ТЯ
Наоколо е.
Кротко чака То да извърви последното
парче от авенюто си.
Идва коронована,
опитомена,
без болка долу да свали листата,
да погали капките,
а земята да залее с тъмна охра
и
със сладост езика ни...
* * *
БАГРИ. Последно парче от златно лято –
уж светло и красиво, но
вкопчиш ли се в него,
крехко,
капризно и трошливо.
Дочува тропота на колесница и
въздухът в клоните просветва.
С последно слънце в косите
есента
с палитрата на багрите рисува –
кърваво
от гроздовете на лозята,
от бала на листата – златното
... и ръждавее земята в последна
охра, уморена въздишка и есенна сладост...
* * *
Оранжева импресия. Спира дъха на облаците, попива
спокойствието ми с овалването на сълза ...Пак е есен .
Ще се случа ли?
Оглеждам се в жълтото и се виждам червена...
ОБИДНО КРАТКО
Увяхват цветя
изчезват дни
часове
времето - обидно кратко
недостатъчно дори за стих
и тиха усмивка
от свян и конфликт с него
отлагам те
и ще те изгубя
без призрачната ми фантазия
да те е рисувала
под светлината на светулка...
щрих с четка на греховна луна
песен на щурец
вълнение
слабост
сладост
и аз
ЕСЕННИ ИМПУЛСИ
То е ... хубаво.
Не знам точно
какво е, стига ми Това –
прави ме знойна.
Отблъсква и смайва,
завърта мислите ми...
На улицата ми се губи,
не ме слага в очите си...
ретро жест да скъса стрък,
да ме погали
като в ням филм, ретро печален
Светлина и порив,
дрипави мисли,
красива –
или е рано, или е късно –
не знам дали съм тук..
ИМПРЕСИЯ
Шушне есента
с перука
в нюанс изтънчен беж.
Довява вятър рехав дъжд
и скръбни ноти –
вокал на плътен алт
затихва в стон.
Само залезът звъни тихо
и оранжево...
AПРИЛ
Скоро беше –някъде дълбоко под снега се зароди
ново лято, с цъфтеж
и сладостен мирис на пролетни дъждове.
Този дъх упойва, сякаш аромат на екзотични цветя,
долетял с прелетните птици.
Колко бързо изчезва Нещото, ако се вкопчиш в него,
ако го погледнеш отблизо.
Размисъл...и ето дърветата танцуват, облак гърми като ударни
инструменти, светкавица трещи, а дъждът обгръща
със звук на виоли.
Изведнъж тишина и... пеква слънце. Чувам собствения си глас.
Какво е това? Стари въпроси на глас, пролетната игра на април,
като ритуал на любенето, коридор на усещанията, не,
не усещане, а усет
за присъствие на цъфтеж, съзнанието за
сладостен мирис на пролетен април –
пъпки, млади листи и вода, която се опитва
да избута бреговете в страни, оставяйки слаб полъх
на стари илюзии, че се случва нещо ново...
а ново ли е?
С ТЕАТЪРА В СЕБЕ СИ
Онова усещане за различност – има го, интимно е...
различията са съдба. –жестоко е в топъл ден
да водиш битка, да видиш как се плъзва самотно авеню –
няма надежда за убежище – нито дърво ,
ни буболечка по пътя,
а тревите от стъпките се пазят...нахълтване във фина
самотност, без уговорка, диво, безусловно те завърта.,
захвърлена дори от себе си в, самотен лукс –
търсиш непознатата музика...
тя е като
затоплена шума за полягане, по – чакана от докосващ
поглед,
сгушен между клепачи – единствено щурче
да къса струна след струна...
с един
ЩРИХ
Отляво си
и ми е вкусно
и небето пак е небе
и сенките скрива в един танц
под звуци на шансон -
гърди до малко джобче с очила
прибран смях и
четка –отдавна чака щрих
на греховна луна
която се усмихва
нагло...
Как да си – с красива и пъстра душа, в един разсъблечен
и гол свят, тревожен и уродлив в мислите,
където мен ме няма...
Сега тишината дращи с нокът, а ние разиграваме
театъра на сенките...
Обичам театъра в себе си, но мисля за... смисъла
Ако сте ходили на о-в Корфу, знаете какво е многоцветие и екзотика, богатство и усмихнати хора. Пловдивчанинът в неделя си прави тегела на главната алея на Бунарджика и нахлупил овехтяла шапка, почуква два ореха, за да привлече вниманието на катериците – после ги подхвърля и с детски възторг следи как скоростно се губят между клоните – чува се хръъсс и всичко се повтаря.Отдолу тревата набола, плъзнал по нея бръшлян, обгърнал до горе и високите дървета – всичко си е нашенско, камъкът объл и топъл,люляци и липи ухаят, как да не бързаш да се върнеш…
Търся красотата във всички сезони и навсякъде – в последния есенен лист като език огънат да свири минорно, в гъдела на бялата снежинка, паднала на клепача ми, в голотата , целуната от слънцето, а един пролетен дъжд утолява друга жажда – вкуса на дъждовна вода.
Срещам се с поети и писатели от моя и други градове. Предварително чета за тях каквото намеря – любопитно ми е да ги видя в друга светлина, извън кафенето, кръчмата или ежедневното битие, за което обикновено знаем малко един за друг. Интересно е как подхващат разговора, какво очакват от публиката – ласкателства или искреност, как посрещат евентуална критика. Минали са годините на активен социален живот в писателските кръгове. Сега те се топят като пяна, пукат се с тихо съскане, притихват, разпадат се без битка и шум.. Идвам да чуя гласа, техния глас, докато това е възможно – как живееш ти, какъв човек си, каква вода пиеш, за кого пишеш, четеш ли и другите или си самовлюбен. – разбирам само нещата от повърхността, а това е тъжно.
Архитектура на страха са тези размисли, защото колкото повече страхове посрещнем, толкова повече сили си възвръщаме и тогава изричаме нещата с глас на сопрано.. Следвам по петите тъгата, която струи от размислите и сърцето ми кърви… не се учудвай – побелели са очите ми от взиране да търся искреност… къде отидоха хората, приятел, здравей…
ЧЕРУПКАТА
Ей така, на път за гр. Б. минах през родното ми място. Отдавна не бях идвала тук, но още по път, карайки към града,усещах как някой опипва мислите ми, усещах “разговора” като докосване и връщане на времето към себе си, сякаш се оглеждах във всеопрощаващо огледало. А имаше защо да ми се прощава…
Любимите ми цветове се редяха от двете страни на пътя, дърветата интимно си шепнеха… отклоняваше се мек път към лозето ни от едно време –извираше отвред красотата на полето с есенно богатство.Видения на отколешни хора, шепот на познати гласове или акустична измама?
Пред познатата къща отворих пътната врата. Чух как тя въздъхна, замърмори нещо сама на себе си. Пълна със спомени, явно не можеше да свикне с новите стопани… Разкриваше къщата скелета си, лишена от скрупули и простота, усещах я жива, опазила се в лоното на собствената си цитадела… Срещнахме се пак –ето го люляковия храст, с вече дебели клони и тънки връхчета в сърцевидна форма. От влагата под него избиваше зелено, виждах цветята на мама, розите й, най-дъхавите и сред тях, кадифената, обичана от всички.
Срещнах погледа на новия стопанин. В очите му имаше най- чупливото зелено кубче лед, кънтяха на кухо – в тях нямаше нищо, освен безучастност, така присъща на постоянните пиячи. Непохватният поздрав и гласът му преминаха през мен като нож, устните му, забравили да се разтягат, ме плашеха, а редките му коси можеха да се номерират, падайки по старчески.
Горката ми къща –каква грапава ласка изтърпяваше…
Приседнах на първото стъпало – да успокоя сърцето си…
ТИШИНАТА
…миризма на топъл камък, синчец, мак и дребна лайка – днес някой ги събра в букет и изсипа празнично в краката ми…
“Някога, някъде по пътя грешах, мамо…”- това е началото на мой стих и усещам тези думи да пълзят в главата ми като новоизлюпени мравки, пулсират в слепоочията, пречкат се в гърлото, а сърцето търси тишината, за да спомни бащината къща.
А имаше цвят този дом и блестеше със свой колорит – редицата на овошките, лехите на зеленчука, ягодите, цветята от пролетни до есенни и пълзящите къпини по мрежестата между съседска ограда. Асмата опасваше къщата от три страни с няколко десертни и винени сорта грозде. Плачеше лозата и пускаше нови филизи в ранна пролет, цъфтеше, а после увисваха тежки гроздове и наливаха сок до есента.Обичах тази асма най- много тогава, не само заради богатия плод, който даваше, а и за златния блясък, който придаваше на целия двор – накъдрени най-напред, дрипави след това, листата приемаха ръждиво кафяв цвят, който се проявяваше от краищата навътре и ги подготвяше за падане.Късно окапваха, земята шушнеше под тях, а тръпката на вятъра разлюляваше шепота им и го препращаше към мен…нарушаваха тишината, а за спомени и обич тя е нужна, нужна…Имаше в избеното място чешма. От нейното циментово корито се извеждаше вода и тръгваше навън, падаше от високо като водопад, мъхест водопад – наоколо листа и клонки зеленееха и продължаваше в лехите зелена жива вода…
Светлина избистряше въздуха, светлината, която излъчвахме ние. Обичахме се. Останали само с мама, жилава жена, която не знаеше умора, ние щъкахме по двора, притичвахме до курника при Пиле, който много обичахме.
Пиле беше опърпано, проскубано и изкълвано от другите петле, поради което имаше нашето внимание и грижи – за него беше зелевото листенце, царевичния мамул , чистата вода, дори го пускахме между лехите да си клъвне нещо, докато ние събирахме топлите яйца от полозите.
Много трябва да разказвам, да съживявам невидимото, но аз…” грешах, мамо, някога някъде по пътя.” Този дом вече не е наш –ние, твоите деца, се разделихме с него.Всеки от нас има свой…
Спомен – радостен и тъжен, но винаги жив…
ЗАВЕДИ МЕ ТАМ
още си
сакрална чаша вино
в един залез
на угаснал оранж
в косите
далечен месец на брано грозде…
стипчаво чувство за още
и още
свенлива обич
на гротеска – жал
по копнеж
утаил се в тъга… и
разпилян разговор
за вино
…върни ме там
болезнено е
очите да отвориш
от звън на камбана –
пак чувам оня
божи звук…
достолепен храм –
капе светлина от сводест
прозорец
към обрамчено Христово разпятие –
а там горе
някой открехва небето
и слуша
..къде ми е светулката …
и я търси …за мен
В търсене на добрия човек ми е хубаво
и се чувствам жива с
” първичния аромат” на есетата …
С ЦВЯТ НА ГРАХ
Моята баба по майчина линия имаше най-хубавите очи, с цвят на грах, в зрялост, когато шушулката потъмнее и е готова за откъсване. Дядо, докато почина, не се раздели с бозинявите си потури, най-дълбоките, които някога съм виждала.
Двамата живееха в старата къща, в задния двор и това беше най-интересното място в детството ми. Полусрутена, тя е още там, поради което захапвам усещането за неотлъчното им присъствие някъде тук.
Скръцват пантите на ниската врата и с открехването ù баба ми подава стар светилник и в очите ми грейва невидимото. Тя отваря стария сандък, изписан с цветя, слънце и пеперуди, в който държи ризата с червено петно от първата си нощ, там са надиплени и други белосани ризи. С такава дреха в хладината на приземието хлътват уморените легла под зрелите им тела. Няма тук изтънчени неприличия, има разпасване на пояс и от дълбоките потури се надига сила – сила на мъж, годен и винаги готов за любене…
Чудех се защо дядо по никое време сядаше на пейката, скована от нерендосани дъски, и захващаше броеницата. В сладък унес отместваше с палец едрите зърна, докато ги отброи всичките. После вадеше огнивото, палеше лулата със саморъчно нарязан тютюн и блажено я отлепваше, сякаш довършваше друго действие докрай, до насита… идваше моментът да ми даде една пара, за да не тревожа баба, докато си почива.
След лулата двамата с дядо подкарвахме биволите към реката – само той имаше биволи – едри, черни, дошъл с тях някъде от Беломорието. Качваше ме на гърба на един от тях и прекарвахме в прохладата на плитчината, докато се захлади. Баба ни посрещаше – сега разбирам, че животът им е имал вкус, защото са давали и получавали еднакво. Изпитали са най-голямата сладост на пътя – неотлъчното присъствие на другия…
Човек не може да преживее всичко, но за сто години дядо ми сигурно е преживял най-същественото, озаряван от зелените очи на баба. Потурите на дядо, черните биволи и зелените очи отвинтват ежедневието, а привичките отстъпват място на важните неща – удивлението от живота.
…някъде бие камбана, животът изведнъж стана много прост – усещанията препускат в празничен тръс, а уморената душа потърси
ХРАМЪТ
Видях и притихнах… златни кубета и
сладкогласен звън
от камбанарията на кръстокуполна черква.
Вътре – сумрак и празнични песнопения.
Изкусни ръце са изписали стените и свода,
задържат погледа светците, Божията майка
с младенеца
и те приковават с поглед Божиите очи…
запалих свещ, а тя … заискря, заплака,
сълзите ѝ по тънкото тяло се стичаха – стопи се…
Тук нещо жадно оставих, а отнесох нещо свято –
очите на Бог ме следваха и звънът на камбани,
който обожествява цялата околност.
Навън, между вековни дървета, е скътан паметник
от времето на съграждането на храма –
издялан от камък, позеленял от времето,
той наподобава прекършен ствол на дърво с надпис :
“Тук почива милата ми Елвира”. Под него –
котва и сърце. Сякаш дочух –
“Святий Боже, Святий Крепки, Святий Безсмертни,
помилуй нас …”
Котва, откъснала се от кораба и едно сърце,
останало тук…
———————— Храм – паметник “ Рождество Христово” край с. Шипка. Построен в стила на ярославската църковна архитектура, кръстокуполната черква има в кулата на камбанарията си седемнадесет камбани.
КОТЛЕТО
…кафезът на самотата и безразличието –
парливо, лютиво, ветровито –
там, тротоарът срещу часовника на
Джумаята.
Кафеза с поглед отключвам…
Първо видях котлето – медно котле –
имаше такива във всяка селска къща –
личаха следи от калайдисване, тук-там
позеленяло,
а на дъното му – луковици на лалета,
пробили вече кафява люспица,
зеленее наболо връхче…
Тогава видях и нея – старица
с дребно телце, домашно плетен шал,
прояден от молци –
държи пролет в съсухрена ръка –
“вземи, скоро ще цъфне… боцни го някъде…”
Тротоарът стенеше под крехкостта й,
огъваше се,
невидимото за очите беше в нейните очи –
простите, важни неща, видях със сърцето си.
Студен страх ме полази, а улицата живееше,
огласяна мажорно от тромпет.
Помня, преглеждах световната мъдрост и
попаднах на тема за неблагодарността.
Мнозина не помнят този, на когото дължат
много: ученикът – учителя,
жененият син – майката…
По непонятен начин се пренесох във времето
на пищна младост и хубост,
а колко близо е драмата,
макар че в кръговрата на времето все
ще се срещнат там някъде,
родители и деца… там някъде…
Взех всички луковици – трябват ми, важно е…
Познати стъпки на прага, докоснато рамо и
“Мамо! ”
Намери ми котле, малко медно котле. С невен
ще го напълня, да грее като теб,
когато ме гледаш в очите…
сине…
ГЛЪТКА ВИНО ОТ ГЛУХАРЧЕТА
Скоро ще дойде есен, от дърветата
лудо ще завалят листа , после вратите ще се затръшнат
да ни приберат…а има желания,
които цял живот те преследват и все не намираш трамплин…
Хвани ме за ръка, не ме пускай докато не прекосим тази дълга улица
и ме гледай, докато се отварят прозорци и врати
и ни се чудят, и се надигат, извръщат се…
полюшват се уличните старинни фенери,
от помпозните цветарници ръсят тичинки петуниите
като младо жито.
Каква дневна говорилня, скандални погледи, омагьосани
шумове от кюшетата – това си ти,
мой древен град – галиш с перо и багри, разплискваш сияние,
чар и мирис, и мислиш за секс,
обличаш се с него… твоята дума покрива всичко под краката ти,
блъска се в мен, отскача,
не ми въздейства…аз съм любов –
“ моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват “ –
Глътка вино …и твоята ръка…
ПОГЛЕД НАВЪН
… нещото
През прозореца се вижда как светлото
се движи тихо като ветрец. Мълчи.
В глезените му се вкопчвам,
искам то да се весели, сякаш се къпе в поток,
не го пускам, докато не ме намери онова красиво,
крехко и независимо колко е чупливо Нещо, което
се вижда или влиза отвън. Дали да не изтупам
праха от предишна сексуалност –
да го погледна право в очите
и времето да застине много,
много дълъг миг… безсрамно
да се извие във въздуха като аромат
и да започне да действа…а аз съм вътре –
съвършеният охлюв, който носи
всичко на гърба си, но държи на свободата.
Моля се.
И молитвата съм…
