От поетичната книга на Димана Иванова “Покана за баща“, Издателство “Ерго“, София 2012 г.
Пиеро в Лондон
Хубавата Коломбина полудя
и хвърли се от кулата на Тауър Бридж
в тъмнозелените води на Темза,
с нехайната небрежност на дете
порода Даун,
решило да избяга от кепенците
на училищната крепост и дома.
Водата я прие като в лоно на гора
и русите й къдрици изчезнаха в миг
под разцъфналата водна повърхност.
Пиеро излезе тъжно от кулата
и дълго търси своята Коломбина.
„Коломбина, къде си!” – викаше той
и мостовете му пригласяха желязно,
и вятърът флиртуваше с дъжда.
Пиеро дълго скита край реката,
покрай катедралата на Свети Петър
и по Оксфорд Стрийт – лицемерен денди,
запитваше той всеки срещнат господин
за русокосата девойка – но, уви!
Нямаше я Коломбина – нито в „Харолдс”,
ни в кафененцата на Чайна Таун.
При все това всички улични музиканти
правеха театър и се смееха на Пиеро,
че при толкова Коломбини край него
е тръгнал да пита точно за тази, която я няма.
А може би изобщо никога не е съществувала?
Била е само призрак, сън, мъгла в мъглата?…
Проказно наказание за собствената му унила съвест?
Ех, тъмна пелена обхвана Пиеро,
сякаш смог във центъра на търговския Лондон
засмука дълбоко кръвта му от вените,
изморен, той седна край реката и се загледа,
стори му се, че изпод водата вижда очите й,
които са сини, но сега и зелени,
обгърнаха го множество зелени, бели, сини пелени
и той сниши се, сгърби своя профил,
в миг олюля се и цамбурна във водата
със плащ от сянка, като Мефистофел,
да търси своята любима (не)позната
сред концентрични кръгове, разпръскващи нехайни строфи!
Желание
Искам да те оплета в косите си,
опаковам в кожата си
и нахлузя върху пръста си,
като рана от венчален пръстен.
Как искам Вълтава да пресъхне,
докрай да изтощи водите си
под лодката на нашите желания,
и вечер цветни сънища да пророкуват
пейзажите на всяко наше бъдеще.
Искам да те облека във цветовете си,
подобно лист в палитрата на Муха,
а устните ми всяка нощ да разчертават
по папируса на красивото ти тяло
най-трайно темперираните партитури
като на Дворжак в нотната тетрадка.
Искам да те видя как се скланяш
във пристъпа на меланхолия,
в късата си, рипсова поличка
от парапетите на моста Лондон Бридж.
Омотай ме в твоите прегръдки
като в хамак, от който няма ставане!…
Бих искала да видя как танцува
небето над любовното ни полюляване.
Пеперудата
Тя е нежна
и чуплива
като ваза от чешки порцелан
тъжна и чувствителна
спонтанна
никога не казва истината
не защото не иска
а защото не я разпознава
кръжи объркано
над съборения Жичи Палац
ранена пеперуда
загубена в меланхолията на града
изморена
продължава да лети
без посоки.
Тя е огромна цветна пеперуда
с малки сиви слепи очи
в които се чете еротика и смърт.
Объркана съм, но радостна
протягам ръка да я уловя.
А тя се превърна в огромен черен прилеп
отхапа сърцето ми
и го изплю.
Покана за баща
„И видях Ново небе и Нова земя,
на които царуваше правдата!”
(„Откровение” от Йоан Богослов)
Обади ми се от Америка
и каза:
– Детето си заченах сам-сама!
От въздуха,
все още влажен във простора,
прихванал от дъха на океана,
от вятъра, по който ми изпрати
целувки,
песни,
ангели
и птици!
Писма и алхимически кълбета,
в които се оглежда
любовта ни!
Ела при мен!
Върни се незабавно!
Детето има нужда от баща!…
И тръгвам аз към теб, като Сизиф,
катеря се
по нервите от пъпни върви,
с разтворени ръце, живо разпятие,
аз балансирам по въжето на Екватора,
прострял между Европа и Америка
прането от уханни, бели облаци,
подобно чисто нови, детски дрешки
със пелени от синева и страст!
Пълзя, със мъка, тежка като раница,
и с раница като гърбица, пълна
с хавлии, блузки, памперси и книги –
аз, костенурката, изгърбена от Ероса
на всичките несбъднати желания,
пълзя към теб, момиче от Америка,
като към Новата земя
на вечността ни!
–––––––––––––––––
ПОКАНА ЗА БАЩА
Димана Иванова
Издателство “Ерго“, София 2012 г.
В „Покана за баща” ясно личат следите на до болка познати ни и ясно звучащи поетически езици на „високата” традиция, най-ясно различими от които са тези на Далчев и Яворов, Дебелянов и Багряна. Авторката нито бяга, а още по-малко се опитва да забрави своята литературна обученост. Тъкмо обратно – експонира я, заиграва се с нея, „употребява” я, както в сюжетиката, така също в поетическото изказване, в ритмиката и интонацията на стиха. Понякога се създава усещане за диалог с други поетически ситуации, понякога самата колажност на стиха е източник на естетическо преживяване. Така книгата на Димана Иванова става и изследователски интересна за пътя, по който се развива най-новата българска поезия, и показва, че нейният глас е различен и различим, даващ надежда за едно силно и отличително присъствие в нея в бъдеще.
Биляна Борисова, в. “Литературен вестник“, 3-9.10.2012 г.
Това е дебют, който поставя творческия образ на поетесата именно в това еклектично и единно „лице“ на модерния автор, който е събиращ в едно много възможни мисловни култури – на писател, критик, есеист, журналист, преводач, литературен историк. Д. Иванова изпълва това разнородно съдържание и точно оттам проискряват лирическите отблясъци в сборника. Сложното писане в модерността, побрало дългата памет, интелектуално-ерудитските наслоения и психологически метаморфози на автентичната споделяща лирическа образност в пълна мяра, определят характеристиките на стила в стихотворенията от книгата. И всичко, отнесено до езика, до формалните и съдържателни страни тук е обяснимо само през тези привидно опосредствани, но открито налични и ясни послания, където поетичното не е само това, но е и сложно споделяне, и живот на интелектуалеца, на поетесата с много „имена“, – освен всичко сега споменато, възприела и умножила силните традиции на Багряна, с нейния езическо-първозданен виталистичен устрем, превърнат в културна и естетическа идея на стихотворния образ.
Пламен Пенев, сп. “Българи“, бр 1, стр.25, 2012 г., Прага
