Казвам се Александър Цонков на 34 г. В интернет пространството и литературните среди използвам псевдонима Lostov. Обичам да творя в т. нар. остросюжетни жанрове – фантастика, хорър, фентъзи. Започнах да пиша активно и по-сериозно в началото на 2015 г., която се оказа успешна за мен откъм публикации на мои творби на хартия. Два мои разкази бяха публикувани в периодичното списание „Дракус“ и Алманах Нова Българска Литература Проза 2015, а други два бяха бяха отличени с публикация в сборници в резултат от участието ми в едноименните конкурси – „Ако бях шеф…“ и „13 черни котки“. 2016 г. започна обещаващо – имах честта да бъда приет за член в клуба на авторите на хорър „Lazarus” (Horror Writers Club „Lazarus“), с който се опитваме да дадем силен тласък на развитието на този тип литература в България. През месец април получих първата сериозна литературна награда – трето място на националния конкурс за публикуван къс разказ за автори до 35-годишна възраст “Рашко Сугарев” – 2016 г., организиран от Национален дарителски фонд “13 века България” за разказа си “Деветият живот“. През месец май излезе първият сборник с разкази на клуб „Lazarus” – “Писъци“, който съдържа 17 хорър разказа от 17 автора, където и аз имам участие.
Живот и здраве продължаваме напред, както бе казал известен наш спортист. Продължавам да участвам в конкурси и литературни инициативи и постепенно работя върху първата си самостоятелна книга, която ще е сборник с разкази от любимите ми жанрове.
Надявам се да види бял свят най-късно догодина.

Личен блог за авторски разкази и ревюта

 

ДЕВЕТИЯТ ЖИВОТ

 

Актът на зачеване бе минал и дойде време Животът да си проправи път от необятните енергийни селения. В утробата на котката се заформиха тринайсет малки зародиша. Тринайсет малки души. Те растяха и се развиваха, несъзнателно очаквайки мига, в който ще се пръкнат на бял свят. И се случи така, че едно чуждо съзнание се появи. Дойде изневиделица, но излъчваше позитивни вибрации. Движеше се изключително внимателно, сякаш усещаше крехкостта на тези млади души. Обходи плавно аурите им, разгледа биополетата им – всяко имаше свой собствен начин на интеракция с новопристигналото съзнание. То се спря пред една от душите. Мигом се разбра, че излъчват една и съща честота. Че са на едно енергийно ниво и че съдбата им е обвързана. Сляха се в едно.

 

• • •
В плевнята на бай Гошо от старопланинското село Ганчовец, се родиха тринайсет малки котенца. Сгушени до майка си, която лежеше на едно старо одеяло сред сламата до балите сено, те се натискаха о нея, издавайки тънички пискливи мяукания. Бай Гошо редовно наминаваше да остави храна и прясна вода на котката майка. Откакто се появи в двора му преди три години, бе раждала пет пъти, но за пръв път котилото бе така многобройно. Последните топли летни дни се нижеха лека-полека. Котетата пораснаха и се разщъкаха из плевнята. Бай Гошо им се радваше, но знаеше, че няма как да се занимава дълго време с толкова много котки. Винаги ги бе подарявал на приятели, познати и непознати, за които преценяваше, че са добри хора. А и покрай годишния фестивал „Ракия-магия“, който се провеждаше в селото, идваха немалко любители на спиртната напитка, някои от които освен с бутилка домашна ракия, се прибираха и с по едно коте от бай Гошо. Но сега щеше да е по-трудно. Тринайсет котета! Трябваше да е доста убедителен, за да раздаде всичките.
Подир една седмица го навести дядо Васко, да почерпи с ракията си, която взе почетна награда на фестивала. Беше слънчев ранен следобед и двамата стари приятели се бяха настанили под дебелата сянка на ореха в двора. След като обсъдиха малко политика и спорт, две ракии по-късно, от дума на дума стана въпрос за котетата.

– Абе, как ще гледам аз котка, бе Гошо?! Да ти приличам на коткар?
– Точно, че на нищо не приличаш, затова ти трябва една. – разсмя се бай Гошо и като, че ли чули, че става въпрос за тях, иззад ъгъла на къщата се показа котката майка, следвана от цяла сюрия черно-бели, прескачащи се и спъващи се едно в друго котета. Котката майка се приближи до стопанина си, отърка се в крака му и грациозно се изнесе настрани, легна на сянката под дървото и започна да се ближе. Малките пухкави палавници пренесоха играта си около нея.

– Ех, наборе! – каза бай Гошо – Тъй мога да ги гледам цял ден. Ако знаеш как ме успокояват. Ама, това е до едно време. После кат‘ пораснат вече е друго. Една ми стига. А, тъй кат‘ гледам – бай Гошо сведе поглед под стола на събеседника си – май вече са те избрали за стопанин.
Дядо Васко погледна надолу и видя едно от котетата да души с любопитство крака му. Бе чисто черно.
– Туй е единственото черничко. – рече бай Гошо. – Виж го, веднага си те хареса.
И в действителност черното коте се изправи на задни крачка, продължавайки да души панталона на дядо Васко.
– Ба, харесало ме е! Преди малко разфасовах едно месо, затуй ме души. – И сякаш да опровергае казаното, котето спря опознавателната си мисия, седна на задните си крачка, вдигна главичка към дядо Васко и измяука нежно. Дядо Васко обичаше животните, но никога досега не бе гледал и не бе искал да има домашен любимец. Считаше го за излишна грижа. Но това тънко измяукване, този странно дълбок поглед в малките котешки очички, някак докосна сърцето му. За един миг дори се притесни, да не би да е започнал да се размеква от някакво си коте.

– Наборе, припозна те за свой стопанин и туйто! Ха, наздраве! – обобщи бай Гошо и сръбна от ракийката.
– Абе… – в този миг котето скочи пъргаво на коляното на дядо Васко. Впери поглед право в очите му и завъртя леко главичка, сякаш да затвърди действието си. Измяука още по-тънко. Все едно, невидима ръка погали дядовасковата душа. Старческото му сърце усети отдавна забравен трепет. Последно се бе почувствал така, когато преди трийсет и осем години, новородената му щерка проплака за пръв път в ръцете му в габровското родилно отделение. Не успя да пребори твърдостта в себе си и се предаде. Помилва малката котешка главичка, която с готовност се отърка в ръката му, мъркайки ритмично. Час по-късно дядо Васко се прибра вкъщи заедно с новия си приятел, за когото после се оказа, че е от женски пол.

Дядо Васко живееше сам в едноетажна къща с голям двор на края на селото. Беше овдовял преди седем години, когато жена му бе покосена от рак. Оттогава дядо Васко изцяло изпълваше смисъла на вдовец на стари години, какъвто и да бе той. Занимаваше се с куп неща покрай къщата, реколтата в градината, няколкото кокошки и прасета в обора, варенето на ракия. Често навестяваше селската кръчма, но не толкова да се отдава на пиене от сабахлем, колкото да побъбри със стари приятели. Ала, освен загубата на обичната му съпруга и последвалия самотен живот след това, друга, по-тежка мъка стягаше сърцето му. Преди тринайсет години, нелеп инцидент бе отнел живота на единственото им дете – Елисавета. Тогава двайсет и пет годишната им щерка, вече живееше в Щатите, щастливо омъжена и бе майка на двегодишно момиченце. За зла беда тежка верижна катастрофа отне живота ѝ. Беше си отишла прекалено рано от този свят и почернените родители така и не можаха да превъзмогнат тази загуба. А и кой ли би могъл? Съпругата на дядо Васко се бе поболяла от мъка, а хората от селото говореха, че именно тази семейна трагедия е причината да заболее от рак, който в последствие ѝ откриха докторите.

Старецът и котето се спогодиха повече от добре. Понеже дядо Васко нямаше особено голямо въображение в измислянето на имена, кръсти котето Маца. А то го следваше почти навсякъде из къщата и двора, но и в същото време въобще не беше досадно. Сякаш по някакъв начин се съобразяваше да не пречи на човека. Самò си намираше игри и занимания, докато стопанинът му имаше работа за вършене. Гордо донасяше уловени мишлета и дребни птички, уловени покрай къщата и важно ги поставяше в нозете му. А дядо Васко се радваше от сърце на малкото игриво същество и все повече се чудеше защо не си бе взел коте по-рано. Може би пък е трябвало да бъде точно това коте, мислеше си той от време на време, докато сръбваше ракийка под асмата на двора. Често котето заставаше до крака му, измяукваше нежно и когато душата му се разтопеше от умиление, котето пъргаво скачаше в скута му и се наместваше удобно. И сякаш имаше нещо у това животинче. Дали, пък не беше заради дълбокия поглед, който имаше, когато го погледнеше в очите? Или пък, заради усещането от самото присъствие наоколо? Все едно собственото му дете си играеше в сламата в плевнята. Дядо Васко нямаше отговор на такива въпроси, но едно знаеше със сигурност – че откакто това коте се появи в живота му, ежедневието му се изпълни с цвят и отдавна забравена емоция. Не се чувстваше толкова самотен и усмивката по-често се появяваше на загорялото му старческо лице.

Така минаха около две години. Един топъл пролетен следобед, дядо Васко беше седнал на раздумка с наборите в селската кръчма. Времето беше хубаво и масите бяха изкарани навън. Тъкмо се завихряше спор за местните избори, когато при тях дойде Ставри Пощальона с колелото си.
– Здравейте, момчета! – поздрави ги весело Ставри, избърсвайки потта от челото си.
– Здрасти, младеж! – поздрави дядо Кольо – най-устатият от компанията – Какво ни носиш? Печалба от тотото ли? – последва дружен смях.
– Ех, де да беше. – рече усмихнато Ставри. – Всъщност имам писмо за дядо Васко. – бръкна в дисагите на колелото си и извади жълт, продълговат и обемист плик.
– А? – изненада се дядо Васко. – Ти да видиш? Че от кой? Сигурен ли си, че е за мен?
– Бе кат‘ ти казва човека, че е за тебе, ‘начи е за тебе. – обади се дядо Кольо и надигна чашата с ракия.
– Така е, няма грешка. – потвърди Ставри. – От Америка е.
Дядо Васко потръпна при тези думи. Покойната му дъщеря живееше там и откакто бе загинала преди петнайсет години, не бе получавал нищо от тази страна на земното кълбо. Пое плика и успя да разчете написаното на английски име на подателя: Stanimira Smith. Сърцето му заби учестено. Това бе името на внучката му. Беше ли възможно наистина да е тя?
– От кой е, Василе? От Обама ли? Зелена карта ли ти праща? – развесели се дядо Кольо.
– Момчета, айде до утре! – рече изведнъж дядо Васко, пъхна плика под мишница и пресуши на екс ракията си. – Ставри, благодаря ти! – Тръгна уверено към дома си, въпреки настойчивите апели на приятелите си да остане при тях.

Дядо Васко бързо се прибра вкъщи и седна на масата. Сложи плика пред себе си. Размисли за момент, стана, наля си една ракия и отново седна. Удари една мъжка глътка и с треперещи ръце се зае да отваря плика. В този момент Маца скочи пъргаво върху масата и започна да души любопитно новия предмет. Съдържанието на писмото бе увито допълнително в картон, за да не се намачка. Имаше един-единствен лист хартия с текст написан на ръка. И текстът беше на български. Дядо Васко започна да чете.

 
„Здравей, дядо Васко!

Пише ти внучка ти – Станимира Смит. Никога не сме се виждали, но съм виждала твоя снимка на младини. Сигурна съм, че, ако мама беше жива, щеше много да ми разказва за теб. Искам да знаеш, че аз съм добре. Не знам дали знаеш, но аз си имам доведено братче. Татко се ожени за една жена няколко години след като мама почина. Преместихме се в Кентъки, когато бях на десет. Скоро ще ми предстои следване в колеж и доста се вълнувам. Татко го повишиха и сега е главен мениджър.
Мисля, че вече съм достатъчно голяма, за да се интересувам от корените си. Никога не съм била в България и много ми се иска някой ден да дойда и да се запознаем наживо. Четох в интернет, че е прекрасна страна. По някакъв начин сякаш винаги съм искала да осъществя връзка с теб. Чувствам, че така е редно. Дано това писмо стигне до теб. Искрено се надявам да си в добро здраве и някой ден да се видим. Желая ти всичко най-хубаво, дядо!

Станимира Смит

P.S. Не знам български и помолих една приятелка българка да го напише вместо мен. Може би един ден ще го науча.“

 
Дядо Васко не можеше да повярва. Прочете писмото още два пъти сякаш да осмисли съдържанието му. Чак тогава забеляза, че сред картонената обвивка на писмото има снимки. Сърцето му запрепуска лудо и се зае да ги разглежда. Маца също прояви жив интерес и застана на сантиметри от от тях. Бяха десетина снимки, които показваха младо, тъмнокосо, синеоко момиче на различни места – на масата в кухнята, в увеселителен парк, в училище, в автобус, на брега на океана. Усмихваше се на всяка снимка и бе от онези естествено красиви и топли усмивки, които напомняха за детството. Напомняха му страшно много за дъщеря му Ели – Станимира ѝ беше одрала кожата. Дядо Васко се просълзи. В този момент Маца измяука с онзи тъничък гласец. Звукът, който котката възпроизведе беше като тъжен вопъл, толкова въздействащ, че дядо Васко я погледна изумено през насълзените си очи.
– Какво има, Мацо?! Това е внучка ми. Да не би и ти да я позна?
– Мяуууу… – отвърна Маца и сложи мека лапичка върху една от снимките. Измяука още веднъж и се отърка в ръката на стопанина си. Положи главичка върху нея, след което побутна с лапичка снимките, сякаш, за да разгледа отново останалите. Така дядо Васко и Маца разглеждаха снимките цял час. На следващия ден той донесе рамки и сложи в тях всички снимки. Окачи ги на видно място в къщата. На следващата седмица повика вкъщи свой приятел, който имаше цифров фотоапарат. Беше се избръснал и облякъл в костюм, който не беше слагал от двайсетина години. Седна на стола във всекидневната и се приготви за снимка. Тогава в скута му скочи Маца.
– С котката ли да те снимам, дядо Васко?
– О, разбира се! И тя е част от семейството. – усмихна се старецът.
Когато снимката беше разпечатана, дядо Васко я сложи до писмото, което бе написал, уви ги внимателно в картон и ги сложи в плик. Адресира го до Станимира Смит. След като пусна писмото, някакво спокойствие и хармоничност заляха изстрадалото му сърце. И той се върна към своето ежедневие с лекота в душата. Забеляза и нещо странно. Откакто бе окачил снимките, Маца постоянно се спираше да ги гледа. Взираше се в тях дълго време. Ту в една от снимките, ту в друга. Понякога издаваше онзи тъничък котешки тембър, от който дядо Васко така се разнежваше и на моменти дори потръпваше.

Подир седем години дядо Васко се спомина. Погребаха го в селските гробища. Оттогава Маца всеки ден прекарваше цели часове на гроба на стопанина си. Така мина много време и хората от селото вече я наричаха „котката на дядо Васко“. Веднъж дори, някакъв журналист бе дошъл да я снима и после бе написал статия за всеотдайното животинче. Така Маца стоя на гроба на стопанина си до смъртта си.

• • •

По неписан закон, деветият живот на всяка котка биваше споделен от преродена душа на починал преди това човек, който има незавършени дела в света на живите. Когато Маца издъхна върху гроба на дядо Васко, съзнанието на Ели се отдели от котешкото и всяко от тях пое по своя си път из безбрежните енергийни селения на Вечността.