РОДИЛ СЪМ СЕ
Досега съм. Учил. Сбирал. Отхвърлял Разпилявал. Заминавал. Връщал. Мечтал. Обичал.
БИЛ СЪМ
Детето. Прилежноразхайтен ученик. Някакъв войник. Завършил студент. Нелош разследващ. Съпруг. Хаускипинг. Помощник-поддръжка. Вятър. Чистач на тъга. Вятърен заек.
МОГА ДА СЪМ
Добър родител. Начална точка. Следобеден сън. Филм. Истинска идея. Свързващо звено. Усмивка. Организиран хаос. Необходимост към/за/от. Стих.
НЕ СЪМ
Незаменим. Краен. Рамкиран. Ра(о)ботизиран. Необикновен писател. Техник. Ангел. Езиково обвързан.
БЛИЗЪК СЪМ
С красотата. Природата. Сърцето. Думите. Играта. Изкуството. Децата. Науката. Вярата. Реалността. Човещината. Края. Пътя. Хумора. Началото.
два (2) пъти ангел/а off/, или просто мир/о/
(Мирослав Ангелов, разказвач)
Джина и аз
Не съм по групите. И във фейса ги избягвам. Вижда се. Скачам рядко. Излизам бърз, като котка. Членувам в “Анонимните почитатели на живота”. Сбирките са в средата на седмицата, на етаж над малката закусвалня на ъгъла на “Веслец” и “Ст. Димитров”.
Сряда. Предколедно. Преди новините. Влиза един ситен тип с каскет, обут с прастара “Ромика”, с незапалена цигара в устата. Прибран откъм резки движения. Куцук с левия. Без да се оглежда засажда цигарата в първата чаша с бира и пресича кръга- ние обаче аристократи, пускаме ги всякакви, от луди, до извънземни. Дръпва микрофона на „Буса от Своге“ – добрият здравеняк разкарващ продукцията си по пазарите с хипарското превозно средство тъкмо споделя тайната на хрупкавите кисели краставички – чуква микрофона и изцепва следното:
– Здрасти на пичовете. Аз съм Смъртта и съм влюбена в Живота.
Настъпва неловко мълчание. Тишината, бледа и безоблачна зад нас, се видоизменя. Първо ще се сгъсти, ще накиселее и ще се загребва с лъжица. Групата не сме „млечните братя“ и не ядем йогурт. Зиме, лете, лочим си бирата. Как да не го разцелуваш подобен сладур?
– Пич, метни микрофона.
Оня маха каскета. Плеш-ку. Със смешни сиви туфи по темето. От носа и ушите космите стърчат подобни на марсианска растителност. Микрофонът лети към мен. Нали съм звяр. Хващането е чиста проба инстинкт.
– Благодаря, Смърт! Ние всички те обичаме.
Правя знаци за пляскане. Чуват се няколко ръце и тропотня. Куцата смърт се покланя и сяда в кръга. Джина го прегръща:
– Готин каскет. Отде го избара?
– Изкопах го. Беше на един музикант. Блусар. Върви с хармоника, но я заложих и купих билети , които ще изтрия с късметлийската монета. Ето с тази!
Джина го прегръща отново и отваря бутилка. Подава бирата, вилицата-отварачка и керамична чинийка на новодошлия.
– Дръпни си нещо от масата. Другия път ще донесеш и ти.
Джина не е като нас. Тя не е като мен. Не е като теб. Ти и аз сме ок. Джина е шизофреник.
Сутрин Джина подрежда сънищата си в празната кутийка от бижута. Съвсем обикновена кутия на външен вид. Наследство от майка й, която е получила от своята майка, тя от своята и така до онзи търговец влюбен в прапрабабата- красива македонка. Кутията изработва холандски майстор. От дърво с „тотем“ внесено от Южна Америка; дървото на шамана, който пет години дълбае с пръст, за да вдълбае душата на своята първородна и единствена дъщеря. На петата година шаманът проклина боговете на живота и на смъртта. В кутията лошите сънища заемат формата на бижутата, които носят в нашия и в своите светове: на скъпи гривни, на безценни огърлици, на годежни пръстени и на обеци като обещания. За добрите сънища е купичката с мляко живееща под скрина.
Джина не помни своята баба. Друга баба тя няма. За баща си знае от детските сънища. Джина и майката и никога не стават приятелки. Шаманът се явява в съня и сълзите утихват. На третия месец майката си тръгва. Джина, котката и кутийката са сами. Когато котката преминава отвъд Джина излиза от своя сън и влиза в съня на хората.
Никога не съм бил у Джина. На сбирките тя носи от своя ръчен хляб; изяждаме и трохите. Боим се да ги дадем на птиците, за да не заобичат Джина повече от нас и тя да отлети. От същия хляб Джина прави гумичка, изправя се на пръсти боса, или по вълнените чорапи, които плете сама и изтрива добрите облаци от небето, които се крият пред Луната от звездите и Слънцето. Тяхното място заемат лунните животни, които Джина рисува със живите си пастели. Облаците, Луната и Слънцето обичат Джина.
Извън себе си Джина е съвсем обикновено момиче. С нея ходим на кино, пускаме хвърчила и бродим. Джина свирука с уста, гони котките по улиците и рисува комикси.
Джина не е като вас. Джина е ангел.
Групата „Анонимни почитатели на живота“ е измислица. Джина не съществува. Куцият Смърт и той. Аз съм редовете прищявка на живота. Влиянието на „Боен клуб“ е видимо. Любовта ми Джина също. Обичам устните й. Пръстите. Процепите светлина. Нейната жива лудост. Това със сбогуванията.. не го понасям.Трудно е когато приятел си тръгне. Празнотата се надига подобно на супервулкан и бълва тъга. Тъгата се трупа, независимо от сезона,а калдерата расте и поглъща чувства, котки, смърти, кутийки, пътища и плетениците от въпроси. Времето, което се ражда отново и отново, бозае тъга и расте хилаво и несигурно.
„Ела, спаси ме от лошото ми сърце.“
Прочетете още: Белетристика Сезон България
