Всичко тук е оцеляло въпреки изминалото време, въпреки буреносните облаци и проливни дъждове, въпреки промените в света отвън, въпреки…

Слънцето се е препречило пред погледа ни и не допуска да помръднем от яркия му взор. Дърветата са се строили безмълвно в краищата на оскъдното платно. Горещият въздух е превзел всяка свободна част на пространството и не позволява дори да се размърдаме в късния и вече натежал летен следобед. Лекото възвишение ни прокарва през последното незначително препятствие преди да се озовем пред спуснатите бариери. Тук никой никого не чака, няма дори неканени гости. Пущинакът е завладял и малкото постройки, които упорито се борят за своето съществуване. Само неразбираемия говор на усилен телевизионен приемник напомня, че има следи от битието на човешко присъствие. Градинките отдавна не са виждали мотика, която да освободи от настръхналите плевели едва оцеляващите в тях цветя.

Тук грижовността за съществуващата около нас действителност е оставена на произволното естествено оцеляване. Дори оградата, която уж трябва да ни защитава от нещо, е пропаднала. Нищо неподозиращи, търпеливо очакваме задължителната среща с непознат граничен служител, който трябва да ни вдъхне респект и да породи уважение. Изсулил се мързеливо от нищото, единствена причина за пристигането му беше да полюбопитства за причините за нашите фриволни начинания, накарали ни да посетим този край.
Обезсърчен от укорителните ни погледи граничният служител съвсем се отказа от интереса на нашето натрапено присъствие и с небрежност в движението на ръцете ни отпраща да дирим нашите мимолетно появили се желания, които той така и не успява да разбере. Безгрижието, поради липсата на каквито и да било насочващи табели, вече ни бе обзело. Но и за какво ни бяха те – ние вече се бяхме озовали в сърцето на малкия градец.

Неимоверно големият градски площад е също така пуст, както и улиците, които ни бяха довели до него. Само металната продавница с протяжното си отваряне и затваряне на входната врата показваше наличието на съществуващ живот. А няколкото принудителни телефонни разговора напомниха за делничното усещане за ангажираност и за липсата на мобилна телефонна връзка, породена от скъпата тарифа на разговорите в съседната държава.

Зеленината е все още достатъчно наситена върху тревната площ, утешила се под сянката на големите дървета. Пътечката е кратка и ни отвежда до сводестия вход на голямата сграда. Немощното ѝ величие се потиска от кипрещата се алуминиева дограма, която нахално и с претенции за съвременност преди доста години бе прекратила изяществото на безвъзвратно отишлата си дървена. Коридорите са дълги и покрити с друга действителност на споделени мисли и чувства. Но хората отново ги нямаше. Може би лятното присъствие на жегата ги бе разгонило на по-прохладни и идилични места.
Днес въпросите се стоварваха хаотично върху нас, а отговорите пристигаха откъслечни и съвсем неподредени.

Разказвам ти перпетууммобилизми
за катаклизми, странни нелогизми.
За Омир и морето, за ямби и хореи.
За кредото си сложно: Всичко е възможно!
…
Обичам звездни вечери, облакътени някъде,
по азимут да следваме попътния си вятър.
…
Когато те въведох в хаоса
на свойто немогъщество,
Ти роза ми поднесе – факел
на романтичната ми същност.
Из „Разкажи ми“ , Илияна Кръстева

Несколасваме дори да отпием от предложеното кафе, което е като лирично отклонение на случващото се. Поприбраните набързо книги и други хартии, поставени в определен личен безпорядък на бюрото, ни отвеждат принудително в приказното пространство на един забравен и добре защитен свят. И нямаше да е така, ако стопанката на този свят, със силата на своята грижовност, не го бе отстоявала в годините на неговото раждане, съществуване, та дори бе създавала неговото възцаряване в тази особена действителност.

Обичам да предричам, да сбъдвам с лекота.
Да съм неземен квантов скок над всяка суета.
Да слагам ред във хаоса на житейския водовъртеж.
Да чувствам ендорфин в кръвта и трепетен копнеж.
Обичам трудното начало. Катеря се сама.
Замерят ли ме – вдигам кръста и вървя.
По тънък лед прохождам и боса по роса.
За мен са отредени все хора по съдба.
Обичам да съм тичинката в нежния хибискус
и белият квадрат в шахматната дъска,
обичам да съм розата, поднесена ми искрено,
китарен звън, несбъдната мечта.
Аз време и безвремие съм в необятното
на разстояние една протегната ръка,
аз чудото съм. Вечната и святата.
Обичам да обичам. Аз съм любовта.
„Обичам да обичам“, Илияна Кръстева

Пребиваването ни продължава с многократни побутвания да видим всичко, да опитаме от всичко, да усетим всичко… А то това всичко се оказа интересно и съвсем неочаквано.

Пристигайки в едно от многото помещения, срещу нас като от засада се оказва, че ни очакват безброй святкащи детски очички, а притежателите на тези огнени въгленчета са нарамили различни по вид и големина духови музикални инструменти. Вече се чувстваме като приказни герои, посрещнати като знатни гости в тяхното царство. Известна разсеяност на домакинята ни позволява да разменим по някоя и друга спонтанно придошла ни дума и да се опитаме да похвалим нейните възпитаници за упорството и смелостта да се представят по този романтично приказен начин.

Детските слънчица бързичко искат да ни изоставят, за да могат да продължат с потайните си летни занимания, а ние да продължим да се катерим по стръмните склонове на двореца, издигнал се в душата на тази величествена стара сграда.

Долавяме в бързата тирада от думи много истории, мисли, пориви, чувства, дори и скъ̀- тани страдания. Опитваме се да приемем придошлата действителност като прикриваме с вежливост някои наши удивления и стъписвания.

Обичам мъглата в големия град!
Бъркоока жена със странна съдба.
Невидима, безпощадно красива
като истина, отдавна осмислена. Дива!
Тя така ми подхожда. Уви!
Без нея безпределно, безбожно боли.
Всеки път се завръща – незнайно как, откъде.
Степ играя в локвите с нея сред дъждовно море.
Из „Градска мъгла“, Илияна Кръстева

Прибързано си тръгваме от това вълшебно място, но със сигурност ще направим опити да се върнем отново. Откритието ни е толкова прелюбопитно, а пазителката го е крила толкова много години от чужди очи. Търсила е покрив на своите мечти, откривала е чувства, споделяла е мисли, намирала е приятели, събирала е врагове… И днес от всичко това е събрано по малко. Едно – дълбоко скрито и не се показва, друго – наднича и се ухилва пренебрежително към нашите набези. Всичко тук е оцеляло въпреки изминалото време, въпреки буреносните облаци и проливни дъждове, въпреки многобройните прелитащи малки същества, които успяваха да ни уцелят с такава удивителна бързина и точност и оставяха своите усмихнати детски белези върху телата ни.

Душата ми е сбор от всичките души, които ни обичат.
Душата е душите, позволили да ги обичаме.
И преизпълнена с любов, като дете тя тича,
да раздаде молитвен благослов за туй, че е обичана.
Понякога в усърдието си да бъде всеполезна,
тя се товари с бремето да бъде безполезна.
За тези, ненуждаещи, страхливи да получат
от нейното сърце щастливия си случай.
Душата не унива, душата все се бори,
сърцето с мисълта са вързани с окови.
Те могат да останат така до памтивека,
докато любовта не осени човека.
„Душата“, Илияна Кръстева

В душите ни намериха подслон сподавени сълзи. Оцелелите мисли прокараха пътеки и откриха място за нови срещи и нови мечти. И цялата тази богата палитра от емоции, мисли и чувства ни беше предложена от една жена, нарамила залеза със своята неподражаема цветност в косите и сила в погледа. Поднесе ни го като изтънчен хоровод на детското мечтание, като приказка в измислен свят, като вопъл от току що сгромолясала се с тътен след летен порой градушка, като събрана енергия на скрита душевност, като примигващи лампови спомени на отдавна неработещ телевизор „Опера“. Днешната лятна горещина не успява да прикрие придошлите детски спомени със солен морски привкус и мъдростта на укротената дълбока Голяма река.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Понеделник вечер. Беше денят, който никой не очаква с някаква особеност, навярно защото е начало на поредната, с нищо неотличаваща се от предходните седмица. В средата на осемдесетте тя продължаваше в нейния си работен характер дори в и съботния ден. Това никого не учудваше, дори притеснение нямаше, че ще бъде накърнен почивният уикенд. Нямаме достоверност на спомените и дали тази дума е присъствала в разговорите на нашите близки.

Поостарелият телевизор „Пирин“ беше неотдавна заменен с някаква портативност, наречена „Юност“, която старателно се опитваше да подобри възприятието на картината, но невинаги качеството на приемания сигнал му позволяваше да се представи в най-добрата си възможност.

Следяхме премигващия екран без никакви очаквания за изключителност, омърлушени от почти приключващия ден, който събираше остатъчните напрежения от някакви превъзбудени натрупвания, породени от нередовността на последните линии на градския транспорт, пропуснал някои от курсовете си и през този ден. Поуталожили тези си страстни вълнения, които не успяваха да преминат в никакви тежнения, освен в болките в крайниците ни наложително натоварени от наложилото се извънредно бързо ходене.

Потрепванията в картината, в която съсредоточено се бяха вторачили почти всички присъстващи в стаята, и началните надписи не показваха, че ще се случи нещо неочаквано. Появяването на слабичка и леко прегърбена жена, прибираща внимателно около врата си своята домашна роба, не предизвика в околните никаква реакции. Белите очертания около края на ръкавите и яката описваха светли полукръгове на тъмния фон на дрехата. Контрастът предизвика определено втренчване на наблюдаващите сменящата се телевизионна картина. Това, което стресна всички и ни накара да обърнем погледи в присветванията на екрана, бе появата на гласа на придвижващия се образ. Движението на ръцете бе смирено, но никаква нотка на смиреност не се усещаше в привидно равния тон на трептящия глас, който ни караше неволно да се съсредоточим в слушането му и да оставим всички породили се други желания за друго време. Непресторена първичност, една напътствена ритмичност и интонационни въпроси, които отчетливо се открояваха с бързите повишавания и така  бързо отминаващите кратки прекъсвания. Забравили за картината, тази звучност бе онемяла всички ни и ни бе оставила непокътнато разположени в последните състояния, в които ни бе заварил този непресторен и неподражаем говорен звуков фон.

Бе дошла една необуздана човешка същност в случващото и бе прокарала силата си до всички части на телата ни. „Смъртта на търговския пътник“ не можеше да бъде по-истинска в написаните думи на Артър Милър и в приковаващите всички сетива очи и глас от екрана.

Опитах всички приспивателни,
успокоителни и упоителни,
за да успея да забравя, скъпи,
реката,
шлепа,
твоята ръка на рамото ми,
мойте рамене под твоята ръка…
Щом всичко е изчезнало със тебе –
реката,
шлепа,
сладките ти пръсти,
и значи е настъпил края
на нещото, което е било живот,
любов,
безмълвна нежност в общите ни нощи,
тогава значи е настъпил края
на всичкото това…
Но как да убедя самотните си рамене
да понесат спокойно тежестта
на твоята изчезнала ръка?

Леда ТАСЕВА

Образите щяха да си отидат с времето, щяха да потъмнеят от изхабяването на кинолентата, но гласът щеше да остане неподправено непокътнат. Той бе неочаквано пронизващ, запомнящ се, открояващ се от всички и предлагащ едно непредвидимо пиянство на това смайващо говорене. То не бе съпроводено с някаква превъзбудена изразителност, нито с отчайваща патетичност, а бе част от непринудената човешка искреност. „Тайфуновата кула“ по Богомил Герасимов бе поставила нейната изявеност още в самото начало на този връх и не го напусна никога повече.

Не ми отнемай простите неща.
Не ми разказвай за успехите си,
не те разбирам.
Не мога да следя особените ходове,
с които трябва да постигнеш нещото,
което ти е нужно в тоз момент.
Объркват ме замислените сложно комбинации
на твоята програма.
Не ми харесва тази поговорка,
че между вълците се вие като вълк.
Това е философията на безсилните.
Какви са тези личности,
които трябва да поканим на вечеря?
Наистина ли са така заслужили?..
Жената на единия от тях не беше ли добра готвачка?
Какво да си говоря с тях,
като не знам рецепти?
И ако ти дадат това, което искаш,
значи ще заминеш.
А аз с кого да се целувам!
И кой ще гали моите коси?..
Нали обичаш да държиш ръката ми,
докато ти разказвам смешни приказки,
преди заспиване?
Защо не ме научиш утре вечер
как да пускам грамофона?
Или да поиграем табла!
Можеш да ме победиш,
не искаш ли да се опиташ?
Аз малко напоследък съм разсеяна,
не си ли забелязал?
А ако искаш мога да ти почета…
преди обичаше това.
И откога не сме играли карти!
Или пък просто ей така да си седиме в къщи.
Детето ще се радва.
Хайде, помисли до утре.
И моля те, не ми отнемай важните неща!

Леда ТАСЕВА

Тя не получи всички заслужени аплодисменти, дори отредените ѝ награди не поиска да получи; тя не се възпря от ропота на някакви наивници, не потръпна дори от тежките терзания. Остана си недокосната от бъдещото разочарование. Детските мечти бяха опазени от вероломните грабители, несгодите от нескопосаните семейни драми пронизваха същността ѝ, но тя оставаше чиста и по детски влюбена в препускащия живот.

Дете, не се опитвай да намериш погледи,
които да приличат на предишните.
Не се усмихвай повече от вчера.
Не ми измисляй смешни глупости.
Не се ядосвай на прозореца,
през който капе малко дъжд.
Той капеше и вчера.
И даже върху нас,
докато се целувахме.
Защото нямахме търпение да стигнем
до сухия килим.
Ти беше толкова нетърпелив
да вземеш моите ръце,
да скриеш всякаква следа
от слабост във очите ми,
от страх по хладната ми кожа,
от зли предчувствия на минали съдби.
Дете, не се опитвай да намериш думите.
Изпито ли е виното
и чашата е празна.

Леда ТАСЕВА

Не ми се извинявай, Живот, че пропуснах да бъда груб с теб. Не търси реванш за моята ненаситна суетност, а потърси отново любов. Това закътано някъде в душата си верую бе изписала по своя си начин и го бе оставила без протест да стигне до нас с едно сякаш небрежно подхвърлено: „Хайде, помисли до утре!“ Винаги имаше утре, защото той, животът, се опитваше да продължи и след края на тежката смърт и дори при нашата неискана тленност. Дава неподправената сила на създаденото и написаното и на оня потрепващ глас, който ни оставя в необичайна застопореност. Безчувствена чувствителност, която се е предала по собствен начин на някой друг. Спокойствие, което дълбае в нищото, и едно аристократично покланяне за завършек на вече случилото ни се стъписване. Липса на излишна пренаситеност, премерена насърчителност и отчайващо голяма и всеобхватна любов.

Гласът остана завинаги запомнен, а образът го догонваше с определена човешка прикритост и лека гримаса на лицето с обичайното повдигане на очите нагоре и съвсем лекото движение на брадичката, поставена в почти перпендикулярност на тялото, и онова неподражаемо грациозно присядане на празния стол –  детайлите, които никой не би могъл да подмине. Това действие бе част от амплоато на една изисканост, съпроводена с отмерено време тишина.

Това бе самата тя – Леда Тасева.

Българска актриса Леда Тасева е родена на 22 август 1926 г. във Видин. Баща й Цветко Тасев е от Видинския край (с. Раяновци, Белоградчишко), а майка ѝ Зора е от гр. Дунавци, от рода Релаклийски, където тя прекарва част от детството си при нейните родители, в родния ѝ дом. Тя е по-малката сестра на Венера Цветкова Тасева – Наследникова. Средното си образование Леда завършва през 1944 г. в I-ва девическа гимназия – София и се омъжва за Йордан /Дачо/ Цанков, племенник на бившия министър-председател проф. Александър Цанков. Съпругът й, заради произхода си, е интерниран на различни места в страната, включително и във Видин, където тя започва работа като актриса в местния театър (1951). През 1952 г. е приета във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев, в който са и други бъдещи големи български актриси като Емилия Радева, Гинка Станчева и Татяна Лолова. След завършване на висшето си образование през 1956 г. се омъжва за проф. Стефан Сърчаджиев, с когото се познава още от времето на снимането на едни от първите му филми като режисьор „Утро над Родината“ (1951) и „Наша земя“ (1952), в който прави първата си значима роля на гръцка проститутка, но филмът е спрян след премиерата си. След дипломирането си е разпределена в Драматичен театър „Гео Милев“- Стара Загора (1956–1957). Играе на сцените на Сатиричния театър (1957-1958), създаден от проф. Стефан Сърчаджиев, Бургаския театър (1958–1960), Пловдивския театър (1960–1961), Театъра на народната армия (1961-1963), Драматично-кукления театър – Враца (1964-1973), Пазарджишкия драматично – куклен театър (1975-1977), Драматичен театър – София (1977-1989). Била е омъжена и за големия български актьор и режисьор Иван Андонов, с когото имат дъщеря, преводачката от френски език Зора Иванова Андонова.

След 1960 г. Леда Тасева се снима в много филми и спектакли на Телевизионния театър, участва в джазовата формация „Бели, зелени, червени“, записва роли в радио – театъра и участва с рецитали на собствени стихове и в телевизионния и радио ефира.

Била е член на Съюза на филмовите дейци в България.

Изявява се и като поетеса, но за съжаление единствената й стихосбирка „Изповеди“ е издадена посмъртно през 1994 г.

Запомнящи се са ролите й в Телевизионния театър на БНТ, които в първите години се излъчват директно – „Вечери в Антимовския хан“ по Йордан Йовков (1962), „Напразни усилия на любовта“ от Уилям Шекспир /1963/, „Смуглата лейди от сонетите“ от Бърнард Шоу (1964), „Тойфеловата кула“ от Богомил Герасимов (1974), „Страстната неделя“ от Павел Павлов (1978), „Разплатата“ от Алфред дьо Вини (1982), Харолд и Мод“ по Колин Хигинс (1986). Режисьори на постановките са Павел Павлов, Нина Минкова и Хачо Бояджиев /виж отделна статия/.

Снимала се е и в 34 български филми и филми с чуждо участие. Знакови от тях са, първият в който участва „Бъди щастлива Ани“ (1961), както и „Птици и хрътки“ (1969), „Сиромашко лято“ (1973), „Трудна любов“ (1974), „Самодивско хоро“ /(1976), „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977), „Прозорецът“ (1980), „Черно – бяло“ (1983), „Черните лебеди“ (1985), „Да обичаш на инат“ (1986), „Ганьо Балкански“ (1989) и др.

През 1980 г. Леда Тасева печели първите награди за най – добра женска роля на СБФД за главната си роля във филма „Прозорецът“ и на Съюза на артистите в България за ролята на Аномалия в пиесата „Човекоядката“. През 1986 г. става носител на орден „Кирил и Методий“ I степен, а през 1987 г. е удостоена със званието „Заслужил артист“.

Умира на 4 юли 1989 г. в София от рак, десет дни след като е изиграла последната си роля на сцената, а след падането на завесата припада в ръцета на колегите си. Тя е първият български актьор изпратен с аплодисменти в последния му път. Минути преди ковчегът да бъде изнесен от залата за поклонения, нейната колежка и много близка приятелка Илка Зафирова започва да ръкопляска и приканва всички да отдадат последна почит на голямата актриса Леда Тасева.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ