Емануил А. Видински е издател на преводна литература в изд. „Панорама“. Води и курс по творчесто писане в Академия „Валери Петров“. Не му стига смелост да надскочи себе си. Никога няма да опита да напише симфония. Защото не може. А би искал. Въпросът, който не му задават, но на който иска да отговори е: „Страх ли те е да спреш да твориш?“
Цялото интервю с Емануил А. Видински, можете да прочетете тук:
Прощално писмо
„Всеки шум рано или късно спира.”
Макс Фриш – „Щрихи от един живот”
Докато наливаше кафето, жена му седеше неподвижно, вперила поглед във вестника. Беше сигурен, че не го чете, защото тя по принцип не четеше. Нито книги, нито вестници. Може би програмата за телевизията, но после не обръщаше никакво внимание на филма, който беше избрала.
На влизане в апартамента, скришом дръпна пердето и погледна през прозореца на балкона. Тя беше вдигнала поглед от вестника и гледаше в нищото. Когато се върна с млякото и захарта, тя отново „четеше”.
Бяха се оженили преди три години, преди точно 11 месеца бе спряла да разговаря с него. В началото се ядосваше, когато повтаряше въпроса си няколко пъти, докато тя най-накрая отговори. Вдигаше скандали, тръшкаше врати, изскачаше от жилището и се връщаше късно с дъха на горчива бира. На нея това не й пречеше. Заварваше я в същата поза, както я бе оставил. Сякаш времето беше спряло и нощните му ходения по баровете, където напразно опитваше с бира да уталожи гнева си, се бяха случили само във фантазията му.
Нищо не се променяше. Той я гледаше, тя отсъстваше. На въпроса защо мълчи и какво се е променило, тя бавно извърташе главата си към него, усмихваше му се като от друга планета и тихо казваше:
А в кого е, му се искаше да изкрещи. Но не го правеше.
С времето смени тактиката, убеден, че това е само временна фаза. Женска истерия, какво толкова. От друга страна тези скандали и вдигания на кръвното го бяха уморили. Свикна с положението, с липсата на задължения и удобството от това да се мълчи.
Ужасно много глупости си говорят хората, казваше на себе си. Ненужни, изхабени, празни думи.
Когато се прибираше, тя не го питаше къде е бил. Нито с кого. Нито как е изкарал, как е минал денят му. Усети лекотата на това да няма нужда от обяснения. Никога не е бил от приказливите, но и през ум не му бе минавало, че ще сключи брак с жена, която с времето ще стане по-мълчалива от него.
В началото се обиждаше, егото му трепереше и го правеше несигурен. После внезапно проумя, че той самият е без никакво значение и че това дори е приемливо.
Започна да разговаря с нея както се прави с човек, изпаднал в кома или понесъл умствено увреждане. Въобразяваме си, че ни чуват, но по-лошото е, че сме убедени, че искат да чуят това, което им разказваме.
Понякога тя отговаряше с клатене на глава, по-често седеше с вперен в пространството поглед.
Казваше.
Все по-често той започна да оставя телевизора изключен. Също се умълча. Зачиташе се в някоя книга, докато тя седеше загърната в дълъг шал и гледаше през прозореца. От време на време й хвърляше един поглед, колкото да се увери, че все още е там. И продължаваше да чете.
Въпросът за децата отдавна беше заключен с три катинара. Опитваха две години, тя така и не забременяваше. Той дълго й натякваше да отиде на лекар. Накрая го стори, прегърбена, унизена. Резултатите й бяха добри.
Беше побеснял, тръшнал вратата, върнал се късно с дъх на горчива бира.
Пак опитваха и пак не ставаше. След това тя млъкна. Не отведнъж, а постепенно. Буйната й жизнерадост, която така го бе пленила преди пет години, изведнъж увяхна. Не от горещината, а просто от липсата на вода… или въздух. Като при цветята. Или хората.
Погледът й стана мътен, затворен и той бе убеден, че тъмните й очи изсветляват.
Спяха един до друг, но не спяха заедно. Последният път той бе влязъл в нея с гнева на мълчанието от последните месеци и й бе причинил болка. Поне така си мислеше. Тя не издаде и звук. Имаше чувството, че я изнасилва. Не, че обладава труп. Вече изстиващ, вкочанен и безпомощен труп. Не можа да свърши, колкото и да блъскаше. От очите му закапаха сълзи, падаха върху нейните, вперени някъде през гърдите му.
Когато се отпусна до нея, озлобен, засрамен и незадоволен, тя просто стана и отиде в банята. Когато се върна, той още лежеше неподвижно по гръб, с лице към прозореца. Тя приближи, погали го и тихо излезе.
Една вечер гледаха филм по телевизията. В него героинята дълго пишеше прощално писмо преди да се самоубие. Накрая писмото пристигаше до адресата си, но тя не извършваше самоубийството поради поредица пречки. Краят беше щастлив.
Но той се замисля. Какво ли би написал в прощалното си писмо?
Тя мълчи, гледа го, леко се усмихва.
Устните и безгласно оформят едно „Нищо”.
Нищо. Но той би написал нещо. Какво например? И до кого?
Не успява да заспи тази нощ. На другия ден на връщане от работа си купува бележник. В него ще пази черновите на писмото.
Първото се получава прекалено сантиментално. Второто твърде дълго. Третото е хладно, четвъртото безсмислено.
След седмица захвърля тефтера в един шкаф.
В крайна сметка и без прощално писмо може.
Емануил А. Видински е роден през 1978 г. Завършил е 91-ва Немска гимназия в София и специалностите “Славистика“ и „Германистика” в СУ “Св. Климент Охридски”.
Носител на наградата за разказ на Националния конкурс “Рашко Сугарев” (2004) за „4 Октомври“ и на втора награда от конкурса за кратък разказ на изд. “Балкани” и ОББ (2009) за „Егон и тишината“ (първа не бива връчена). Автор на сборниците с разкази “Картографии на бягството” (Стигмати, 2005) и “Егон и тишината” “ (Жанет 45, 2015), на романа “Места за дишане” (Алтера, 2008) и на стихосбирката „Par Avion“ (Жанет 45, 2011). Съосновател е на хуманитарния семинар “Ъгъл” върху творчеството на Чавдар Мутафов, Томас Ман и Достоевски (2003-2004), редактор на музикалната страница в “Литературен вестник” “Музайка” (2005-2006), създател и редактор на поредицата “Световни романи” към ИК “Алтера” (2007-2010). В периода 2008-2012 е редактор в българската редакция на радио „Deutsche Welle“ в Бон, Германия, а от 2013-та е главен редактор на изд. “Панорама”, както и на едноименното списание.
Освен с литература, Емануил А. Видински се занимава и с музика. Заедно с поета Петър Чухов през пролетта на 2013 година създават групата Par Avion Band, която изпълнява основно авторски песни. Първият им сингъл се появява през лятото на 2014.
Егон и тишината
През едно лято дванайсетгодишният Егон открива магията на движението без звук. Прибира се винаги по-рано от училище, баба му е легнала на горния етаж за следобедния си сън, и докато той сяда в хола с чаша лимонада в ръка да си почине малко от прашния път и друсането на училищния автобус, погледът му попада на малкото таванско прозорче в къщата оттатък селската улица. Това е банята на Бергерови, в която всеки ден по това време се къпе голямата им дъщеря Линда. Егон е омаян не толкова от въображението си, което дорисува скритите части от тялото на Линда, колкото от движението, което не издава звук. Прекалено далече е, а и прозорецът е затворен и до момчето не достига никакъв шум. Чисти като мелодия движения без звук.
Това е друга тишина, казва си Егон и отпива от лимонадата. Тишина, която не дебне. Не ме е страх от нея. Тя се движи и не мълчи.
До края на учебната година, а после и по време на цялата ваканция той ще гледа къпещата се Линда, ще пие лимонада и ще се чувства щастлив и спокоен. До момента, когато един августов следобед баща му няма да го изненада, върнал се по-рано от работа. Ще влезе, ще види унесения поглед на сина си, ще го проследи до тясното таванско прозорче отвъд улицата и тихо ще излезе. Но Егон е дочул шум, който вече го е извадил от унеса му.
Александър ще остави случилото се без последствия. Няма да го коментира, нито ще го сподели с някого. Ако се случи някой ден отново да се прибере по-рано от работа, ще влезе в къщата шумно, за да има време синът му да се опомни и да излезе от захласа си.
Но бащата греши в преценката си. Сексуалното пробуждане на сина му преминава през усета за тишината. За тялото без звук, за безмълвната еротика на човешкото движение.
Егон ще срещне Линда осемнайсет години по-късно, на една своя изложба в Лайпциг. Ще я познае по тези плавни и тихи движения, които го очароват в детството му. Шумът наоколо вече няма да има значение, защото той ще си представя тишината, омекнала около жестовете. От дъното на галерията, Линда ще му се усмихне. Двамата ще се избягват по време на цялата вечер, докато публиката не оредее и накрая Егон просто ще пристъпи към нея с лека усмивка и ще я покани на вечеря.
Двамата ще се разсмеят, а Егон ще почувства необичайно за себе си освобождаване в еротичната игра.
Линда е с шест години по-голяма от него и по това време от живота си ще има зад гърба си един провален брак. На четиресет и две ще се омъжи за много по-млад от нея мъж, журналист на свободна практика, който три години по-късно ще се самоубие с хапчета. Линда ще се премести в празната къща на своето детство, след като родителите й са починали и ще работи чрез интернет, като почти няма да напуска дома си. С времето ще се превърне в митологична фигура за децата в селото, както винаги се случва със самотните старици, които не си подоват носа навън от къщите си.
Но сега Линда все още е на трийсет и шест години, привлекателна и малко тъжна, журналистка, която пише за два местни вестника и един голям национален седмичник. Ще изпият три бутилки вино и едва ще дочакат таксито да ги отведе у дома на Егон, за да се нахвърлят един върху друг със силата на натрупаните от детството общи спомени и тежестта на настоящата им самота.
Заради Линда Егон ще остане по-дълго в Лайпциг, отколкото е планирал първоначално. Връзката им ще бъде наситена с близостта на телата им и с разговорите по ресторантите навън. Ще се разхождат всяка вечер, ще приказват за всичко, ще посещават галерии и музеи, понякога ще минават през неговата изложба да се информират как върви, след това дълго ще се любят в апартамента й и ще заспиват напълно изтощени.
Скоро Егон ще си даде сметка, че Линда взима хапчета. Когато се опитва да я заговори на тази тема, изразът й ще стане стоманен, лицето й ще се опъне като струна и от иначе красивите й устни, издаващи толкова нежни и игриви тонове, ще изхвръкне едно неразбираемо съскане.
Към края на есента Егон ще се върне една привечер, за да я изведе според уговорката им на вечеря. Ще я намери просната на една страна, безмълвна, с пяна на устата и изцъклен, леко примигващ поглед. И тогава ще вдигне апарата си и ще я снима, преди да извика линейка.
Тук историята им ще свърши, а Егон ще унищожи по-късно направените фотографии на полуголата, полумъртва Линда, защото ще осъзнае, че смъртта е тишина.
