Рекламата на „Счетоводна къща Минков”  гласи:
„Не ви излизат   сметките? Оставете ги на нас!”
Естествено, работата изискваше съсредоточеност от служителите и собственикът на къщата г-н Минков беше забранил всичко, което може да ги  разсее. След пет години напрегната работа  обаче, не можеше да бъде обвинен, че самия той се е разсеял за малко. Така че, в петък сутринта, когато изпрати съпругата си до Париж, подарък за петдесетия й рожден ден, а към обед във счетоводната къща влезе притеснена клиентка, той прикова сините си очи върху нея. Щом  разбра какво не е наред в сметките на младата дама, както винаги  посегна към телефона, за да я насочи към някой от подчинените си, но не беше достатъчно бърз. Отново прикова сините си очи в клиентката и не пропусна нито една подробност. Искам да кажа, нито една подробност, дори и изпечен счетоводител като него, не би могъл да пропусне, но това не променяше неприятните факти в счетоводството ѝ.  Естествено, напрежениетто от притеснената клиентка беше огромно и то премина в г-н Минков. Следващите минути бяха фатални и за двамата  –  личния му автомобил ги откара до малък крайбрежен хотел за няколко дни над счетоводните книги.



Макар  г-н Минков да имаше пари, всяка стотинка от тях му беше скъпа и това пораждаше известна ненавист у  съпругата му. Трябва да му се признае обаче скъпата гривна, която подари на притеснената клиентка. Екскурзията до Париж на съпругата му за рожденния й ден, всъщност беше  награда за работата й в счетоводната къща. Знаете как е на екскурзия – разглеждане на забележителности: катедрали, художествени галерии, ходене по молове, пазаруване… Последната вечер обаче съпругата му се отдели от групата и седна  да изпие чаша калвадос  в едно от бистрата описани в „Триумфалната арка” на Ремарк. Хареса й не само калвадоса, а и музиката. Преживяното в бистрото се оказа нещо непредвидено за г-жа Минкова.  И най-интересното бе, че тя не го търсеше. Ясно е, че  в тълпата  влизащи и излизащи мъже през вратата, щеше да й бъде трудно да открие именно онзи, който би могъл да бъде причина за някакво удоволствие. В крайна сметка мъж от тяхната група, отзовал се като   нея в бистрото, просто й го сервира  на готово. Тя трябваше само да приеме.  В началото сякаш не намериха език, на който да заговорят, за да си кажат нещо. Оставиха се на езика на зазвучалата мелодия, която  им подейства дори  с диезите и бемолите, а в блус като този те бяха в изобилие. Започнаха разговор и така изминаха  почти три часа, докато нещо у г-жа Минкова призова за тръгване и ставането й прекъсна поредния блус между ре и ла бемол, а кой обича дисонанса! Тогава мъжът направи нещо, което в действителност си беше съвсем очаквано – покани я да прекарат заедно нощта. За някои от вас това предложение може да предизвиква завист, по сметките на г-жа Минкова обаче започналото познанство с фа диез, стигнало до горно ла, трябваше да приключи. Колкото и да ѝ се искаше, колкото и да пресмяташе поканата, подавайки ръка, каза: лека нощ. Лека нощ, отвърна той. Вече в стаята си, г-жа Минкова разбра, че е постъпила съвършено правилно – екскурзията бе само начин малко да се разсее от сметките в счетоводната къща.
След завръщането си, г-жа Минкова се потопи в ритъма на работата и в старите си задължения. Беше точна в изчисленията. Това нямаше нищо общо с тричасовото ѝ познанство с мъжа. Не би могла пред никого да опише тези три часа, които прекарали заедно. Не се и опитваше. Три часа? Какво, за  Бога, са три часа!? Пък и нищо не се е случило, освен разговори. А за какво разговаряли? За това, че тя обича песента „Милиони, милиони, алых роз… , една ретро песен, която вече рядко звучи по радиото. „Преставяте ли си, казала му г-жа Минкова, цял площад обсипан с рози за една жена!” Бил чувал тази мелодия. За какво още разговаряли? За Елиът и Дън, и за един забравен Финдли. Верно? Да, и за новороденото коте, което той като дете пуснал в реката. Смятал, че котето може да плува, а то потънало на дъното. „Не си имал намерение да вършиш подобна пакост”  – опитала се да го утеши тя. „Да, но пакостта е налице и никога вече не можеш да я поправиш!” – настоявал той. И, докато я питал, дали Бог дава прошка за невинната жестокост, започнал да драска върху празна цигарена кутия „Житан”, оставена от преден клиент. Г-жа Минкова не виждала какво точно пише върху кутията, но си спомнила, как някой като него се питал, „кой пали на светулките фенерите, /кой подковава кончетата водни”?, а мъжът продължил да драска върху кутията „Житан” и въодушевено разказвал за Амунд Сен и замръзналия Робърт Скот на „оня къс земя с лед огромен”.
Почти месец г-жа Минкова видимо не промени навиците си. Беше все така точна в изчисленията. Уви. В края на един задъхан, делови работен ден, докато търсеше червилото си в чантата, между многото неща тя не го намери. Затърси в страничните джобове на чантата и в един от тях, вместо червило, извади цигарената кутия „Житан”. Отвори  я и видя нарисувано петолиние с ключ сол.  Вместо ноти обаче, по петолинието бяха нарисувани рози. Изглеждаха толкова многобройни, че броят им не можеше да се предвиди – сякаш извираха от невидими дълбини и се наместваха в г-жа Минкова като ноти, независимо и категорично от сметките в счетоводната къща.
А г-н Минков? Не мислете за него. Сигурно си имате по-големи грижи.

Точно в осем мъжът леко натисна звънеца. Два пъти дълго и един път късо според уговорката. Преглади косата си и боязливо погледна към шпионката. Момичето му беше обещало съвсем сигурно тази вечер, така че, нищо не трябва да попречи на плановете му. Преди няколко седмици я видя в заведението сама да пие кафе, той седна при нея, говори й за събора на рокерите и каква скорост развиват моторите им, за футбол и колко много иска неговия отбор да победи. Тя не каза почти нищо, но докато я изпращаше  се остави да я целува и прегръща, а след няколко дни му обеща тази вечер. Отново позвъни съвсем късо. На едрото му, загоряло лице от слънцето, се появи усмивка. Съвсем скоро се беше развел и сега се наслаждаваше на свободата си. Ако все пак не отвори момичето, бързо ще слезе по стълбището, ще отиде да изпие една бира в някое заведение и ще се остави на яда си. Мъжът се намръщи. Дявол да го вземе, с такова нетърпение очакваше тази среща, така се беше настървил, а сега…Обърна се, с бързи крачки тръгна по коридора и вече стъпил на стълбището, чу да се отваря вратата. Останал така разкрачен между две стъпала, тя задъхана изтича към него:
– Трябва да освободим стаята в девет.
– Тогава да влизаме.

Вътре в стаята, вече не бързаха въпреки малкото време, в което трябваше да свършат всичко. Той мълчаливо свали якето си и седна до нея на дивана. Тя дълго време седя превита напред и напрегнато гледаше право пред себе си. В главата й цареше хаос, неувереност и страх. Пренесла се на друго място усещаше движението на велосипед, свистене на вятър и слънце. Откакто Деян продаде велосипеда и си купи кола, нещата се промениха, или по-точно животът й се промени. Беше й страшно непоносимо когато научи за Стела. Впрочем, добре че го видя с нея в колата, иначе едва ли щеше да повярва. Толкова го обичаше. Преди да продаде велосипеда, в неделните дни, Деян я качваше върху рамката, с трясък се стоварваше отгоре му с двата крака едновременно, сякаш ще обяздя кон и потегляше със все сила. Излизаха от града и караха по шосето, дърветата изчезваха едно след друго, вятърът свистеше, роклята й се вееше и заголваше краката й над коленете, а смехът й се носеше след тях. Деян натискаше педалите и напрегнато гледаше право пред себе си. Зърнал разголените й колене, така удряше спирачките, че изскърцваха и велосипедът се заковаваше. Разярен като ранено животно, принудено да спре внезапно, затискаше роклята й, а тя цялата се разтреперваше от докосването. Разтреперваше се само, ако си помислеше за него. Треперейки, сега искаше той да се продъни в най-горещия пъкъл, а тя отдавна да е умряла, или никога да не се е раждала.
– Да бяхме пийнали нещо – наруши мълчанието мъжът.
– Какво казваш?
– Дали да не пийнем първо нещо? Във вътрешния джоб на якето ми има    шише водка.
– Не ми се пие – отговори тя и обърна към него лицето си. Гримаса на недоволство  се появи около устните й, в ъгълчетата им вече се бе очертала слаба бръчка. Мъжът й се стори привлекателен, но не й носеше сигурност. Когато го опознае по-добре, ще го накара да помислят за бъдещето, така че някога може да заживеят заедно. Но тези мисли никак не я успокояваха. Искаше й се сега той да й каже нещо хубаво, нещо, с което да потвърди, че я обича, че скоро ще си принадлежат един на друг.
Но той не казваше нищо. При мисълта, че тя вече съжалява и може да се откаже, кръвта му кипна. Сърцето му заби силно и ушите му забучаха. Докосвайки я, тя се отдръпна, но вече нищо не можеше да го спре. Хвана я с едната си ръка, а с другата затършува в джоба на панталона си за нещо, което в никакъв случай  не трябва да бъде без него. Никога не се знае с такова момиче. Почти свалил панталона, неловко я прегърна през кръста. „Почакай”, каза тя с безпомощен слаб глас, но той сякаш не я чу. Притегли я към себе си, наведе се над нея и с отворена уста вече не мислеше за нищо…
Когато се отдръпна, още няколко секунди остана над нея.
– Доволна си, нали?
– Да, разбира се – отвърна тя.
Той се обърна с гръб и когато вече закопчаваше ризата, без да поглежда часовника, каза:
– Май е време да тръгвам.-  И вече до вратата, отново каза: Няма от какво да се притесняваш. Всичко е наред.
– Да – каза тя смирено, благодарна на неочакваната утеха и затвори вратата след него.
Отпусна се на дивана и тихичко хлипайки, застена:
– Деяне, Деяне, Деяне…

Димитрина Бояджиева е автор на шест книги с разкази

„Спомен за коледарите”, 1994 г., Университетско издателство „Св. Св. Кирил и Методии”, Велико Търново

„За Диана и други богини”, 1997г., „Сребърен лъв”,

„В омагьосаната градина на словото”, 2001г.,  „Елком”

„Супермъжки времена”, 2003 г., „Захарий Стоянов”,

„Капризите на Лола”, 2010 г., „Захарий Стоянов”

„Бароковата Манолита”, 2015 г., „Фастумпринт”

Има първа награда за къс разказ на вестник „Труд” „Златен ланец 2008”. Спечелила е конкурс за написване на радиопиеса, която е излъчена по националното радио. Нейни разкази са публикувани в англоезични интернет издания: “Local Minds”, San Diego California”, “New York Review

Като откъс от роман

Петък е – щастливият априлски вятър налита зад прозореца като обещание за лято, а мъжът от календара усмихнат ни приканва да влагаме спестяванията си в Райфайзен банк. Не бяха за него жълтите нарциси върху Дарининото бюро, нито долитащата мелодия от радиото „Ти сън ли си, или те има…”; – притаили дъх се реем из облаци, дочуват се плисък на вълни, бели платноходки се поклащат, доплували до непознати страни, толкова непознати, че ги няма отбелязани на глобуса. Дзън, осведомителен бюлетин. О, все пак работата! Отмалели от броденето, навеждаме глави над бюрата. Мъжът от календара многозначително се усмихва, докоснал се до нашите тайни. В момент на откровение Гинчето ми довери: „Дарина обичам да я гледам, а за теб – да си мисля.” Никога не разбрах, какво си мисли за мен Гинчето, но и аз обичах да гледам Дарина – такава петъчна, такава… с нарциси върху бюрото. Обичах да гледам дори онази зелена пътническа чанта до бюрото й, с която в петък след работа тръгваше, а в понеделник сутрин се завръщаше. И макар да се досещах за къде пътува, не знаех докъде ще стигне с това пътуване. Изпитвах към нея дълбоко съчувствие, но дните минаваха и нямаше никаква промяна, а   Дарина беше любеща майка: клетка за папагалчето, колело с байраче, летни кънки със специални обувки. Дарина купи най-хубавата чанта за първокласника си. С дните моята възхита започна да преминава в дълбоко съчувствие – навън топлият вятър лудуваше, трупаше цвят от липите върху перваза на прозореца. Лятото отмина отпочинало по пейките в парка, октомври се срутваше от небето, а Дарина все така си пътуваше. „Животът ми е цял роман!”, въздишаше Дарина. Само да има кой да го опише.” Права бе Дарина. Очевидно нямаше кой да го опише, затова пък, в един  декемврийски петъчен следобед, станах свидетел на нещо, което ми се струваше като откъс от роман.
Отново бе зима, духаше, вееше, навяваше сняг по стъклата. В последния петък на декември, както винаги Дарина дойде с онази зелена чанта и  целият ден,  в очакване да звънне телефонът, стоя разсеяно до бюрото, клатейки крак върху крак, подпряла глава на ръката си. Гинчето я гледаше скришом, после съсредоточено навеждаше глава над компютъра. Към края на деня Дарина престана да клати крак върху крак, решително вдигна слушалката  и с треперещ пръст набра номер: „Захарче, нека баба те облече топличко и ела при мама. Ще купим аквариум за рибките – каза с вял глас тя. – Не забравяй шалчето около врата, заради гърленцето.”  Навън наистина беше студено, вече се здрачаваше, но улиците гъмжаха от предпразнични хора, тръгнали да пазарят за Коледа. Лъскави гирлянди се оплитаха в падащия ситен сняг, в бляновете и надеждите на хората. Явно Дарина нямаше да пътува. Спомням си, когато влезе детето, ръкавичките му бяха покрити с искрящ скреж. Почти бяхме приключили работа, дори Гинчето си беше тръгнала. Още от вратата Дарина нежно обгърна детето, целуна го и поемайки си рязко дъх, каза:
– А сега, да тръгваме. Ще купим най-хубавия аквариум за рибките на захарчето.
– Да, да, да! – заскача щастливо детето. – Моите рибки ще плуват вече в аквариум.
И докато обясняваше още нещо за рибките, телефонът иззвъня. Тъкмо този звън отне радостта на детето. Дарина тутакси вдигна слушалката. Чувах как диша на пресекулки, шепот и пак дишане на пресекулки. Поставяйки слушалката върху вилката, Дарина се огледа с искрящи очи, беше страшно възбудена. Притисна с ръка устните си, като че да овладее радостта – в ушите й сякаш кънтяха тържествени камбани, очите й съзираха пътя, който водеше до любовта. С необяснимо чувство на ужас се отдръпнах от прозореца. Като че сама изпитах вълнението. Все още притискайки устни, Дарина погледна към детето, свали ръка и проговори:
– Е, захарче, налага се мама да замине. Рибките ще трябва да поплуват още няколко дни в буркана.
Често съм се питала, какво ли си е мислела Дарина, докато поставяше върху бюрото онази зелена чанта. Сигурно, как ли ще се чувства в Коледната нощ  детето без нея и в същото време, ще бъде ли тя  щастлива  без детето. А може би, обзета от радостта на пътуването, нищо не си е мислела. Когато вече бях сигурна, че пълното недоумение в погледа на детето ще я възпре, че дори въздухът ще избухне от напрежение, детето пристъпи и с пронизващ глас се вкопчи в чантата.
– Но ти ми обеща! Нали ми обеща?
Дарина вдигна ръка, като че да удари детето, но отново я постави на устните си. Мъчителният миг трептеше от напрежение. Сега детето бе с гръб към мен и не виждах лицето му. Най-сетне Дарина като че взе някакво решение. Тялото й се поотпусна. Казах си: няма да замине. Както и да е. Тя успя да се овладее. Свали ръка, рязко издърпа чантата от детето и бързо излезе – всички пътища водеха до любимия, всички ветрища го прославяха, тръбяха името му: „Красив роман е любовта…”
Има мигове на пълна задушаваща тишина. Детето прилежно омота шалчето около вратлето, та да не се възпали гърленцето, дотътри се до вратата и мълчаливо излезе. Затворих очи. Навън сигурно бе започнало да осъзнава какво се бе случило. Всичко бе така ужасяващо, та ми се щеше да вярвам, че не е било, но когато отворих очи, видях върху бюрото ръкавичките на детето.

Димитрина Бояджиева