Архиви

Виолета Воева/ Поезия

Няма коментари
2 923

 

13084309_10205046950772063_867993850_n

 

Виолета Воева е родена в Бургас. Завършва история и българска филология.

Автор е на стихове и есета. Публикува поезия още като студентка във в.”Студентска трибуна”.  Продължава да пише в различни печатни издания и интернет сайтове, като LiterNet, Public Republic, „Литературен свят”, сп. „Знаци”, сп.„Море”, сп. „Факел”, в  алманах “Български поетеси”, алманах “Нова българска поезия 2010”, в „Антология на българската поезия – XXI век” и други литературни периодики.

През 1997 г. “Свободно поетическо общество”, издава стихосбирката й “Зимно море”.

През 2014 година печели субсидия на МК в конкурса „Помощ на книгата” и издава втората си книга с поезия „Свободни като въздуха”, ИК „Ера”.

Занимава се и с фотография и през юни 2012 г. прави своята първа самостоятелна фотоизложба. През 2015 г. участва със стихове и свои фотографии в проекта „Да сътворим книга заедно“ или Manu propria.

Живее и работи в София.


Цветовете на нощта
не стигат до заобленото рамо на луната.
По въздуха се спускат тихо в стаята.

Под свода им извивките на разсъблечените дрехи светят.
А белите чаршафи засияват с пурпурни звезди.
И тръпнат като разтворени криле на пеперуда.

Цветовете на нощта блестят дори в ключалката –
същински медальон от изумруд.
А вятърът разлива зеленото по пода.
Измества неусетно от ъглите мрака.

Преди зората, цветовете на нощта изтичат:
със сини капки по тънките спирали на въздишките.

За да се изгубят в точиците на зениците ти.


Прашинка

Нямам друго за тъгата,
освен двата облака в очите ти
преди да станат дъжд.
 

Под  дългата светлина на лятото 
чета без очила. 
Следобедът е ярък
и всеки негов ъгъл виждам. 
Дори на паяжината тънкия конец,
небрежно хвърлен на високото.

Един трамвай отива и се връща през деня, 
а после цяла нощ на колелото си почива.
За да тръгне пак към изгрева.
По релсите - към миналото бъдеще.
Под дългата светлина на лятото.

През далекогледа
светът изглежда по-различен:
Кълбото прах прилича на гнездо,
напуснато от двойка птици,
търсещи в небето дом.
Сигурно в квартал на рая. 

Под дългата светлина на лятото 
и силуетите на сенките са други.
Катерят се нагоре,
за да стигнат края й.

Обичам. 
И обичам дългата светлина на лятото.
                                                          Обичам
                                                           Обичам
                                                             Обичам


Моята нощ

Звезди валят
Нощта – на сини капки
Картина на Шагал


Любов

В следобеда – двама
С въздуха рижав
облечени само
свободно
дишаме


Химията на любовта

Снегът е вече тук.
Следобедът, вече пренаселен от него, просветва.
Светът се затваря между подвижни бели отвеси.
И ние влизаме в ново измерение.

Цепнатините на небето се запълват със сняг.
И сумрачното преддверие на здрача засиява.
Сега е най-дългият зимен ден.
Свободни сме като въздуха наоколо.
Стаята се намества в тихо ъгълче
сред сребърните висящи градини.
По прозореца се редят снежинки, пера, лед.
Не се чува нито шепот, нито суетене.
От шкафа внезапно се търкулва райска ябълка.
В леглото.
В часа на любовта.
Facebook