Древните казват, че е добре мъжът всеки ден да отделя по няколко минути и да мисли за смъртта.
И превъзмогвайки себе си, да се подготвя за нея.
Казват също, че през живота си той трябва да възпита дете, да построи къща, да засади няколко дръвчета и поне един орех.
Както и да си намери умна жена, която да управлява взривоопасния му нрав.
Защото мъжете може и да са корените на семейната вселена, но жената и децата са нейните звезди.
А без тях вселената е само студ и камъни.
Оскар Кастиеро Мименса (Oscar Castillero Mimenza)
Силата, контролът и управлението – това са елементите, постоянно присъстващи в обществото и институциите ни.
Управлението на поведението на гражданите, съгласно правилата за съвместно съществуване, повече или по-малко съгласувани и приети от обществото, се осъществява от различни субекти, през целия ни живот. Подобно наблюдение и контрол, ще бъдат анализирани в Теорията за паноптикона (panopticon) на Мишел Фуко.
Терминът „паноптикон“ („panopticon“)
Въпреки че теорията за паноптикона е популярна, благодарение на Мишел Фуко, концепцията е разработена от Джереми Бентъм, като механизъм за контрол върху поведението на затворници.
Самият паноптикон е архитектурна структура за сгради на затвори. Структурата представлява кръгово разположение на килии около един център, без пряка комуникация между центъра и периферията. В центъра е разположена наблюдателна кула, от която един човек може да визуализира всички килии, контролирайки поведението на затворниците.
Те обаче не могат да разберат дали са наблюдавани или не, понеже фасадата на кулата е конструирана така, че отвън е непрозрачна, като не може да се види, какво се случва вътре в нея. По този начин, затворникът може да бъде наблюдаван по всяко време и да се контролира поведението му, без той да знае за това.
Теорията за паноптикона на Мишел Фуко
Идеята за паноптиконната структура е избрана от Фуко, защото той намира прилики и даже съвпадения, между нея и обществото. За Фуко няма съмнение, че живеем в „дисциплинарно“ общество, в което поведението на всеки един от нас е постоянно контролирано и наблюдавано. Това се осъществява от властови структури, създали механизми за наблюдение, контрол и корекция на поведението на гражданите.
Паноптиконът се основава, според Фуко, на възможността да се наложат определени норми на поведение в обществото, без то да знае, че е наблюдавано и контролирано. Целта е да се ограничи поведението в граници, считани за нормални, а използваните за целта средства, са наказания за несъобразяване с нормите или възнаграждения за спазването им.
Самоуправление и самоцензура
Този социален модел затруднява индивида да самоуправлява поведението си, затруднява координацията и сливането му със социума, понеже поведението му се поддържа в диапазон, установен, като правилен, от властта. Възпрепятства формирането на нови социални групи, различни от онези, регламентирани от установения ред.
Използването на механизми, основани на принципа на паноптикона, позволява на този контрол да се упражнява и проявява непрекъснато, тъй като тази власт не е персонална, тоест, не зависи от отделната личност, а се предава като универсална власт във времето. В миналото дадена личност е упражнявала тази власт, после личността се заменя от друга и т.н. – персонажът се сменя, но властта остава, предавайки се постъпателно и запазвайки параметрите си.
Фактът, че надзорът е невидим, тоест, наблюдаваните не могат да разберат дали са наблюдавани или не, контролира поведението, дори когато индивидът не е наблюдаван. Наблюдаваният обект ще се опитва да спазва наложените правила, за да не бъде наказан.
Фуко казва, че паноптиконът много добре изразява вида власт, съществуващ в съвременния свят: „механизмите за наблюдение са вградени в телата, формират вид насилие, което артикулира очаквания и значения, предавани в пространството от институциите“.
Паноптиконът в обществото
За Фуко, структурата на паноптикона, при която контролиращият фактор се наслаждава на властта си за наблюдение и корекция на поведението на останалите, без те да могат да знаят дали са наблюдавани или не, не се ограничава само до затворническата среда, както Бентъм го мислеше.
Според Фуко всички настоящи институции, под една или друга форма, имат такъв вид структура. Не е необходимо наблюдението и контролът да се извършват постоянно, защото фактът, че знаем или вярваме, че сме наблюдавани, променя нашето поведение в различни ситуации, тоест, страхът от наблюдение осъществява контрола, без в момента да има такъв.
Теорията за паноптикона на Фуко е традиционна и в управлението на бизнеса, където поведението на служителите се самоконтролира чрез знанието им, че техните началници могат да визуализират техните действия или бездействия. Такъв контрол подобрява производителността и намалява дисперсията. Същото се случва и в учебните заведения, където учениците самоконтролират поведението си, смятайки, че са наблюдавани от учителите, а учителите, смятайки, че са наблюдавани от ръководството на училището. Идеята е, контролът да се размие в динамиката на отношенията между властовите и социалните структури.
Контролът се разпростира и върху личните ни отношения. Дори в области като секса, съществуват механизми за контрол, ограничаващи нашия интимен живот до, т. нар., „нормална“ сексуалност. Личностният контрол се засили още повече с развитието на информационните технологии – внедриха се камери и други системи за наблюдение на всеки ъгъл.
Някои психологични аспекти
Както при Бентъм, така и при Фуко, стуктурата на паноптикона поражда психологически последствия: наличие на самоконтрол, поради перманентна бдителност.
Самият фактът, че знаем, че сме наблюдавани, предполага очакване за възможно наказание, ако поведението ни се приеме като неправилно. Това предизвиква интуитивни реакции, които се стремят да поддържат поведение, генериращо позитивни последици, избягвайки налагането на наказание – така се ограничава всяко поведение, водещо до проблематични за индивида последици.
Въпреки че е в състояние да оптимизира практическите резултати от контролираното поведение, перманентната бдителност, в много случаи, може да провокира появата на стресови реакции и тревожност у индивида, които, от своя страна, допълнително засилват бдителността, като в този омагьосан кръг, в крайна сметка, прекомерният контрол генерира поведенческа фригидност и психически дискомфорт.
Налагането на прекалена власт, обаче, генерира високи нива на съпротива в редица социални елементи, предизвиквайки противоположно, на очакваното, поведение.
Контролът може да има и позитивни артикулации. Знанието за наблюдение, в определени случаи, би стимулирало индивида да предприеме промени в поведението си, които, в дългосрочен план, да се окажат адаптивно предимство. Например, може да спомогне за подобряване на диагностиката и прогностиката на терапии, както и да предотврати агресивност – нападения, тормоз или лошо отношение. Проблемът е, че тези позитивни аспекти, в сравнение с негативните, се оказват пренебрежително малобройни, без да оказват въздействие в нагласите на обществото. Промяната в поведението се осъществява предимно от възможните последици, а не от убеждението за необходимост от промяна.
Оскар Кастиеро Мименса (Oscar Castillero Mimenza) е завършил Психология със специалност Клинична психология в Университета в Барселона. Магистър по психопедагогика със специалност Насоки в средното образование. Магистър по Обща здравна психология.
Карлос Хавиер Гонзалес (Carlos Javier González)
Свети Йоан Кръстител казва в една от най-удохотворените си притчи, че всичко се ражда в нощта – в нея се заражда смисълът: „въпреки че е нощ“, той повтаря отново и отново част от мистиката, има източник, от койтоНощтта е първоизточникът на всеки живот, на всяка надежда, дори на света, по принцип. Само в тъмнината може да се види светлина – едното състояние е производно от другото.
Смъртта е непоносимата сенка, под която се разиграва животът. Това е може би парадоксът на par excellence: условието да бъдеш жив е, да се изправиш пред края. „И това е така, – обяснява Бюнг-Чул Хан в „Смърт и различие“ (в редакцията на Хердер), може би най-добрата книга, която е написал (поради дълбочината и обхвата) – защото преди настъпването си, смъртта поражда патологична хипертрофия към себе си. Инстинктът на егото повелява – всичко съществуващо приключва с мен. Изправен пред смъртта, Аз-ът унищожава всичко около и след себе си. В това страдание е краят на Аз-а, преврнал се в непоносим гняв към всичко, което не е Аз“.
Смъртта, Хан дава като пример „Кралят умира“ от Йонеско, ни се представя като „различна от властта“, извън обхвата на желанията ни. Пред лицето на смъртта „любовта се превръща в стратегия за оцеляване“, защото „който обича, не умира“ и, можем да добавим: любимият не се забравя – следователно е неподвластен на смъртта. Смъртта е в състояние да генерира тотална любов, „в която Аз-ът се слива с другия. Тази любов означава оцеляване“.
Хегел казва, че желанието да се утвърдим своята изключителност в съзнанието на другия е присъщо на човешкото същество. „Това желание – обяснява Хан – не е необходимостта не да се представи което е Аз-ът, а, по-скоро, търсене на признание и престиж.“ Поради тази причина, тъй като другият, който също е Аз, имайки същото желание, се генерира „борба между две желания“. Определящото не е, как тази борба се решава, по отношение на физическото превъзходство или интелектуалните умения, а по-скоро, като надмощие над смъртта: „В тази борба, инстинктът ни за съмосъхранение, достига до крайности. За да не умреш, трябва да поемаш рискове, които се оказват твоя истински живот.“
Трябва да сме подготвени за смъртта, да сме достойни за този неизбежен край. „Който не рискува в живота си, – казва Хан – води едно животинско съществуване, в капана в природата. Хегел говори за необходимостта от определен вид „самоубийство“. Трябва доброволно да приемете опасността да умрете. Тоест, говорим за свободата да умрем. Поради естеството на смъртта, ние, за разлика от животните, сме в състояние да се издигнем над елементарното в природата. Свободата, като свобода да умрем, би била нашето превъзходство над „незначителното съществуване“.
Хайдегер тематизира смъртта като „превъзходният контакт“ с нашето Аз, защото в крайна сметка, за да бъдем способни да умрем, трябва „да можем да бъдем себе си“, сами да ръководим съществуването си. В „Увод в историята на понятието за време“, Хайдегер пише: „Със смъртта, която се случва само в момента на умирането, пред мен се изправя моето собствено Аз, моята воля да Съм във всеки един момент от съществуването. Това е последното моето Dasein и което във секи един момент мода да Съм – тази възможност е моето собствено „аз съм“, тоест, е моето най-собствено Аз.“
Бюнг-Чул Хан определя в книгата си смъртта, така че, да се мисли за нея, не като събитие, от което сме зависими или, по-грубо – осъдени, а като събитие, в което трябва да се научим да казваме „Да“ с цялата твърдост, на която сме способни. Когато се изправим пред смъртта, трябва да сме уверени в в себе си – че Сме. Човешката смърт е нещо изключително индивидуално, събитие, единствено в което сме сами със себе си и, поради това, не трябва да се чувстваме нещастни. Това има предвид Хайдегер, посочвайки: „смъртта, далеч не е окончателният край на Аз-а, е точно обратното: утвърждаване на моето собствено Аз, което расте и се храни с мъка“.
В тази книга, Хан очертава паралелите между смъртта, волята, идентичността и трансформацията: от идивидуални проекции на мисленето, до тотално познавателни дискурси. Обсъжда, като изложените по-горе, тези на Хайдегер и Левинас. Според Левинас: „Смъртта изправя на преден план нашето най-междуличностно измерение и, следователно, това е етично събитие. Любовта към другия е емоция за неговата смърт. Любовта към другия, а не мисълта за собствената ми смърт, е референцията на смъртта“.
Този проект на Хан за философията на смъртта, е още по-актуална именно днес, във времена на огромно социално, хуманитарно и политическо напрежение. Хан апелира да приемаме смъртта, като събитие, осигуряващо ни спокойствие и познание (индивидуалният дискур за смъртта). Но нашата смърт се преживява и от другите, от онези, които ни обичат (социалния дискур за смъртта). Тази книга е, може би, най-непопулярният, но безспорно един от ключовите текстове, не само на този философ от южнокорейски произход, но и в историята на философията на целия XX в.
Карлос Хавиер Гонзалес Серано (Carlos Javier González Serrano) е испански редактор, преводач и философ. Има няколко издадени философски книги. Изнася лекции по философия, психология и литература, сътрудничи на редица медии. Признава влиянията вурху своите текстове на Шопенхауер, Майнландър, Песоа, Херман Хесе и Розалия де Кастро.
Сред френетичните, ирационални и напълно неоправдани спешни мерки за предполагаема епидемия поради коронавируса, е необходимо да се започне от изявленията на CNR*, според които не само „няма епидемия на SARS-CoV2 в Италия“, но и че „инфекцията, според наличните днес епидемиологични данни за десетки хиляди случаи, причинява леки / умерени симптоми (вид грип) в 80-90% от случаите“. В 10-15% от случаите може да се развие пневмония, хода на която обаче е доброкачествен в повечето случаи. Изчислено е, че само 4% от пациентите се нуждаят от хоспитализация в интензивно лечение “.
Ако това е реалната ситуация, защо медиите и властите провокират паника, предизвиквайки истинско извънредно положение, със строги ограничения и спиране на нормалното функциониране на живота?
Два фактора могат да помогнат, да се обясни това неадекватно поведение. Първо, нараства тенденцията да се използва извънредно положение като нормална парадигма на управлението. Предложение за указ, незабавно одобрен от правителството „по причини за здравето и обществената безопасност“, поражда истинска милитаризация “в общините и районите, в които източникът на предаване на вируса е неизвестен или в които има случай на заразен човек в зона, за която още не установена като заразена.“ Такава неясна и неопределена формула ще даде възможност за бързо пренасяне на извънредното положение във всички региони, тъй като е почти невъзможно други случаи на зараза да не се случват и на друго място. Помислете за сериозните ограничения на свободата, предвидени в постановлението:
а) забрана за експулсиране от въпросната община или област за всички лица, намиращи се на територията на общината или района;
б) забрана за достъп до въпросната община или район;
в) спиране на събития или инициативи от всякакъв вид, актове и всякакви форми на срещи на публично или частно място, включително такива с културен, развлекателен, спортен и религиозен характер, без значение дали се провеждат в затворени или отворени за обществото места;
г) спиране на образователните услуги за деца и училища от всички нива и степени, както и посещение в училища и дейности във висшите заведения, с изключение на дейностите за дистанционно образование;
д) преустановяване на услугите по отваряне за обществеността на музеи и други културни институции и места, посочени в член 101 от Кодекса за културно и ландшафтно наследство, както е предвидено в Законодателен указ от 22 януари 2004 г., n. 42, както и ефективността на регулаторните разпоредби относно свободния и неограничен достъп до тези институции и места;
е) спиране на всички образователни пътувания, както в Италия, така и в чужбина;
ж) спиране на производството по несъстоятелност и дейности на публични служби, без да се засяга предоставянето на основни услуги и публични услуги;
з) прилагане на карантинна мярка с активно наблюдение на хора, които са били в близък контакт с потвърдени случаи на генерализирани инфекциозни заболявания.
Недоразумението е, че според CNR става въпрос за нормален грип, не много различен от този, който се повтаря всяка година. Изглежда, че изчерпвайки тероризма като причина за извънредни мерки, изобретяването на епидемия може да предложи идеалния предлог за разширяването им извън всички граници.
Другият фактор, не по-малко смущаващ, е страхът, който се е загнездил в мислите на хората и който се превръща в перманентна колективна паника. По този начин, в извратен порочен кръг, ограничението на свободата, наложено от правителствата, се приема за нормално в името на желанието за сигурност, което е проектирано от същите тези правителства, намесващи се сега, за да го удовлетворят.
26 февруари 2020 г.
Джорджо Агамбен (Giorgio Agamben) е италиански философ, преподавател по философски науки в университета IUAV във Венеция, Международния колеж по философия (Collège International de Philosophie) в Париж и Европейското висше училище (European Graduate School) в Заас-Фее, Швейцария.
*CNR е съкращение за El Consiglio Nazionale delle Ricerche [Национален научноизследователски съвет].
Превод от испански: Е-същност
Преводът е направен по ficciondelarazon.org
