Черна неделя
Записки на Норвежеца
Тръгнах пеша защото имах достатъчно време.
Кръчмата на Мъреца беше в една пряка малко по-надолу от ректората, много приятно, тъмно и дълбоко място, миришещо на антикварна аптека. Отвън по нищо не приличаше на заведение, нямаше табели нито нищо, минаваше се през един двор с черна трева която плюеше по натрапниците а вратата просто отблъскваше, отблъскваше. Самия Мърец беше умрял преди няколко години на Ахтопол когато все още му викахме „бате Емо”. Напили се с говедата в „Цунами“ и отишли да поскачат от скалите посред нощите. Заради непрогледния мрак обаче, или заради многото изпити облаци, той не преценил добре отскока, прескочил дупката с дълбокото и така. Смъртта не му попречи да си върти добре заведението, даже напротив, покрай нея завърза интересни запознанства и намери това страхотно възрожденско обзавеждане в което всички се влюбихме още щом го видяхме нахвърляно в зазката с която го докара новата му приятелка. Казваше се Елена и беше чистокръвна вампирка. Изхвърлихме на улицата пластмасовите столове и маси, а после под опитните й напътствия преобразувахме долната кръчма в място на което можеш да умреш. Имам предвид, ако все още не си. Когато приключихме изпратихме Тоше да купи три килограма свещи и червен воал за Елена, накарахме Мъреца да се качи да си облече дрехите от абитюрентския бал след което ги венчахме.
+
Братята бяха отпред, помагаха на Елена да разбие леда който беше легнал по корем на площадката и се беше вкопчил злобно под вратата не позволявайки й да се отвори. Включих се с няколко шута но те вече бяха свършили тежкото и много скоро седяхме около маса от масивно дърво, а пред нас грееха пълни чаши с ром. Разясниха ми набързо проблема. Връщали се от Варна както обикновено, летейки с нощния влак. На една от почивките им обаче, докато пушили на покрива дочули скандал от вътрешността на влака и полюбопитствали какво става. Отвлекли кондуктора още преди нередовното хлапе да е измило перфорираните си пръсти от кръвта. За жалост не стигнали далеч. Говедото било твърде тежко, наложило се да го зарежат в някаква стара римска каменоломна по пътя. Не разбрах какво точно се очаква от мен защото телефонът на големия извъня и след кратък разговор на гръчки език от който идея си нямам двамата отлетяха като подгонени. Елена въртеше сух парцал в крушовидна чаша и се хилеше беззвучно, давайки ми възможност да се порадвам на безупречните и зъби. Вдигнах рамене и се чупих.
+
Въобще не ми беше студено, двата големи рома ме топлеха и караха крилете ми да потръпват под палтото издувайки го смешно. Да си прилеп е хубаво, няма я вечната неутолима жажда за кръв която трови вампирите, нито пък слънцето те трепе къде те хване. Няма я и нечовешката им сила разбира се, но това не е проблем. Проблемът е в шума, а София е ужасна в това отношение. Имам хиляди маршрути по по-тихите улички в центъра но не можех да ги ползвам защото библиотечния плъх ме дебнеше някъде там. Клечеше, псуваше, чакаше, зад капаците на мазетата и знаеше че рано или късно ще му падна. Сам съм си виновен, надцених хакерските си способности и изхарчих парите преди да съм се преборил със защитата на електронната база данни заради която библиотеката осиротя тотално. Сериозно обмислях възможността физически да изгоря сървъра та да кротне мишока но за беда проекта беше финансиран от БНБ и машината беше там. Дали ще ме пречука библиотечния плъх или Вънч от горубляне който беше шеф на охраната в банката за мен нямаше никакво значение. Виждаше ми се еднакво тъпо. От трамваите по графа в главата ми се пръскаха алени квадрати. Приех го философски, като подготовка за нещо по-голямо. Вечерта трябваше да водя на концерт Красимира, или да и слушам мърморенето. Предпочетох хеви метъла.
+
Точно в 3:47 мутрите цъфнаха, с неизменната бутилка „капитан Морган“ и големи рула хартия под мишниците. Бяха трима, с черни потници и оръфани глави. Познавах се само с Рака, другите не бяха идвали. Не изчакаха да ги поканя, влязоха все едно са си у дома. Рака извади чаши от стъкления шкаф и разля почти цялата бутилка със широка ръка. Удивително как всеки с дебилен поглед и пистолет под мишница може да те накара да се чувстваш гостенин в собствения ти дом. Все пак се държаха добре, даже опитваха да се мазнят дебелашки. Така и трябваше, искаха „Таитянки“ на Гоген. Изобщо, наглостта им нарастваше с всяка следваща поръчка. Гледах разпечатките на картината в естествен размер и потръсквах преценяващо пликчетата с прах от стогодишни бои които трябваше да влязат в картината за автентичност. Стараех се да изглеждам високомерен и артистичен по всякакъв глупашки начин но пред тях минаваше. Беше много важно да не разбират че съм само посредник. Картините всъщност ги рисуваше един приятел, бушмен. Твърдеше че духовете на художниците се навъртат не само при оригиналите на картините им, а около всяко тяхно копие. Аз твърдях че е откачил но все пак има невероятно лека ръка. После един следобед му занесох разпечатки на Дали и останах да погледам. Той поседя около 5 минути вторачен в снимките а после каза нещо на някакъв език който приличаше на испански но не беше. Хвана четките все едно бяха лъжици, и започна да движи ръце толкова бързо че на мен ми призля. Картината беше готова след 6 минути и 19 секунди. Самият Дали не би повярвал че не е излязла изпод ръката му. Повърнах.
Разбрах се с бръснатите да минат в четвъртък и хлопнах вратата.
+
„Това ти е играта, Норвежец, кой те би по главата да се занимаваш с библиотечния плъх?“ мислех си докато заспивах.
От умрял – писмо
В Ботсвана се родих, образно казано.
Липсата на пулс у човек пробуждаше в местните цялото уважение и гостоприемство на което са способни. Все пак се натъкнах на един изключително досаден проблем който дойде да затвърди правилото. Как по дяволите да стигна от хотела до къщата на Целителя? Как?! Пробвах четири пет пъти с такси докато установя че няма да стане.(никога не съм блестял с ум) Шофьорите упорито се правеха че не разбират официалния език на страната си и вместо в гетото неминуемо се оказвах пред едни и същи градски забележителности или красиви паркове. Предполагам че си имаха своите причини, може би в оня квартал им крадяха джантите по светофарите, не знам. Изгубих цял ден. На следващия спах до късно, купих си едни зелени джапанки от фоайето на хотела и тръгнах пеша, шляпайки смело през най-голямата жега на деня. На късмета ми му писна да се крие и си показа очите на един пазар, където успях да гепя някаква малка крадла точно след като беше дръпнала портмонето от една заблеяна в плетени кошници лелка. След като я успокоих че не съм нито полис нито смятам да и дърпам ушите тя успя да се фокусира върху листчето с адреса на Целителя. Като че ли чак тогава подуши гнилоча под кожата ми и забеляза че се поклащам като кекава марионетка. Зад устните й блеснаха къдрави бисери, изплъзна се ловко от ръката ми и каза че ще ме заведе.
Малката Мпо беше решила да става амфибия. Било и дошло до гуша от тая земя която й разкъсва коленете щом падне, от високи огради за прескачане, от забравени ключове, велосипеди които се чупят, миризмата на варени картофи, улици, магазини, приятелки, големи кучета, и заблеяни в плетени кошници лелки. Познаваше Целителя и беше успяла да го изтормози да и обясни всичко за амфибиите и възможностите да стане такава. Трябваше да минат още само няколко години и щеше да замине да плува с морските костенурки, да се бори с опасни акули (Гледай, ей така се хваща и се обръща по корем) да живее в коралов риф и да се храни с рапани. Океана беше виждала само на картинки но явно са били наистина добри. Езика ме сърбеше да й разкажа за гъбичките които правеха черен живота на амфибиите и за щипалките които си правеха колонии в косите им. За това колко е трудно да се почешеш енергично под вода, за кошмарните сонари, за русалките-мутреси които нападаха момичетата амфибии и ги пребиваха с опашки от завист но си затраях. Няма по-голяма гад от тоя който разбива нечия детска мечта.
Къщата на Целителя. Върху челото ми като малка роза пламна целувка. Ех, момиче Мпо!
До Цодило щях да пътувам с малък едномоторен самолет който Целителя уреди. Скромната машина беше толкова тъпкана с дългоцевни бойни оръжия тип АК че докато не излетя все си мислех че се движи по земя, а крилете са добавени за да не я спират катаджии за проверка. Пилота също вече беше умирал, вместо език в устата му се мъдреше голяма черна дупка. Целителя ни представи набързо и веднага си тръгна правейки неуспешни опити да скрие някакъв черен кикот с ръце.
Жалко че нямаше как да наместя трийсет килограмовият сандък с патрони в скута си без да изважда поне две кости от ставите им, но след като седях на неговото място не можех да се оплаквам. Много скоро ми светна защо беше това злорадство у Целителя – Мосеги може и да нямаше език но беше усвоил езика на жестовете до съвършенство от което липсваше всякакъв морал. Глаголи, прилагателни, подлози, нищо не можеше да му се опре, нищо! И мелеше, мелеше, мелеше. Ето защо беше влязла дупката в устата му, на някой толкова му е писнало да го слуша че за да го накара да млъкне беше прибягнал до употребата на грозни и необратими похвати. Целия труд на човека беше отишъл на вятъра. Мосеги можеше да преразкаже Тримата Мускетари само с въртене на очи ако трябва, и ако го беше чел. Второто „Ако“ беше особено голямо. Първото – не толкова.
Когато навлязохме над Калахари по дъното на душата ми плъзна такъв сладък поток че се осмелих да провеся глава през прозореца с риск да се откачи от вятъра. Никога не се бях чувствал толкова обсебен от място. Оглеждах се като обезумял, все едно имаше някаква конкретна точка откъдето извираше всичко. Оказа се че наистина има – отвсякъде. Пустинята плавно се надигаше и спускаше под нас, красива, ленива, като стара змия облякла най-хубавата си рокля за празника на горещниците. Също така беше неуловима, толкова неуловима от седалката в самолета. Наругах се дълго и цветно заради това че предпочетох да летя вместо да тръгна пеш като човек. В пустинята трябва да се влачиш, да ти изгорят петите, да откриеш оазис. Трябва да и дадеш време да те изпие до край и после да те изпълни с нейната превърната топла вода. Чак тогава можеш да кажеш че си бил в Калахари, преминаването през нея със самолет или джип е безсъдържателно, забавление, кино. В устата ми се събираше прах който преглъщах с лакомия и съжаление. Вместо за две седмици стигнах за 7 часа. При кацането за малко да се разбием понеже Мосеги точно тогава се сети да ми разкаже легендата за кокошката която надвила лъва с безкрайно кудкудякане. Обещах си преди да отпътувам за България да мина през мазето на Целителя и да му изпочупя компотите, ще види той, кой се киска последен.
Възкресителя се оказа шестнайсетгодишен келеш с проядена от мухите кожа и жълто около устата. В ръката си държеше полуизядена царевица. Това е положението, бил съм нещо като класна работа по приложни науки, задачка, дадена му от истинския шаман за да го изпита. Не, не бях разочарован. По времето по което пияните ми приятели са се надпреварвали да правят изкуствено дишане върху потрошените ми от скалите гърди, момчето беше предприело крути мерки. Беше подхванало душата ми от звездната магистрала и беше изпълнило всички необходими ритуали за да я върне в тялото. Благодаря! Разведе ме из малкото село и с гордост ме показа на всички, както у нас развеждаме мечки по улиците. Навсякъде изтъкваше факта че в България имам много голям бар, правеше жестове все едно отпива от шише и после пиянски се блъскаше и събаряше и трошеше посудата на горките хора. Цирка преливаше от смях в шепите на момичетата(цел на занятието), блестеше завистливо в очите на момчетата и се почесваше сдържано от лицата на възрастните мъже. Визитите ни завършиха по един и същ безвкусен начин във всяка къща – дървени бухалки по гърба на Възкресителя, високи като върлини стопанки на прага, заглъхващи в мрака клетви и банални обещания относно следващияпъткатотевидя. Да, Възкресителя беше абсолютен пубер. Вложих всичко от себе си за да бъда неговата мечка през тази прекрасна, изпълнена с огньове и красиви хора вечер. Дължах му поне това, след като ме беше върнал чак от Котешко Око.
Благодаря, ван Хендрикс
– Не може!
– Моля те!
– Не!
– Ама защо?
– Защото не ща!
Знаех си че рано или късно ще се стигне до това. Духът на Гоген оглеждаше кисело стаята. Явно не видя нищо интересно защото насочи вниманието си към тавана. Погледа му се спря върху плаката от филма „Бразилия“ който бях залепил така че да си го гледам като се събудя.
– Ебаси грозната картина!
– Виж, Гого, много ти се моля. – реших да опитам още веднъж с добро.
– Н.Е.М.О.Ж.Е.
– Добре де, не се ли изкушаваш от възможността да хванеш отново четките, да имаш отново ръце дори да са моите…
– Какъв е тоя акцент, селянче? Пруски? Гасконски?
Хубав въпрос, и съвсем на място. Какъв смисъл да му обяснявам че изобщо не говоря френски. Все пак явно има някаква невидима сила която се грижи ако се стигне до контакт между тоя и оня свят хората да не остават неразбрани. Може би ТЯ беше селянка.
Селянка ли ме нарече?!
– Какво каза? – обърна се Гоген и ме изгледа.
– Аз ли? Не!! Нищо.. – е, хубаво се омотах.
– Все едно, тая няма да я бъде. – каза художника след което се врътна на пети и изчезна. Цветовете на репродукциите се втвърдиха и отново станаха двуизмерни.
Чудесно. Набрах номера на норвежеца
– Бушмен. Готов ли си вече, евалата!
– Норвежец, имаш проблем… – реших да го давам по-полека.
– Какъв проблем? – весело попита той. Сигурно си мислеше че ще го багеросам да ми пазарува от Кауфланд. Адски мразя супермаркети ама понякога ми се яде.
– Амии.. Ще трябва да звъниш на Рака брато… – забих малко по-навътре острието, оставаше само и да го завъртя и щях да си спечеля титлата „гадо гаден“.
– Е, няма зор, аз за четвъртък съм се разбрал.
– И ще трябва да му кажеш че няма да получи „Таитянки“, нито която и да било картина от Гоген.
Мълчание. Докато чаках се примъкнах към мокрото помещение и си отворих един буркан пияни краставички. Наздраве на мен.
– Бъзикаш се, нали? – завърна се най-накрая гласът в слушалката
– Не.. съжалявам.
– Бушмен, знаеш ли тоя какво ще ме направи ако не си получи картината?
– Да.
– Е, аз обаче не знам. И не искам да разбирам! – усетих нещо истерично в тона му но нищо не можех да направя.
– Какво да ти кажа, ще трябва да мислим алтернативен вариант. Може би да гепиш оригинала?
– Да-да!
– Защо бе, аз ще ти помогна, Мъреца също няма да ти откаже една ръка.. или крак.
– Егати алтернативния вариант.. Само да ти кажа че Мъро е в Калахари пич. Не е лошо да започнеш да излизаш, отвреме навреме
– Ааа. Какво прави там?
– Търси някакъв си Възкресителя, велик шаман.
– Охо..
– Идвам! А ти не се наливай ако обичаш – каза норвежеца, явно дочул хрупането.
– Айде.
Метнах телефона на кревата и бръкнах отново в буркана. Грешно се изрази Норвежец, съжалявам.
:::
Когато прилепа почука по стъклото вече бях на черешата. Отворих прозореца и го пуснах да влезе, заедно с виелицата която отвътре изглеждаше много яко. Беше зла обаче, така и предполагах.
– Много се забави бе човек. – укорих го гузно, доколкото могат да се изпитват подобни чувства на черешата.
Норвежеца не каза нищо. Изтръска снега от крилете си в лицето ми и ги посгъна.
– Мерси. – казах аз – Много освежащо от твоя страна.
Норвежеца се отказа да ми прави мълчаливи атаки и отиде пред статива където виновно го очакваше празното платно. Така както стоеше не се разбираше кой от двамата е по-бял.
– Ех, така се надявах че се ебаваш. – каза. – Какво стана?
– Имаме проблем с автора.
– Как така проблем с автора, ти да не би да ги питаш дали може?!
– Не само че ги питам ами трябва и да направят няколко движения с ръката ми докато хвана ритъм, в някои случаи даже си рисуват всичко.
– Ужас! И какво? Не ще тоя?
– Абсолютно не ще.
– Ще проще! Измислих алтернативния вариант.
Знаех си. Цялото това мое спокойствие се крепеше най-вече на факта че човека наистина умееше да ги измисля.
– Супер! да го викам ли – казах аз и се подготвих да бръкна пак под цветовете.
– Не! Стой мирен и не яж повече краставички – охлади ентусиазма ми норвежеца след което разкара репродукцията на Таитянки от стойката до статива и извади от джоба си малко тлъсто листче. Оказа се формат А2, брадясах докато го разгъне. Отидох да погледна.
– Мъртвешка глава?! Пич, нещо си се объркал, тая картина не е на Гоген.
– Знам
– Мислиш ли че мутрите ще се навият на Мъртвешка глава вместо Таитянки? Ако да няма проблеми. Винсънт е пич, ей са ще я напраскаме
– Няма да рисуваш Мъртвешка Глава. – е, нищо не разбирах
– Защо си ми я донесъл тогава?
– Искам да говориш с него, нали са приятели с Гоген, може да го убеди.
Доверието ми в алтернативния метод на норвежеца рухна.
– Ама Норт, не става така
– Що? – раздразнението преливаше от гласа му но го оставих да си тече.
– Ами защото. – той наистина не разбираше. – Ти какво си мислиш, че долу е като тук? че седят и си поркат абсент с Гоген всяка вечер и подсвиркват на готвачките?
– Откъде да знам как е долу, Бушмен? Просто го извикай и пробвай, става ли?
Беше наистина отчаян, бедното копеле. И имаше защо, библиотечния плъх вече го дебнеше по тихите улички. Ако го подгонеха и мутрите нямаше да може да стъпва по шумните. А ако тръгне да хвърчи през деня ще го свали някое лапе с въздушна пушка и край.
– Виж какво, ще говоря с него но нищо не обещавам…
– Друго нещо искам да ми обещаеш
– Какво?
– Ако въпреки всичко работата не стане да го помолиш той да нарисува Таитянки
Добре дошло, безмълвие и у мен.
– Ти сериозно ли? -попитах все пак, дано нещо не съм разбрал
– Сериозно
– Норвежец, няма да стане така.
– Защо, нали каза че ти трябват само няколко жеста колкото да влезеш в ритъм??
– Не е това проблема, как да ти обясня.. представи си.. какво да си представиш… Джими Хендрикс! Точно така, Джимарата.
– Е.. ?
– Представи си значи че имаш контакт с Джими Хендрикс. И за какво го използваш тоя безценен контакт, молиш го да ти изсвири нещо на Клептън. – на това място норвежеца се оригна и аз ускорих темпото преди да ми е одрайфал всичко. Човека имаше пряка връзка между стомаха и мозъка, доста неприятно. – Клептън разбира се е много готин пич! -побързах да кажа -Нали? Всички го харесваме! Обаче да помолиш Джими да ти изсвири „Сълзи в Рая“.. и на всичко отгоре да го изпее… – последната реплика не трябваше да я казвам, много съм тъп. Норвежеца беше вечерял пица на парче и айран, виждаше се като на длан. За жалост тая длан сега се беше пльоснала върху мокета и бързо го разяждаше. И въобще не беше първата, имаше десетки посестрими из цялата къща.
– Яасмп.. Ясно! разбрах ти мисълта. – Норвежеца май се оглеждаше за салфетка, посочих му една тениска която и без това беше за пране.
– А така. Той ще се навие, примерно, но представяш ли си какво ще излезе
– И въпреки това, Бушмен, по-добре таитянки на Ван Гог отколкото празно платно на Гоген. С малко повече късмет даже няма да разберат, кой знае на коя тъпа крава ще го препродадат.
– Ехх. Добре! Ще се пробвам. А ти почисти!
:::
Много интересно, откъде беше докопал Норвежеца репродукция точно на Мъртвешка глава, картината въобще не е от най-известните на Винсънт. Колкото повече я гледах толкова по-близка я усещах. Когато цветовете започнаха да шават пред очите ми се пресегнах но не с ръка и бръкнах под тях.
– Ей, бушменче. – каза гласът на Ван Гог а след секунда и астралното му тяло придоби очертания.
– Винс! Гаден гений такъв!
– Оооо, тая пеперуда даже бях забравил че съм я рисувал.
– Хехе.. Слушай Винс, имаме пролем с Пол Гоген..
– А?
Разказах му всичко, като особено наблегнах на въображението на Рака. Норвежеца седеше на леглото и се опитваше да диша. Винсънт го виждаше но Норвежеца него не. Очаквах да остане малко огорчен че го привиквам заради Гоген но не бях познал.
– Няма да мога да помогна на приятеля ти, съжалявам.- потвърди опасенията ми холандеца когато приключих. – Просто долу няма никаква организация, никой нищо не знае, никой нищо не ти казва. Виждал съм Пол само веднъж, в тълпата и в гръб. Добре че беше шапката да го позная. Но не можах да го настигна.
– Можеш ли ти да ми помогнеш да я нарисувам. – казах и моментално се изчервих от срам.
– Таитянки?! – Винсънт ме погледна сякаш бях тотално изперкал.
– Да. Каквото стане такова, в крайна сметка.
– Ами то нищо няма да стане. – каза Винс и погледна Норвежеца. – Негова е тая идея, нали?
– Да. Пича е абсолютно отчаян.
– Добре, ама после да почерпи, ако оживее.. Дай сега да ги видим тея момичета.
Таитянките бяха паднали по лице на земята. Вдигнах ги и ги сложих на мястото на мъртвешка глава.
– Ба, лесна работа – каза мастера когато и се нагледа – Готов ли си?
Нагласих палитрата пред мен и хванах тънката и дебелата четки.
– Удри Зевсе! – казах и изтръпнах докато ми влизаше под кожата. Цветовете болезнено се взривиха в очите ми и отнесоха целия свят…
:::
Когато дойдох на себе си ухото ми пак си беше на мястото(проверих) а работата свършена. Норвежеца се беше подпрял на стената и гледаше платното като гръмнат. От Ван Гог нямаше и следа. Нимфите на Гоген грееха от статива, топли топли. Само дето вместо да си седят мирно и портретно както на оригинала тези двете сякаш горяха, пулсираха, разкъсваха пространството около себе си. На платното май му беше доста трудно да ги удържи да не изскочат но засега се справяше. Жалко! Исках ги в стаята си, исках ги на леглото, исках ги в ръцете си!
– Ама дали не е Ван Хендрикс! – само дето не се разкуфях аз.
– Майката си трака. –съгласи се Норвежеца, косата му стърчеше разрошена а кожата му беше настръхнала като че ли умира от студ.
– Мислиш ли че Рака ще остане доволен? – това май беше ключовия въпрос.
– Изобщо не ми пука… За нищо на света не бих му я дал.
– Добре ли си Норт? Виждаш ми се нещо замъглен?
– Екстра съм.. Бушмен, това е най-красивото нещо което съм виждал.
– Искаш ли пияна краставичка?
– Искам.
Пълнолудие
(1)
Александър е бивш анархист-вегетарианец и има телосложение на мечка. Имаше, докато след някаква забивка с погрешната жена луната не вкара ред в режима му и не започна да му нарежда да се храни с месо. Отогава заслабна.
Летим с брат ми като гламави няколко нощи из бяло море да го търсим по островите. Накрая го надушваме и го измъкваме от импровизираното му скривалище между две рохкави скали. Не ще да се прибира вкъщи и трябва да потретваме всичко отначало. Уж толкова обича природата пък сега когато го е обладала до върха на ноктите не го оценява. Брат ми го кара да плува с него в цъфтящия планктон и това като че ли го връща в действителноста. Ето го нашият приятел. Същински кит. Казва че преди две седмици идвали в университета с медни нагръдници да го търсят. Гонили го с мрежи по улиците на Атина като куче, като бясно куче казва. Взимаме те с нас в България, успокоява го брат ми но знам че има предвид АЗ да го взема. Когато кавазакито ми вижда върколака започва да се дърпа и да реве като магаре но накрая пали и оттам нататък е добре. Летим по разделителната линия на магистралата и лапаме мухи. Брат ми прави някакви номерца с мотора и трансформацията когато наоколо няма коли и сериозно ме дразни. В София водим Александър на Норвежеца и той не се радва. Абсолютно никога, казва, не пропускате да ми прехвърлите проблемите си. С брат ми се плесваме по челата като синхронни плувкини и се сещаме че така и не успяхме да му обясним какво да прави с кондуктора. Норвежеца казва, жалко че сме скапани братовчеди. Престава да смърди чак като му разправяме за дядото на върколака който е бил личен бръснар на самия Бела Лугоси. Когато се стъмня достатъчно занасяме по въздух Александър в кръчмата на Мъро който се е върнал от Африка и разлива някаква местна напитка от буркани за компоти. Пълно е, което значи че има около двайсет души и не само. Мъреца твърди че южноафриканските слонове изминават до трийсет километра само за да ядат изгнилите плодове на дуриан от които се прави мътилката в бурканите. Казва също че е Целителска. Не сме болни, но и слоновете не са когато бият толкова път. Скоро всички приличаме на маймуни с изключение на Елена която се е внедрила във форума на БГМАМА и се опитва да изкопчи някаква информация за следващите им расистки прояви срещу черната неделя. Александър не носи на пиене и още преди полунощ е толкова зле че всички хърби се редуват да го бият на канадска борба. Забавляват се на негов гръб докато не се оказва че поредния льоло който го е свалил не може да си извади ръката от лапата му. Тоя не го познавам но ми харесва как кръвта бяга като попарена от лицето му докато разни хора се опитват да разчекнат пръстите на върколака. Не става, Александър не отваря очи дори когато се чува хрущене на кости и льольото започва да пищи. Дотук с канадските борби и льольовците които се изнасят като насрани. Оказва се че никой не ги е канил и Мъро загрижено излиза да огледа черната трева. Нещо не плюе както трябва, казва той на вещицата по телефона, ела да я погледнеш. Брат ми пак започва да дудне за душевното ми равновесие и по конкретно фобията да използвам думи като „вчера“ и „утре“. Бушмена който преди няколко години патентова фобията от чадъри се намесва на моя страна, но брат ми е инат и не иска да се признае за крив. Аман. По някое време осъзнавам че ме свалят и съм обект на нечие внимание от женски род. Една елегантна черешова пейка покрита с шарени черги и възглавници упорито ми намига и помахва. Отивам да я видя какво иска но преди даже да е отворила уста да се представи я прегръщам силно, много, много силно.
Както и да е.
(2.)
Събужда ме освежаваща миризма, която за разлика от някои тъповати наркотици сама влиза в носа ти. Норвежеца е минал зад бара и прави турско кафе в голяма кафява тенджура. С едно око гледа да не изкипи, а с другото претърча по вехтите страници на опърпана малка книжка. Нинджа е, признавам. Или доктор Вагнер, в зависимост от географската ширина. При всички случаи обаче играл е ножа – изтърбушената раница на Александър го гледа с укор и широко отворена уста но не е в състояние да каже каквото и да било. Оглеждам се за брат ми и го намирам да спи на същата пейка върху която снощи така еротично припадна.
– Мамка му, Малък! Знаеш ли какво е това? -пита ме Норвежеца докато се опитвам да се добера до бара през гората от гротескно стърчащи в най различни посоки крайници. Някои дори нямат приличието да стоят закачени за останалите части на собствениците си.
– Дауе Егбертс! – стрелям напосоки без да се притеснявам че ще нараня някой приятел. Сутрешния пейзаж в бара на Мъро категорично доказва твърденията че на война победители няма. Прилепът зад бара прави изключение само за да затвърди правилото.
– Това пич, е личният дневник на Бела ти Логуси! – пени се Норвегията – Писал е в него до последните си дни!
Е, това обяснява преследването из центъра на Атина. Дали искам да знам повече или не няма значение, алтернативата да пия еспресо от утайка пред ректората е повече от блудкава. Минавам зад бара и си преплаквам мълчаливо някаква чаша на мивката с надеждата че ако не изказвам мнение разговора ще смени посока. Напразно.
– Заради него са го гонели онея с нагръдниците – подчертава очевидното Норвежеца и се разпалва още повече. Ако не го познаваш ще решиш че е открил самия Граал но това всъщност си му е нормалното състояние.
– Добре де, какво чак толкова пише- опитвам се да поохладя малко ентусиазма му като задам скромен и практичен въпрос.
– „Как да говорим с черни котки“ – казва той и ми навира отворената книга пред лицето.
– От това ли ги е страх медните нагръдници – колебая се докато улавям с ноздри аромата на живителната течност в чашата – Да не започне куцо и сакато да плямпа с Баст, много важно.
– Не, нагръдниците го търсят за друго. Има няколко първокласни готварски рецепти с бругманзия
-Ммм.. -изобщо не ми пука за позабравените свойства на ангелските тромпети, горещото кафе се спуска в гърлото ми като черна светкавица и разпръсква мъглата в която се бях давил неосъзнато.
– Ама и Александър не е в ред, трябвало е просто да скъса въпросните страници и да им ги изпрати по пощата за да го оставят на мира, и да запази наистина важните глави.
– Как да говориш с котки? – съмнявам се аз не за друго а защото махмурлука ме прави изключително песимистичен.
– Къде се намира „Последата отворена врата към външния кръг на пражките катакомби”
Изследователската треска която се канеше да ме обземе е разбита на парчета в зародиш от външната врата която се отваря с трясък. Сутрешния светлик хвърля един бегъл поглед на вътрешноста а после уплашено прави място на дългата и стройна сянка на баба яга. Ясно се вижда че зимните дрехи изпитват истинско неудобство и срам да седят върху това прекрасно тяло но никой не ги е питал. Все пак, дори те не са в състояние да прикрият факта че под козята вълна се надигат и се спускат двете най-топли мечти на всеки тинейджър. Доста от въпросните са свършили не където очакват но това е друга история.
Мозъка ми забавя крачка и гледам на забавен каданс как отваря уста, прекрасна, сочна уста, която поглъща на един дъх целия въздух в помещението и миг преди да го изстреля обратно за да го взриви, го вакуумира.
– КОЙ ОТ ВАС, НЕДОНОСЕНИ ПЪНКАРИ ТАКИВА Е БАРАЛ НАСТРОЙКИТЕ НА ТРЕВАТА!
Заразно зло
Гледам го тоя Нoрвежец и просто отвътре ми иде да му млатна един.
Нещо ме спира обаче, сякаш някаква неопределена сила се разлива вътре в мен и ме успокоява. Слушам му мотлявенето с половин ухо а с другите едно и половина слушам в себе си.
Сега като се замисля добре се завъртяха нещата. Всичко започна с няколко леки сбивания след дългия ден в офиса колкото да разпусна. В началото дори не налитах на мъже, биех се само с отворени тийнейджърки и агресивни алкохолички. Оказа се че ме бива. Подценявам се, оказа се че съм шибан талант! Когато правиш нещо толкова добре средно положение няма. Или го ненавиждаш в червата, или ти става страст и те изгаря отвътре. При мен някак естествено се получи второто. Важно е да имаш очите да познаеш една мечта когато се е сбъднала, дори да е с крещящи от болка бъбреци и разклатени предни зъби. Станах един вид градска забележителност. Още с влизането ми в някоя кръчма размити и нетърпеливи физиономии започваха да изскачат като мръсни пуканки през вратата и чакаха настървено някой да дойде да ме попита колко е часа. Или не дай си боже, да ми предложи питие. Мисля че веднъж дори теглиха чоп помежду си за тая роля. Както и да е, хората които трябваше ме забелязаха и ми предложиха да правя същото каквото правех всяка вечер, но срещу страшно много пари. Естествено че се съгласих.
Момчето наистина го бива да те разсейва, Рака ме предупреди но аз съм тъпа че се мислех за имунизирана срещу такива мушмороци. Пия вече трети или четвърти смрадлив коктейл в някаква дупка където ме заведе и ми е пределно ясно че картина няма. Чувствам се уязвима, бесовете са отдавна готови и вият но вместо да опищяват цялата къщичка затворена в главата ми както обикновенно, сега звучат глухо, като че ли са затворени в някаква далечна стая. Реших че ако искам да свърша работата трябва да го почвам веднага, без дори да губя време да го изкарвам навън. Твърде късно. Ръката ми се засилва от рамото, стрелва се към лицето му и се сблъсква с непреодолима преграда. Преградата е възможно най-идиотската, непорочна и искренна усмивка която изпълзява в миг и залепва върху мутрата му като щит. Усмивка, която не търси. Която не пита и която не изисква. Усмивка ела-ме-ритни, ако мога така да го обърна, покана която иначе не бих отказала. Нещо ми подсказва че тоя път само ще си счупя крака. Една част от мен крещи разярена и иска да го убие на място, а другата иска да го хване за яката и да го заведе на бира в Борисовата градина.
Точно тогава, сякаш за да се подиграе на слабоста ми изтърсва тая работа че картина всъщност има. Просто мутресата която я е поръчала няма да я види никога, казва. На думата никога, очите му стават стоманено сиви и щита на лицето му се пропуква. Добре че съм си бързак, улових момента като прегладняло змийче и нападнах. Той се превърна в прилеп и излетя нагоре. Седнах. Огледах лицата на останалите посетители но по тях не прочетох нищо. Прилепът кацна на стола си и се трансформира в Норвежец. Щита отново беше непокътнат и цял. После започна пак да говори. Да ме убиеш не мога да си спомня и дума от това което каза. Проклета гад…
Върнах се още по-назад в себе си, сетих се за оная колежка от офиса която ненавиждах по цели нощи вместо да спя. Слаба, страхлива и злобна беше, но показваше само последното. С повечето страхливци е така. Със сигурност изигра важна роля за моята собствена трансформация. Правеше живота ми черен заради всяка пропусната запетая в докладите, за всяка минута закъснение ме караше да отработвам по двайсет. Един ден се самоуби. Внезапно и тихо, вместо да заключи офиса и да се прибере у дома, тя се покачила на един стол, отвъртяла неоновата лампа, счупила я в бюрото и забила острия край в гърлото си. Стана ми някак близка тогава, прииска ми се да бяхме поговорили поне веднъж за нещо странично, за нещо истинско, да видя жената под тая маска на цербер. Същата сутрин която я намерихме, разбрах че противно на твърдението на Джагър, времето не е на наша страна. Времето е една дърта и хлъзгава кучка, чиято единствена цел е да ти затвори очите. Божичко, дали не се разгневих тогава.
На нашата маса вече са седнали много други хора и не само. Всички са предвидливо снабдени със същите норвежки щитове. Не без горчивина го питам дали ги е патентовал но той явно не разбира какво имам предвид. Пияна съм. Не свърших никаква работа и със сигурност ще си имам проблеми. Отвътре обаче ми е леко, бесовете сякаш са се свили на кълбо и спят. За първи път от месеци насам не изпитвам желание да пребия някой. Пускам водата в тоалетната и отивам да си измия ръцете. Когато приключвам погледа ми случайно попада върху огледалото и ченето ми увисва. Господи, това не е щит, това е скапана заразна болест!
Записки на Норвежеца
+++
Наложи се да вадя от триста кладенеца вода но в крайна сметка братята се съгласяват да зарежат моторите в София и да хванем по въздух до Чехия. За прилепи демонстрират завиден непукизъм към рева на двигателите. Александър го поверяваме на грижите на Мъреца с надеждата да пречупи цялата тая добродушност която опетнява върколашката му същност. Освен това триглавия не обича върколаци а аз силно се надявам да го привлека в това начинание на черната неделя. Най-малкото таласъма живее в района от някоко години и се познава на някакво ниво с местните изчадия. Триглавия е един вид модерен таласъм. Бил е зазидан едва преди няколко десетилетия в къща в балкана от шайка разглезени синчета на видни комунисти. Понастоящем всички те живеят като клошари по градинките понеже това е единственото сравнително безопасно място където Младен не може да ги докопа. С братята имаме навик да наминаваме отвреме навреме да ги потупваме по рамото така че не може да се каже че са забравили.
+++
Точно преди Бърно ни хващат шайка гръмотевици и докато намерим квартирата на таласъма ни съсипват от бой. Намираме го да трака по някаква черна клавиатура и да пуска хлъзгавите си пипала в мрежите на една от най големите ИТ корпорации. Екран няма, но и не му трябва. Със шест очи можеш и това да си позволиш. Когато вижда мокрите ни миши муцуни на прозореца, и кълбовидната мълния която точно се образува зад гърбовете ни скача да отваря вратата притеснен. С братята се блъскаме кой да влезе пръв и се смеем истерично докато най-накрая не се набутваме всички на безопасно и затръшваме вратата на косъм. За наша радост изчадието което всъщност само си играе не се взривява в прозорците а само ни гледа няколко секунди след което се отдалечава въртейки се към езерото. Едва тогава си поемаме дълбоко въздух и се оглеждаме за да открием една типична таласъмска бърлога, маниакално подредена и блестяща от чистота. По земята свети черно дърво, стените са изрисувани с мандали образуващи дълги виещи се песни. Таласъмите са големи къщовници. Триглавия нещо говори и сочи ушите си с крива усмивка. Надпреварваме се да му крещим в лицето какво е станало, щастливи като че ли ние сме избомбили бурята, а не тя нас. От адреналина е. Когато се посъвземаме и си възвръщаме слуха, изтръскваме учтиво криле в хола а триглавия вади запотени бирички и всички се нареждаме край масата с цвят на прясно изцедена кръв. Както сме си обещали преди много години, не отваряме приказка на сериозни теми преди да сме направили главите. Едва тогава вадя бележника на великия Бела Логуси и разпалено му разправям за вампирския завет под окупираните от туристи улици на Прага. Както съм очаквал триглавия не проявява почти никакъв интерес. Не знам дали е заради начина по който е станал таласъм или заради нещо друго, но е болен на тема мръсни копелета и е загубил всякакво усещане за идентичност с трансцеденталното. Цялото си време прекарва над това да си блъска главата как да прекара хората на деня и как да върне тоя побъркан човешки свят в релси. Фактът че и хората на ноща са почти толкова сбъркани като че ли не успява да му проникне в дебелата тиква. Не настоявам много много, но малко по-късно подхвърлям на масата няколко забележки за връзките на медните нагръдници с всички тирани през годините, и за гнилата им природа на разрастваща се болест така типична и за човешките им последователи.
– Един вид, копелетата се държат заедно от както свят светува, лицемерничат, правят се на праведни за пред тълпите, а в същото време колят и бесят като за световна. Да си чул за някой причинил смъртта на милиони Сатанист? Разбира се че не си – всички масови убиици са добри, всички са пречистени и благословенни от личната охрана бръснати глави на Бог! Тея скапани на-Дръвници!“ – не е честно от моя страна но триглавия ни трябва с целия си неизчерпаем гняв. Разбирам че съм го ударил по слабото място когато покойните ми тъпанчета писват отново, а няколко празни бутилки се пръсват една след друга в стената. Налага се дълго да го успокояваме защото е бесен по три все пак. Мразя се но и това не е фатално.
– Сега е различно, казва ми той по-късно, когато нещата са утихнали и сме потушили временно пожара с няколко бири. – Сега хората се будят един след друг и накрая ще обърнат нещата. А те обърнат ли ги, и при нас ще се наредят..
– Долу Бог!!! – крещи от балкона по-малкия брат който е върл фен на Гео Милев и освен това е жестоко пиян. Добре че сме си направо в гората. Смеем се. Пушим. Разправям на триглавия за краткия ни престой в Будапеща. Егати нощния живот, Улиците гъмжат от свежи будни хора и неживи, а всички тъпаци чезнат по някакви загубени дискотеки и не ти се пречкат в краката да си го просят. Всичко изглежда огромно, тържествено, без да е полирано. Най жестоката градска енергия която можеш да си представиш. Напихме се до ушите и започнахме да хвърчим, пияни прилепи по улиците а хората се смееха и ни подаваха ръка когато се разбивахме в някой непоколебимо засукан стълб. „-Егешегедре” -подаваха ни ръка!
Знам че съм го спечелил за една добра кауза. А той знае че е спечелил нас. Може да разчита че където каквито малки колелца въртим през човешкия си полуден сме готови да ги задвижим в правилната посока когато дойде часът. Не хората са част от системата, тя е част от тях! Малкия си избира един ъгъл и отива да говори както обикновенно на чергата която таласъма му постила, а брат му стрелка кръвнишки поглед по нощните пеперуди от дивана. Мързи го обаче, не е видял глад кучето. Слушаме дъжда.
+++
На другия ден Триглавия се обажда в работа и си взима една седмица отпуск.
– „После че ги чупим“ – шегува се докато затваря телефона, – кой ще ме носи?! Не се шашкайте, -ха-ха -смее се на сгърчените ни физиономии докато прави знаците -аз мога да ставам много, много малък.
Нямаше как да не се сетя за капитан Блъд.
Повече от Димитър К. Д. можете да прочетете от двата линка: hulite.net и buntarite.com
[sam_block id=“3″]
