може би

котките идват на този свят
да ги има
а не да имат

козината им е мека
от упованието
което ги съпътства навсякъде

състоят се
от безусловна любов
към живота си
нищо че битието им е далеч по-мизерно
от битието на човека

може би това е
и причината
котките да получават по девет живота

присъствието ни си заслужава

понякога ми се ще да познавам човек
който е успял
да си разчисти сметките с живота –
който е пил и си е платил

бих седнала с него на една маса
в очакване да ми каже
докато мълчи или докато се смее
че присъствието ни си заслужава
дори само заради пейзажите
или някоя последна сълза
която си е вече усмивка
заради загубите които стават придобивки
заради всичко което всъщност е течно

заради хората и любовите
които са други дъждове
заради чувствата които нямат чадъри
заради разума който има чадър
но не спира дъжда

наистина ми се ще да познавам човек
който е успял
да си разчисти сметките с живота –
който е пил и си е платил

стига светът да работи по този начин

ами ако присъствието ни е знак на обич
и е безвъзвратен дар от създателя?

тогава бих седнала на една маса
с някой който е пил и е безмерно признателен

и казва

димът от цигарата
се разхожда невъзмутим

поздравява любезно
паякът
който плете мрежа
в левия ъгъл на стаята

неотразимият глас на Висоцки
пее
че всичко не е както трябва

пуша и съм съгласна

внезапно в стаята
влиза един слънчев лъч
и казва –

че всичко е длъжно да не е както трябва
за да се създаде
каквото трябва

прави мед

някъде някой разказва света
с шарени думи

и събира прашец
от въздухът
който е цвете

може да е човек
може да е пчела
или сбор от човек и пчела –
но когато разказва света
прави мед

солта на земята /разказ в бяла стихотворна форма/

сутринта бях на естествен театър
който де разигра в хранителното магазинче
на най-незнайното село на света

някаква стара жена с благи бръчки
и с класическа забрадка
купуваше 12 хляба

невинно попита магазинерката:
– все не знам датите кой ден е днес –
а тя й отговори:
– 29-ти февруари вторник
– затова вече нарастват дните –
рече старата жена и добави три пъти:
– благодаря господ здраве да ти дава –
и си тръгна

а пред магазина я чакаха търпеливо
дружина от четири обични кучета
и една обгрижена бяла котка

гледах ги как пристъпват всичките
бавно бавно нагоре по пътя към хълма
вероятно и към тяхната къща

едвам възпирах ръцете си
исках да ръкопляскам
спонтанно бурно и дълго

разпознах солта на земята в тази стара жена –
смирено нехайна за дните и датите
може би даже и за годините
защо не и за животите

животът е над всичко

птиците пеят
най-новите си песни

картината която виждам
съдържа каменни стълби

допускам
че са извор на пътя
по който вървя
навътре
със затворени очи
и безразлична
дали е прав
дали е крив

животът е над всичко
пише на невидимия билборд
който гледам
всяка сутрин
сред пейзажа отсреща

а един напет котарак
подчертава написаното с опашка

с тояжка от слънчев лъч

толкова много посоки
и музика

мога да тръгна
накъдето ми виждат очите
с тояжка от слънчев лъч

нищо не ме задържа
да оставам продължително някъде

където и да отида
ще е дом

затова и не тръгвам
накъдето ми виждат очите

вече съм там

и някой в мен се смее

отдавна не работя на длъжността
„поддръжка величието на другите“
не им се кланям вече
но също не оспорвам тяхната значимост

минавам през живота
най-обикновено
и още по-обикновено се изправих

когато ми се случва
да се срещам с отбрани хора
ми става неудобно
и не че ме засенчват
а затова че се въвличам
в подобни странни сцени

и някой в мен се смее
наскрито гръмогласно
и никак не разбира човешките величия

оставам отстранена
с изхарчени признания
отдъхвам облекчено
не превъзхождам никого
но никой и не извисявам

а ако някой път ми се прииска
да възвеличая някого
избраникът естествено ще бъде само въздуха

най-добре

не е необходимо
да насърчавам хората да бъдат щастливи

не са длъжни да светят
когато не им се свети
само и само защото на мен ми харесва светлината

не знам какво е насъщно за някой
и коя съм аз за да сипя съвети

има човеци на които им е потребен кураж
да не натиснат спусъка
да останат живи и днес –
някой не ги е обичал
някой им се е намесвал неуместно

и ако съм някаква самарянка
би следвало да ги приемам всякакви –
сърдити угаснали безнадеждни

моята усмивка може да ги навъси повече
моето огънче не може да запали пепел
моята надежда е от друга кръвна група

така че най-добре е да дам на хората
безкрайно любящата си ненамеса

само споделям

не харесвам победителите

от отдавна

още от времето
в детската градина

тогава един победител
ми разкъса куклата
а аз оставих цяло
неговото камионче

хвъркато стихотворение

с огромна радост
всеки ден празнувам известен брой
пропуснати коледи
именни и рождени дни

затова си пускам високо
жизнеутвърждаваща музика
и танцувам
все едно кога – сутрин обед или вечер

люлея леките си безсъния
мълча на луната
особено когато е пълна
и не иска да е самичка

поне веднъж на ден
не съдя своите несъвършенства

по пет пъти привечер
изпитвам благодарност
че съм нищожна
но все пак – прашинка от света
с право на живот което ми е всичко

ако ме питат

първият тиранин който срещнах в живота
беше един учител по математика
който ме оцени с цифрата нула

първият ми спасител
беше един учител по литература
който ми написа отлично с удивителен знак

по-нататък по пътя
продължавах да срещам още тирани
които се сменяха
със последващите спасители

тираните ме изтриваха
спасителите отново ме изписваха

ако ме питат
най-симпатични са ми тираните
и е все едно че ме оценяват с нула
всяка нула е дъно с път нагоре

по-малко симпатични са ми спасителите
тяхното отлично с удивителен знак
е просто връх с път надолу

това е игра на светлини и сенки
от която се измъквам с бяло знаме

признавам и спасителите и тираните –
още се учат да съжителстват мирно в мене

обичам го този някой

аз не пиша поезия
но гледам поезия през прозореца

вървя по поезия когато отивам до магазина

галя поезия когато докосвам котката

пия поезия с чая

аз не пиша поезия
защото някой преди мен я създава навсякъде

обичам го този някой

спестява ми писането
и ми дава възможност да изживявам поезия

пясъкът запомня следите ми колкото може

подир себе си само подир себе си

хвърлям всичките си човешки грешки
в огромния огън на покаянието

от чистият въздух правя бистра вода
с която измивам живота си
от идоли и от илюзии

подир себе си само подир себе си

и е хубаво – че не се забелязва път
дваж по-хубаво е че не зная посоките

под нозете ми никнат стъпки
стискам здраво малкото си вързопче с опит
с всички негови истини за моята вяра

подир себе си само подир себе си

съществуването ми дава кураж
и му отвръщам с обич

през пустинята през която минавам
пясъкът запомня следите ми
колкото може

няма как няма как да се изгубя

подир себе си само подир себе си

постоянно гледам телевизия

каналът който следя е частен
и се излъчва от пейзажа на двора
сутрешната емисия започва
с гласът на перестите петли на селото

след това в зависимост от сезона
в студиото се настаняват –
слънцето дъжда вятъра или снега
и говорят за изменчивостта на времето
а и на всичко

културният блок в 10 часа се води
от ято вдъхновени и пъстри птици
в новините по обед които четат дърветата
темата е за прост живот и извисени мисли
в развлекателният блок след пладне
четири котки мъркат солово или хорово
и понякога си гонят опашките

следва филмче с величествения залез на слънцето
във вечерната емисия
тишината уверява че денят е свършил спокойно
нощните предавания с луната и звездите
продължават чак до изгрев

истина е че постоянно гледам телевизия

знам че и другите хора непрестанно я гледат
и си служат с екран и дистанционно

а при мен пейзажът който излъчва е жив и диша
може би за да ме подсеща че и аз съм същата

да си измайсторяват свят

напоследък и най-често вечер
си представям
че съм майка
на всичките малки и по-големи момичета и момчета
които не са обичани

приютявам ги в голяма измислена къща
и ги уча ги да си измайсторяват свят
от своя дух

уверявам ги
уверявам ги
уверявам ги

уверявам ги безброй пъти:
не е страшно без любовта отвън
страшно е без любовта отвътре

повече от странно

понякога си свиркам
понякога си плача

но винаги присъства някакво доволство
което крачи с мен

навсякъде

когато
го споделям с другите
по подразбиране
е повече от странно:

другите изглеждат силни
доволството ми някакво е леко

а те не могат да го понесат

диша сладко

Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
пристига

завинаги
изкачва се по стълбите с един износен куфар
диша сладко
усмихва се на чехлите които го очакват
и събува скиталческия чифт обувки –
слага ги с огромна благодарност в шкафа
и влиза в къщата
такава простота каквато има в нея
не е позната никъде на тоя свят
от никой
Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
се скита в стаите
прозорците разтваря
и сяда в моя стол
така че вече мога да го видя ясно:
Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
е умиротвореното ми аз

някъде сред полето

когато не ме харесват
означава че няма да ме откъснат
ще се запазя
цяла
в пълната свобода да бъда
и да цъфтя
възможна съм и неприемлива – като магарешки трън
някъде сред полето
разпервам ръце
и прегръщам своя най-голям подарък –
свободата
да гледам право в сините очи на света –
небето
и неговите висини да ме спасяват
от пипалата на преходните неща
апартаменти къщи коли яхти дрехи и подобни
за които всичките хора плащат
с живота си а не с пари
триумфирам понякога дълго
друг път за кратко
че не се прахосах за тях
приемам да бъда неприемлива – като магарешки трън
знам че изглежда невероятно –
но допускам че всъщност
всеки магарешки трън е просто маскирана роза
твърдо решила да се опази

нито едно кокиче

преди малко гледах кокичетата на двора
как стоят спокойно едно до друго
нито едно кокиче не се смята
за по-кокиче от всички останали
само мисълта за подобно съпоставяне
ги засрамва
и белите им листенца се смиряват още малко

разбирам

когато бях малка
а майка и татко
бяха заети
с работа в къщи
и с работа извън къщи –
играех

обикновено
с две парцалени кукли
и с една тигрова котка
която имаше три котета

сега
след толкова много време
разбирам –

че всъщност съм била отгледана
не само от майка и татко
но и от двете парцалени кукли
както и от едната тигрова котка
с трите котета

счупвам една чаша за късмет на всички хора

каква е тая потребност да съгреша

да взривя цялото си спокойствие
което получих като благодат срещу страха
от загубата на хора и неща
които приемах за устои
и ги стисках връзвах заключвах

когато ги пуснах
усетих че любовта и свободата са с еднакъв вкус
но малко по-сладка е свободата

защо сега ми се чупи някоя чаша или прозорец
под звуците на дунавското хоро
което да звучи гръмогласно

защо ми се скита в два през нощта самичка
без страх от хора без страх от нищо

ще ми се да се озова и на някоя гара
нищо че знам отлично
че изпускането на някой влак си е цял празник
една посока става – по-малко
а и без това посоките са в повече

ето че пускам мощно дунавското хоро
в два след полунощ

счупвам една чаша за късмет на всички хора

и тръгвам да поскитам

непременно ще отида и на гарата

ала спокойствието ми – цяло и неразрушимо
стои на прага и ме възпира

сещам се че мога да го взривя като си въобразя
че някакъв влак ме чака там на перона –

не потегля и пищи че ме изпуска

ако някой път много ми се приказва

събирам мълчание от дните

за да го изсуша върху лист от хартия
после да го сложа в бурканче
обезателно със синя капачка

ако някой път много ми се приказва
да си направя от сухите стръкчета чай

да го изпия

и да млъкна

от малкото столче

мисля си
че безпристрастния изгрев на залеза
преподава неутралност

и че тишината е мъдра –
позволява да я пропъждат
без да се самоотрича

до мен си играят
котка и куче

и съм тук
на някаква жизнена площ
с размерите на конфета

свечерява се бавно

от малкото столче
на което седя
наблюдавам големия свят

чудат постоянно

за да го проуча –
всеки нов ден си сменям очите

Вера Балева е родена в с. Търнава, обл. Монтана. Живее в гр. София. Завършила е Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии. Работила е като библиотекарка, в последно време се занимава с реклама. Публикувала е свои стихове в сп. „Пламък“, сп. „Простори“, сп. „Понеделник”, сп. „Читалище“, в. „Век 21“, в. „Литературен глас“, електронните сайтове „Grosnipelikani“ и „Public Republic”, както и в регионалната преса. Има поощрителна награда от националния конкурс „Нова Загора“ (2005), грамота от конкурса „Магията любов“ (2006), трето място от същия конкурс (2008) и е лауреат на конкурса „Христо Фотев“ (2006). Получила е поощрителна награда от конкурса „В полите на Витоша“ (2007) и второ място от същия конкурс (2008). Автор е на стихосбирките „Мравка“ (1993), „Алиби за безсъние“ (1993), „Някъде вън от живота“ (1999) и „Резенче ябълка“ или една история за Наталия и Калуд в 29 стихотворения“