ЕДНО ГАДНО КОПЕЛЕ ОТ ИКОНАТА

Кафе, алкохол, кафе, кафе, алкохол, цигари, алкохол, цигари, цигари, кафе, цигари, алкохол … Никакъв, почти никакъв сън, не мога, не че не искам, просто не мога. Лягам, затварям очи, слагам ръце върху тях, нищо. Въртя се и ставам. Кръжа из празните стаи и се надбягвам с онези хвъркати чудовища, които забиват студените си черни нокти в мозъка ми и в прогнилата му обвивка. Някои от тях се трансформират в гнусни лигави плужеци и тръгват надолу. Пълзят нарочно едва-едва, за да увеличат агонията. Винаги минават по един и същ път, по гръбначния стълб. Спират се, изхождат се тук-там и отново продължават със самодоволно облекчение. Към него, към сърцето отиват! Облизват с ледените си тела туптящите му страни, а слузта бавно ги прояжда. После се разпадат на хиляди миниатюрни пиявици и се просмукват в пълнокръвната му сърцевина.  Ето ги, усещам ги, вътре са. Гуляят, плувайки в порфира на моята безнадеждност. Ето ме, отвън съм, сам съм. Вали! Опрял мръсно чело в контейнера за смет. Крещя, блъскайки яростно юмруци в гръдта си. Изтръгвам прокисналата си душа и я захвърлям в кофата. След това поглеждам вътре и скачам с главата напред, за да я хвана, да не я изпусна. Невъзможно свидна ми е! Хората крачат с разпънати срещу сивото небе чадъри. Те постоянно виждат подобни сцени. Почти всички предпочитат студения дъжд да ги отрезви и изличи грозната картина. Затова отместват чадърите си към мен, за да препречат любопитството на собствените си помрачени погледи. Не ги обвинявам. Страх ги е! Всеки го е страх, защото може да се припознае. Никой не е застрахован, особено такива като тях. Луди! Всички са луди! Ха, ха, ха, не остана един нормален …

-Увеличете волтажа, изедници, кресна той, – слюнката му провисна от долната бърна като на болно от бяс псе и той грабна металния прът.
Богомил отвори мързеливо споените си от гурели очи и веждите набръчкаха бледо-жълтото му чело. Летния зной през деня беше оставил своя ясен отпечатък върху нощта. Въздухът беше лепкав и кисел. Той примлясна жадно с устни и се надигна на лакти. Срещу премрежения му поглед Георги спеше непробудно. Вляво, Петър, както винаги, се бе извъртял откъм долната страна на леглото, бе провесил глава през решетката и хъркаше гръмогласно. Богомил свирна едвам доловимо с уста и тътенът остана да кънти в бялата стая. Натрапчивата тишина и до болка познатата миризма на белина от коридора го разбудиха моментално като повтарящ се кошмар. Изправи се, седна на сивия метален ръб на болничното легло и се загледа през отворения прозорец. Беше пълнолуние. Месечината отново бе приела образа на онова окаяно, изплашено детенце с бездънни черни очи и уста. Богомил се прозина широко и някак съчувствено срещу него, разтърси глава и стана. Съблече раираната в бяло и светло-синьо пижама и я сви на топка. Сложи я наместо възглавницата, а нея намести под чаршафите. Извади от безличния шкаф анцуга, който сестра му му беше донесла при последното свиждане и го облече. Опипа джобовете инстинктивно – цигарите и кибрита бяха там. Издърпа изпод пружинестия матрак платненките с протъркани подметки и ги нахлузи на босо. Отиде до входната врата на пръсти и погледна през илюминатора. Надзиратели ги нямаше. Въздъхна с облекчение и бързо се върна до отворения прозорец. Преди няколко месеца след последната порция 800 милиампера го бяха преместили в „Трето“, при послушните, които освен на компания в стаята се радваха и на липсата на решетки по прозорците. Богомил се надвеси през перваза и за пореден път премери на око разстоянието до земята – три метра и половина, убеди се той. Хвана сигурно с треперещи ръце саксиите с мушкато и ги постави безшумно на потискащата мозайка. Преметна десния си крак отвън, наведе се навътре, хвана се здраво за тръбата на чугунения радиатор и се спусна. Преброи наум до три и разтвори пръсти.

Дворът бе притихнал лениво в потната плът на лятото. Въздухът бе накапан от светулки, а единственият осквернител на тишината бяха наглите щурци. Богомил приклекна и предпазливо се заозърта. Мисълта, че съзнателно нарушава правилата в психиатричната болница „Св. Георги“, притискаше диафрагмата му като чувал с пясък. Вдиша три пъти дълбоко и песъчинките потекоха. Сниши се още повече, гръбнакът му се изви, подобно на невестулка и той се стрелна по пътеката надолу по собствените си неизличими следи. След двайсетина крачки сви вляво край стария дъб, заобиколи цветната градина, която тези от „Второ“ подържаха и профуча през площадката за гимнастика. Излезе на алеята с пейките под чинарите. Профуча покрай трите дървени беседки, които заедно с Петър и Георги и още четирима от трети етаж бяха сковали и боядисали в зелено и излезе право пред параклиса. Надигна глава към фреската над сводестия вход с изображението на светеца, пробождащ змея и се шмугна като крадец в храма. Затвори вратата и опря гръб на нея. Огледа се трескаво и видя на каменния под да се търкаля тръба от скелето. Заклини единия й край в нишата между редените като калдъръм плочи, а с другия подпря вратата. Дръпна два пъти бравата, за да се увери. Усмихна се дяволито и въздъхна с облекчение.

Параклисът беше малък, тесен и изящно интимен. На вярващият щеше да му е лесно да усети вътре Бога, да опознае Бога. Богомил вярваше, че мрази Бога и че вярата е язва, която прояжда душата му.

Оставаха няколко минути докато задушният юлски петък  прелее в морната августовска събота. Той си спомни, че двамата студенти от Художествената академия, Боян и Нели, които реставрираха стенописите в параклиса щяха да дойдат чак по обяд. Спомни си как се бе запознал с тях, докато метеше площадката пред параклиса. Как ги беше помолил за цигара, как те услужливо и с някакво неизречено съчувствие му я бяха запалили. Припомни си как докато внасяха инструментите и боите застана на прага под арката и неволно зърна иконата. Как черните му вежди се повдигнаха въпросително, плешивото му чело се сбърчи, кафеникаво-воднистият му поглед се избистри за миг, плътните му, побелели от прехапване устни се раздалечиха и как той се впери в Неговото изображение. Гледаше го и се питаше кой от тях двамата е по-истински и жив. Тогава реши да се заключи в храма.

Богомил вдиша с пълна гръд и се обърна. Студената лунна светлина се преобразяваше през цветния витраж над свода и образуваше мистични танцуващи фигури по иконостаса срещу него. Те измамно се разрушаваха, за да се изградят наново. Храмът сякаш носеше онзи странен уют на самотна сред необятната пустош, вкопана в земята колибка с бумтящо по средата кюмбе. Стените, пред които имаше монтирани скелета, бяха изографисани с библейски мотиви. На един от тях разпозна Йов! Въпреки че бяха избледнели, пожълтели от стичащата се през годините дъждовна вода и плесенясали от забрава, те просветваха и за миг оживяваха при всеки досег със сребърното сияние. Богомил пристъпи плахо до опушения от дъха на времето кован свещник. Извади кибрита, драсна клечка и запали двете свещи. Въздухът натежа от мириса на барут, разтапящ се восък и изветряла надежда. Мерна под скелето малка металната кофа. Обърна я с дъното нагоре и я постави срещу бледия образ за Сина божи. Вдясно на него висеше икона на Богородица, вляво, на Йоан Кръстител. Богомил притихна смутено и извади цигара от пакета.  Взря се с тъповато недоумение в иконата и запуши.

– Ще прощаваш, ама аз, ти няма да възразиш, нали? В треперещият си глас долови неприсъща за него ирония, примесена със страх и подло презрение. Думите му потънаха в дима и припукването на огънчето. Под лунният дъх и над  огнените остриета на пламъка нахално се настани нямата божествената тишина.Той смукваше мълчаливо, а очите му натежаваха от някаква скрита, безпричинна ненавист и неизказано страдание. Още преди да загаси старата, захапа нов яркожълт като пръстите си филтър, поднесе догарящия фас към папироса, след което го хвърли на земята. Стана, смачка го злобно с протърканата си подметка и протегна димящата си длан към смиреното изображение.

– Виж, не съм дошъл тука да се оплаквам или нещо такова. Аз – тръпки преминаха по тялото му – Tи, ти не си истински. Аз не трябва да…, главата му конвулсивно затрептя вляво – Но онзи ден, като те видях, не знам. Хрумна ми, ей така от нищото, той забарабани с върха на пръстите по пергаментното си чело – да дойда и да те видя що за стока си. То, ти не си много по приказките, ама като ги слушам другите, че дори и Георги, дето спи срещу мен, всички се кълнат, че си им помогнал. Като ги гледам, малко не ми се вярва, ама както и да. Да не губим време. Ако ме спипат тук, знай, че онези безчувствени студени жички, са ми в кърпа вързани. Богомил опипа инстинктивно изстиналите си слепоочия и като че ли ток пролази по гръбнака му.

– Доктор Папазова, тази стара кукумявка, все ми натяква, че всичко било заключено в мозъка ми, който бил най – умелият илюзионист. Казва ми, че трябвало да се науча да го контролирам, да съм бил едновременно и конферансието, което го представяло, и директорът на цирка, който му плащал, и другите артисти, които излизали преди и след него и публиката, която му се възхищавала. Врели – некипели! Ама, тя не е като мен. Говори ми сякаш не осъзнавам, че съм луд. От мен да знаеш, повечето от нас отлично разбират, че ей тука – той забучи дългия си кльощав показалец над ухото – нещо не е в ред.  На тая Папазова и е лесно да ги приказва такива, нали си е в час и държи жичките. Богомил закрачи невротично обратно на часовниковата стрела около изгнилата бака, а странно отчетливите му думи сякаш пронизаха празнотата.

-Луд, луд, луд! Казаха ми, че съм ненормален. Всъщност, че имам тежка форма на депресия с всичките и там салтанати – дистимия, хипобулия и забавен мисловен процес. Толкова съм ги слушал тези думички, че накрая, въпреки ступора и безвъзвратното ми отъпяване, си направих труда да ги запомня. Не за друго, ами ако спретна някоя глупост навън, щото от време на време ме пускат, когато имам проблясъци, и като тръгнат да ме усмиряват да намерят подписаното от мен напудрено изявление в джоба ми. Той надигна длан пред очите си и театрално зачете.

„Дълбоко закотвеното в душата ми страдание и страх, са си най-обикновена проява на дистимия, докато пълната загуба на радост от чудесата на живота, тоталната ми отчужденост и патологична незаинтересованост, е просто една добре отглеждана хипобулия.  Извинявам се предварително за поведението си и за провлачените и отвлечени отговори, който ще ми се наложи да ви давам. И за раздиращото гърдите ми чувство за малоценност. Извинявам се, че ви натоварвам с безсмислието на собственото си съществуване и сте принудени често да гледате извратените етюди, който разигравам със собствената си Смърт. Аз просто съм диагностициран с тежка форма на депресия. Това е всичко. Простете завинаги!

Искрено Ваш,

Богомил Христов!

-Ей, ама ти вярно си мълчалив – свали ръка той и присви очи към иконата. През накъдрения сивкав пушек му се стори, че тя потреперва и че протегнатата длан помръдва.

– А, не така, разтърси глава – не с тези номера, забарабани по плешивото си Богомил, обърна се с гръб към резбования иконостас и притихна в процеждащата се през цветния стъклопис светлина.

– Нормален, нормален, нормален си бях, но онази, с отчаяние сниши глас той. Главата му извибрира вдясно, като че ли разтърсена от хладнокръвната свирепост на електричеството и той подскочи завъртайки се като изправена маймуна:

– Страстта ми бяха танците. За пръв път усетих, че нещо в мен играе на една сбирка под старата асма в двора на родната ми къща. Приятелите на мама и татко ме бяха наобиколили. Някои от тях ме гледаха недоумяващо и с нескрита ехидност, други ръкопляскаха, викаха подканващо, а трети просто кимаха топло. А аз, просто си танцувах. Помня, че татко бе пуснал плоча с народна музика и от респромките на грамофона летяха в седем/осми добруджанските ритми на ръченицата. Бях опрял дясното си коляно в земята. Лявата ми ръка беше свита в юмрук и лежеше на бедрото. Над нея, по посока на часовниковата стрелка бавно и тежко въртях малкото си пестниче и от време на време се провиквах пискливо – Ихууу! Богомил отпусна свитите си в юмруци ръце и разгъна пръсти все едно се кани да засвири. Побутна напред кофата с крак и седна в периферията на продъненото с години безжалостно разнасяне дъно на своята душа.

– То, стои насреща ми до парапета на фонтана, малко, мургаво, като кехлибарено-абаносова статуетка, но не застинала, а разчупена от топла усмивка. Тя е клекнала в краката му и омотава връзките на белите му обувчици. Хилядите като сивкав прах миниатюрни капчици оросяват светлите й, с цвят на попарено от слънцето жито, коси. Аз съм седнал на пейката срещу тях и ги наблюдавам с разкипяващо в сърцето ми непознато чувство. Тя се изправя, гали го по къдравата пухкавата косица и се обръща към мен. Нисичка е, не повече от метър и шейсет, аз съм близо метър осемдесет и пет. Слънцето потъва в тъмносивите ѝ раздалечени очи. Сладко, леко чипо носле придърпва деликатно изписаните ѝ кремави устни. Брадичката ѝ е остра и странно добре стои на иначе овалното и бяло лице. Кимва ми с мека усмивка. Остри, болезнено сладки пробождания завладяват цялото ми тяло. Ставам и тръгвам към тях. Невидима магнетична сила ме привлича към нея. Тя надушва като лъвица избухналият в мен копнеж и се засмива.

-Богомил, приятно ми е, заиграва гласът ми.

-Мариана, отвръща тя, а нежната и малка ръка облизва похотливо върха на пръстите ми и се сгушва във влажната ми длан.  – Това е моят мъничък, миличък Тошко, поглежда надолу към приказното мулатче.

– Здравей, приятелю, подхвърлям бащински аз, навеждам се и се здрависваме. Водата весело играе със светлината, а вляво, над фонтана изгрява дъга.

Богомил се заозърта нервно в тъмата и му се стори, че пространството в параклиса се сгъстява, всмуква се в себе си, стените проскърцват зловещо и запристъпват като хищник към него. Дишането му се очести, той стана, а дългите му тънки крака се прегънаха:

– Спри ги тези дивотии бе, спри ги, кресна към иконата, но всъщност на себе си той и заудря яростно главата си с юмрук. Стисна до посиняване клепачи. След секунда всичко притихна.

– Мамка му, отвори очи и се закикоти лунатично. Неистовия му смях се заби в стенописите с дяволска лъст и припълзя подобно на змия към иконостаса. С изкривено  лице Богомил поднесе захапаната цигара към догарящата свещ. Направи две малки крачки и  застана срещу лика на Девата. Огледа я хладнокръвно, впи животинския си поглед в младенеца, сгушил се в ръцете й, и издиша парливия дим в лицето му.

– Всъщност не е толкова страшно, ужасът е това, което те e докарало до тук, а не метода, чрез който се мъчат да го отпратят. Електрошоковата терапия, за която ти сам предлагаш да ти приложат и подписваш наръч презастраховащи лекарите документи, представлява високоволтов променлив ток, прекаран през мозъчните полукълба. Приблизително 800 милиампера в сеанси, дълги от половин до една и половина секунди. Толкова пъти, колкото е необходимо. Никой не носи отговорност за последствията, ти сам си си го избрал. Трудно е да си го представи човек, защото няма нищо общо с каквото и да е познато усещане. Натикват ти в устата един гумен протектор да не си глътнеш езика и пускат. Токът идва директно горе, без посредници и оглушки. Мисълта ти запрепуска като бясна в опит да избяга и същевременно да докосне за сетен път спомените, преди леденият и безчувствен шепот на електричеството да изличи болката. Не знам как е била твоята работа там с венеца, кръста и пироните, но и това си е митарство, обели зъби Богомил и със закъсняла съвест  разбута полепващите по голото детско телце катранени талази пушек. Върна се до кофата, седна, кръстосвайки крака и продължи с потреперващ глас.

– Влюбихме се и заживяхме заедно. Жан, така се казваше хлапето, веднага започна да ме нарича татко. Ей, голям сладур беше. Един къдрав, рошав, черно бонбонче. Кой беше истинският му баща и колко като мене бе припознал,  не знаех, но и не ме интересуваше. Сега аз бях неговият татко и исках той да се чувства като най-обикновено момченце на шест години.  В началото с Мариана всичко потръгна по- добре от прекрасно. Любихме се, разхождахме се със сплетени ръце, танцувахме по забави, после пак се любехме. Имаше малки, вечно настръхнали гърди с остри розови зърна. Кожата ѝ беше бяла и кадифено мека. Целувах я с часове, навсякъде. Богомил премрежи поглед, а пред очите му изникна нейният венерин хълм, отрупан сякаш с лепкави водорасли. Усети ръката си между горещите ѝ влажни бедра и сякаш за миг отново се бе докоснал до сладко-парливия дъх дълбините. Отвори очи, погледна надолу и видя ръката си в гащите. Не беше онанирал от месеци.

-Мамка му, изпищя той като в изстъпление и яростно се заудря в слабините.

-На ти, на ти, мръсник, извратеняк, изчадие, слабак, крещеше и къпеше иконата в слюнки. Острата болка го завладя и той се свлече на земята. След няколко минути вцепеняването го напусна и сякаш без да се е случвало Богомил се изпружи на плочите и потъна в мастилено черното дъно на купола над себе си.

– През деня се чувахме по няколко пъти. Тя работеше в една адвокатската кантора, а аз преподавах спортни танци на деца. И двамата бяхме на по трийсет. По принцип съм химик, но така и не успях да открия философския камък. За сметка на това танцувах като луд, а дечурлигата направо ме обожаваха. Успях да ги провокирам да заобичат изкуството. Музика, красота, синхрон, електричество, но не от това, а от онова – съвършеното, което те кара да се слееш с него и да трептиш в неговия магичен  ритъм. Ти обичаш ли да танцуваш, ето, виж бе, Исусеее, просто е. Богомил скочи като акробат  на крака  – Стъпка напред, вляво, завъртане, изнасяш десен крак назад, две ситни крачки напред, завъртане, О, започваш ли да я чуваш, О, кръвта ми, да, кипи, кипи, музика, Маестро, Сине божи! Богомил заскача като хиена подгонена от собствения си бяс и зацвили неочаквано в храма:

-Джизъса не може да танцува, Джизъса не може да танцува. Той е само един тъжен, прецакан клоун, който не може да танцува. Ха, ха, ха! След няколко минути се умори и клекна задъхан зад кофата. Чувството, че отново попада в миниатюрната килия на личния си затвор го превзе, той зарови лице в потните си длани и заплака.

– Обожавах я, мразя я, обичах я, ненавиждам я, не мога без нея, искам да я убия!

Исссусе, изгубих живота си, заради една разяждаща химера, заради едно смъртоносно ужилване с мимолетно щастие. Избягах от всичко, дори от себе си, излъгах всички, най-вече себе си. Какво съм си мислел. Аз съм само една куха, изтъняла миризлива черупка! Богомил изтри сълзите си, обгърна с крака кофата и подпря глава на дланта си.

– А всички казват, че не страшно да умреш от любов, а да живееш без нея. Пет и половина минавах през градината, взимах Жан и двамата тръгвахме пеша към дома.  По пътя той ми разказваше на какви игри са играли през деня, до коя буква от азбуката са стигнали, какви песнички са пели и как онзи невъзпитан Жорко отново му се е подигравал, че е по-различен от другите. Аз му казвах, че да си различен, означава да си специален и го целувах по смуглото чело. Винаги му купувах по нещо сладичко –  шоколадово яйце, тоблерон или холидейки, обожаваше ги.
Към шест и малко се прибирахме в завещаната ми от мама и татко къща на ул. „Столетов 7“ и се качвахме по външните стъпала до втория етаж. Захващахме се с вечерята, която по наша традиция слагахме точно в седем и петнайсет на масата. Правехме го, защото по принцип, Мариана свършваше там някъде работа, макар че не си спомням да се е прибирала навреме. Отначало тя закъсняваше с час. Връщаше се леко подпийнала. Сядаше на масата, сипваше си водка и започваше да ми разказва за деня си. Тогава не обръщах внимание, но сега като си спомня историите винаги започваха и завършваха с някой колега, клиент или случайно срещнат в барчето на съда мъж. Тогава отхвърлях тази мисъл като самовнушение, но от думите и изражението ѝ сякаш струеше похот.  Дори устните и някак странно се навлажняваха от алкохола и въображението ѝ. Понечех ли да заговоря и да разкажа за децата и танците, тя ме прекъсваше с грубия си смях и продължаваше с историите си. Тръгнех ли да я целувам, така както тя обичаше в началото, първо по ушенцето, после по нежното и вратле, тя с премерено нежелание ме отблъскваше и казваше, че е много изморена. Ставаше и отиваше да види Жан, а аз оставах да прибера масата и да измия чиниите.  Богомил запали още една цигара и извърна поглед към догарящата свещ.

– Така и не разбрах дали хаосът е следствие или причина. Дали винаги съм бил в ръцете му и той ме е моделирал и чакал своя час, или просто изведнъж е изникнал от бездната, повъртял се е из празните улици, срещнал ме е случайно и с ехидна усмивка е разбрал, че аз съм неговият човек. Така или иначе, не нахлува изведнъж, поне при мен така се случи. Действаше подло.  На час по лъжичка. Упорито копеле се оказа. Почнах да усещам присъствието му, когато Мариана спря да ми се обажда. Започна да закъснява с часове, а когато се прибираше беше пияна и арогантна. Заспиваше в хола с цигара и дори не се сещаше за сина си. Казваше ми, че съм лигльо, плужек, който знае само да се кълчи на паркета като педал и единствените хора, на които мога да привлека вниманието са сополанковците, на чиито акъл съм. Получих тикове и се превърнах в мълчалива топка нерви. Това се отрази на работата ми. Бърках стъпките, псувах, а на всичко това ставаха свидетели децата. Една двойка, момиченце и момченце, танцуваха джайв и нарушиха синхрона. Буквално откачих. Разкрещях се, блъснах касетофона на земята и го ритнах. Хлапетата ме гледаха с недоумение и се разплакаха. Излязох от салона, запалих цигара и си тръгнах. Този ден аз се прибрах пиян, а тя въобще не се появи. Учителката прибра Жан в своята къща.
Седмица след това ме уволниха. Г-жа Стоянова, директорката, ме повика в кабинета си в присъствието на няколко от родителите. Помня, че изглеждаха уплашени. Стоях на прага и мълчах. Подозирах, че ги беше страх не заради друго, а защото изпитваха някаква странна болка, болка от вида на човек, който страда незаслужено в техните очи. Състраданието при хората е като интуицията при животните, не можеш да избягаш от него.
– Боги, каза ми директорката, ще трябва да те освободя за известно време. Напрегнат си и това се отразява на работата, а тя, както знаеш, е свързана с деца. Кимах със сведена глава, без да осъзнавам какво се случва. Благодарих им, без да знам защо, обърнах се и излязох. Бях седнал на стъпалата на входа и гледах в онази несъществуваща точка в пространството. Не мислех за нищо. Само за непосилната тежест в гърдите ми, която упорито ме смачкваше и задушаваше. Ограниченият приток на кислород свиваше пространството в черепа ми, а разумът ми се свиваше и свиваше, за да се капсулира, воден от инстинктът за самосъхранение. Някак необяснимо долавях как той се навира в несъществуваща дупчица, голяма колкото главичката на карфица, зазида входа със собствената си неспособност да се справи и започва бясно да се върти безизходния лабиринт.
Усетих потупване по рамото. Разтърсих глава и погледнах нагоре. Теодор, мисля, че така се казваше бащата на Соня от групата за напреднали, ми смигна и каза:
– Ще се оправиш, друже. Само я разкарай онази и нещата ще се наредят. Теодор беше охрана в районния съд и познаваше Мариана. Кимнах му с пренебрежителна усмивка, станах и тръгнах. На ъгъла на градината влязох в магазинчето на Ивана и си купих половинка водка. Седнах на бордюра отпред и загългочих. Без да ги викам, картините сами оцветиха съзнанието ми.  На приглушеният бледосив фон в стаята на охраната Мариана мята сакото си на празната маса. Теодор се появява от тъмния ъгъл, сграбчва я за врата и впива острия си език в устата ѝ. Разкъсва розовата ѝ риза, а копчетата затракват по паркета. Гърдите ѝ поемат от примесения с похот въздух и розовите и зърна настръхват. Той я просва на масата, тя разтваря лепкавите си бедра и натиска главата му между тях. Започва да се гърчи в екстаз и да обелва очи. Теодор се изправя, слузта се стича по устните му, той събува гащите си и ѝ го набива целия, като кол в плодородната земя. Тя изписква, дръпва зърната си с пръсти и се изплюва в лицето му.

Богомил стоеше в ъгъла вляво от иконостаса, а очите му проблясваха зловещо в тъмата като на приклещен в клопка измършавял вълк. Дланите му бяха залепени за студените стени. Дългите му пръсти се свиха, изпуквайки и той застърга цветните стенописи с изпочупените си черни нокти. Някъде отвън се разнесе пискливия глас на кукумявка – Ку, ку, Ку, ку … Жълтеникаво-кафевите му зъби потънаха в жадната му за мъст паст и се скриха в птичето ехо.

– Странни останки от чужд живот, памет и страст. Руини, под дебел пласт пръст, чакъл и прах. Те внезапно, без покана се явяват тук и сега. Аз гледам през очите на себе си, на новото. Знам обаче, че съм следствие на онова – в миналото. Двама сме – той и аз. Той не може да се върне, а само от време на време, загатва за себе си чрез откъслечни навявания – както сега. И точно тогава, когато се появят и аз усетя тяхната неизбежност, изплува страхът и ужасът, че няма къде да избягам и да се скрия, освен тук. Да гния в калта на храма и да споря с моя Бог. Имам чувството, че и друг път съм бил тук. Скапана предопределеност!

Заложих къщата и отворих заведение на първия етаж. Спрях да танцувам. Замених децата с алкохол. Секс, отдавна не правех.  Нямах желание. Жена не съм докосвал оттогава. Локалът бе постоянно пълен. Всякакви типове от квартала се мъкнеха при мен – имаше и читави пияници, но главният контингент беше от самотни мъже на прага на алкохолизма, в какъвто се превръщах и аз. Идваха заради евтината ракия, гъстата асма в двора и онзи стар грамофон на татко, на чиято плоча затанцувах за пръв път.

Тя започна да идва с всякакви отрепки и блажено се разлагаше в мазните им физиономии и тлъстите ръце. Не се заблуждавах. Знаех че ми изневерява, може би още от самото начало, и че никога всъщност не е била моя. Още там, пред рошавия фонтан, нейният смях, подигравателен и надменен смях, използващ смях, смях на безпътна вакханка.  Впи се в слуха на глухо изчадие. Твоето изчадие! На твоят егоизъм и суета!

Пиех с всички в кръчмата. Зарязах сметките, тефтерът ставаше все по-дебел и по-дебел, а оковите все по-тежки. Плановете, които нямах, не ме разочароваха. Ето я виждам я, каза Богомил, надвеси се над топящия се пламък на свещичката, който потъна в черната му уста.
– Тя идва и сяда на масата в дъното с поредния тъпкач. Детето ѝ, което те нарича татко е горе и се мъчи да заспи, но не може, заради пиянската глъч отдолу. Ти обикаляш масите, вземаш поръчки, разменяш по някоя друга дума с клиентите и цапваш по едно, от уважение към занаята. Отиваш до нейната маса, а тя с пламнал поглед се изсмива в лицето ти и казва на безличния:
-Това е той, говорила съм ти за него. Заведението е негово. Онзи те поглежда с размътен и фалшиво съчувствен поглед. Неговата лицемерна мутра те вбесява. Тя продължава – Това е човекът, който се грижи за Жан, помниш, нали, копелето дето онзи черен гъз ми направи и ме заряза да отглеждам. Мариана зашептява. Правиш се, че не чуваш как му обяснява през алкохолните изпарения, че ти си създаден, за да бъдеш използван. Усмихваш се измъчено, а гласът ти затреперва от дълго потискания гняв. Питаш ги какво ще искат. Обичайното – бутилка водка. Тръгваш към бара с насълзени очи, а зад гърба си чуваш:
-Ей, лакейчето, и доматен сок.
Извръщаш се. Мислиш си, че всички пияни муцуни ти се подиграват. Причуват ти се хапливи подмятания:
-Абе, Боги, тая те прави на пет стотинки, съсипа ти живота, що не и покажеш?
Тръгваш към тях със свити юмруци.  Стигаш до масата в ъгъла и им казваш да напуснат заведението. Тя се изправя, заплювате в лицето, както Теодор, и ти бие шамар. Главата ти се извърта вдясно, а пропитата със злоба храчка се откъсва от бузата и цопва на земята, като лайно на проскубан гълъб. Обръщаш се и тръгваш към витите външни стълби. Зад гърба ти се разнасят пиянски подигравки. Набиваш изтърканите подметки яростно в стъпалата. Отваряш вратата на спалнята. Грабваш малкия лигав черен келеш под мишници и го вдигаш от кревата. Той те поглежда изплашено и се разридава:

-Татко, какво правиш?

-Не съм ти никакъв татко, кучи сине. Не говориш ти, а бесовете , които те влачат насам – натам из мрачните шубраци на завладяващата те лудост. Отваряш вратата на терасата, която е над 30-годишната асма и се развикваш:

– Омитай се от къщата ми и си вземи проклетото черно лайно. Отпускаш ръце и детето полита надолу. Лозата го поема, пропуска го и той тупва пред масата в дъното с изпотрошени крака и ръце. Влизаш в кухнята, обръщаш стола и изкъртваш единия му крак. Грабваш го и слизаш по стълбите. Тъпкачът и курвата са се надвесили над детето и не знаят какво да правят. Останалите пияници още не могат да проумеят какво се случва. Засилваш се и стоварваш дървото върху масата. Чашите отскачат и се разбиват в дувара. Всички изтръпват. Отнякъде долита глас:

– Той най-накрая откачи!

Стискаш още по-здраво крака и цапардосваш любовника през колената. Той изквичава на умряло и се строполява до плувналото в сълзи келеме. Тя надига обезумял от страх поглед към теб и проридава странно искрено:
– Моля те, моля те, мили, аз, аз само се шегувах. Обичам те!

Забиваш юмрука в корема ѝ тя пада на колене. Вдигаш ръце над главата си все едно държиш меч и си готов да обезглавяваш. Някой предател обаче те поваля на земята в последния момент. Ти не се предаваш, ти никога не се предаваш, нали? Размяташ лакти,  халосваш двама – трима по муцуните и се изправяш.

Лицето на Богомил побеля. Той грабна с две ръце металния свещник и искри прехвърчаха от очите му.

– Къде си, бе, Проклетнико, Бог на чудовищата. Минаваш край мен и не те виждам. Преминаваш и не те усещам. Ти, ти си само едно безмълвно, гадно копеле, което се присмива от иконата. Превърна живота ми в една шега, фарс, водевил. Маймуна, изхрачи се на земята Богомил и се впусна с желязото в ръце към иконостаса.

По обяд Боян и Нели стояха вцепенени под сводестия вход. Вратата беше широко отворена.  Богомил лежеше под купола с разкъсани окървавени дрехи. Трите икони насреща бяха пръснати на хиляди малки трески по твърдта. От плочите сякаш бе избила кал, която обгръщаше фигурата на мъжа и го превръщаше в автентично Негово творение. Тръбите на скелетата се въргаляха по земята, а от стенописите нямаше и следа. Те бяха потънали в следите на една шега, фарс, божествен водевил. Боян се спусна към голото, жълтеникаво тяло. Разтърси го като труп, за да установи тлее ли още в него въгленчето на живота. Няколко сълзи се стекоха по белите страни на Нели. Тя се обърна и тръгна към болницата. До боядисаните в зелено дървени беседки се спря. Срещу нея се задаваха двама яки санитари с носилка и усмирителна риза в ръце. Предвождаше ги млада, но състарена жена в бяла престилка с две студени жички в ръце. Отнякъде се разнесе вълчи вой – Увеличете волтажа, изедници!

КРАЙ

 Среднощен отговор

„Страх ме е“… „Искам“ … „живот“ … „болен“ … „Обичам го“ … „с волята ми“ … „Пепел“ … „чувствам, че“ … „бездарник“ … „Остава“ … „пропаст“ … „душата“ … „изчезва“ … „Гори, гори празнотата“ … „Моля те, моля, помогни ми!“

К. отлепи лявото си ухо от студения камък и разтърси глава. Подири с поглед майка си и я видя да седи на масата, заобиколена от други жени и мъже, които пишеха с не по-малко трепет и вяра от нея на малките листчета пред  тях. Той постоя така секунда с недоумяващи очи и отново приближи глава към урната.

„Загубих всичко“ … „самота“ … „Семейството“ … „мадалото отдавна хлопна“ …

-Мамо, прокънтя невиният глас на К. в претъпканата крипта – Те, те говорят, живи са!

-Тихо, К. стрелна сина си с повелителен поглед Вели, която се извини с топла усмивка, заради прекъснаните мисли на хората около нея.

– Ела тук, кимна му тя с глава.

К. подпря малките си длани на мраморния под, отлепи колене от него и бързо поведе скованите от клеченето крака към майка си.

-Мамо, те наистина шептят. Чух ги, не лъжа. Говореха само с по една дума, а гласовете им до един бяха различни.

-Седни до мен, помръдна се вляво Вели и целуна по бузата сина си. – Тук не трябва да се вика, дори да се говори, детето ми. Нали те предупредих. Виж, прошепна на ухото му тя, всички са дошли, като мен и теб, да помолят да са силни и да не се страхуват. Като излезем отвън, ще ми разкажеш всичко, а сега, ако искаш напиши и ти нещо и го пусни в урната. Вели погали по светлите коси сина си и хвана химикалката.

-Но за какво се молят хората, мамо и как една хартийка с написани думи ще им помогне?

Вели вдигна показалеца пред устните си. С другата ръка придърпа един лист пред К. и започана да пише:

-Варя. Хората се нуждаят от своята вяра, осланят й се и чепят сили от нея. Те са тук, за да помолят Господ да им помогне. Ако не вярваш, че това може да стане, то никога няма да се случи. Вярата се състои в това не да вярваш в очевидното, в това, което виждаш с очите си и усещах, че най-вероятно ще се случи, а в онова, което мозъкът, разумът ти, възприема като невъзможно.

К. взе една от пръснатите по масата химикалки  и започна да пише бавно и с красиви завъртулки:

-Значи хората желаят това, което нямат, но искат да имат. Вели кимна и записа отново:

-Това ги крепи и им дава сили да се движат. Именно заради това идват тук, защото така откриват смисъл да продължат да се борят.

-Ами като получат това, което са искали, какво ще правят след това? Ново нещо ли ще пожелаят?

-Най-вероятно, да. Но ще дойдат да пуснат писъмце само, ако думите, с които ще го обагрят ги мъчат много и не им дават възможност да се движат напред.

-Тоест, хората искат да имат власт над собсвения си живот и когато усещат, че тя им се изплъзва отиват там, където си мислят, че Господ ще ги чуе и ще им я осигури.

Вели вдигна глава от листа и погледна сина си с широко разтворени от почуда очи. Целуна го по челото и се надвеси умолително над своите изписани слова.

К. обърна листа пред себе си откъм празната му страна и написа:

-Значи, може и да не се изпълнят! Ако сметнеш, че така е редно, поне ни дай сили да продължим да желаем.

К. прегъна листа през средата и стана. Майка му го подръпна за якенцето и му подаде своето желание. К. пусна двете писъмца в процепа и поднесе ухо към него. Гласовете вече не се чуваха. Той се обърна, отиде при майка си, която го чакаше под сводестата врата, хвана я за ръката и двамата закрачиха бавно по витите стълби.

-Сега вече можеш да ми кажеш кой си чул да шепти освен нас долу, каза Вели слагайки слънчевите си очила пред църквата.

-Никой, просто ми се причуха някакви работи, усмихна й се К.

-Добре, хайде сега да отидем да видим как е баща ти, каза Вели.

-Юпиии, провикна се от радост К.

През нощта една бездетна майка зачена, млад мъж разбра, че да си обичан, не значи нищо пред това да обичаш, една девойка немери своето призвание, а прималяла старица успя да види цялото си семейство щастливо.

Малко по-късно след тези събития бащата на К. издъхна.

 Ще

Телефонът прозвънява оглушително. Изтърканата от очакване слушалка потрепва. Чашата с апликация на констенурка от Галапагоските острови поема с охота вибрациите, дошли като от дълбините на тлеещ вулкан, помръдва милиметър вляво и се разбива на стотици парченца на пода.

– Татко, татко се обажда. Мамо, како, къде е кака, бързо, татко звъни, бързо,  скача от леглото Мими и се втурва развълнувана. Първата й крачка е огромна и дълбока, като надеждата, която дълбае безпощадно душата й. Втората е ситна, едвам забележима, като вечното съмнение, което гали мащенски косите й. Мими, се спира за секунда, дръпва неволно ухото си три пъти и продължава към хола. Телефонът е престанал да звъни. Тя отваря плахо вратата и сините и очички се заковават в пурпурните петънца, обагрили студените мъртви плочки. Надига поглед и вижда майка си, притиснала слушалката в ухото с рамо. Левият й крак е във въздуха, а дясната ръка вади от все още нежното ходило стъкълце подир стъкълце. Мими се навежда мълчаливо, слушайки спокойния глас и започва да събира тюркоазените пъзелчета от корубата на отлетялата костенурка. Докато заобикаля следите една сълза се отскубва от дългите й мигли и цопва в капчица кръв. Загледжа се в соленосладкото море и потъва в невидимите кристалчета, отразяващи червените бури на нейния копнеж.

-Мими, Мими, миличка, долита отдалече гласът на Соня. – Мими, събери и останалите стъкла, слънчице, моля ти се.

-Татко …, протриват изсъхналите й устни звуците.

-Не, детето ми, не беше баща ти. Сигурно все още е в откито море и ще се обади при първа възможност, целува я по челото Соня и излиза от стаята. Самотата им каца в мокрите от сълзи длани.

Ана наблюдава с премрежен от празна самовглъбеност поглед треперливите житни поля. За миг тя попада там, където от години се чувства у дома, но откъдето непрестанно бяга като кошута, усетила невидимия дъх на звяр в покой. Дупката на пътя разлюлява задницата на автобуса и тя с жална радост излиза от фалшивата притома. Извръща поглед вдясно и тогава го вижда. Хилядите сребърни монети проблясват подмятани от синята ръка на морето. Едвам доловима усмивка обагря в наситено розово плътните й устни, а черните къдрици потръпват от аромата на познатия бриз. Бледото и обло като луна лице разчупва сивотата на спомените и се търкулва към мечтите, чезнещи след камшичната светнина на слънцето.

– Сигурно ме чакат, казва си тя, и потъва отново във влажната седалка.

Половин час подир това Ана стои подпряна на куфара си, пуши спокойно и пронизва лицата на излизащите от автогарата хора. Някои от физиономиите са й познати, други не, но нито една от тях не отговаря на представата й за посрещане. Изгася цигарата в бордюра, хвърли я в коша и издърпва телекопичната дръжка на куфара.

– Какооо, долита гласът, изпреварен от копнеещият детски дух. Двете сестри оплитат ръце в силна прегръдка, а телата им забиват с общия пулс на любовта.

– Мишленце, целува я по челото Ана, нямаш представа колко ми липсваше.

– И ти, како, заравя глава в гъстите й коси Мими.

Соня се спира на метър от своите момичета, а сълзите й се заклинят на ръба на очите.

– Мамо, надига глава Ана.

– Тук съм, детето ми, сякаш проговаря търкулналата се капка по огрените изпъкнали скули.

Ана се изправя, хваща ръчичкана на Мими и двете се вкопчват в майка си.

– Обаждал ли се е, прошепнва в ухото й тя.

– Не, гали я по косата Соня.

Последното известие, което получиха от Кристиян, беше преди повече от година. Той се бе обадил в деня на абитуриентския бал на Ана, за да й пожелае попътен вятър. Тогава бе обяснил, че тъкмо акостирал в залива на Гуаякил, където щял да прекара с екипажа някколко месеца, след което потеглял към Карибието. На 24 май, когато гласът му изпълни потъналият в униние апартамент на ул. „Приморска 15“ се навършваха три години, откакто той бе стъпил на палубата на кораб „Самодива“ и бе обещал, че този път ще се върне след три месеца. От двайсет години Кристиян кръстосваше моретата. От двайсет години всяка сутрин лицето на Соня се къпеше на брега в опаловото лъчезарие на восък и сребро и блестеше в онзи мъгляв промеждутък, когато е вече светло, но слънцето все още не е изгряло. Зениците й се свиваха до размера на карфици при срещата с първите лъчи, които фино пробождаха бледожълтите й кафяви ириси, изпращащи неугасващия маячен сигнал на очакващата душа. От осемнайсет години  Ана сплиташе и разплиташе своя кош, в който ту притихваше в приятната омая на надеждата, ту разкъсваше със сладката ревнивост на яростта. От 11 години Мими гледаше телефона и обичаше сляпо.

Хванати за ръка, трите жени се отправят с бавни крачки към Морската градина. Винаги, когато имат повод те отиват в „тяхното местенце“, където си поръчват пържени картофки, панирани пилешки хапчици и палачинки със сладко от вишни. Завръщането на Ана ги води натам. Тя се прибира за пръв път откакто замина за столицата да следва. Майка й не подозира, че е прекъснала и работи като барманка в нощен клуб. Това е тайна, която Мими знае. Въпреки че ги делят години и стотици километри двете сестри имат особена връзка. Те винаги усещат сътресенията, изпратени от дълбините на живота на другия, отбиват ги далече от майка си, разменяйки ролите си в страданията. Соня обожава дъщерите си, но сърце, което всяка вечер изпраща в неизвестното сигнали по вълните, някак си не успява да спазва каноните на майчината всеотдайност. Нито Мими, нито Ана осъждат своя родител, тъй като някой или нещо своеволно бе решил да ги дари с блясъка на чистия поглед. Сякаш  в очите и на двете, тайнствена орисница е капнала при раждането им по една сълза и е излечила огледалния образ на суетата от тях. Случваше се, разбира се, Ана да повиши тон на майка си и то единствено, когато я заварваше посред нощ да потупва отмерено вълните, потънала в забвението на илюзиите. Последния път обаче, когато я намери на брега тя престана да й натяква, че е невъзможно да промени миналото. Бе студена февруарска нощ, а морето бе утихнало в непривична за зимния му нрав безподвижност. Ана различи силуета на майка си, сведен под лунната светлина до самата вода. Тя се приближи безмълвно, въпреки усуканите около езика й звузи на непримиримата трезвеност. Изведнъж се закова на място, точно метър зад студения полъх на бездната. Започна да долявя различните по дължина отмерени пляскания на майчината длан по водата. Клекна безшумно зад нея, а пръста й  зачерта по влажния пясък:

— -··· ·· —· ·- —  – ·

След това машинално изписа вдясно от точките и тиретата – Обичам те! Без да се изправя пристъпи до озарената от сребристото сияние жена и с трепереща ръка заудря водата:

• — -··- ·-· -· ·· ··· ·

– Върни се, полугласно изрече Соня.

– Както обикновено ли, прекрасни дами, усмихва се младият сервитьор.

– Естествено, радостно светват очите на Соня, която добавя – плюс две чаши розе и прясно изцеден портокалов сок.

– На вашите услуги, госпожо, кимва младежът и се отправя към бара.

Те са седнали на единствената маса, кацнала на правоъгълна тераска, вдадена над разбиващите се под нея вълни. Шумът на прибоя и светлината на ябълковожълтият залез завладяват сетивата им и те попадат в сладкия плен на мълчанието. Облата брадичка на Мими се отпечатва върху подпрените на перилата й ръце, а мечтателският й поглед дебне дали делфините няма да пренесат поне за секунда играта си над водната шир. Ана, която стои срещу нея е обърнала взор към разпилените като прецъфтял памук по небето облаци и проследява безгрижното реене на гларусите. Соня пуши със затворени очи. Келнерът оставя питиетата на масата без да обелва дума и разнежен от гледката си тръгва с тиха стъпка. Първа от сладкия унес излиза Ана, която не се свени да разбърка нарочно леда в металната купа.

– Делфини, делфини, провиква се радостно Мими. – Видяхте ли ги?

– Не миличка, къде, отворя очи Соня.

– Там, навътре, вижте!

В действителност, близо километър от брега два делфина се гонят игриво, редувайки водата и въздуха подобно на тирета и точки от морзовата азбука.

– Ето, щом мога да накарам делфините да се появят, значи ще мога да изпратя сигнал и на татко да се обади утре за рождения ми ден.

– Разбира се, че ще можеш, съкровище, гали я по глвата Соня.

– Защо продължаваш да я залъгваш, стрелва я с ням поглед Ана.

– Не я лъжа, а наистина вярвам, че той ще се обади, отвръща й без думи самотната жена.

– Ще се обади, ще видиш, како, казва натъртвайки по детски Мими. – А пък и мама никога не ни е лъгала. Соня и Ана не смущават от съобразителността на малкото момиченце, което само с един поглед  разшифрова кодирания им безмълвен диалог.

– Нас може и да не е лъгала, но 20 години се заблуждава, повишава тон Ана и вади с треперещи пръсти дълга цигара от бялата кутия.

– Не, како. За вярващият човек, лъжата е непозната. Той говори само истината, която на другите може и да се струва абсурдана, но на него му служи като упование.

– Добре, така да бъде, става от мястото си и с преливащи от солена мъка очи се отправя към тоалетната. Брадичката й затреперва, красивите й кремави страни се издигат нагоре, очите й хлопват като мидени черупки и сълзите потичат. Железните шлюзове не издържат на напора на сраха, който тя потиска с години и сега, само за секунда, той разлива по цялото й тяло своята изпепеляваща ледена стихия. Протягайки ръка към бравата на безлично бялата врата Ана с премрежен поглед забелязва как вените и пулсират, готови да се пръснат. Тя отдръпна лявата и се пресяга с дясната. Същото. Този път не се поколебава, издърпва с все сила бравата и влиза в тоалетната. Пуска резето и заридава. Заплаква така, както преди десет години на пристанището, когато бягя по пирса и маха към чезнещата сред вълните илюзия, че някога отново ще потъне в прегръдките на бащините ръце.

Ана застава срещу неясното си отражение и започнва да облива с вода лицето си, сякаш, за да го проясни. На десетата порция отрезвяване, тя завърта кранчето. Издърпва няколко пласта хартия и се подсушава. Поглежда очите си и тихо промълвява:

– Щом се страхувам има надежда.

Миглите на Мими миловидно помахват на прокрадващият се през завесата слънчев лъч. Тя отваря очи и усеща, че е пораснала с още една година. Извърта се без да вдига глава и търси с поглед сестра си. Леглото й е празно, а шалтето е сгънато в горния и долен край, както само тя може да го направи. Ако беше преди една година сега Мими щеше да скочи от кревата и да се втурне из апартамента, за да обяви по категоричен начин, че днес има рожден ден и се чувства като пеперудка, която току-що е напуснала пашкула си. Сега обаче, преднамерено, тя се протяга в леглото без да бърза и се прозява бавно сякаш, за да покаже сама на себе си, че е пораснала. Обува зелените си пантофки и с неимоверна сила на волята запристъпва с малки крачки. Отива в кухнята, където очакваа да завари майка си и сестра си с чаша горещо кафе в ръцете. Няма ги. След това открехва леко вратата на слалнята, но и тя е празна. Най – накрая не издържа и се завтичва през глава към хола, провиквайки се с пълно гърло:

– Мамооо, какооо!

Отваря вратата и дъхът й секва. Целият таван е покрит с разноцветни балони, по чиито шарени кончета са изникнали стотици малки хартиени цветя. Мими протяга ръце към стъблата, отвеждаща я в един приказен свят и започнва да се върти с широко отворени от изумление очи и уста. Двете жени стоят от другата страна на тази чудна цветна гора и с навлажнени от радост очи топло се усмихват. Подхилквайки се, опиянена от щастие, Мими дръпва няколко балона надолу. Тогава вижда лицата, който означават всичко за нея. Спира се за миг на място, след което се спуска към тях и ги разцелува.

Ана излиза пет минути по-късно, тъй като се е върнала да вземе подаръка, подготвен за сестричката й. Слага в чантата си опакованата в шарен целуфан ленена рокла и антикварно илюстровано издание на „Алиса в огледалния свят“. Те я чакат пред блока и тръгват отново, хванати за ръка. Отиват първо до делфинариума, където Мими е избрана случайно от дресьорите да държи обръча на премятащите се във въздуха делфини. След това посещават лунапарка и се качват на всички всевъзможни люлки. Сядат на виенска сладкарница, където Мими духва свещичка с формата на числото 12 и трите изяждат по едно голямо парче шоколадова шарлота. Накрая се разхождат в Морската градина и сядат в „тяхното местенце“, където келнерът без да ги пита им сервира пържени картофки, панирани пилешки хапчици и палачинки със сладко от вишни. Смеят се, спомнят си за миналото, в което са само трите и за бъдещето, което отново след време ще се превърне в спомен.

Ана така и не намира сили да им каже, че в действителност Мими е права. Тя се пренася на единствения облак в небето и оттам гледа надолу. Вляво, вижда себе си засмяна и щастлива заедно с майка си и сестра си. Вдясно, тя е сама и опакова подаръка в празния апартамент. Телефонът прозвънява. Понася се към него от внезапно обладало я непознато опиянение. Отваря вратата и минава като в гъста джунгла сред хиляди лиани. Вдига слушалката, захабената от жадните очакващи погледи. Един мъж с плътен глас и лек акцент и заявява, че се обажда от Кито, Еквадор. Гласът му мигновено става печален и той изказва искрените си съболезнования за сполетялата я загуба. Без да проронва звук, Ана слуша историята за края на един чужд живот. Дума подир дума тя научава как преди шест месеца коварна болест спохожда капитан Кристиян Карманов и  изцежда силите му до капка. Как членове на екипажа му го заварват бездиханен в каютата с обърнат към илюминатора поглед и със стърчащи изпод белия чаршав крака. Как по негова воля той е кремиран, а прахът му разпръснат над океана. Ана се вижда как затваря телефона и връзва на панделка около изстиващата слушалка единственият небесносин балон в стаята. Тя се спуска отново на масата, става от стола, прегръща майка си и сестра си и им казва с насълзени очи, че ги обича. Соня плаща сметката и те тръгват прегърнати към изплъленият с цветовете на живота апартамент на ул. „Приморска 15“. По пътя Ана си мисли за бъдещето, без да подозира за телефонния разговор, за който също ще премълчи след време. Тя все още не знае, че след пет години ще получи наръч от документи, които ще удостоверят смъртта на Кристиян Карманов, поради петгодишното му безвестно отсъствие. Тя не знае, че точно в момента когато прибира папката в чантата си телефонът ще извибрира и ще го вдигне. Отсреща ще чуе три тежки издишвания. След тях, сякаш от хиляди километра разстояние, ще долети дълбок мъжки глас с лек акцент, който ще й каже, че е собственост на нейния баща, който съжалява за всичко. Тя ще се чуе да казва, че най-вероятно е станала грешка, тъй като нейният баща е мъртъв от години, ще изключи телефона и ще го пусне при папката, с размерите на миниатюрен ковчег.

Тази вечер Мими, Соня и Ана спаха заедно, сгушени една в друга. Една майка най-накрая намери сили да се изправи от брега и да се върна у дома. Две дъщери най-накрая спряха да се страхуват и преоткриха надеждата постлана по собствения им път.

КРАЙ

Рибите не виждат бяло

Понеделник – рутината в малкия кабинет задвижи с пълна мощ зъбчатите колелета на ежедневието, което потече  с бавната увереност на континент –Кафе, задълбочен анализ на медицинска литература и безмълвни разсъждения. Никой не се появи.

Вторник – Свирукането на кафеварката възвести новия ден. Няколко изпушени цигари и непознат силует, който се появи за пет минути в цветната градина под прозореца.

Сряда – Чай, Робустата бе свършила. От вестибюла долетяха глухи стъпки, аранжирани с тежката миризма на току-що загасен фас.

Четвъртък – Единственият обитател на стаята бе, кацащата тук-там черна муха.

Петък – 09,30 часа – Три отсечени и категорични почуквания. Дълбокият и плътен отглас на домакина доброжелателно се процеди през ключалката:

-Моля, заповядайте!

Беше изминал близо час откакто младежът с голата глава и небръснатото лице прекрачи прага на бялата стая, поздрави очакващият го вътре мъж, седна на масата и го помоли за огънче. Крещящата тишина, която властваше в кабинета бе замлъкнала един единствен път за тези шейсет минути, за да могат двамата мъже да научат имената си. Високият с дебелите лупи се бе представи като Александър, а плешивият, с пожълтелите от цигарения дим пръсти като Паскал.  Двамата бяха седнали един срещу друг на тежката орехова маса по средата на стаята. Пред Александър стоеше разтворена папка с десетки листи, чиято непорочност бе осквернена от строго подредените думи на неразбираем научен език. Пред Паскал имаше порцеланова чаша и димящ пепелник. От началото на срещата очилатият забиваше поглед ту в писанията, ту в безмълвния си събеседник. Паскал от своя страна през цялото време гледаше през прозореца сякаш наблюдаваше някакви причудливи картини. Той отпиваше от кафето по малко, като при всяка глътка присвиваше очи, а зениците му се свиваха до размерите на карфица. След като оставяше чашата на лакираното дърво те мигновено се разширяваха и скриваха зад черното си наметало прекрасните му синьозелени ириси. Високият мъж на три пъти приглаждаше буйния си мустак с ръка, издуваше гърди с идеята да подеме разговор, но тутакси изпускаше въздуха и потъваше в собствените си разсъждения. Неуспешните му досега опити не го бяха обезкуражили, напротив. Те бяха необходимата прелюдия към изненадващото повдигане на булото. Александър свали очилата си, затвори папката, а думите сами се отскубнаха от застиналите му устни:

-Паскал, къде си?

-Под водата, съвсем неочаквано изстреля младежът, изтривайки десетките малки капчици, избили по високото му чело.

-Там ли беше през последните няколко дни, спокойно продължи Александър.

-Да!

-Какво има там, Паскал?

– Там е къщата на дядо. Тази, в която отраснах! Виждаш ли я?

-Не, момчето ми, не я виждам.

-Е как ще я видиш, извърна поглед към съсухреното, но приветливо лице на събеседника си той и продължи – като си с отворени очи. Те са като мехури, които те държат на повърхността.  Трябва да ги спукаш, за да отидеш там. Искаш ли го.

-Да, искам, отвърна Александър.

-Добре, тогава остави цигарата и издишай дима. Така. Сега трябва да вдишаш два пъти дълбоко, а на третия да поемаш колкото се може повече въздух, да затвориш уста, да вдинеш ръце и да потънеш. Готов ли си? Добре. Давай – Еднооо, Двееее, Три!

Ръцете на двамата мъже лежаха на масата. Те се бяха отпуснали на дървените столове, а клепачите им бяха затворени. Главата на Паскал потрепна конвулсивно и той заговори.

– Ей онова хлапе на люлката под липата съм аз. Възрастният мъж, който ме засилва е дядо. В началото само ме побутваше леко, докато свикна. След известно време така силно започна да ме люлее, че за да ме достигне, трябваше да скача от място и после с цялата си тежест да ме запраща колкото се може по-нависоко. Искаше да ме научи да летя, така ми казваше. Старицата, която се е подпряла на герана е баба. Винаги като чуеше смеха ни излизаше на двора и ни обливаше с обичта си. Виждаш ли чудната й шарена забрадка, която прилича на калинка? Никога не я сваляше. Аз затова я наричах и Баба Калинка, нищо че не се казваше така. Тя не ми се сърдеше, че съм я прекръстил, напротив, беше най-щастливата жена на света.  Я, гледай ти какъв момент съм уцелил. Сега ще изчезна за пръв път. Ето, дядо отива към сеновала да обръща балите, баба се отправя да нахрани пилците. Гледай, гледай, ей сега ще полетя.

Клепките на Александър заиграха трескаво като на бълнуващ и той започна да рисува картината с ръце:

-Виждам, виждам всичко ясно, все едно е пред мен. Малкото момче засилва с крака въжената люлка. Той достига зенита, протяга ръка към облаците и, и изчезва. Александър вдиша дълбоко и отвори очи. Паскал си стоеше срещу него неподвижно,пушеше, а на лицето му бе застинала едвам забележима усмивка.  Високият съсухрен мъж  сложи очилата си и сподавен от възбуда попита:

-Накъде полетя?

-Накъде ли не. Кръжах известно време над учудените глави на баба и дядо, които не можеха да проумеят какво е станало с мен. После ме пое някакъв северен вятър и аз се слях с нежните му хладни струи.

-Виждал ли си ги след това?

-Не. След няколко години се върнах, но селото вече го нямаше. Всичко бе под водата – къщи, дворове, сеновали, чаршията, нивите – всичко. Само кръста на църквата остана да стърчи отгоре. Като гроб! Странна гледка.

-Къде са баба ти и дядо ти?

-Не знам със сигурност. Известно време, след като отлетях ми казаха, че починали. Първо баба Калинка, която я погребали, нали се сещаш, със забрадката. Месец подир нея от мъка си отишъл и дядо. В един гроб ги заровили, както си му е редът. После обаче пустата му язовирна стена се скъсала и на ти вода, на ти стихия, на ти смърт. Малко хора от селото успели да се спасят. Ама то Господ като прати подобно нещо, да знаеш, и мъртвите не подминава.  Вълната първо гробищата ударила. Помела всичко по пътя си, плочи, епитафи, венци, та чак и костите заорала. Казват, че  някои от тях се прибрали по домовете си и там намерили покой. Аз знам обаче, че баба и дядо са тръгнали на пътешествие, като мен. Част от водата се отекла в близката река. Оттам, да знаеш, те до Дунава са стигнали. Поели са надолу по течението през Сулинския ръкав и право в Черно море. Хиляди пъти съм летял по този маршрут. Какви ли не кости съм откривал, ама тези на баба и дядо не намерих. Според мен са минали Босфора и оттам насетне вече не знам. Един ден ще ги намеря, казвам ти!

Александър запали цигара, всмукна няколко пъти, а думите му се сляха с сивия дим:

-Докато бяхме в двора, ти ми каза, че си уцелил момента, в който изчезваш за пръв път. Как се научи?

-Ами, реших да го направя, пък и знаех как става.

-Ще ми споделиш ли?

-Защо не.  Бях си харесал един облак. Беше много странно. Дядо ме залюля и тръгна по двора да си върши работата, но ти това го видя де. Люлея си се аз и гледам небето. Много обичах да си играя с облаците. Ти знаеш ли, че облаците са портали. Врати един вид. Служат за минаване през стени. Ама те не са като тези скучни и еднообразни врати тука при нас, като онази, пред която стоях преди два дни.  Всяка порта, там горе, си има образ, уникален, но в същото време, изменящ се постоянно. За да преминеш от другата страна обаче трябва за една минута да разгадаеш най-малко двайсет различни превъплъщения. Като изтече времето, ако врата не се отвори, значи не си познал, и започваш наново.

-А какво има от другата страна, Паскал?

-Чакай сега, всяко нещо по реда си. Та, люлея се аз, гледам подвижните образи и се надпреварвам със себе си колко порти ще отключа. Ако решиш да играеш трябва да знаеш, че има една особеност, която много малко хора я знаят и затова се отказват още в самото начало. Искаш ли да ти я кажа?

-Разбира се!

-Слушай внимателно! Със самото отключване на вратата, тя автоматично се заключва. Ако искаш да преминеш отвъд стената, трябва да си го решил и въобще да не се колебаеш. Имаш точно една милионна от секундата, ни по-малко, ни повече. Аз много обичах баба и дядо и затова тогава не ми се ходеше никъде. Само си отключвах вратите, ей така, да се упражнявам. Така стояха нещата, докато не попаднах на онзи облак. Люлея се, гледам го и не мога да го оприлича на нищо. Бяло петно на син фон, нищо повече. Заинатих се. Дотогава бях отворил милиони врати, но през нито една не се бях осмелил да премина. Сключих облог със себе си, а те тези се оказаха най-обвързващите. Казах си, че ако успея да отключа тази врата ще премина през нея каквото ще да става.

– И, и, какво стана?

–Ами нали видя – преминах.

-Боже Господи, изрече без глас Александър, подпирайки лактите си на масата. Паскал сякаш различи слепият поглед към небето, надигана се и заби пръсти в пепелника.

-Изморих се и ме заболя главата. Ще си тръгвам! Момчето се изправи и с две крачки се озова пред вратата. Александър се облегна на ръцете си и се надигна, за да изпрати гостенина си. Посягайки към бравата Паскал разтвори длан и видя желязната австрийска заплака.

-Задръж я, следващият пък като дойдеш ще ми я върнеш, каза мъжът с дебелите лупи, чиито устни се сключиха в топла усмивка под прошарения му мустак. Паскал прекрачи прага, но се спря.

-Док., може ли така да те наричам?

-Може, отвърна Александър.

-Аз съм като рибите.

-Защо, момчето ми?

-Защото рибите не виждат бяло. Попаднат ли веднъж в него, те просто изчезват, изпаряват се. Ако някога успеят да се измъкнат от невидимия капан, се завръщат, но никога не са същите. Доскоро Док.  каза Паскал и излезе.

Александър отпусна тялото си на стола, стисна здраво слепоочията с пръсти, прекара ги през хлътналите си очи и ги върна обратно. Извади един празен лист от сивата папка и заби тънкописеца в бялата му гръд:

-Паскал К. 21 години. Остава пълен сирак на 11. Родителите му загиват при автомобилна катастрофа. Баба му и дядо му го вземат под своя опека. Година след това те загиват от задушаване. Момчето е открито след  седмица до телата на възрастните хора. До 18 годишен е настанен в сиропиталище. Два пъти попада в психиатричен диспансер с диагноза остра форма на делианация в следствие на силно интензивно травматично събитие в миналото. Наблюдава се изграждане на свой собствен свят, изпълнено понякога и с психопатични елементи, близки до шизофренните прояви като зрителни и слухови халюцинации. Не регистирах враждебност към опита ми да попадна в неговия сакрален свят. Напротив, той ме покани там.

23 март – Първа среща – Рибите не виждат бяло!

Д-р Александър Даниел.