Галина Георгиева –Танева е родена и отраснала в подножието на Сакар планина. Понастоящем живее в град Екситър, Югозападна Великобритания.
Текстът „Нивата край реката“ е част от цикъл, с работно заглавие „Шепот от Сакар“. Разказите отразяват бита и ежедневието на хората от Сакар планина, черпейки художествени мотиви от някои легенди от манастира „Св. Троица“ и село Устрем.
Нивата край реката
Добри стоеше пред нивата си и замислено гледаше златните класове. Сърцето му хем се пълнеше с радост, хем с тъга. Толкова години бе очаквал този момент, бе се молил, бе се надявал да види пълните с едри зърна класове, а сега не знаеше как ще сколаса да ожъне. Сигурно месец ще трябва денонощно да жънат двамата с Велика и пак няма да е достатъчно за да приберат цялата реколта. А Велика е болнава, немощна, сили много, много няма. И два часа няма да изкара под жаркото слънце, та камо ли месец…
Добри въздъхна лекичко, хем с малко радост, хем с малко тъга и се зае да жъне нивата. Стискаше в едната си ръка паламарката и силно замахваше със сърпа в другата. В ръката му оставаха цял сноп отрязани класове. Поставяше ги внимателно на земята и отново замахваше. Така, докато събра една голяма купчина класове на земята, натисна ги с коляно и ги върза. Изправи купчината, постави я върху ожънатите стъбла и се зае да прави нова. Така жъна няколко часа, па поспря да почине малко и да си поеме дъх. Погледна пак към нивата. Половин ден вече, а едва само едно мъничко кюше беше свършил… И месец нямаше да му стигне, а зърното трябваше да се прибере.
Нивата беше голяма. Много по-голяма, отколкото му е нужно на едно семейство. Ала за беда, беше току на брега на реката. Всеки път щом реката придойдеше, водите ѝ заливаха нивата и унищожаваха цялата реколта. А това се случваше по два – три пъти в годината.
Дядо му някак се бе сдобил с тази нива. Той беше хайдутин, много, много не се свърташе из село. Ала един ден се появи с някакви книжа, ходи по града, слага някакви парафи и накрая му признаха, че нивата е негова. А след това пак се запиля по Балкана и повече не се завърна. Баща му опита един – два пъти да обработва нивата, ала придошлите води на реката все я заливаха и той най-накрая се отказа. Прекара живота си, харчейки това, което бе останало от неговия баща – на Добри дядо му. За Добри от хайдутското имане не остана нищо. Само нивата.
А Добри имаше челяд да храни, а и жена му бе болнава. Така,че той запретна ръкави и се зае с нивата. Най – напред изчисти бурените и храстите, които въпреки прииждащите реки, упорито растяха из имота. После изора и зася с жито. И точно, когато малките зърна покълнаха, и над земята се показаха тънките зелени стъбла, реката придойде от топящите се в планината снегове и отнесе по-голямата част от посева. Остана съвсем малко от него и той порасна един тънък, нефелен. Зърната в класовете бяха дребни, почернели. Ала това беше всичко, което Добри имаше, така че, няма как – прибра слабата реколта. Все пак челяд имаше да изхранва. А с тази реколта едва щеше да я изхрани, но само това му бе дал Господ.
На следващата година Добри отново изора и зася нивата. Ала реката пак придойде и отнесе реколтата. Този път класовете бяха поизрастнали и Добри току през ден ходеше да им се порадва. Но не му беше писано да им се нарадва. С мъка в сърцето, Добри ожъна каквото бе останало из нивата. Не беше много, с големи лишения щяха да преживяват, ала и от глад нямаше да умрат!
Така, година след година, Добри ореше и сееше, а придошлата река му взимаше почти всичко. Накрая Добри прибираше каквото бе останало на нивата, а то никога не беше много. Децата му растяха в недоимък и лишения. Все недохранени, все закърпени, все с протрити обувки. Тежко му беше на Добри, ала не смогваше за повече. Ходеше да аргатува на чорбаджиите, зиме караше дърва в селото и някак преживяваха. Ала от нивата не се отказваше. Всяка есен и пролет ореше, после сееше и се молеше поне тази година реката да се смили над него. А тя, реката всяка година прииждаше и взимаше своя тежък дан.
Добри беше добър човек, честен, на мравката път сторваше. Ала какво се бе заинатил с тази нива и не се отказваше. Колко му думаха хората, да я изостави и да се захване при някой чорбаджия, но не. Добри от ината си не отстъпваше.Той само това имал и от неговото си намало да се откаже… След някоя година, селяните го взеха на подбив. Като се появеше в кръчмата му подмятаха:
– Добре, тая година какво ще жънем?
Или:
– Добре, с какво ще храниш рибите тая пролет?
Добри не се отказваше. Не го смущаваха нито хорските подигравки, нито подмятанията зад гърба му, нито подвикванията на децата от махалата. Не го смутиха даже и молбите на жена му – Велика, да остави този пусти инат най-накрая и да спре да ходи на тази проклета нива. Кой знае с какви кървави пари я е купил дядо му и хаир никой нямало да види от нея. Прокълната била.
Често Добри губеше вяра и надежда. Идваше му да захвърли проклетата нива и да не стъпи на нея повече! Нищо добро не бе видял от нея досега. Ала тогава се сещаше за думите на попа, веднъж след едно голямо наводнение. „ Господ ни изпраща само такива изпитания, с които можем да се справим!“ И си казваше отново,че няма да се откаже. Това парче земя бе всичко, което имаше. Всичко, което му бе останало от баща му и дядо му. Стархуваше се, че отрече ли се от него, все едно се отричаше от рода си.
Велика, жена му бе все болнава. Слаба и немощна. Трудно въртеше къщата и се грижеше за децата. А с тази немотия още по – трудно ѝ беше. Не разбираше мъжа си какво се беше заинатил с тази нива и защо се трепеше на нея. Опита да го вразуми, ала не успя. И се примири. Комшийките все ѝ приказваха, да се спре, ето на, на подбив го взимали вече, но той чуваше ли, белкем! А тя все се мъчеше да го защити и оправдае пред тях. Трудно беше някой да го разбере… Все пак в селото им помагаха. Кога някоя жена ще донесе старите обувки на сина си за децата им, кога някоя крина жито ще намине някой далечен роднина да им остави. И сирене, и масло. Все се намираше по някой да им подаде нещичко. Криво – ляво оцеляваха…
Ето, че поредната зима отмина и настъпи пролетта. Дръвчетата започнаха да разцъвтяват и първите щъркели да се завръщат по родните гнезда. Земята се премени в своята зелена премяна и започна кокетно да се кипри. Кукуряци и минзухари окичиха поляните и навсякъде замириса на пролет.
Тогава стана ясно, че тази година няма да е като другите. Още в първите пролетни месеци започнаха горещини. Уж първа пролет, а топло, като в средата на лятото. Нямаше ги обичайните Гергьовски дъждове. Тревата по синурите изсъхна още в края на май. Започнаха пожари из горите рано, рано в началото на лятото. Настъпи страшна жега. А тя донесе невиждана суша. Такава, каквато никой не помнеше. Зеленчуците в бахчите изсъхна. Посевите по нивите – също. Сушата погуби всичко и годината щеше да е страшна!
Реката, така пълноводна и пакостлива иначе, също залиня. Прибра се в коритото си и се сви. Течеше една тъничка, почти като струйка вода от пропукана пръстена стомна. Нямаше и помен от онази буйна, пълноводна и бучаща река, влачеща дънери със себе си.
Хората загубиха дух. Уж време за жътва беше, а те гасяха пожари. Кладенците и селските чешми, и те пресъхнаха. Тежки времена настъпиха.
На пук на всички злощастия, Добри и тази година изора и зася нивата си. Не, че очакваше някаква реколта да прибере, но не можеше да остави дядовата си нива да пустее. Ала земята най – накрая реши да му се отблагодари. Посевите поникнаха и избуяха. Обикновено буйна и непокорна, реката пощади нивата тази пролет. Опрости своя дан и не отнесе посевите. Напротив, дори и като ручейче, запази влагата в земята и напои посевите на Добри. Семето поникна така, както никога, никъде не е никнало. Добри през ден ходеше и не можеше да се нарадва. После едрите зърна започнаха да узряват и класовете придобиха своя златист цвят. Зърната наедряваха все повече и натежаваха. Такива житни класове не бяха виждани до сега. Зърната бяха големи почти колкото грахови. Невиждана реколта.
Тази година в село на никой не му беше до шеги с Добри. Спряха подмятанията и закачките. То, като цяло на никой не му и беше до смях. Такава жега, такова злощастие… Хамбарите щяха да останат празни. Имаше останало по нещо от ланшната реколта, но тя далеч не беше достатъчна… Селяните гледаха Добри и така, без завист си мислеха. Какво нещо е живота, всички го мислиха за луд да се трепи на онази обречена нива, а то какво стана…
Добри стоеше пред нивата си и замислено гледаше златните класове, пълни със зърна като грахови. Сърцето му хем се пълнеше с радост, хем с тъга. Толкова години бе очаквал този момент, бе се молил, бе се надявал да види пълните с едри зърна класове, изтърпя подигравките на цялото село, молбите на Велика да се откаже, а сега не знаеше как ще сколаса да ожъне. Сигурно месец ще трябва денонощно да жънат двамата с Велика и пак няма да е достатъчно да приберат цялата реколта. А Велика нали е болнава, немощна и два часа няма да изкара под жаркото слънце, та камо ли месец…
Вече дни наред жънеше от сутрин до здрач, а още не бе преполовил и половината на нивата. Понякога се чудеше защо ли му е било на дядо му да купува точно този имот, и то толкова голям. Тази нива беше много по – голяма, отколкото му трябва на едно семейство. Добри отдавна бе ожънал предостатъчно за домашните за две години напред. Ала сега не можеше да остави реколтата. Години наред бе оставал с голата земя и не се беше отказал, та сега ли да го стори! Поспираше само, колкото да пие две глътки вода и пак продължаваше. Много дни наред вече. А беше стигнал едва до половината на половината само…
Умората го превземаше с всеки изминал ден. Все по-често в главата му минаваше онази предателска мисъл да спре вече. Да се откаже. Хамбара му бе препълнен, място нямаше! Ала отново си спомняше думите на стария свещеник от село и ставаше от постелята решен повече от всякога. А и как да се предаде. Това бе всичко, което му бе останало от баща му и от дядо му. Предадеше ли се – предаваше рода си!
Тази заран, за пореден ден, още в тъмни зори, Добри впрегна старото магаре в каручката и потегли към нивата си. Магарето, уморено от дългите дни работа в тези невиждани жеги, едва крачеше напред. Все се дърпаше и искаше да обърне, но Добри не го оставяше да се отклони от пътя. Скоро стигна до реката и зад завоя щеше да види нивата си. Ала вместо това, видя цяла върволица от каруци, коне и магарета, вързани наоколо да пасат. Цялото село бе дошло тук. Всеки държеше в ръцете си по един сърп и жънеше. Ожънатите класове бързо се събираха в снопове и трупаха на купчини. Жътвата напредваше и вече по – голямата част от реколтата бе прибрана.
Добри стоеше безмълвно в края на нивата си и не знаеше какво да стори. Наблюдаваше как всички работеха и весело си подмятаха шеги. Нямаше и следа от унинието и тревогата, надвиснала над селото последните месеци. От различни краища на нивата жетварки подемаха някоя песен и радостта по лицата на селяните засияваше още по – силно.
Един чорбаджия се доближи до Добри и му рече:
– Дал Бог добро, Добре! Не смогваше с жътвата, та рекохме да ти помогнем!
Добри все още мълчеше невярващо и не знаеше какво да отговори…
– Ей, ама късмет голям изкара тази година, брей! Такова зърно никой не е виждал. Ще има за дълги години напред! Нека, нека, здрав да си!
Добри огледа жетварите още веднъж, взря се във всяко лице, набраздено от студ, вятър и пек, но озарено от щастието да държи в ръце плодовете на майката земя и тихо речи:
– Сполай ти чорбаджи! Ще има! И за цялото село ще има! За цяла година да се изхраним!
