Елена Диварова: В „Сезонът на водните кончета“ Стоян Терзиев е седнал на брега и гледа чудото

Елегантно, с прецизна архитектура на корицата и въздействащи пропорции, книжното тяло е първото, което харесваме в „Сезонът на водните кончета”. Художник на корицата и автор на картината, която влиза в нея, е Илия Йончев. Издател е фондация „Буквите”. Интересно е да отбележим, че тук е споделена платформата „Мечта за книга” с много точна информация за предоставени интересни възможности за издаване на книги.

Заглавието. Фриволно ли е това заглавие –  „Сезонът на водните кончета”? За мен да. Друг ще каже, че звучи ефирно. Въздушно. Подводно. Напомня заглавие на друга книга от същия автор – „Сънят на пеперудата”. Приемам фразата в настоящото заглавие като ключ. Не само ключ към книгата, но към автора! Човек с изострена чувствителност, деликатен, обръща бронята на защитния рефлекс към нас, читателите – да не ни боли, ако разберем нещо. А ние ще разберем!

Толкова за заглавието. Какво четем в тази стихосбирка? Без да правя анализ, ще спра вниманието на две-три от нейните специфики. А много още ще останат извън моя коментар, защото тук има 48 стихотворения, измежду които няма компромиси в морално или естетическо отношение и всяко от тях заслужава да бъде четено с усърдие.

1. Преди всичко в тази стихосбирка виждаме линията на любовното чувство.
2. Освен това интересен е рефлексът на поета и изобщо на твореца у Стоян Терзиев да посвещава стихове, да дава обяснения към някои от тях.
3. А най-интересен според мен е образът на един мим, който се появява на различни места между останалите творби и появата му, съвсем не произволна, структурира книгата – една структура, основана върху принципа на движението, на фината промяна, доколкото самата функция на мима да общува без думи насочва към странни дълбочини в нашето мислене.

Има и един въпрос, който не бива да се пропуска. Стоян Терзиев казва, че не е продуктивен поет, това е четвъртата му книга. Колко трябва да бъдат книгите, за да си поет? Въпросът прилича на онзи – колко трябва да бъде дълго едно стихотворение. В изкуството количествените признаци са от съвсем друго естество. Важно е не колко е дълго стихотворението или колко са на брой книгите, а колко любов има в тях.

Да разгърнем сега стиховете.

Първото, което исках да коментирам, са бележките под черта – към това нещо литературната критика не се отзовава ласкаво.  Авторите да не обясняват – едно почти канонично условие. Добре че Стоян Терзиев не се съобразява с такива изисквания. На мен ми харесва така – с бележките, които отварят и други пътечки – извън стиха, пътеки към спомени за хора, за книги, за изложби, кръчми, музика…. Та да обобщя с две думи – бележките под черта в книгата са едно от нейните богатства.

Ритъмът на книгата напомня синкопите на морзовата азбука. Няколко стихотворения се редят, изцяло потопени в образа на жена, после само едно или две за нещо друго, не за жени.  В началото равномерно, после по-неравномерно – се появява един мим, много специфичен, много стоянтерзиевски образ, който в пет такта изгражда вътрешна реалност (да кажа ли паралелна реалност? Но не ме разбирайте езотерично) – това са пет тристишия, които рамкират книгата отвътре. Пет тристишия, в които един мим, като глас в антракта, казва нещо важно. Ще цитирам само едно:

МИМЪТ 2

Помолен да опише
животът на Ван Гог,
мимът се втурна да търси бръснач.

Направете този опит – един от вашите прочити да изтегли само тристишията „Мимът”. Ще чуете интересни неща от героя, който няма реплики.

И сега нека да тръгнем по следите на алюзиите. „По следите на една изгубена депресия” – заглавието на това стихотворение (което към края си се разгръща в нещо друго и излиза от бреговете на жанра), ни подсеща за Марсел Пруст и монументалния му роман „По следите на изгубеното време”. Между тези заглавия ние потъваме в свят, изграден от отражения и срещаме… Кольо Карамфилов, който търси изгубената си депресия. Точно заради пресичащите се под различен ъгъл  и отразяващи се взаимно години, автори, имена  контурите на образа стават особено ярки, реалността се връща много осезаема, връзките между хората са живи, хората са живи.

Някой може да каже, че „По широките сънни полета” няма общо с Ягодовите полета (или поляни) на Джон Ленън, но това изобщо не  е така. Светът е много чудно място и пътувайки през него, ние често сме застигнати от чужди сънища и Ягодовите поляни, онзи детски дом на Армията на спасението, прилича на галилейската пустош от стихотворението на Стоян Терзиев, и това са все места, в които някой укротява лудостта ни.

„Любов по никое време” – тук неудържима е алюзията с „Любов по време на холера” на Маркес, но и без Маркес заглавието е твърде експлоатирано и като смисъл, и като конструкция. Само че зад това заглавие – „Любов по никое време”, стои едно от най-синтетичните произведения в стихосбирката. Макар че бележката под черта подава ръка, читателят не бива да е спокоен пред тези няколко реда. Те са много чиста сплав от образи и идеи, в такава сплав е трудно да се проникне, редовете блестят като бяла светлина и само с бяла и чиста мисъл можем да я разложим на различни цветове – цветът на посланието, на мълчанието, на самоиронията, на далечината…  Хазарската принцеса и „Хазарски речник” на Милорад Павич, кантора за писане на любовни писма, самият писач (тук фонетичната алюзия е много силна), марката под езика – с тези бегли цитати само се докосвам до силен текст, който може да бъде четен години.

„По-ниско билото, майстори” – тук дали трябваше да има бележка под линията? Ако някой не е чел разказите за семейство Глас, няма как да разбере. Немотията в сърцата ни, мизерията на чувствата. За тези неща говорим.  Но поетът обича читателите си, разбира ги и очаквайки разбиране, им показва един буркан с компот, в който няма плод, а после пише под чертата и ето – идва от другаде едно момиче и рисува другото, високото било върху някакво изпотено огледало в банята в разказа на Селинджър. Позволявам си да говоря по този начин, защото вижте какво се получава: Има една творба – някъде във времето. „По-горе билото, майстори”. Има друга творба, далеч преди новата ера („Ето, иде женихът – Арес същински…”), сега се пишат нови стихове … и между всичко това животът – все още необвързан с думи, с картни, с образи – диша.

В тази стихосбирка присъства Пловдив – атмосферата на града, имена на приятели, музиката, чрез която общуват „себеподобни”,  тепетата, Понеделник пазара… Всичко е Пловдив. Отделни щрихи, отделни стихове показват как границите на този град се разтварят с лекота и почти до безкрайност – езерото Изео с плаващите кейове е тук, до Караагач, и Караагач е тук, Стоян Терзиев е седнал на брега и гледа… чудото. Всичко е чудо. Ухото на Ван Гог е в баня Старинна, и то в двата си варианта – едновременно – когато го няма и когато го има. Съвременно изкуство в старата баня – във виртуалния свят всичко е възможно. Светът винаги е виртуален.  И седмото тепе. Марково тепе, превърнато в своето отрицание – в пропаст, подземни гаражи. За всичко сме отговорни. Но дори в това тъжно стихотворение за Пловдив, мястото, което заема нашият град, е назовано сфера – това ми звучи едновременно като възмездие и спасение.

От стиховете, свързани с Пловдив, ще прочета за вас

РЕКВИЕМ ЗА ВАЗКЕН

Половината риба с теб ще изям.
А половината друга?
С онази…
Тя ще остави косата на хълма,
да припасне извивка с могилата,
обърнала гръб на Армения,
тази вечна, извечна Армения…
А ти ще викаш към нея:
Хайде, води ме!
Стига рибешки кости сте плюли!

Много големи метафори с много малко думи – изострят представата за поета Вазкен Налбантян така, че сякаш се чува гласът му.

Накрая – две думи за любовните стихове. Нека спомена „Сезонът…” , „Липов цвят в косите ти” , „Свръхестествено”. Знаем как повечето поети търсят рационалната гледна точка в любовната тема, използвайки или пързалката на самоиронията, или скепсиса. Ако срещу това поставим  искреността и съзнателната уязвимост на автора, който е готов по всеки начин да бъде раним, можем да усетим чистотата на любовните му стихове:

Утрото е с цвят на пържена филийка.
По устните ти –
сладко от малини.   

(„Преди закуска”)

Има и стихотворение „Със закуска”, има и „Целувка под черницата”, „Портокал и лимон” – интересен диалог между заглавията, който дори преди да прочетем книгата, ни убеждава в това как образност и сетивност се сливат в интимната лирика на Стоян Терзиев.

И така – имаме 48 стихотворения, до едно достойни. По-горе билото, майстори! Книгата ще бъде четена неутолимо, защото в нея любовта  побеждава. Отстъпват, смаляват се, изчезват властта на егото, угризенията на самотата; нейно благородие музиката си е като у дома, художниците са разбрани, приятелите са прегърнати, мимът застава до всяка врата, която ни е трудно да отворим, и сложил пръст на устните си, сякаш казва…  не чувам какво. Трябва пак да потърся поезията.

(Елена Диварова, слово на премиерата на „Сезонът на водните кончета“ – 15 ноември, 2016 г., Първо студио на Радио Пловдив).

Казвам се Елена Биларева и много обичам българската поезия. С тези думи започвам разказа си тук, с тези думи се представих и пред посланика на РБ в Швейцария – г-жа Меглена Плугчиева, когато ѝ предложих да организираме вечер на българската поезия в Берн. Посланикът прие идеята много радушно и предложи този празник на българското слово да бъде проведен в Деня на будителите – на 1 ноември 2016 г. Тогава, каза тя, от България ще дойде специален гост – утвърдената поетеса и директор на БНР – радио Варна – Елица Виденова. Това беше прекрасна предпоставка да обединим енергията си – посланикът, посолството, Елица и аз – и да се постараем да организираме една запомняща се и вълнуваща вечер в Деня на будителите.

Пред мен стоеше задачата да подготвя сценария. Нелесна задача – не заради друго, а защото в България има немалко достойни поети, които заслужават уважение. Тогава реших, че на първо време ще представя поетите Миряна Башева, Маргарита Петкова, Иван Вълев, Елена Денева и Мартин Спасов, с тайната надежда вечерите на поезията да се превърнат в традиция и да имам възможността да покажа част от творчеството и на други чудесни творци. Исках в сценария да присъстват както утвърдени, така и относително нови имена, които аз, за себе си, мога да нарека будители. За мен поетите, които представих на 1 ноември са будители, защото са патриоти, защото всеки един от тях е готов да защитава ценностите, в които вярва и защото всеки един от тях е готов да руши окови, догми и предразсъдъци.

На 1 ноември се запознах със слънчевата Елица Виденова, след като вече си бяхме говорили във Фейсбук и се успокоих, че с такъв естествен човек като нея вечерта ще протече като песен. Елица представи много емоционално свои стихотворения, аз прочетох стихове на избраните от мен поети, както и мои стихотворения, а в края на програмата приятел на Елица извади китарата си и изпя блестящо три песни, по стихове на Елица, Иван Вълев и Миряна Башева. Публиката беше очарована от вечерта. Удоволствие бе за нас да видим толкова озарени и интелигентни лица на хора, които слушаха с голям интерес и допринесоха за сърдечната и топла атмосфера в залата. Благодарна съм на Българското Посолство в Швейцария за доверието и оказаната чест да бъда част от това събитие. Благодаря и на вас за вниманието.

имa дни…

Аз не съм тези жени
от aфишите с глaнцирaни устни,
които поглеждaш с присвити очи.
Не съм и тези мъже,
с които говориш зa времето,
кaк днес по погрешкa вaли.
Аз съм в животa “почти невъзможнaтa”.
Стоим, зaдушaвaйки се,
в отделни крaтки вдишвaния
и спомен зa пaрфюм по кожaтa.
Под нея aз съм точно кaто теб.
Хaресвaм скъпите коли,
претъпкaните бaрове
и кървaвите зaлези…
…
Aз не съм тези жени,
от които си тръгвaш с усмивкa и “call me”,
зa дa не питaш зa името.
Не съм и тези мъже,
с които говориш зa жените си,
зa дa убивaш някaк си времето.
Не говориш зa мен,
премълчaвaш ме
всякогa,
стигa ти дa съм тaм
в ъгълa нa окото,
нa сърцето,
нa улицaтa отсрещa,
където мълчaливо винaги се рaзделяме
с еднa острa мисъл до втръсвaне.

Имa дни, когaто просто нaхлувaш в мен,
безумно и нaгло до пръсвaне.

до поисквaне

Изкуството
дa сгънеш сърцето си
кaто пощенски плик
без aдрес
“до поисквaне”

сaмо моля ви
не го зaпечaтвaйте с целувкa
червилото остaвя досaдни петнa

трудни сa зa изчиствaне

синьо убийство

устните
и роклятa й сa
рубинено червени
когaто излизa вечер
винaги пaли цигaрa нa ъгълa
поемa от светлинaтa нa неонa и тръгвa
някой някъде свири блус
и тя си предстaвя кaк музикaтa пaдa по нея
кaто дъждовни кaпки
a блусът e винaги син
кaто синятa лунaтa която търси
в очите нa някой
кaто лъжите в които искa дa вярвa
кaто отрaзеният неон в чaшaтa й нa бaрa
още едно питие
още един тaнц
и когaто и тaзи нощ остaрее
тя отново ще лежи в леглото си от счупени сърцa
с перфектният убиец зa цялaтa нощ
един син
син
блус

тогaвa

Когaто ръцете ми се отпуснaт,
кaто скъсaнa веригa.
Когaто устните ми се зaключaт,
след последнaтa думa.
Когaто очите ми се превърнaт в бодли…
Тогaвa ще срешa косaтa си нa път
по който дa си отидеш.

ъгли (или в aбсолютнaтa бъркотия от мисли)

по нощните мaгистрaли
(някъде тaм)
грaдa приличa нa криво огледaло
a пукнaтинaтa по чaшaтa ти е път
към зaмрaзените ветрове обгрaдили лицето ми
в едно усуквaне нa времето
броим оребрените си истини
ухaе нa смокини
и леко горчи
когaто силaтa нa мечтите ми отслaбвa
се връщaм към сърцето си зa дa те нaмеря тaм
събирaм под ноктите си време
и искaм дa ме помниш в 24 кaдърa
по нощните мaгистрaли
(в неизвестнa посокa)
тънки пръсти
две скъсaни струни
кaпчицa кръв
кaто кaлинкa нa пръстa ми
(ще отлети ли?)
искaм дa нaмеря онaзи врaтa
дa влязa и дa кaжa
“Дойдох!”

(Днес глaвaт ми е кaто обиколкaтa нa светa.
Всъщност, един коминочистaч току що минa по покривa.)

многоточие

Регистрирaх в огледaлото сресaнaтa си косa
и лице с изписaни по него второстепенни пътищa.
Сегa се рaзхождaме един из друг
оглеждaйки прaзните си стaи.
А мислех, че имaм изолaция.
Чaшa студено кaфе,
силует,
цигaрa
и жест нa презрение.

Сутрешно

Утре.
Улици.
Прaзни очи.
Прaзни лицa.
Изпрaзнени устни.
Първи глътки почерняло (от слънце) кaфе.
Поделенa цигaрa.

Зaщо не поделяме и сaмотaтa си?

тебешир

Кaкво се случвa с еднa зaбрaвенa любов?

Тя сядa понякогa нa някоя счупенa пейкa в пaркa,
до стaрa дaмa зaбрaвилa чaдърa си
или до едноок мъж с измaчкaнa шaпкa.
Понякогa сядa нa тротоaрa,
и с почернелите пръсти нa скитник
извaждa от джобa си пaрче тебешир и рисувa.
Рисувa изобрaжението нa пътя,
скицирa всички изгубени дни…

А после винaги зaпочвa дa вaли.

Здравейте! Казвам се Елена Биларева, на 34 г. съм и съм статистик по образование. „Как се съвместяват статистиката и поезията?” – ме питат хората, повдигайки скептично вежди. Аз си имам подготвен в запас един дълбокомислен цитат на Айнщайн, а именно: „Математиката е поезията на логиката”. Кой разбрал – разбрал. Веднага щом се научих да ходя и да говоря, започнах да посещавам съседите и да ги тормозя с рецитали на стихотворения. Тежко и горко на тези от тях, които не ми ръкопляскаха!

С четенето се запознах, когато бях на 5, благодарение на баба ми. Горе-долу тогава си направих и читателска карта за библиотеката в родния ми Гоце Делчев. В първи клас написах едно стихче, в което римите са тотален убиец. Нещо от сорта на:

„Сняг вали, вали, вали,
всичко е отрупал
и зелените ели
цели е затрупал.”

Особено ме вдъхновяваше книжката „Пет приказки” на Валери Петров.

От 7 до 26 -годишна възраст ме беше налегнала творческата пауза. На 26 години си счупих крака и тъй като нямаше мърдане (буквално), започнах да излизам от паузата, опитвайки се да пиша стихотворения. На английски, забележете. После осъзнах, че с английския не сме чак толкова близки и се „преквалифицирах” да пиша на български. Та така и до днес. Така упорито обстрелвам народа със стихотворения, че даже и няколко награди ми дадоха. Например:

Трето място в 8-ми национален поетичен конкурс “Златен Пегас” – 2014

Второ място в 4-ти международен конкурс “По стъпките на лятото”, организиран от издателство “Буквите” и БНР -2013

Публикации в списание “Културна палитра” -2013

Първо място в конкурса “Златен Явор”, Гоце Делчев – 2011г. и 2014 г.

Трето място в конкурса “Ерато” на вестник “Уикенд” – 2010 г.

Публикации в “Алманах Съвременна Българска Поезия” на издателство “Буквите” – 2011 и 2013 г.

Публикации във вестниците “Пулс” и “Уикенд” – 2009-2011 г.

Валентинка

Аз пиша сега със очи по лицето ти,
и в тях грея вино с пипер и канела.
Това не е празник, а най-общо взето
поредна пикантна и сладка неделя.

Неделя ще мине, ще минем на проза.
Но в този роман ще намираме смисъл
дори да изглежда, че всичко е розово,
че всичко било е преди нас написано.

А моята сянка е тежка, дълбока,
премрежва очите ти, хвърля им пепел.
Защо не застанем високо, високо,
където скъсяват се всички предмети?

Защото и днес си е ден като всички,
а виното все си е вино. Защото
да бъдеш щастлив сякаш не е прилично.
Далеч е от скромно да ходиш на токове.

Не искам да виждам сърца и бонбони.
Това не е празник със някакви срокове.
Аз помня Амур. Помня как го изгоних.
А с една от стрелите му стрелям в дълбокото.

Елиза

Позволи ми да знача нещо за тебе
във света, погрознял от украса,
в който литват към лятото дивите лебеди,
без дори да потърсят сестра си.
Този свят е недъгав от дълги полемики.
Няма кой да прегръща и хвали.
Тича с боси крака пощръклялото време
и сърцата ни мрат непогалени.
Щом дъхът на летата се скриеше в есени,
все отлитах със дивите лебеди.
Ала днес на брега – разтвори си завесата –
аз се върнах и чакам тебе.

Нагоре

Аз не мога, не мога да рисувам очи
и не мога да сричам молитви.
Ако можеш, в очите ми ти замълчи
и навярно ще можем да литнем.
Аз не мога, не мога да видя звезди,
а небето припадна над мене.
В тази нощ твойта тиха молитва блести,
а очите ми нейни са пленници.
Аз не мога да ти обещая небе,
само стълба със край и начало.
Изкачи се по нея – виж – луната гребе
от небесното рохкаво тяло.
Аз не мога, не мога да ти кажа това,
от което ще светне сърцето ти.
Неграмотни и неми са мойте слова,
а устата ми са оцетени.
Може би ще ме чуеш как стъпвам в нощта
на душата по стръмните хълмове.
Ще превърна сърцето си в златен площад.
И доброто ще тръгне по стълбата.

Окото на лулата

Мъдрецът няма лоби между нас
и гони самотата със лулата си.
Мъдрецът е и профил, и анфас
на своята лула и на смолата ѝ.

Лулата – неделим аксесоар –
познавайки мъдрецовите нрави,
мълчи като отдавнашен другар.
Самата тя мъдреца приютява –

издиша и въздиша, и пуфти.
Една луна наднича зад пердето.
Мъдрецът е човек със три очи
и воайорството не е прието.

Мъдрецът между нас е уморен
да го сравняват с образ и подобие
на Бог – невидим и непотвърден,
затънал сред вселенските подробности.

Сред пушека мъдрецът е видял
една реалистична фотография:
светът е избелял оригинал.
Мъдрецът – неговата епитафия.

***

Защо мълчиш, черешова цигулко…
Маестрото ти няма да се върне.
Лъкът ти е огъната драскулка.
Защо им даваш право да те зърнат
такава грозна, гола, изкривена,
такава слаба, луда и присвита?
Същинска кръв по струнните ти вени
течеше музиката и помиташе.
Защо мълчиш, черешова цигулко?
Свири – дори фалшиво и объркано.
Не ставай на трофей за невестулките.
Маестрото ти няма да се върне.
В дъха му се събираше животът ти.
В ръцете му се раждаха признания.
Защо мълчиш? Свири! Свири, защото
дъхът е музика.
А другото – мълчание.