Казвам се Теа Денолюбова и съм студентка по аrt direction в Милано. Автор съм на две книги – “Сложи ме на пауза” и “Боян”, (изд.Сиела, редактор Елин Рахнев, илюстратор Кольо Карамфилов). Обичам писането, пристанищата, фара, Отис Рединг, да бъда с любимите си хора и да мечтая. Номинирана съм за наградата за “полет” в изкуството на фондация “Стоян Камбарев”, носителка съм на награда “Варна”, първо място за поезия на конкурса “Петя Дубарова” и други. Понякога си мисля, че от мен не остава нищо интересно, ако оставим писането настрани. Обичам пристанищата, лятото, фара, Отис Рединг, да мечтая, влюбените хора, малките улици, меланхолиците, Лисабон.

 

Всяка година по това време във Варна вали дъжд

3 следобед е, небето е тъмно, сядам на масата, гледам през прозореца, пускам си плочи, сипвам си нещо за пиене, чета стари съобщения от стари телефони, както винаги, всяка година по това време съм влюбена, от вятъра е, мисля си кой ми липсва, колко ми липсва, защо, гледам морето, вдигам си краката на стола, мисля си за Маркес и жена му, Мерседес, колко ли е хубаво най-великият да ти посвещава всяка своя дума, на жена ми, Мерседес, разбира се , мисля си кога да си направя татуировката със символите на Led Zeppelin на кръста, защо не се бях родила тогава, щях да съм групи и щях да повтарям само “I’m with the band”.

Тази година не съм във Варна, не вали дъжд, имам плочи, нямам грамофон, вятърът е различен, топъл, без мирис на море, тялото ми се съпротивлява на душата, не знам кога ще намерят покой, гонят се, за часове получих всички дневни дози целувки, от които Бегбеде казва, че има нужда, за да живее нормално, мисля си, че щяхме да бъдем много по-щастливи, ако оставяхме някой да пише невидими истории върху нас с пръсти, по кожата ни, по-често, имаме някакъв непреодолим страх от белези, а те не могат да станат от допир на кожа с кожа, не могат да станат от щастие.

Всъщност исках да пиша за протестите. Исках да съм актуална, активна, част от цялото, интелигентна, недоволна, в новините, с плакати, с албум във фейсбук, озаглавен “Протести”, но аз никога не съм била “млад и активен човек”, обичам да лежа, обичам да ми е хубаво, никога не съм засаждала дърво, не съм чистила градинки от 9 годишна, интересувам се само от хората, които обичам, и от тъжните хора, от мечтателите, изпитвам страх от тълпи, най-големият ми протест е бил да не си науча урока или да запаля цигара в последната минута на 2009-та, за да видя какво е, или да влизам в морето в 8 вечерта, когато туристите ги няма, или да се обадя на някого, на когото не трябва, и да му кажа всичко, което ми тежи, никога не съм протестирала срещу хората, а срещу себе си, а и съм далеч, винаги съм била далеч, никога не съм гледала цялото и съм нямала нужда да принадлежа към група, организация, тълпа, човек, който не ми е близък. Избирам си с кого да говоря и обичам да ми споделят, да ми разказват истории, да знам тайни. Губя от цялото нежелание за принадлежност, за определеност, за епитети, не обичам петък вечер именно заради тълпите…Сигурно е прекрасно да усещаш, че си част от нещо по-голямо от теб, че се бориш за идея, за кауза, за истина.

Но аз протестирам за малките неща. За тях, с тях, срещу тях. Без тях няма цяло.

Бих искала да виждам щастливи баба и дядо, хванати за ръка. Преди две лета бях видяла двойка на около 75 да се целува доста сериозно на пейките пред Общината. Това беше техният протест срещу старостта, но тогава не го разбрах. Сега искам да е пълно с хора, които се обичат и които го показват навсякъде, истински, щастливо, които са открили спасители.

Бих искала, когато вървя по улиците на Варна, да не се чувствам като в месарски магазин, да не ми мирише на евтина, солариумна плът, опасана от пола-колан, качена на розови ботуши от пластмасова продупчена мрежа. Не искам никой да ми продава секс срещу платен вход в чалготека, а да идва пред нас с вино и стъклени чаши и да се случва любов.

Протестирам срещу продажбата на неистински емоции, на престорени чувства, на присъствие в ъгъла на масата, срещу голите глави и фитнес елемента, срещу сините лещи и екстеншъните. Мечтая си, когато мъжете прокарват пръсти през косите на момичетата, в ръцете им да остава пясък, а не кичури коса.
Бих искала хора, които наистина правят нещо. Протестирам срещу забързаността, срещу престорената заетост, срещу о-колко-работа-имам-нямам-време-за-нищо, срещу препускането, препускането към никъде, живеенето, което не е за нас самите, а за другите, желанието да впечатляваш хора, които не се интересуват от теб, протестирам срещу некъпаните млади арт-хора, които сами се наричат писатели, художници, артисти, които организират кръжоци, школи, преподават, които работят по проекти, творят, около тях винаги се случва нещо, но не знаят кой е Дамян Дамянов. Когато си помисля, че и ти ще си отидеш някой ден от мене…

Не искам да виждам толкова празнота. Празнотата в погледа трябва да е между двама души, когато телата им се сливат. Не искам да виждам толкова много посинени лакти, не искам опаковки, под които няма нищо. Искам тъжните хора да управляват. Тъжните хора са продуктивни, романтични, внимателни, разбират, МЕЧТАЯТ. Протестирам срещу отричането на меланхолията. Всички Хора, които познавам, са меланхолици. В днешно време има някакво презрение към меланхолиците. Не е модерно да си чувствителен, да си емоционален, освен ако не можеш да го докажеш в някоя от “социалните платформи за споделяне”. Не е модерно да плачеш по площади и улици, не можеш да признаеш, че някой ти липсва, не трябва да разкриваш чувствата си, да чупиш стените, които години си изграждал, не, как така ще дадеш на някого да те докосне отвътре, да съблече всичко, с което сме покрити, да види в теб, да те обърне. Бих искала да не е срамно да обичаш. Да не е срамно да ти е лошо от любов. Да не се присмиваме на романтиката, на слабите, на чупливите, а да ги пазим, защото не се знае кога ще се срутим. Протестирам срещу забравата, разделите и разстоянието. Аз не мога да се разделям с хората. Иска ми се и те да не могат да се откъсват от мен. Да помнят моменти от мен така, както аз помня мигове от тях. Протестирам срещу думите “тук и там”, защото от тях боли. Не искам хората, които сядат сами в кафенета, да се считат за аутсайдери, луди, самотни. Самотата се избира. Протестирам срещу хората, които отричат българското кино, литература, театър, защото били български, а те се чувстват повече европейци.
Никой не прави така…

Протестирам срещу неграмотните, срещу тези, които използват повече чуждици,мислейки си, че така впечатляват някого. Глупости.
Протестирам срещу липсата на любов. Това убива, смачква, износва. Бих искала хора, които разказват за нея, след като си е отишла,защото докато я имаме, трябва да се говори тихо и бавно, да се пази, мечтая за влюбени хора, те са силни, когато са заедно, за случки, които се живеят и ти е толкова хубаво, че не искаш да разказваш, за да не ги изцапаш с думи.

Протестирам срещу сбогуванията. Хората сме тук, за да се срещаме и да се правим щастливи. Да се сбогуваш с някого означава да не искаш да го видиш повече. При всички други случаи думата действа като магнит и привлича хората, за да преживявят отново заедно, да пишат истории, защото някъде има книга, която събира всичко, което ни се случва, и някъде има някой, който иска тази книга да е пълна, истинска, жива.

Искам повече моменти като онзи в 4.30 сутринта на 28 март, в коридора на приятелите ми в София, докато се тресяхме от смях без глас, от щастие и малко нерви, че се спускам в нещо, от което знам, че ще ми бъде хубаво, най-накрая, без дори да знам, че три месеца по-късно ще се оглеждам в огледалото на същия апартамент и ще ги питам дали синята му ризата ми отива. И тогава единственото, срещу което протестирах, беше времето, което минава прекалено бързо. Понякога това е и единствената битка, която си струва да водим. Битката за моментите, за секундите, за щастието.

PS Аre you with the band?

 

 

На майка ми, до мен
На баща ми, там горе

По това време преди 10 години също беше пролет. Беше малко по-хладно от сега, слънцето залязваше, светлината ставаше по-мека, идваше най-хубавото време за снимки, най-хубавото време за слизане до плажа, за обичане, но тогава още не го знаех, пътувах в такси, облегната на рамото на майка ми, мъчейки се да разбера какво си говорят баща ми и шофьора. Отивахме на гости, беше началото на май, четири дни преди рождения ми ден, последната пролет на баща ми, последната моя с него, последната ни тримата. Миришеше на люляк, на море и на ароматизатор на такси. Три неща, които понякога са напълно достатъчни, за да те дръпнат назад. По радиото женски глас съобщаваше, че тази година Великден се пада на 5-ти май, точно на рождения ми ден, и че ще бъде така отново чак след 10 години, тогава баща ми се обърна, погледна ме, ще ставаш на 20, ще имаш юбилей и ще си прекрасна, наистина ще си прекрасна. Започнах да смятам на ум на колко години ще бъде майка ми, на колко ще е баща ми, правех го винаги, защото се страхувах да не остареят и да не ги загубя, после разбрах, че няма ред, а сестра ми и брат ми, а децата им, пак ли ще се съберем много хора, сигурно ще имам и гадже тогава, притеснителен смях от моя страна, заканващият се смях на баща ми, да го видим какъв ще е, умната само, момиченце, умната, защото ще си невероятна и нямам търпение да те видя.

 

***

10 години по-късно в първата ми италианска пролет си мисля колко точно далеч съм от думите на баща ми. Не съм прекрасна. Искам да съм по-висока с 5 сантиметра, по-слаба, да имам разстояние между зъбите, да не си гриза ноктите, да не изглеждам по един и същи начин в 4 сутринта и в 3 следобед, да съм спретната, с подредена коса, да мога да вървя на високи обувки, да вървя плавно, да съм изправена, да не съм толкова бяла, да се обръщат след мен, да мога да изпращам една-единствена усмивка като съобщение и тя да предизвиква двучасово размишление и съвети от приятели, да не съм аз тази, която звъни и търси, да чета повече книги, вместо стари чатове, да правя повече нови снимки, вместо да си гледам старите, да докосвам повече хора на живо, отколкото в мислите ми, да не се страхувам, да не съм специалист по намиране на профили във фейсбук, да не съм толкова искрена, да съм по-спокойна, по-добра с хората, които обичам, по-добра с майка ми, по-толерантна, да не ревнувам, да не обичам с окови като Превер, а да позволя на някой да огледа лицето ми на светлината от надписа на звънеца пред входа, който понякога ми се е струвал като цяла стая от свещи, да не си мисля, че ще се проваля, да не си стискам зъбите толкова много от яд, от усилие или от безсилие, да се усмихвам повече, да съм от онези позитивни хора, които се будят щастливи, снимат си кафето и пожелават прекрасна седмица, “защото днес е чудо, утре също, бъдете възхитителни и уверени, момичета, обуйте токчетата и завладейте света”, а на мен как ми се иска да го завладея боса, бавно, леко, тихо, нежно, като обичане, като обичане паднало от небето, като изненада, като разходка след дъжд.

 

***

Няколко месеца след онази пролет си мислех, че никога няма да стигна до тук, че никога няма да навърша 20. Че животът ми ще е ад. Че на света има само черно и бяло, а в моя живот само черно. Майка ми ми показа нюансите. Тя износи моите 10, за да гледам капаците на прозорците от балкона ми в Италия, за да уча точно това, което искам, за да мога да пътувам, за да говоря езици, за да пиша, за да съм щастлива, за да обичам точно така, както обичам сега, за да мога да знам колко точно са 20 лева, за колко точно време мога да ги изкарам, с кои хора искам да ги споделя, за да знам колко добре мога да си прекарам и без тези 20, не ме научи да готвя, нито да чистя, но ме научи всяка вечер, преди да си легна, когато си казваме лека нощ, да казвам нашата вълшебна дума”майната му”, защото тя лекува, не ме научи как да зашивам копчета или да пускам пералня, но ме научи да си паля свещи, да вадим колоните на терасата и да пускаме Отис Рединг, по нейна инициатива, разбира се, после любимото й парче на Манхатънс, Комадорс, Ал Грийн и AC/DC, научи ме как да спя три часа и да ставам за работа, излекува ми треперенето на краката, страха, ужаса, паниката, приземява ме, вярва ми, по някакъв собствен начин знае, че ще стигна до Зуахатанео, не спира да плаче, когато чете всичко написано от мен, мисля, че е горда с мен, последно ми го каза преди няколко седмици, когато видя, че съм изпила повече от нея, без да ми има нищо, а аз сега излизвам червено вино по пода, в памет на татко, с надеждата да направя някакъв кръг, невидим кръг на винените капки, в който за секунда да сме тримата ,заедно въпреки моите хиляди километри от нея, въпреки измеренията от баща ми.Майка ми, която ме спаси, без да иска нищо в замяна, освен щастието ми “и много искам да слушате “La vie en rose” на някоя поляна, той да е облечен с бели ленени дрехи и бавно да танцувате и много, много да те обича, ще стане, аз знам.” Тя знае.

 

 

***

След 4 дни ставам на 20. Ще казвам, че съм на 17, защото искам да ме поздравяват с песента на Ивана “Като на 17” и да умирам от смях. Ще бъда с приятелите ми на плажа, а на онези, които ги няма, ще звъня по Скайп и ще крещя, че само те ни липсват, и че лятото е наше, и че сме млади, и животът е пред нас, и как трябва да работим върху себе си, за да можем винаги, щом срещаме хора, които си струват, да се подаряваме, да даваме части от себе си, не знам защо ме слушат, най-лошото е, че ми вярват, защото са от малкото, които все още си пожелават само едно нещо, докато учат, докато се мъчат, докато не спят, докато им е трудно, пожелават си да се влюбват, тео, искам да се влюбя и тя да е моето момиче, любимото ми изречение, и знам, че в този момент, тази вечер, когато съм единствената будна на една истинска италианска улица, точно такава, за каквато бях писала преди, нямам какво друго да направя освен да се обърна назад, да видя как през лятото на 2002-ра всеки следобед излизах в 2 следобед, за да отида на работа, в салона на Красимира, за да чистя подстриганата коса с метла, по-висока от мен, свършвах в 6, взимах си сладолед и вървях през уличките на Гръцката махала, чувствах се като Тим Робинс с бирата в ръка на покрива на Шоушенк, обичам пътя, целият извървян път, обичам да се обръщам назад и да видя колко много минах, без да очаквам някой друг да го забележи, няма как, то е вътре в мен, някакви невидими пътеки, тихи битки, порастване, израстване, ставане, преживяване, просто протегнах ръце, надигнах се на пръсти, и започнах да взимам всичко, което исках, тече кръв, ще тече пак, но междувременно имах : любов, книги, удовлетворение, щастие, успех, тераси, море, фар, пристанища, хора, които ме чакат, пътувания, семейството ми, погледи, шепнения, приятели, разговори, споделяне, докосвания, пролетни, летни, зимни, есенни, 6 следобед през лятото, светлината, хората, които се влюбват в мен, хората, в които аз се влюбвам, случаите, когато е споделено, драмата тогава, драмата, когато не е, причините, спасителите, цяла вечер гледам как левият ти рус кичур се начупва, да обича ръцете ми и коленете, велики дни, велики мигове, мълчания, съобщения, чакане на телефона, разходки, Варна през всички сезони, Милано, което заобичах силно, с моите места, нищо повече няма да ми се случи и целият живот, който се изсипва веднага, след като го кажа, моментите, когато изчезвам аз и си ти.

 

***

Тези 5 сантиметра повече, които ми се иска да имах, карат ръцете ми да се протягат, а стъпалата ми да се повдигат. Чувала съм, че съм красива в 3 сутринта, докато ям кюфтета и лютеница. Щастливка съм. Понякога ни отнема прекалено дълго време, за да разберем думите на някои хора. Събувайки обувките си, качвайки се нагоре по пътя, започвам да вярвам на баща ми. И само гледам да не разлея чашата си с вино.