Евелина Кованджийска е родена на 26.10.1976 г. в гр. Панагюрище. Основното си образование завършва в родния си град, а средното в Езиковата гимназия с изучаване на аглийски и немски, гр. Пловдив. Магистърски специалности по „Компютърни технологии“ и „Английска филология“ завършва в ПУ „Паисий Хилендарски“, Пловдив. Работи в областта на софтуера и преводите с немски и английски език. Нейна поезия е публикувана в сп. „Пламък“, в. „Пулс“, в. „Труд“, в.” Дума” в. „Уикенд“, в.„Пловдивски университет“, сп. “Везни”, сп. „Културна палитра”, сборниците „Седмостен“ 2007, 2008 г., „Антология на младите български автори“. Многократно е отличавана с награди за поезия: „Шумен 2008“, „Ерато 2008“, „Думи в цвят“, „Жени и вино, вино и жени 2009“, ”Пролет моя” 2013, „Ний всички сме деца на майката земя 2009, 2013“, конкурса на Пловдивския университет. През 2012 г. е лауреат на конкурса на в.”Ретро”и получава Голямата награда в конкурса „Жената – любима и майка” – гр. Свиленград. През 2012 год. е наградена в Националния конкурс “Дора Габе” със Специалната награда на Славянската академия. През 2010 г. печели стипендията за литература на издателство „Пигмалион“. През 2013 г. печели втора награда в Международния конкурс “Белоцветните вишни”. През 2014 – награди в конкурса “Пролет моя” – първа, “Белоцветните вишни” – специална, “Биньо Иванов” – трета, конкурса на в. „Пловдивски университет” – трета, “Слава 7” и “Северина 7” – първа.
Автор е на стихосбирките „Бели сънища“ – 2005 , „Боси очи“ – 2009, “Разказвам тишини” – 2011 г. и “Косач на звезди” – 2013. Втората ú книга е отличена с награда „Кураж“ 2010 на Съюза на инвалидите в България.
Член на Дружеството на Пловдивските писатели.
Стъпки
Ти си ехо от стъпки на вълци,
обосяли от тичане.
Лисича опашка-разсичаща вятъра
или просто едно недомислие.
И пропадам в дланта ти-
непрокопсала Палечка
и проклинам небето, земята
и онзи заглъхващ писък на кокичета,
който ражда последната
синя тишина на нощта,
в която залитайки
хвърлям ласото на косите си
към най-далечната звезда
и те залюлявам на него.
Спри да тичаш към мене.
Осиротя нощта ми от вричане.
Сега съм протяжен глас,
който търси изход.
Вълк
Той е вълк. Без ръце да прегръща.
Само устни от прииждащ вятър.
Стон върху стон. Грамада расте
във вълчата му душа обосяла.
Скита нощем във тишината ми
и гризе я-остарял от нямане.
То не беше обич, а нещо различно-
по-голямо от Пиза, по-малко от длан.
Да те имам е невъзможно,
да докосвам е просто съдба,
огън мой, ожаднял от тичане,
прекъсни сивотатата и стона.
То да нямаш крила е трагично,
но си песен, и вятър, и зов.
Сбогом, залези! Не съм романтична.
Искам вълча следа в моя дом.
Викове
Не чувам вика на глухарчета
в онзи свят, предразнял от чакане,
но само твой.
Тишината се отдръпна
след плесницата
на последната ти дума.
Срещнах рижа лисица.
С опашката си люлееше звезди.
Там, където ме няма.
Уморените вълци
захапват петата на нощта
и чакат знамение.
Вятърът оглуша.
Може би от несподеленост.
Сега е ням страж.
Рисувам зима без очи.
И ръце няма,
но заплита опашка в залеза.
Слушай плача на коминочистача.
Гладен е за слънце.
Но защо?
Сънувай дъжд,
който се качва по думите ти
и остава там.
Тази вечер няма да помня.
И другите ще забравят.
Само небето има спомени.
Залюлей се на косите ми.
После замълчи.
Там някъде съм аз.
Дяконе
Буренясалият залез топи светлината в очите ти, Дяконе,
а бесилото страшно протраква със кости от смърт.
Не обесвайте свободата ми,
на косите ú се поклаща последното отечество на света.
Ще стопя тишината, ще разрежа възела погром,
натежал като пареща длан над челото ти,
свободата ще плисне като вчерашен дъжд-
по- бяла и светла и от тебе.
Ще съборя иконите долу на черната пръст,
ще пустосвам и псувам отчаяно.
Левски тихо събужда денят,
в който зората носи името България.
Разпокъсал е мрака и тъмната глъч,
заревото огрява челото му-
две шепи живот, комат свобода
и отечество, което да храни със тях.
Плач на вълци
Люлее тишината сянката ми. Думите ми са протеза на чувствата,
а ти танцуваш бос по билото на спомена и нямаш сянка.
Удави се във залеза и полетя с дъжда над блесналите слънчогледи.
Вървиш като онзи герой от последния черно-бял филм,
който ме накара да плача и да сънувам плач на вълци.
Защо ли плачеха? Само ти можеш да отговориш.
Криеш ги под дрехата и понякога, когато вече не са ти нужни,
ги запокитваш към звездите. Понякога си мисля,
че ти разбираш плача им. Този плач на вълци,
от който настръхва кожата и капе самота от устните.
Настъпи тревогата по опашката ú. И тя е вълк,
който плаче в дъжда. Само да я намеря. Само да я докосна.
Или може би: Само да те намеря. Само да те докосна.
Лъжа
А Буратино скри лъжите си във куфара
и тръгна по света.
Небето е като скачаща във Искъра пъстърва –
гладко, остро, хлъзгаво,
разказваше той,
а птиците са братя на дъжда
и падат през ноември от небето.
Светът е пълна чаша самота,
а слънцето, удавено във него,
от днес ще спре да свети.
По професия баща ми е клоун –
рисува шарени приумици,
а мен ме е сковал от старото дърво,
ударено от гръм,
затова съм талантлив и умен,
на всичкото отгоре и богат,
мога със жълтиците във джоба си
да купя сладолед на всички дечурлиги във града.
А ти защо мълчиш, ме пита той.
Изглеждаш тъжна.
Не си скована от дърво,
но сякаш си изкуствена.
Сълзите ти са розов цвят на цъфнала череша,
смехът ти реже тишината като нож,
а от сърцето ти излитат гълъби.
Спри ударите на сърцето си,
измисли една лъжа
и вече ще си жива.
