Елена Диварова: В „Сезонът на водните кончета“ Стоян Терзиев е седнал на брега и гледа чудото

Елегантно, с прецизна архитектура на корицата и въздействащи пропорции, книжното тяло е първото, което харесваме в „Сезонът на водните кончета”. Художник на корицата и автор на картината, която влиза в нея, е Илия Йончев. Издател е фондация „Буквите”. Интересно е да отбележим, че тук е споделена платформата „Мечта за книга” с много точна информация за предоставени интересни възможности за издаване на книги.

Заглавието. Фриволно ли е това заглавие –  „Сезонът на водните кончета”? За мен да. Друг ще каже, че звучи ефирно. Въздушно. Подводно. Напомня заглавие на друга книга от същия автор – „Сънят на пеперудата”. Приемам фразата в настоящото заглавие като ключ. Не само ключ към книгата, но към автора! Човек с изострена чувствителност, деликатен, обръща бронята на защитния рефлекс към нас, читателите – да не ни боли, ако разберем нещо. А ние ще разберем!

Толкова за заглавието. Какво четем в тази стихосбирка? Без да правя анализ, ще спра вниманието на две-три от нейните специфики. А много още ще останат извън моя коментар, защото тук има 48 стихотворения, измежду които няма компромиси в морално или естетическо отношение и всяко от тях заслужава да бъде четено с усърдие.

1. Преди всичко в тази стихосбирка виждаме линията на любовното чувство.
2. Освен това интересен е рефлексът на поета и изобщо на твореца у Стоян Терзиев да посвещава стихове, да дава обяснения към някои от тях.
3. А най-интересен според мен е образът на един мим, който се появява на различни места между останалите творби и появата му, съвсем не произволна, структурира книгата – една структура, основана върху принципа на движението, на фината промяна, доколкото самата функция на мима да общува без думи насочва към странни дълбочини в нашето мислене.

Има и един въпрос, който не бива да се пропуска. Стоян Терзиев казва, че не е продуктивен поет, това е четвъртата му книга. Колко трябва да бъдат книгите, за да си поет? Въпросът прилича на онзи – колко трябва да бъде дълго едно стихотворение. В изкуството количествените признаци са от съвсем друго естество. Важно е не колко е дълго стихотворението или колко са на брой книгите, а колко любов има в тях.

Да разгърнем сега стиховете.

Първото, което исках да коментирам, са бележките под черта – към това нещо литературната критика не се отзовава ласкаво.  Авторите да не обясняват – едно почти канонично условие. Добре че Стоян Терзиев не се съобразява с такива изисквания. На мен ми харесва така – с бележките, които отварят и други пътечки – извън стиха, пътеки към спомени за хора, за книги, за изложби, кръчми, музика…. Та да обобщя с две думи – бележките под черта в книгата са едно от нейните богатства.

Ритъмът на книгата напомня синкопите на морзовата азбука. Няколко стихотворения се редят, изцяло потопени в образа на жена, после само едно или две за нещо друго, не за жени.  В началото равномерно, после по-неравномерно – се появява един мим, много специфичен, много стоянтерзиевски образ, който в пет такта изгражда вътрешна реалност (да кажа ли паралелна реалност? Но не ме разбирайте езотерично) – това са пет тристишия, които рамкират книгата отвътре. Пет тристишия, в които един мим, като глас в антракта, казва нещо важно. Ще цитирам само едно:

МИМЪТ 2

Помолен да опише
животът на Ван Гог,
мимът се втурна да търси бръснач.

Направете този опит – един от вашите прочити да изтегли само тристишията „Мимът”. Ще чуете интересни неща от героя, който няма реплики.

И сега нека да тръгнем по следите на алюзиите. „По следите на една изгубена депресия” – заглавието на това стихотворение (което към края си се разгръща в нещо друго и излиза от бреговете на жанра), ни подсеща за Марсел Пруст и монументалния му роман „По следите на изгубеното време”. Между тези заглавия ние потъваме в свят, изграден от отражения и срещаме… Кольо Карамфилов, който търси изгубената си депресия. Точно заради пресичащите се под различен ъгъл  и отразяващи се взаимно години, автори, имена  контурите на образа стават особено ярки, реалността се връща много осезаема, връзките между хората са живи, хората са живи.

Някой може да каже, че „По широките сънни полета” няма общо с Ягодовите полета (или поляни) на Джон Ленън, но това изобщо не  е така. Светът е много чудно място и пътувайки през него, ние често сме застигнати от чужди сънища и Ягодовите поляни, онзи детски дом на Армията на спасението, прилича на галилейската пустош от стихотворението на Стоян Терзиев, и това са все места, в които някой укротява лудостта ни.

„Любов по никое време” – тук неудържима е алюзията с „Любов по време на холера” на Маркес, но и без Маркес заглавието е твърде експлоатирано и като смисъл, и като конструкция. Само че зад това заглавие – „Любов по никое време”, стои едно от най-синтетичните произведения в стихосбирката. Макар че бележката под черта подава ръка, читателят не бива да е спокоен пред тези няколко реда. Те са много чиста сплав от образи и идеи, в такава сплав е трудно да се проникне, редовете блестят като бяла светлина и само с бяла и чиста мисъл можем да я разложим на различни цветове – цветът на посланието, на мълчанието, на самоиронията, на далечината…  Хазарската принцеса и „Хазарски речник” на Милорад Павич, кантора за писане на любовни писма, самият писач (тук фонетичната алюзия е много силна), марката под езика – с тези бегли цитати само се докосвам до силен текст, който може да бъде четен години.

„По-ниско билото, майстори” – тук дали трябваше да има бележка под линията? Ако някой не е чел разказите за семейство Глас, няма как да разбере. Немотията в сърцата ни, мизерията на чувствата. За тези неща говорим.  Но поетът обича читателите си, разбира ги и очаквайки разбиране, им показва един буркан с компот, в който няма плод, а после пише под чертата и ето – идва от другаде едно момиче и рисува другото, високото било върху някакво изпотено огледало в банята в разказа на Селинджър. Позволявам си да говоря по този начин, защото вижте какво се получава: Има една творба – някъде във времето. „По-горе билото, майстори”. Има друга творба, далеч преди новата ера („Ето, иде женихът – Арес същински…”), сега се пишат нови стихове … и между всичко това животът – все още необвързан с думи, с картни, с образи – диша.

В тази стихосбирка присъства Пловдив – атмосферата на града, имена на приятели, музиката, чрез която общуват „себеподобни”,  тепетата, Понеделник пазара… Всичко е Пловдив. Отделни щрихи, отделни стихове показват как границите на този град се разтварят с лекота и почти до безкрайност – езерото Изео с плаващите кейове е тук, до Караагач, и Караагач е тук, Стоян Терзиев е седнал на брега и гледа… чудото. Всичко е чудо. Ухото на Ван Гог е в баня Старинна, и то в двата си варианта – едновременно – когато го няма и когато го има. Съвременно изкуство в старата баня – във виртуалния свят всичко е възможно. Светът винаги е виртуален.  И седмото тепе. Марково тепе, превърнато в своето отрицание – в пропаст, подземни гаражи. За всичко сме отговорни. Но дори в това тъжно стихотворение за Пловдив, мястото, което заема нашият град, е назовано сфера – това ми звучи едновременно като възмездие и спасение.

От стиховете, свързани с Пловдив, ще прочета за вас

РЕКВИЕМ ЗА ВАЗКЕН

Половината риба с теб ще изям.
А половината друга?
С онази…
Тя ще остави косата на хълма,
да припасне извивка с могилата,
обърнала гръб на Армения,
тази вечна, извечна Армения…
А ти ще викаш към нея:
Хайде, води ме!
Стига рибешки кости сте плюли!

Много големи метафори с много малко думи – изострят представата за поета Вазкен Налбантян така, че сякаш се чува гласът му.

Накрая – две думи за любовните стихове. Нека спомена „Сезонът…” , „Липов цвят в косите ти” , „Свръхестествено”. Знаем как повечето поети търсят рационалната гледна точка в любовната тема, използвайки или пързалката на самоиронията, или скепсиса. Ако срещу това поставим  искреността и съзнателната уязвимост на автора, който е готов по всеки начин да бъде раним, можем да усетим чистотата на любовните му стихове:

Утрото е с цвят на пържена филийка.
По устните ти –
сладко от малини.   

(„Преди закуска”)

Има и стихотворение „Със закуска”, има и „Целувка под черницата”, „Портокал и лимон” – интересен диалог между заглавията, който дори преди да прочетем книгата, ни убеждава в това как образност и сетивност се сливат в интимната лирика на Стоян Терзиев.

И така – имаме 48 стихотворения, до едно достойни. По-горе билото, майстори! Книгата ще бъде четена неутолимо, защото в нея любовта  побеждава. Отстъпват, смаляват се, изчезват властта на егото, угризенията на самотата; нейно благородие музиката си е като у дома, художниците са разбрани, приятелите са прегърнати, мимът застава до всяка врата, която ни е трудно да отворим, и сложил пръст на устните си, сякаш казва…  не чувам какво. Трябва пак да потърся поезията.

(Елена Диварова, слово на премиерата на „Сезонът на водните кончета“ – 15 ноември, 2016 г., Първо студио на Радио Пловдив).

Премиера на книгата на Бойко Ламбовски “Аутисо” на 09.09.2016 в литературен клуб “Перото”.
Изданието съдържа много нови и малко стари неща, дело е на изд. “Жанет-45”. Проницателни думи за книгата се очакват от проф. Светлозар Игов. Ще има и кратък рецитал.

https://www.facebook.com/events/1750685495171635/

Почина троянският поет Ивайло Иванов!

Поклон пред паметта му!

“Здравейте! Казвам се Ивайло Иванов и съм роден във вече далечната 1972 г. в планинския и по своему уютен и закътан град Троян. В него живея и понастоящем. Подобно Емили Дикинсън от Амхърст и Биньо Иванов от Кюстендил, не смятам, че е необходимо осезаемо, физически да се преместваш някъде, за да те знаят хората – достатъчно е и задочното доверие, което чрез публикации си даряваме. Българска фолология завърших през 1996-а във Велико Търново, а след това работих в софийския „Литературен форум” и, пак, в търновското издателство „ПАН – В. Т.” /вече несъществуващо/. Понастоящем съм разпространител на печатни произведения в родния си град. Пиша поезия от малък, някъде от около чевърти клас, при все че дълго време давах дан и на така наречената радиоелектроника, а първите си по-сериозни и професионално издържани стихове написах в първи курс на ВТУ, издадени по-късно под обобщаващото ги заглавие „Очи на дете”. Успял съм също да издам: „Хензел и Гретел” (поема), 1995, „Искри от воденичните ми камъни” (сатири), 1997, „Филологически поеми”, 2005, „Пастирът на мухи”, 2007 и стихосбирките, излезлите в по-ново време „Песен за бащите на прехода”, 2010, „Брачни песни”, 2013 и „Светогорски пътеписи”, 2013. Смятам, че голямата, истински трайната писателска борба е за доверието на читателите, не за славата, при все че и относно славата не бих имал нищо против, ала България понастоящем е организирана така, че тези, които по естетика и вътрешна дълбочина биха могли да имат правото на нея, не я получават. Това обаче не е сериозен проблем. Лично Бог ни нашепва, че е маргинален.”

НОЩНИ ЗАПИСКИ НА ЛЮБОВТА

Тъй деликатно паднал е корниза,
пердето – леко бутнато встрана,
че всяка нощ във стаята ми влиза
едно петно от лунна светлина.

То ляга до самотното ми рамо
(гласът на мойта плът крещи суров!)
и двамата със него знаем само
как мъчи
платоничната любов.

След туй се плъзга леко и въздиша
със красота, по-нежна от душа.
Не мога с дума аз да го опиша,
не мога с ласка да го утеша.

И дълго, над самотното ми рамо,
трепти лъчът, по-нежен от покров.
И двамата със него знаем само
как мъчи
платоничната любов.

***

Ужасно е! В човека няма никой
или пък сътворен е по стандарт.
„О, милост!“ – аз бих искал да извикам –
„Душата ви е статия в „Стандарт“,

където предвидима, нагла клика –
масонска при това – с плебейски нрав,
на туй, което Бог ще им извика,
ще му доказва колко не е прав,

и тъй нататък… По различен способ
днес наобратно се върти света.
То, сякаш клоун по въже високо
на едноколка в миг над пропастта

педалите върти – и от манежа
не го изпраща никой с поглед плах.
А публиката, тя си е невежа,
към друго зяпа, сред дъски и прах.

***

По-тежка е от болест немотата!…
Това са вкаменени небеса
с парчета мрамор, втъкнати в устата.
Небе ­- надгробна плоча за гласа!

Това е мидата, която се разтваря
веднъж на сто години ­ и бои се
да изнесе от своите хамбари
пшеничното зрънце на своя бисер.

Аз ще избродя тъмните ѝ зали ­-
дано не ослепея в тоя мрак! ­-
и яхнал оня сетен лъч на залеза,
ще се извия да погледам как

страхът ми ­- бучка лед ­- се разтопява
и струйките му, бистри като смях,
градините на мисълта ми напояват
и образи разпукват цвят след цвят!…

от “Нов сън за щастие”

 
КРАЙ ЗАЛИВА НА СИНЯТА ТИ РОКЛЯ

Когато ти, от гняв или обида,
обърнеш се за миг със гръб към мене,
и роклята ти, ласкава, разкрие
на раменете профила овален,
тогава, мила моя, ах, тогава
с томителна небрежност осъзнавам
как ширва се гърбът пред моя поглед,
изрязан като делтата на залив!…

И в този залив плуват параходи!…
Удавници крещят последно „Сбогом!”…
Крушенци хвърлят сетните си думи
в бутилка и поемат към небето.
На устните ми ладията лека
се носи по гърба на тоя залив,
и пее сред вълните, и ликува
под ветрове, щастливо зашумяли
сред смуглите тръстиките на косите ти!…

Когато ти простиш ми, и извърнеш
към моя бряг лицето си красиво,
тогава в миг червени ти устни,
над хоризонта светъл на ума ми,
печално се накланят като залез!…

И аз до кръст нагазвам във водата,
сред делтата, от залеза червена.
Потръпвам в рязка хлад! И в миг заплувам!…
И бавно тръгвам аз към своя залез!…

С едната длан загребвам песъчинки,
със другата, звезди и раковини!…
И плувам цяла нощ към заревото си,
и приближава залезът към мен,
тъй както Гилгамеш, подир живота си,
към Изгрева на Следващия ден!…

 
12000

И тази нощ, сред бездните на мрака,
аз плувам сред звезди и раковни
и със ръка на „мишката” писукам,
и търся близки и познати хора.

Тъй, сякаш съм радист на някой кораб,
към Нови светове в нощта заплувал,
и буря над главите ни бушува,
и бордът му ударен е от айсберг,
и пътниците в лодките са вече,
единствен аз, на борда му останал,
със морза на писукащата мишка
изпращам свойте „sos”-сигнали.

Или пък, сякаш съм японското момиче,
с години приковано в свойта стая
от лъчевата болест нелечима
след ядрения взрив над Хирошима,
комуто казали, че то ще оздравее,
едва когато пусне във простора,
сред бездната под своя чист прозорец,

12 000
сребристи лястовици от хартия.

Пореден стих изписвам на листа си
и сгъвам го във лястовица бяла.
Те, строфите ми, затова са къси
и със криле, потрепващи в премала.

И виждам ги, от детския си кът,
как в свода на флотилии летят,
минават с клина бял над океана,
над острови, обсипани със пяна,
със перли и със кремъчета остри,
и стигат пред Престола тих на Господ.

А Господ зад бюрото пише ничком,
с глава, под нимба златен засияла,
а после сгъва лист, подобно птичка –
хартиен зов и лястовица бяла,
побрала скръб и мъка настояща –
и със замах безмерен я запраща
от своя стар престол на Саваот
към бездните на моя млад живот.

И сутрин на перваза си, под свода,
като моряк, по чудо оцелял,
аз виждам, под небесна изнемога,
как тихо каца птицата на Бога,
под формата на гълъб, нежно бял,
и носи ми във човчицата своя
не стих, записан в траурна жалейка,
а клонче от надеждата на Твоя
живот, побран в маслинената вейка.

Калоян Праматаров
преводач и редактор в издателство СОНМ

Пролетният базар на книгата – небезпристрастно

В неделя вечерта приключи Пролетният базар на книгата в НДК, 2016. В продължение на една седмица Националният дворец на културата се превърна отново в място за срещи между издатели, автори и читатели. Ние, от екипа на издателство СОНМ, ще запомним този базар на първо място с просветената публика, проявяваща интереса на вече информирания за най-новите ни издания читател, и на второ място, с интересните заглавия, на които се натъкнахме в нашия собствен ъгъл, разположен на третия етаж и условно наречен „хуманитарен“. Тази пролет нашето издателство предложи на читателя пет нови книги:

1. „Руски вълшебни приказки“, събрани от Александър Николаевич Афанасиев, превод от руски език: Здравка Петрова,. художник на корицата и илюстратор: Борис Праматаров. Александър Афанасиев (1826 –1871) е руски фолклорист, изследовател на славянската духовност, историк и литературовед. В продължение на няколко десетилетия Афанасиев успява да събере над 600 приказки, разказани от руското селячество в последните години на крепостничеството, които публикува в осемтомника „Руски народни приказки“ (1855-1863). Българското издание включва втори том от корпуса на Афанасиев, а именно вълшебните приказки, превърнали се във вдъхновения за друг голям познавач и теоретик на приказката – Владимир Яковлевич Проп (1895 –1970), който е автор и на предговора към българското издание.

2. “Миргород” на Гогол, в нов превод, около пет десетилетия след предходния, дело отново наЗдравка Петрова, автор на корицата: Борис Праматаров. Четирите повести на Гогол, сбрани в «Миргород»: “Старосветски помешчици”, “Вий”, “Тарас Булба”, “Повест за това, как Иван Иванович и Иван Никифорович се скараха. Сборникът носи името на градчето, разположено в сърцето на Украйна, където Гогол прекарва младостта си. Повестите в „Миргород“ се основават на украинския фолклор, счита се, че прототипите на някои персонажи са хора, близки на писателя. В тях Гогол ни разказва за живота и бита на украинските селяни и казаци и дребното дворянство, рисува ярки картини на тамошната природа, включва елементи на фантастика, разсмива ни с характерния си лукаво-ироничен хумор. Художественото мислене на Гогол в «Миргород» е дълбоко исторично, а авторовите прозрения за хода на човешкия живот са валидни и днес.

3. Ришард Капушчински, „Автопортрет на репортера“ (2004), „Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век“ (2008) и „Другият“ (2006), превод от полски Благовеста Лингорска, редактор и автор на встъпителната студия проф. д-р Минка Златева Ришард Капушчински (1932-2007) е най-изтъкнатият писател измежду полските репортери, публицист, поет и фотограф, наричан „цар на репортажа“. В България са публикувани книгите му „Шахиншахът” (1990), „Империята” (1994), „Лапидарии” (1998), „Футболната война”, „Още един ден живот”, „Абанос” (2001), „Пътешествие с Херодот“ (2008). Своеобразието на творческия му подход е в уникалното съчетание от факти, събития и процеси, които той е проучил задълбочено и аналитично като учен, историк и културолог, лично е наблюдавал „на терен“ като репортер и е описал като писател, а след това проникновено е осмислил по свой оригинален и интригуващ начин като философ, оригинален мислител и визионер на ΧΧΙ век. Днес повече от актуално звучат размислите му за липсата на критическа преса в света, за перспективите пред ислямския свят, за срещата с Другия като предизвикателството на 21. век.

4. „Смъртта на чешкото куче“ от полския писател Януш Рудницки, превод от полски език: Правда Спасова,художник на корицата: Борис Праматаров. Книгата е част от проекта “Разказът – един пренебрегнат жанр”, осъществен с подкрепата на Програма “Креативна Европа” на Европейския съюз. Януш Рудницки е роден в Кенджежин-Кожле, Силезия, през 1956 г. Като активист на «Солидарност», той е интерниран след въвеждането на военно положение в Полша, а през 1983 г. емигрира в Германия. Германист и славист по образование, писателят живее и твори в Хамбург, но не прекъсва връзките си с полската култура . Публикувал е девет сборника с разкази на полски, някои от които сам превежда на немски. В своите провокативни, дръзки и гротескни истории от сборника «Смъртта на чешкото куче» Рудницки описва реалността на емигранта и човека от малкия град, озовал се в мегаполис, както и на несретния писател, стъпка по стъпка, отхвърляйки всякакви социални и естетически конвенции. Неговите герои изглеждат прости, но чувствителни хора, нелишени от човешки странности. Те говорят и мислят за обикновените неща по необичаен начин. Рудницки обръща особено внимание на езика като изначален опит. Този език конструира и протагониста, и автора. Става дума за разговорен език, леко стилизиран с помощта на жаргонни полски фразеологизми, убедителен и конкретен, особено чувствителен към мелодиката на речта.

5.“Брудершафт“ от унгарската писателка Едина Сворен, ,превод от унгарски езикк: Светла Кьосева, художник на корицата: Борис Праматаров. Едина Сворен (1974) e родена в Будапеща, завършила е Музикалното училище „Бела Барток“ и Музикалната академия „Ференц Лист“. Авторка е на три сборника с разкази. През 2014 г. е удостоена с престижната награда „Атила Йожеф“. За втората си книга „Нямай и недей да имаш“ през 2015 г. получава Европейската награда за литература. През същата година най-авторитетното унгарско издателство за съвременна литература “Магветьо” издава третия й сборник с разкази „Най-добрият палач на родината“. „Брудершафт“ е първата книга на Едина Сворен, отличена с наградата „Шандор Броди“ за най-добър литературен дебют. В разказите си Сворен пише за човешкото тяло, дистанциите, които ни делят, и отчуждението, но всъщност ни говори за душите, затвореността и човешката идентичност. Големият унгарски критик Пал Рез отбелязва таланта на Сворен „да се вглежда внимателно в унижените и оскърбените. Но тя отива по-далеч от великите руски писатели в тази религия на състраданието, превръщайки човешката солидарност в еротика… Това е много самобитно и прекрасно“.

Но предлагайки собствените си книги, все пак успяхме да надзърнем и по щандовете на съседните издателства. И от там си избрахме:

6. “Площад България. Високи патоси и всекидневни притчи“ от Мирела Иванова. Издателска къща Хермес, 2016. Сборник с текстове, посветени на безцеремонния политически цирк и задкулисие, абсурдността и непоносимостта на живота в България, писани от авторката за радио Дойче Веле в периода 2003-2015 година. Поезия в проза, която изрича тъжната истина и протестира твърдо срещу нея. Книгата се състои от три части – „Свръхбагаж“, „Из едни новини“, „Къде е заровено българското куче“- и послеслов от проф. Михаил Неделчев, в който четем:

„Мирела Иванова се откроява с избраната от нея постоянно практикувана жанрова форма: къса (страничка- страничка и половина) реакция на прочетена в пресата или в мрежата фраза, на изпуснат от овластен политик глупав израз или просто на неосмислен както трябва факт. И така – седмица след седмица, година след година. С постоянството на социален изследовател, който иска да разкрие точно във всекидневните му пластове синдрома на тази вечно нестанала както трябва България. Тя се откроява именно с това удивително постоянство да трупа по този начин един публицистичен ежеседмичник за съвремието ни, с упоритостта да се връща отново и отново към болезнените си теми, да ги сплита в единен повествователен поток…

… Мирела Иванова: тъжният, яростен, смеещ се през сълзи свободен човек, който се грижи ежеседмично и за нашите лични и общи свободи!“.

И закъде без поезия?

7. Георги Марков. Есета. До моя съвременник, Фондация Комунитас, 2015; Георги Марков. Есета, част 2. Ненаписаната българска харта, Фондация Комунитас, 2016. Георги Марков е един от най-ярките представители на българската интелигенция и проза от 60- те години на ΧΧ в., сътрудник на Би Би СИ, Дойче Веле и Радио Свободна Европа. В своя предговор към първия том от есетата на емблематичния български интелектуалец Тони Николов пише:

„Неговите задочни репортажи и задочни есета с всеки изминал ден се сдобиват с все нови и нови читатели, които смаяни преоткриват болезнената им актуалност и парещия талант на автора.

Понякога ни обзема плашещото подозрение, че тези текстове са създадени днес и като че ли сбъдват нашето утре. Което говори много за дарбата и проницателността на Георги Марков, ала със сигурност не говори добре за нас, неговите съвременници, до които са адресирани тези есета, щом близо четири десетилетия по-късно – и то след рухването на Берлинската стена- продължаваме да живеем в същата „липса на действителни промени“. Щом „правдивостта и истинността непрестанно са захвърлени в задния български двор“, а „грубостта, лъжата и лицемерието властват“.

8. “Дървени очища. Девет размишления за дистанцията“ от Карло Гинзбург. Издателство „Критика и хуманизъм“ 2016. Превод от италиански език: Валентин Калинов, Тодор Петков, Снежана Димитрова. Художник на корицата: Яна Левиева. Карло Гинзбург (р. 1939) е един от бащите-основатели на микроисторията, професор в Болонския университет и Калифорнийския университет. Полетата на неговите интереси са разнообразни, а влиянието му е осезаемо в области като историята и теорията на литературата, изкуството и културата.

„Защо се смята, че погледът именно на чужденеца е способен да види измамите в обществото? Защо при погребалните процесии на кралете през Средновековието е носен манекен, наричан „репрезентация“? Защо прибягваме тъй често към метафори като “перспектива“ или „гледна точка“? Бихме ли убили непознат китайски мандарин, ако ни предложат голяма сума? Християнин ли е бил Исус?“.

„Това са само някои от представените в книгата нови „поглеждания“ на прочутия историк към света. Чрез тях той набелязва своя перспектива към темата за дистанцията. Ерудицията му е стъписваща. Повтарящият се негласен въпрос е: Коя е правилната дистанция, която би ни помогнала да видим нещата „такива, каквито те са“?“.

9. „Това- онова“ от Крум Ацев. Издателство за поезия „Да“, 2016. Художник на корицата: Капка Кънева. Сборник с поетични текстове на незабравимия Крум Ацев – познавач на източната култура, преводач от английски и старокитайски, основател и редактор на библиотека за източна литература „Лотос“ на издателство „Народна култура“, преподавател. Книгата съдържа красивите, прости и всеобхватни стихове на автора, спомени на Красимир Илиев, Анюта Качева и Мария Груева за него, както и разговор на Крум Ацев със Силвия Чолева, с акцент върху трудоемкия превод на Лао-дзъ.

„кой те знае, че те има всъщност,
още повече че непрекъснато за друго става дума.
Покажи си като хората рогата- черни, бели-
все ще се досети някой.
Или искаш отведнъж завинаги да се престане, престани
тогава ти – и може би ще свършим другояче“

„Ако искате да научите нещо повече за работата му, ще трябва да прочетете книгите, които превежда. Ако търсите да узнаете за него, ще заприличате на сляп, горчива краставица вкусил. Дали пък и той като Лао-дзъ, когото пре-веде тук, не се е посветил на скритостта и безименността? Кой да ти каже? – С.Ч.“

И накрая – нещо за приключенския дух, който дреме във всички нас…

10. „Дивашка Жътва“ от Карл Хофман. Издателство „Ерове“, 2016. Превод от английски език: Йордан Тодоров. Първоначално нещото, което привлече вниманието ни, бе необичайното художествено оформление, дело на Костадин Кокаланов. Веднъж привлечени от стила на корицата, пристъпихме и към самия текст. Документална, екзотична и зловеща история с криминално- приключенски привкус, разказваща за мистериозното изчезване на милиардера Майкъл Рокфелер, изяден от канибали някъде в Югозападна Нова Гвинея на 21 ноември 1961 г. Петдесет години по-късно американският журналист, писател и пътешественик Карл Хофман „тръгва по стъпките на Майкъл и се потапя в свят на бивши ловци на глави и канибали, тайни духове и обичаи, за да опознае поколения от новозеландското племе асмати. Чрез задълбочено изследване на архивите той открива стотици страници невиждани досега оригинални документи и намира свидетели, които пожелават да говорят публично за първи път от 50 години насам“. Кой казва, че времето на приключенските книги било отминало?!

Разбира се, това е малка част от заглавията, които успяха да привлекат вниманието ни, а и за домашно имаме две- три купчинки с все още непрочетени книжки, за които ще разказваме по-късно, но все пак преди Зимния панаир на книгата. До нови срещи, приятели.

За да се осведомявате за изданията и новостите покрай издателство СОНМ , посететете страницата им: https://www.facebook.com/groups/sonmpublishers/?__mref=message_bubble