Откъс от един роман на Мария Колюшева- автор

След горещия август септември дойде неочаквано мрачен, сив и студен. Бях в едно заведение на центъра. Не мина половин час – гледам се задава Анро. Като ме видя, пристигна веднага. Настани се и заразправя нови истории:

– Седя си в най-големия дъжд в десет вечерта пред магазина на Джумаята. Един час седя и – никой. Нит напред, нит назад. По едно време пристига Дидо Професора – мокър, като видра и ми вика: „Арменски глупак, ще пием ли? Взех заплата и имам на сърце да те почерпя. “

Купи двеста грама ром и един пакет „Марлбороу“. Започнахме да пием. По едно време довтасаха полицаите. Дойдоха с една патрулка и викат: „Дайте си личните карти! “ Аз казах: „От де?“ Единият от ченгетата позна Дидо и го пита: „Пиеш ли си лекарствата? “ Дидо отговаря: „Винаги! “ Другият полицай вика: „Остай ги, тея са наши момчета. Нито са наркомани, нито нищо.“ И си тръгнаха. Изпихме патрона и взехме още едно.  Дидо го хвана. Взе да плаче за бившата си приятелка. Едвам го изпратих до тях. Той залиташе. Живее в Капана.

– Чудех се какво да правя и отидох в „Плазмата“. Нямаше ток и още като влязох, светна. Адмирала вика: “Има ли арменски архангели? Дай сега една специална награда за арменеца!“ Вънка валеше страшен дъжд и Тюлена веднага пусна „Raining Blood” на Slayer. Събраха се много хора и Адмирала ми вика: „Застани на пулта и води шоуто ти тази вечер! “ За половин час цялото заведение се напълни с метъли. Пуснах “Dimmu Borgir”, “Pagan’s Mind”, Dominici, “Symphony X” и Dio, “Black Sabbath”, Rusty Cooley. Само от музикални поздрави изкарах двадесет и осем лева.

– На какво ги пускаше? На компютъра ли? Без прожекции ли ги слушахте?

Докато го питах, в заведението, където се бяхме настанили. изгасна токът.

От три дни валеше неспирно. Небето беше метално. Не видяхме никакво слънце, а бурите и поройните дъждове заливаха града и страната. Улиците станаха реки. Падаха дървета в парковете, едва не убиха няколко души. Службите на „Паркове и градини“ не смогваха да ги почистят. Имаше удавени хора и такива, убити от мълнии.

В заведението беше тъмно, но през прозорците струеше все още слаба светлина.

От втория етаж  виждах парка и археологическите разкопки пред Централната поща. В далечината, потънала в сивотата на този дъждовен, сив следобед едва се виждаше високата сграда на бившия Партиен дом. Главната улица лъщеше от оловносивите локви. Небето – от олово и то, беше надвиснало застрашително над родния ми град.

Сетих се за последните горещи новини, а те бяха, че хиляди емигранти от Сирия и Афганистан напират към границите на съседните държави, а властите не могат да удържат потоците от хора, бягащи от войните.

От другата страна – по на изток, Русия и Китай правеха също своите военни учения. В същото това време по магистрала „Хемус“ пълзеше огромна артилерия и се отправяше към Шабла, за да започнат мащабното международно учение “Swift Response”.

Двете     Кореи         инициираха взаимни провокации и точеха зъби. Едно събитие прикова вниманието на много зрители и те наблюдаваха спасителните операции на магистрала „Хемус“, докато шофьорът на една цистерна висеше заедно с нея над двадесет и осем метровата пропаст. Беше спасен по чудо. И в Холивуд не могат да измислят такава драматична сцена.

Загледах се в светлините на отсрещната страна на булевард „Мария Луиза“ където имаше ток, а рекламите светеха в цветовете на българския национален флаг – бяло, зелено, червено. Замислих се за съдбата на България, на моя град, на хората в него, на младежите като Анро, изгубени в хаоса на Новия световен ред.

Той излезе да пуши навън. Видях го да седи на балкона. Красивото му лице започна да се слива все повече с настъпващия нощен мрак, докато той го обгърна. След миг се обърнах отново и там повече не  видях никого. Помислих си, че няма да се върне, но мина време и Анро се появи отново.

Дойде и продължи да ми разказва своята история: „До шест сутринта направихме купона. Оттам отидох и хапнах едно хубаво шкембе в Аджисан махала.”