ЕСЕННИ ИМПУЛСИ

Тъжна струна
на щурче – изгубено в плевели, градината изпълни с богове, да търсят дреха за душата…
А истината, хрупкава от вибриране, търси прохлада, да успокои сърцето, да чуе нови шумоления с вятъра,
лудостта и джаза на думите… Думите –
те са за разговор и за мълчание… душата ми ме гледа – как да се скрия от нея –
там имам кътче, незаето останало, с мирис
на спокойствие, ухае на вятър и като него танцува
по следзалезна трева… с мирис на неповторимост си,
душа.

Тропосвай шепота, щурче, вземи всички звуци и едно име –
тръгни към тихата любов – жива, ранима, пазена в една шепа тишина. А как валяха белези на обич! Игра ли е или прозрачно
препъване? Ще се смълчава есента
след ранна гълчава
и с поглед ще търси сладката жалба на щуреца…

Пастелна есен – цветове и звуци – нежно и лирично – самата невинност… няма да е нещо напудрено, а най-тихото мълчание – за чистотата и гнева, за пропиляното, пропуснатото, за забраненото от себе си,
тайното… Временно спасение е избледнялата диря, към неизвестно усое, а това танго, отдавна започнало, не е избор, освен приближаване на мелодията за моя филм, в симбиоза
с тишината на есента…

…За различията –
в мненията за нестандартната, наричана още “несистемна поезия“ – някои не могат да я преглътнат. Бърборене по темата няма, само дето не се приема, нито коментира, случва се дори да се изтрива…
Мистериозен, обаятелен стил – любовта в такъв стих е пътуване, приятелство, нежност, еротика, многообразие до свещенодействие – така поезията е катарзис на болката, страдание, а любовта – религия…
Меланхолията, наричана свещено чудовище, разбунва тези, които има какво да покажат, чувство или усещане, бягайки от сдъвкани или оповестени горещи неща от ежедневието…

горещо кафе
топъл шал и чадър,
готова да се гмурна в очите
на есента,
да обходя с поглед белезите и
с един спомен
за топлината на очи,
в един крехък миг,
а в него няма нито гордост,
нито унижение … само
тихо разминаване –
… защото вали

Пътеките се покриха с шума, стъпките се губят.
Към края си върви ноември, съблякоха се моето
дърво и магнолията.
Вечните истини – всичко следва своя ход, хармония
и малко доверие, че си бил обичан… когато вали…

––––––студено

октомври си отиде
към края си пълзи ноември

погалих бялата си дреха
събрах тишината –
комода ги погълна

приготвих шапката от лама

очарователна и мила тъга
цветно мълча –
акварел

ЕДНО НОКТЮРНО, ВСЕ КЪМ МЕН СЕ ВРЪЩА …

/Записки/

Денят започва с теб и рошаво е утрото с косите,
сутрешно неподредени. Да се вслушаш
в душата си, да овладееш капризите си –
всичко
не можеш да имаш, госпожо…

***

Цветовете и нюансите на есента – зеленото е достигнало
до пастела на грах. Изтънченият беж на дървесни листа
обгръща цветове, които се разтварят още с поникването
на най- хубавия цвят – този на слънцето…топла ласка
за очите и сърцето…

***

Трескави, устните ми изследват твоите ,уви,
само с поглед., а сухотата ще потъне в сок на
бяло десертно грозде – есен е… октомври…
Луната е пълна, а октомври си е отишъл по светла пътека
от пълнолунието и мека разноцветна шума, разстлана от
услужлив вятър. Целувам плодовете на октомври –
сочни круши, грозде и мокри устни
Слушам Адажио, все още мога да обичам …

***

Творението – дар Божи, като стойност и значимост, заряд
за пътя ни, пътеката или човешкото камино – имаме ли думи
или жест към другите или само отъркваме душите си в спомени,
преди да ги заключим в резбованите си кутии –
/като Ковчезните писма на Мария Стюард/.

***
Памет е…тя държи сетивата отворени като траен парфюм
на цветя и вятър, край бреговете на река. Коридор на усещания –
някой някога е ходил тук като мен, а собственият ми глас,
задава стари въпроси.
Памет е… традицията на отворените врати, шепотът на миналото и
настоящето, показан чрез таланта на творците.

***
Мелодията на празниците – има светли мигове и полутонове,
в които сами си светим по детски гальовно, с красива невинност и
изпепеляваща страст…остава само да се заснеме
мелодията на природата ни –
мелодия от бял и черен клавиш извисяваща се високо – там където
всичко се огъва – така, така се усеща тя, когато интимността с
думите е удоволствие…

***

За “Парчета “ на Росен Борисов … пренася нова живописна четка
като нюанс на словото, в нов ракурс са понятия, върху които не сме
се замисляли – велатурна поетика., на места обагрени…
Онова усещане за различност – има го, без “бъбриви” детайли, с
поетична пестеливост – думите стенат… споделяйки заредена
тишина…

***
Време е да се срещна с анамнезата си. Освен медицинско понятие
се използва и от авторите, като припомняне на нещо,
но изисква чувство за история, за истинност –
Като дете живях в цветен двор, а сега под хълма,
когато цъфтят люляците и липите
имам люлякови нощи с дъх на чай – тогава луната
е пълна като събличане…в мълчание на цвят и
отключена нежносг…тогава срещам Вагнер –
едно отритие на търсенията ми в самотни
вечери…Вагнер – беше нощ, наистина вълшебна –
разказваше за скърбите ми,
за висините небесни и онези,
които са се преселили там, а после
за скъсано и възродено нечие присъствие…
Оркестър, който
затихва и се извисява – стон и вик,
тревога и гръм, писък и очакване…
Вагнер – драмите ми, летеж в облаци далечни,
далечни – недостижими…. вкупом оркестъра
или извисяване на всеки инструмент поотделно…

***

Когато денят ми е поезия, приемам я като монолог.
Бъркам в този “джоб “, вземам от там изгрев и залез
сезони и събития,
емоция и надежда.
Тя – поезията е радост,
любовен вопъл и кротко танго,
преклонение пред живота и причастие …
есента е тема на размислите ми, случва се
в косите ми, разпиляна извън времето,
с измислено докосване… остава аромат във въздуха –
изтънчена, но скършена от делничност.
Случва се всяка есен – празни гнезда, тъжна песен
… и вали, есен с тъмно грозде и сок за жадни устни.
Изпълвам с теб дните си на бавни глътки, тиха печал
прегръща заглъхващ срам, че едно ноктюрно
все към мен се връща…, а носи ли ми ласка?

Проклета да е тази тишина.
От всеки шум събудена приижда
неверно, предана като жена –
и те обича, и те ненавижда…

/Ал. Бандеров/

      
СЛОВОТО ИСКАМ ДА РАЗПЛИСКАМ,

                               С ДЪХ НА ПАРФЮМ 

                                        
                                       
     Когато моят ден е поезия – приемам  я
като монолог – аз бъркам 
в  този “джоб” всеки ден,
вземам от там изгрев и залез,
     сезони и събития,
             емоция и надежда... ТЯ е радост,
                        любовен вопъл и кротко танго,
преклонение пред живота  и ... ПРИЧАСТИЕ


*

SMS

Знам – 
името ми без глас изричаш и аз го чувам,
щом новоизлюпени мравки 
по шията ми плъзват...
знам,
това е твоята мисъл за мен –
вкусна, тръпчива, жадна...


*

ВЕЧЕР

този град
със замлъкнали улици
сграбчен
в есенен миманс
все пак е
неоново вечерен
неописуемо красив
и ти си
...някъде там


*

SMS

мисля
за нежността тъмна 
на ръцете ти,
                 очите ти... диря,
   с моите да срещна – и макар цвета им 
                                          да не зная,
там ще искам да остана...


*
 
Изправяше ме нощем за глътка чай,
                                         с лимон, много лимон -
да изтрие възторга, да изправи миглите ми
с капки,
които падат твърдо, размазват грима на клоуна
в мен, уморен от фалшификати,
в магазин за дрънкулки...


*

Кротка тъга – в нея всеки
пристъпва сам
с молитва за сбъдване,
а 
едно ноктюрно все към мен се връща.,
като есенна река – на моя бряг съм аз,
а на другия – далечен, привкус – 
нещо свежо, пикантно, сочно, изпепеляващо
ей,
въздухът хлипа от възторг -
тогава мир със себе си намирам 

и...измислям дива нежност, както и теб човече, точно теб...


*
  
SMS   

Мой
личен провал е 
     да не е до мен
тиха наслада – да мисля 
за него
безсмислено красив
възхитително безсрамен
красотата да не прави нищо –
            негов етичен провал ...


*

Есента се случва
в косите ми  - 
разпиляна извън времето ,
къдри се в  пространството
    с измислено докосване –
    остава аромата си във въздуха -
есен - с изтънчена празнота 
и скършена делничност 
ме оголва и ограбва...


*

А утрото е ранно и запалена тишината. Какво си,
сияен ден, с нямото слово, с жеста на багрите и
с шепота на желан вятър?
ЕЙ, вземи перо от закъсняла птица,
засвири,
приласкай в интимността си 
мен
и светлата самотност на душата ми,
в едно избрано денонощие...


*

Словото исках да разплискам... без адрес...