СВЕТУЛКА

Житейската светлина е крехко нещо, но също като надеждата гасне последна, докато не се превърне в неочаквана светулка насред зимна нощ.
Самотата е друго нещо. Паяк е. Плете ти мрежа да те погълне, докато от немощ сам не си построиш пашкул. Гониш я, търсиш работа, сумтиш след себе си покорно недоволен. Изцеждаш всяко усилие, ровиш земята за малък корен, поливаш цвете до удавяне, избелваш стената, заличаваш сенките и… накрая се предаваш.
Страшно е, ако няма кой да измие сълзите.
Още по-страшно е, ако има кой.
Жената плетеше тихо, толкова, че да чува въздишките в съня на спящата до нея старица.
Никое време. Не се чуват хора, птици, коли. Дори вятърът стои и слуша самотата. Печката догаря, а часовникът упорито отказва да мърда.
Синът е оттатък, почти на другия край на света. Трябва да се прибере всеки миг, а часо¬вете се влачат. Времето е мъгла. Очакването – безкраен мълчалив писък. Едно телефонно обаждане и думите „Тук съм, мамо, в България“ потъват в мъглата и са само далечно ехо, кое¬то не се случва.
Жената плете, а куките редят вълчата песен на живота ѝ – примка до примка, наметка, надежда, възел… безкрайна нишка от неволи, усилия, мокро възглаве, студена завивка изпра¬щане… Изпрати баща си по-късно и на ум, когато ѝ разказваха за него. В мислите се редяха възторг и обич, но и празнота. Как да обичаш някого, когото не познаваш и не помниш?! А как да изгониш чувството, че някой някога те е държал като безпомощно живо¬тинче в ръцете си и е преливал от любов. Изпращаше го в мислите си. Там имаше само един гроб. Какво да правиш до купчина пръст, кръст и две имена?
Мъжът ѝ почина внезапно. Сякаш намигна, вдигна една стряха, изнесе на гръб един покрив да пази детето му от божията немилост и… изчезна. Дали си беше свършил работата на този свят, само той си знаеше и вятърът, който разнася истории. Господ мълчеше по този въпрос, както и по всички други. Жената се опитваше да преброи греховете си, за да намери оправдание на Господ. Той не ѝ помагаше. Нито телефонът. Мълчеше. Една закъсняла каруца изтрополи по пътя. Навярно циганите прибираха откраднатата царевица. Не искаше да гледа нито телефона, нито часовника – мразеше ги. Досега трябваше да се е прибрал. Обещавам, мамо, каза, като мина границата ще ти се обадя. Вече изобщо не знаеше какво плете: шал за бесило, черга за гостенин или покривало за самотата. Без изобщо да мисли, стана, набра но¬мера на снахата и… зачака.
– Да?! – не ѝ се зарадваха.
– Извинявай, че толкова късно… Трябваше да се е прибрал досега. Не ти ли се обади?
– Не. – и тишина.
– Извинявай. – смотолеви жената. – Извинявай за безпокойството. – успя да каже едва чуто и затвори. Знаеше, че отговор няма да има.
Паякът скръцна с челюсти и доволно зачака в ъгъла.
Понякога, само понякога… когато надеждата се е вкопчила в небесното въже, човек се сродява със себе си и вселената. И знае. Жената улови този миг, погледна отвъд, разбута лъ¬жата с лакти и видя… беше се прибрал. Хвърли плетката и отново грабна телефона.
– Тук съм, мамо, на границата. Тъкмо щях да ти се обадя. – чу познатия глас отсреща и една светулка заблестя като фар в настръхналата зимна нощ.
– Добре дошъл, сине! – въздъхна през сълзи и загуби останалите думи.
– Всичко е наред, мамо, ще се видим.
– Обади се вкъщи, сигурно те чакат.
– Вече се обадих, мамо, бъди спокойна. Хайде, трябва да тръгвам. До скоро!
– До скоро, момчето ми.
Вселената е въртележка. Ако чакаш достатъчно дълго, ще видиш как се изплащат всички грехове. Дори и твоите собствени.
На устата на жената застана клетва… Старицата до нея изсумтя в съня си, опита се каже нещо, но само хрип излезе от сбръчканите устни. Смаленото ѝ тяло се сви и жената уплаше¬на я разбута, обърна я на другата страна с лекота, сякаш завива дете. А колко силна и могъща беше навремето. Когато заживяха в една къща след сватбата, жената изпитваше страх от нея и тежкия ѝ поглед, който я следеше на всяка крачка. От метенето на двора сутрин, до подреждането на масата и миенето на съдовете. Дори смехът ѝ беше тежък, като плесник. Жената не разбираше този смях и винаги си мислеше, че е сопа по нейната гърбина. А све¬кървата не ѝ помагаше да се раздели с тревогите си. Или ще я подмине, сякаш е дръжка на метла, или ще мине като валяк през нея само с някоя дребна забележка: „Да не си скрила огледалото в гардероба?“. И това винаги се случваше пред погледите на младия ѝ съпруг или достолепно пушещият свита цигара до печката свекър. Беше властно и грубовато на вид женище, но когато идваха гости, сменяше по три ката дрехи, докато намръщено одобри собствения си външен вид. Не ѝ даваше да готви но затова пък, откакто имаше снаха, беше забравила откъ¬де се хваща метлата. Дори и когато носеше нероденият си син, жената вършеше всичката тежка домакинска работа. Но работата не тежи като думите. Един ден, малко преди да роди, някъде по Гергьовден, когато агнетата блееха за последно, жената се прибра от градината с натежал корем и отекли крака, уморена и гладна като куче. А онова малкото риташе, напираше и то да излиза, сякаш белия свят го очаква с червен килим. Свекъ¬рът и свекървата си почиваха, на печката къкреше нещо, което издаваше неустоима миризма, а на масата още стоеше голямо парче прясно изпечен хляб, бяха обядвали. Без нея. Поздрави и тръгна да си сипва в малка чиния от голямата тенджера. Загреба хубаво парче агнешко, и тъкмо поднасяше чинията към черпака, свекърва ѝ промърмори: е, виж там първо остави хубаво месо за мъжа си, ние сме жени, можем и с по-малко. Можеше да напълни чинията със сълзи, върна месото, сипа си малко от яхнията с невзрачно кокалче и погледна към свекъра си. Той издишваше дима от цигарата си и ядно мяташе мълчаливи мълнии към жена си. Но мълчали¬ви. Това затъкна сълзите на жената, но не и думите и: да си жива и здрава, майко, да те гледат както ти ме гледаш. Не запомни вкуса на яденето. Закле се наум, че няма да живее в тази къща.
По-късно свикна със свекърва си, но клетвата си е клетва. А ако жената няма доста¬тъчно инат да изпълни клетвата си, каква жена е?
Първите гости в новата къща естествено бяха свекъра и свекървата. Имаше мълчалив и критичен оглед. Така и не получи похвала за огромното си старание да създаде дом с цялата немотия на гръб. Агнешкото, купено с последните пари, ухаеше на подправки. Жената избра две големи парчета, поднесе на свекъра и на мъжа си, а на свекървата и на себе си избра по две кокалчета, които едва се виждаха в чиниите.
– Заповядай, майко – поднесе с едва прикрита усмивка. Гостенката погледна в чинията, погледна нея, побутна чинията и скръсти ръце.
– Снахо, какво си ми сипала?
– Ние можем и с по-малко, майко, да има за мъжете… – свекъра ѝ, който тъкмо палеше цигара, избухна в смях. Това укроти надигащите се страсти донякъде, но не и думите.
– И ти ще имаш снаха… – каза свекървата, а на ум добави каквото искаше, защото никоя жена не прощава на друга.
Не знаеше защо си спомни всичко това. Спомни си и мъжа си, който внезапно си отиде скоро след строежа на дома им. Понякога изпитваше гняв към него. Това не ѝ пречеше години наред да ходи до гроба му почти всеки ден. Дори не знаеше защо го прави. Знаеше всяко камъче по пътя до там. А там нямаше никой. Нямаше никой и когато сама отглежда дете, прави рождени дни, после сватба… И сега нямаше никой. Крехкото тяло на свекърва ѝ в леглото до нея изтляваше с всеки ден. Жената знаеше, че скоро ще си говори само с котките и кучетата по двора. И с паяка в ъгъла на тавана. Щеше да се моли телефонът да звънне или да чуе скърцането на портата. Това щеше да се случва рядко.
Искаше ѝ се да зареве с глас, да оплаче живота си. Знаеше, че няма смисъл. Отдавна не говореше с Бог, а друг нямаше кой да я чуе.
В устата и още се търкаляше неродена клетва. Преглътна я заедно със сълзите, които и днес нямаше да видят бял свят, сложи едно последно дърво в печката, мушна се под завивки¬те до тялото на умиращата жена и заспа дълбоко, за първи път от много нощи насам.
След малко портата тихо поскръцна. Млад мъж се загледа в тъмните прозорци на къща¬та, постоя малко, остави опакована кутия на стълбите до вратата и тихо си тръгна. В кутията, с голям червен циферблат мигаше нов часовник, като светулка в тъмна зимна нощ.
Вселената поспря за миг, тръсна няколко стари и една неродена клетва от гърбината си и продължи нататък.

Прочетете още: Белетристика  Сезон България

Десислава Петрова Тивчева е родена в гр. Варна на 11.02.1971 година. Средното си образование завършва в град Нови пазар, в Техникум по фина керамика и стъкло „А. Златаров”. Възпитаник е на Шуменския университет „К. Преславски”.

От 1995 година се занимава с художествена керамика. Участвала е в групови и самостоятелни изложби в Нови пазар, Шумен, София, Албена.

Лауреат е на националния конкурс „Добруджа – началото и безкрая на България – 2007” за къс разказ.

Книгата ѝ „Иманярска луна… и една змеица за нощта”, издателство „Зограф”, Варна, печели първа награда за белетристика на конкурса „Южна пролет“ през 2007.

В момента живее и работи в гр. Нови пазар.

ЛУДА В РАЯ

(репортаж от благотворителен пленер „Луди в рая“, Бялята лагуна, Балчик)

На пленер, като на пленер. Не знам защо, преди да тръгна, ми се въртеше в главата друга по¬добна фраза: À la guerre comme à la guerre. Сигурно, защото ми беше за първи път, тръгвах като първи кръстоносец на война със себе си и страховете си. Отпреди знам, че да рисуваш навън е трудно, но не си представях, че първите ми опити ще бъдат до титулувани или заслу¬жили академици. При тази мисъл ръката ми потреперваше и без да държа четката.
Е, не ме посрещнаха с плакати Къш, Вън, Аут от кошарата на великите. Само една табелка ми сложиха, такава – от кашон, с името ми и с канапче. Като корабокрушенци бяхме с тия та¬белки, сякаш нямахме хартия, бои, четки… Но така ти олеква като видиш същата картонена табелка на врата на академика, че на ум веднага обявяваш това за най-великата идея. Още на втората минута ми се иска да си поръчам едно обезсрамяващо питие, но нали не ме познават, ще ме вземат за първи алкохолик, та търся сервитьора за едно кафе. Някакво момче до мен ска¬ча, носи ми кафе, а малко по-късно и мента, след като на масата услужливо навириха нос ня¬колко бири. Взирам се в табелката му, нищо не мога да разбера, нали малко недовиждам без очила, и се възхищавам колко дружелюбен сервитьор има в този хотел. На вечеря ще разбера, че той бил собственик на хотела. И други неща ще разбера на вечерята. Като например, че никой не се смята за толкоз голям, че поне една реч да произнесе. И друг път съм била на маса с величия, но ухото ми, вече закърняло от хорски простотии, трудно изтрайва нарцистичните им изяви. Стоически се бях подготвила тихичко да мирувам в края на масата, че да мога да се изнижа като стане много снобарско. Единствената приветствена реч на почти добре разбираем български, с много ръкомахане и усмивки произнесе Радик – собственикът на хотела, който бил и молдованец, и е толкова неподправен и добродушен, че ти иде да го напрегръщаш като роден брат. До края на третия ден щях да искам и всички останали да прегръщам като братя и сестри, но тогава още не знаех.
Някой спомена думата “благотворителност” и си казвам, ей тука стана каквото стана. Сега е моментът да се изпокараме като истински българи. Почти съм готова да се разделя с непокла¬тимите си убеждения, че българинът е всезнаещ, всеможещ, всеяден и всевиждащ единствен бог, когато това не се случва. Има време, цели три дни, казвам си великодушно и кротко отпи¬вам от пивката ракия на колега. Една бяла лястовица премина наоколо като Надеждата, сякаш да ни напомни за себе си. Не знам запечата ли я някой на кадър, но тя беляза този пленер още първия ден с бял печат. Спах омиротворена, нищо че цяла нощ гоних едни четки, а после те гониха мен.
И как ще рисувам сега? То не е като да стоиш самотно в ателието, да ти припява Горан Брего¬вич или някой друг сумашедший като теб, да фъргаш лист след лист, като не ти хареса, да кра¬деш вода от тази на костенурката, щото чешмата е далеко, да имаш боя и в ушите, и никой да не чува как псуваш себе си и целия свят, щото не можеш да изринеш калта от акварела… Ей тъй, рисува се, както можеш. Забравил си очилата, е нищо – по-свободно я караш, вятърът ти издухва всичко възможно, е нищо – не чакаш да съхне, четката изсъхнала преди да стигне до листа, е нищо – таман пяната ще стане сама, и кафе няма, за мента да не говорим… иде ми да надигна кофичката с водата, която вече е мръсна, а морето е далеко… Добре, че всички са на същия хал като мен и не им е до моите цапаници. Решавам, че съм се нарисувала за целия пленер напред, но като разбирам, че ще има импровизирана благотворителна изложба, и като си представям, че другите ще наредят по пет, шест готини неща, почвам да съжалявам, че не нарисувах някой друг морски пейзаж предварително, патка с патка – констатирам и… про¬дължавам да рисувам… До четвъртия ден ръката ми ще е спряла да трепери и, понеже ще съм изяла поне три щипки сол с тия хора, вече ще ми е все едно кой ме гледа и кой не… Но, кой да знае, че не боли.
А вечерите… ех, вечерите. Морето тихо мляска уморено някъде долу, хотелът работи само за нас, няма чужди лопордии, всеки говори с когото му падне, нищо велико, нищо лично, нищо чуждо… един живееш в Щатите молдованец ми говори за българските корени в Кавказ, науча¬вам как се слагат рамки, смесвам питиета, разглеждам живопис от телефони, да живее Интернет и Фейсбук, ям любимите миди, радвам се, смея се, оплакваме едно куче, прегръщат ме за какво ли не, просто ей така, пак се радвам, вече не помня защо, но … така чурулика ду¬шата…
Идва изложбата. Вярно е изложба за мен, имам усещането, че се излагам, но вече не ми пука. Пращам приятелка да ми нареди акварелчетата, пия мента и изобщо не искам да присъствам на официалната част. Даже не си облякох прилични дрехи. Говорим си с Радик, идват някакви хора… не знам какви са, само си казвам на ум, купувайте, купувайте… пия мента, и се моля това да свърши по-бързо. Само надникнах. Прекрасни неща. Пак пия мента… Костюмарите си тръгват, очевидно доволни, има откупки, има смисъл, нещата се случват, пушим, говорим, боже, това утре свършва… не може ли още малко? Не може. Всички хубави неща свършват. Може би, за да отстъпят място на още по-хубави.
Една бяла лястовица е прелетяла, белязала ни е. Бяла лагуна, бяла лястовица, бели хора… А после…. някой ще цвъкне нещо, такова нецветно, ще намеси партии, интриги, интереси, минало, ще знае… ще ми стане тегаво… за хората, които не виждат бялата лястовица. За тези, които не водят битки със себе си, а само с другите. И ще остане горчивият привкус, че бях в рая, а се връщам на фронта.
Но… бялата лагуна е там. И някъде там сте всички вие, които допреди няколко дни бяхте снимки, картини, усмивки, коментари, в групи, в страници, в нещо виртуално… а сега сте приятели. А… и ментата не свършва!
На война, като на война. На пленер, като на пленер.

Прочетете още: Белетристика  Сезон България