Пламена Гиргинова, кино и телевизионен продуцент и режисьор, следвала „Български език и литература“ в НБУ, автор на аудио-визуална инсталация „Лимеренция“. Пламена пише от средата на 90‘те години на миналия век, има публикации в различни печатни и онлайн издания, като спиасние Едно, LiterNet, LiteraturniBesilki и др.

Повече от творбите на Пламена, можете да прочетете в блога й: http://rusalkiednorozi.blogspot.bg/

 

преди краят

намазах огледалото с боя
затворих входа към другата страна
и легнах
да почакам
последната ми гостенка
да си мълчим
до утре сутринта

 
асиметрично

живеем
по диагонали,
които не се пресичат
по ръбовете на квадрат
по лъчите на звезда,
които се забиват в ъглите
на бримките
по рамената ми
където се прескачат
руси еднорози
просто ей така

 

какво се случва с малките принцове
малкия принц живее отгоре
има прозорец на покрива
пълен със риби
на жълто и синьо райе

малкият принц има болно сърце
рози без шипове
и тънки ръце

умира,
на седмица три пъти
под прашния гръб на малък театър

малкият принц остарява с млади очи
малкият принц е на 33

 

придворно

дървото
в двора на Двореца
не се срамува
от кората си

 

 

Homo Liber

преситеният умира първи
не този, който ще гладува
не можеш да научиш
рибата да плува

няма дума, която преди не е казана
тук не можеш да секнеш водата
тук водата не спира
ако вълната подмине
не можеш я викна
тук мъртвите учат живите
тук неми говорят
тук скачай,
тук се раждат дракони

 

 

преди завръщане
косата ми е сламена поляна,
на която щъркелите се събират,
когато са готови да се върнат в Африка
където да живеят разделени,
огромни птици високи до тавана
а тук си идват само,
за да се обичат

 
гравитацията е лечима
питаш се какво съм
врата без дръжка
или черен път
бяла магистрала, по която осъдения на смърт минава
сипей, който те повлича
без болка кожата ти сваля
по каменните думи разпиляна
разстояние изминато гол до кости

път не се вижда
до мен се стига само със летене

 

 

445km

завивам се в
зеленото на първата трева
заспивам
по пътя за оттатък

потъвам
бавно
в асафалтова дъга
очите лягат в змеевите дупки
дочувам
в безплътно черното
на гърло-камък
съзвучия
най-малко на 3000 години

промъкват се по костите
като гласът на пропаст,
която тихо вика ме по име..