Родена е на 11 ноември 1971 година в град Варна.
Завършва НАТФИЗ “Кр. Сарафов” специалност актьорско майсторство за куклен театър в класа на проф. Боньо Лунгов.
Като студентка играе в спектакъла “Невястя Боряна” от П.Ю.Тодоров, реж. Валерия Вълчева в ДТ “Апостол Карамитев” Димитровград.
От 1997 г. до 2000г. е актриса в ДТ “Сава Огнянов” Русе.
Награди:
НОМИНАЦИЯ за награда АСКЕЕР 2006 за женска роля – Ангустиас в “Домът на Бернарда Алба” на Ф. Г. Лорка. Режисьор Стоян Радев – Ге.К.
НОМИНАЦИЯ АСКЕЕР 2013 за поддържаща роля – Тереза в “Паметта на водата” от Ш. Стивънсън, режисьор Стоян Радев – Ге. К.
Награда “Варна” 2013 за екипа на “Паметта на водата” от. Ш. Стивънсън, режисьор Стоян Радев Ге. К., хореография и костюми Мира Каланова, помощник-режисьор Петя Куртева и актьорите Даниела Викторова, Веселина Михалкова, Гергана Плетньова, Владислав Виолинов и Николай Божков
ПЪРВА НАГРАДА от Националния конкурс за поезия „От заник слънце озарени…” – Яворови дни, Поморие 2013
Роли:
Катрин в “Осем жени” от Робер Тома, реж. Бончо Урумов
Елмира в “Тартюф” Ж.Б.Молиер, реж. Александър Беровски
Жаклин във “Вечният април”, авторски спектакъл на Камен Донев
Казвам се Даниела Викторова.
Много отдавна, не помня точно кога, някой, не помня точно кой започна да ме нарича Дънда. И така тръгна. Към днешна дата всички ме знаят така. Та… приятно ми е – Дънда! Актриса съм. Имам щастието петнайсет сезона да съм част от трупата на ДТ „Стоян Бъчваров” – Варна. Ние, актьорите, сме ексхибиционисти. В по-голям или по-малък процент, в буквалният и в преносният смисъл на думата. Преди време сценичният прожектор вече ми беше недостатъчен. Усилих на 100 личния си следач и го насочих навътре, към себе си. Така започнах да пиша поезия. Да се изразявам със собствени думи за мен се превърна в необходимост, в жажда, която се надявам никога да не утоля до край. Обичам семейството си, приятелите си, колегите си, обичам родния си град – Варна, обичам морето, театъра, поезията и старите рок банди.
На най-крайната гара
Добър ден! Един билет за никъде, моля!
За първия влак. Не, без дата за връщане.
Мястото няма значение – нека е произволно.
Мога и права. Все едно ми е всъщност.
Все едно са ми пътят, студът и умората,
вкусът на кафето ви – сто на сто второкласно.
Само аз съм, така ли? Боже, щастливи са хората,
a пък аз само бягам – защото и в мен ми е тясно.
Защото сили нямам за всички възможни въпроси,
изранили сърцето без отговор даже,
защото една обич, неразлистена още, пустосах
и я пратих в забрава, без да стегне багажа си.
Всяко утро е дуло, лъчите са изстрели –
безкръвно погубват зениците – светло след светло.
Дъждът само стеле тъга – без деня да пречисти,
изрусеният летен дъх като смог на гръдта ми е легнал…
Вижте, Вие май не разбирате? Нямам никакво време!
Хукнах насам бързешката – гола и боса.
Разбрах, че билета оттук само мога да вземa,
от най-крайната гара на име Via Dolorosa.
МЕЖДУ СТРЕЛКИТЕ
Дори да закъснея,
пак ще бъде рано.
Очите ми са кей.
а кеят – мокър гарван.
Дори да се препъна
в илюзия за време,
в следите ще покълне
предчувствие за тебе.
Ще искам да заплача,
но няма да успея.
Стрелките са палач.
С едно крило е кеят.
Дъждът се е разхайтил.
Палачът е препил.
Сънят ми срича хайку,
а кеят е безкрил.
Дори и да избързам,
знам – ще закъснея
навреме да превържа
остатъка от кея.
ХАОТИЧНА СЮИТА
Не ме спъват камъни,
спъват ме само мисли:
Татко е вече пламък,
мама – възел от истини.
Хоризонтът – утопия,
мираж в смъртна умора.
Земята е филантроп –
жадно прегръща хората.
От вчера не нося черно,
разбирам тъгата в жълто.
В петък не съм суеверна.
Страшният ден е четвъртък.
Животът се сбира в прошка.
Смъртта е красива за Фос.
Да бъда себе си – просто е.
Коя съм? – е друг въпрос.
Толкова чаках ноември.
И дойде. Безочливо алчен.
Нощта е аритмична поема
за спомена, който нагарча.
Утринта – хаотична сюита
за вятър и хор от врани.
Изгаря ме болка.
Ще я превъзпитам.
Нали се родея с пламък.
Сънена импресия
Моето дълго отсъствие,
твоята тъжна усмивка,
жадно са сплели пръсти
на разсъмване,
там, край спирката.
И говорят, говорят зад ъгъла…
Не говорят. По навик шепнат.
Автобусни врати нервно въздъхват
и повеждат сънени още съдби,
като шерпи.
И не идва, не идва изгревът…
Закъснява. А вече е пладне.
Самота като смешен призрак
плаши кучето гладно.
И не бърза, не бърза залезът…
С изгрева нещо… отново…
Времето някак спряло е,
но тежи като стара подкова…
Моето дълго отсъствие,
онази твоя усмивка, тъжната,
разплитат неуверно пръсти
и тръгват…
Но всъщност завръщат се.
Оставам
Ще се върна отново
при онова резенче лято,
където се скрихме от хората.
Ще потъгувам, приятелю.
Ще тъгувам за кея, за бриза,
за прохладния смях на вълните,
за лявото джобче на твоята риза,
в което спасявах мечтите си.
Ще потъгувам за всички целувки.
За несбъднатите може и да поплача.
И ще следвам последните стъпки
на пияния юлски здрач.
И няма да искам, приятелю,
тук да се върна отново.
Зряла диня търкаля лятото.
И не се крием от хората.
