични направления на предстоящия форум в Бургас

Отворена е програмата за Националната кръгла маса за 2023 година под наслов „ЧЕРНО МОРЕ И СИНИЯТ РАСТЕЖ В БЪЛГАРИЯ“.

Черноморски институт в Бургас Ви кани да се включите в работата на Националната кръгла маса „Морето – граница или врата“, която ще се проведе на 3 ноември 2023 г. в Бургас, посветена на Международния ден на Черно море.

Тематичните направления, по които ще работи Кръглата маса, са следните:

• Синият растеж в местните и национални политики;
• Черноморските културни коридори – неизползваните възможности.

В рамките на Националната кръгла маса ще е проведе Младежки семинар „Младите и морето“.

Можете да изпратите заявките си за участие най-късно до 25 октомври 2023 г. на имейл-адреса на Черноморски институт:  black_sea_institute@abv.bg.

Националната кръгла маса „Морето – граница или врата“ се организира и провежда в партньорство с вестник „Черноморски фар“ и СНЦ „Клуб за спортен риболов „Гларус”- Бургас“.

Подробна информация може да получите на следната интернет страница: https://blacksea.bg/novini-statii/pokana-natcionalna-kr-gla-masa/.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ