Людмила Филотей

изплаква приказки за сажди и несъществуващо море.

Огънят опожарява прозаичните интонации.

В цепката на беззъби заклинания

акостира с бебешка лекота

опелото на изгрева.

Смъртта обичливо повива деня със смях от сърце.

Буден, животът се покланя на вечния екстаз.

ТРАВМАТИЧНИЯТ ЧОВЕК

хлип

Травматичният човек се промъква през живота. Няма свое място. Не чувства себе си от плът и кръв. Не е реален в собствените си очи. Живеейки, играе ролята, която му е разпределена по силата на обстоятелствата и естествения ход на събитията. Може и да се сбори – за роля, за статус, за успех, но това е свръхкомпенсация на несъстоялия се живот, който травмата му е отнела.

Травматичният човек няма отношение към времето, най-често е неточен в часа на срещата. Неговото сега е илюзорно – душата му е останала в миналото. Травматичният човек вгражда сянката си в миналото и докато травмата е нелекувана, няма бъдеще. А за да създадем бъдеще, влагаме себе си в настоящето.

Травматичният човек не флиртува с екзистенциалните въпроси. По-точно е да се каже, че животът не танцува с травматичния човек по казусите на съществуването.

Травматичният човек е в епохата на зануляването, настъпила с травмата и подхранвана от нови травми.

Травматичният човек върви, минава през живота, не живее живота. Върви, минава през живота като безброй проекции на възможния човек, онзи, който би бил, ако не е бил погълнат от дракона на травматичните преживявания.

Травматичният човек е онова, счупено на сол, на безброй парченца стъкло,което отразява светлината на живота, но вече не съществува в цялост. Не съществува в цялост, но целостта продължава да съществува във всяка негова люспица живот. Затова травматичният човек лесно може да заблуди общността, че е жив и живее.

Травматичният човек е ням. Дори когато е бъбрив, травматичният човек живее в безмълвие с травмата.

Травматичният човек е ням дори когато травмата му е известна на другите. Неописуемата мъка не може да се изговори, не може да се покаже. На кого да я дадеш, с кого да я споделиш, как да подадеш такъв товар на друг човек, а товарът е колосален –  човек е невидим под него, мравчица.

Има рани, които колкото и да ги лекува човек и колкото и да ги лекува животът, все кървят. Облекчение е, когато раната спре да шурти. Човек разбира – ще оцелее. Но травматичният човек присъства в живота с едно категорично знание – раната ще прокърви отново: незнайно кога, незнайно къде, но ще се случи. Дори лекият повей на вятъра (метафорично казано, но дали само метафорично) може да отвори нелекуваната или неизлекуваната докрай, или лекуваната дълго и търпеливо и наглед излекувана рана.

Травмираният

човек е получил една психична рана и може да я е захвърлил в несъзнаваното – погнусен, ужасен, в отказ да е в съприкосновение с отвратителното клеймо, което животът му е наложил. Може и да се е фокусирал върху раната и да се е идентифицирал с нея, да е затънал в тинята на самосъжалението и да милва горестно нараненото си Аз, без да има сили за повече. Може и да е мобилизирал целия си потенциал, за да се излекува, да е вложил жизнената си енергия в изцелението и да е успял да затвори раната, да я остави като гроб, където може да се върне, за да скърби, но да се изправи и да продължи емоционално зрял, израснал, в мир.

Травматичният

човек, за разлика от травмирания, който има една рана и може да я излекува, или поне да опита, травматичният човек има натрупани травми – може и да са лекувани, може и да не са, но има някоя толкова дълбока, огромна рана, която поглъща, завлича душата му в бездната и тогава травматичният човек започва да броди из Долната земя.

Душата на травматичния човек се лута из Долната земя, а умствено и телесно човек е в живота – „сянка бледна, клет актьор“.

Травматичният човек би могъл да бъде видян като „сянка бледна“, като „клет актьор“, но не се преживява като еманация на страданието.

Травматичният човек е страдание, което живее себе си мълчаливо и кротко, невидимо.

Травматичният човек не е самотен, не е депресиран, не е болна, упоена нихилация.

Травматичният човек е като теб и мен, може би сме ти и аз, не можеш да го различиш сред другите пътници във вселенското искрометно метро, пътува.

Травматичният човек осъзнава раната, не я отхвърля, не я затуля в подсъзнанието, не я захвърля в несъзнаваното, пулсира с нейното значение в живота си, гангрената в душата му.

Травматичният човек е душа, разпъвана на кръст от травмите, които я населяват. Пищи, крещи, врещи, вие, стене, скимуца, плаче, моли, моли се, реве, гъгне, циври, скимти, ридае, гърчи се отново и отново в травматичен сонм постоянно, мълчаливо, зад оградата на личната голгота.

Травматичният човек е сам, в космична самост. Раната е клеймо – видимо или невидимо раната винаги затуля истинския образ на човека, обезцветява го, смива жизнеността.

Всеки човек търси осъзнато или не смисъла на своя живот. Травматичният човек търси основания да избере да живее. Виенският психотерапевт Виктор Франкъл, оцелял в концентрационен лагер, казва, че един от пътищата за намиране на смисъл е страданието, приемането, че смисълът на живота може да е в страданието, което жизнените обстоятелства са ни дали, че себеосъществяването може да бъде в страданието.

Човекът с дълбоки психични рани не е герой в общоприетия социален смисъл. Травматичният човек е призован да вложи фундаментално себе си, своя съкровен ресурс и дарбите, с които е дошъл на този свят, в страданието. Човек израства чрез страданието, извисява се, става по-голям от раната.

Албер Камю в своето есе „Митът за Сизиф“ достига до прозрението, че Сизиф може да избере наложената му съдба и тогава ние бихме могли да мислим, че Сизиф е щастлив. Смело предположение.

Травматичният човек е несъвместим с щастието в общоизвестния смисъл – като състояние, което доминира живота. Но ако приемем, че щастието е сияен, слънчев блик в реалността – тук, сега – да, травматичният човек има мигове на щастие. Но после не се завръща в ежедневния ритъм, завръща се в безвремието на травмата.Травматичният човек пребивава в селения, където няма време – има преживяване, което е обсебило всичко в душевното пространство на личността, атакува жизнените корени и се зарежда с жизнената сила на човека.

Травматичният човек функционира – храни се, грижи се за тялото, работи, живее по правилата на живота и социалния контракт.

Травматичният човек изпитва радост, смее се, смее се от сърце понякога, влюбва се, обича, но едната му половина винаги е вцепенена, замръзнала във вечността на травмата.

Травматичният човек е разцепен – душата му е в Долната земя, в реалността на травмите, в окото на неописуемата мъка, а тялото е във физическия свят.

ретардация

Дълбоката психична рана е вечноцъфтящо цвете без аромат. Магично цвете, което никой не желае. Закичен с това цвете, човек е невидим. Невидим за слънчевото проявление на живота. Незрящ за светлината.

Травматичният човек стои сред това поле от мрак, сред градина от вечно мъртви цветя и диша нищо.

Травматичният човек е невидим с невидим букет от травми. Травматичният човек живее с Травмата – онова дълбоко – могъщо – адско преживяване, взривило съществото му необратимо. Травмата е дом и затвор.

И все пак пътят на травматичния човек е път към светлината. Травматичният човек е духовно осъзнато създание, хляб, замесен с духовен квас.

Във всеки от нас е заложено правото ни на избор. Травмата не отнема правото на избор от човека. И не отнема човека от човека. Травматичният човек е човек. А човек притежава душа и дух.

Душата е инстинктивно устремена към Духа. Душата е лунна, Духът е слънчев. Човек е ориентиран към слънцето. Човек следва слънчевия цикъл, естествената му активност е от изгрев до залез слънце. Човек има инстинктивна, животинска природа, лунна, ориентирана към физическия свят, към земната твърдина, към материалното, свързана със земното притегляне, с тялото и неговите нужди, с джуркането в земния калабалък. Но има и духовна природа, развивана с учене чрез преживяване и дестилация на наученото, ориентирана към Небесата, към Божия Дух и към Бог.

Травматичният човек може да бъде завлечен в дълбините на безкрайната мъка, адска, но също сладостна и опияняваща, и никога да не последва зова на Духа, да не успее да го чуе. Егото, което преживява травмата и е ужасено, че може да загуби тялото, може да се сгърчи и вцепени, вгледано в Горгона Медуза.

Душата страда. Духът дестилира страданието. Човек избира. Травматичният човек избира всеки ден дали да продължи, защото Душата се лута, загубила връзката с Духа.

протуберанс

Срещата с Травмата е среща с Бог тук на Земята. Не защото Бог е отмъстителен, зъл, наказващ или справедлив. Чрез Травмата, както и чрез всяко преживяване, Бог изследва себе си, човешкото си проявление и лице, човешката си същност, своята тленност, способността си да чувства, да се трансформира и еволюира.

В един древноегипетски  химн се казва: „Слава на тебе, Ра, същество, самораждащо се всекидневно.“

Чрез Травмата Бог не изпитва човека, изледва себе си.

Едно от многото имена, които даваме на Бог, е Божествен Разум. Много ми е трудно да приема, че страданието е средство за еволюция и израстване. Знам с дълбока вътрешна убеденост, че човек може да еволюира чрез щастие, блаженство, вдъховение, творчество и радост. Откъде го знам, защо го знам с абсолютна сигурност? Защото Бог осъзнава това. Както го осъзнавам аз. Както може да го осъзнае всеки Аз.

Бог еволюира до разбирането, че съществуването е възможно отвъд дуалността. Но и все повече хора имат предчувствие за изчезването на злото, на болката, на травмата, на страданието. Взаимосвързан процес е – ние сме Богови и Бог е Отец наш. Творец.

Човек е Съ-Творец.

Какво ни казва мистерията с Христовото разпятие и възкресение? Христос взема Кръста, Страданието върху себе си и сам става Кръст. И ни казва: „Обичайте се.“

Да, можем да прозрем простичкото насърчение да се обичаме един друг, да сме в хармоничен обмен, но и да осъзнаем, че сме призовани да обичаме себе си като Богови същности, създания от светлина и възможности за красива слънчева еволюция.

Идва време, в което Травматичният човек ще еволюира в Оргазмичния човек – този, който съществува в екстаз. Друго време, друга вселена, населена с друг вид човечество.

Тук, на Земята, „която е всъщност звезда“, както е казал поетът Жак Превер, Травматичният човек с колосалния товар от психични рани има само един път към изцеление – път към Бога, път с Бога – място на мир, приемане и спасение, на психична интеграция и душевен суверенитет. Това е личен път на търсене и себепознание, на страдание и себенадмогване, на здравеене и изцеление и всичко и всеки  в този наш свят може да придружи човека в това израстване.

Има само Аз и Бог. Съкровена връзка, скъпоценно единение, което ни принадлежи и ни е дадено с раждането ни на този свят. Чрез Човека и преживяното от него страдание Бог познава себе си, чрез Травмата Човек познава Бога – вечния, изконния стремеж на Божествения Разум да твори, изследва, трансформира и еволюира.

Всемир – едно от многото проявления на Бога.

В контекста на кармата като самосътворен алгоритъм в Божествения Разум, Травматичният човек може да осъзнае себе си като същество изцеляващо се, очистващо се от кармичната шлака, еволюиращо в слънчев протуберанс.

МАВЗОЛЕИТЕ НА ВЪЗХОДА

 
… Много нещо настрои се, страшно много, в тоя град, през последните години; ще дойде време – нас няма да ни има да разкажем, а и тук да сме – кой знае паметта ни где ще бъде, напуснала, и може би – завинаги – дълбоките фуги на изпръхналите и претръпнали ни мозъци, върху които само лезии дълбоки, ще светят като хладни звезди по нащърбените им черни нощни полусфери; а в учебници и енциклопедии, ще бледнеят само кратки анотации: „…Търново, в началото на ХХI в., бележи ярък икономически възход…”;

…А ний ще се превърнем – без да можем да поспорим, даже – всеки – в шепа търновска пръст – аз и хората, които молят за дребни стотинки по всички ъгли: „…дайте, за Бога, и да сте живи и здрави!..”;

Всички, които сричат надписа „Външно!” по флаконите с аптечен спирт;

Тия, дето се оглеждат за парче желязо или някой захвърлен кашон покрай сметищата;

Стариците, дето разделят твърдия си хляб със някое бездомно куче: „…Маруся, Наташка, елате при баба!..”;

Музикантите, дето с разстроени от влажния – чак лепкав – въздух – китари; завъртат кварто-квинтовия [на тоналностите] кръг за пореден, предпоследен път, припявайки все същите, вечни „Мъртви листа”;

Капналите от умора в прашната жега, хамали и зидари, дето между две тръпчиви, адстрингиращи бири, намамват поредното „мръсно правителство”;

Философите по кръчмите, дето, пияни от облак и прекраснословие, критикуват Кантовата критика;

Поетите, дето потръпват от смътно вдъхновение в червенината на нощта;

Старите хетери, щедри на рутинни ласки, срещу някоя цигара, дребни и чаша кафе;

И самозваните пенсионери-шахматисти в парка, чиито сърца, макар лениво, но тревожно, тиктакат във последен свой, витален цайтнот, а гледат и мислят поне десет-петнадесет хода назад;

Учениците, дето отмарят по пладне след досадния учебен ден, скандирайки възбудено с мутиращите гласове, подобно на есенни птици;

Бъбривите търговци по пазара, дето от напевно по-напевно, един през друг, повтарят, канят и примамват: „Който разбира, тука се спира!”;

Бездомниците, винаги в разгара на една безкрайна своя „студена война” против дъжда, дето разкашква и мокри оскъдните, по улиците, фасове;

Младите майки с детските колички, насядали по пейките в градините, с дълбоките ведения, познания богати, по козметика и педиатрия…;

И ясновидките, дето съзират цели светове в утайката от турското кафе, и могат да разчитат знаците на всяка една криптоскриптура върху нечия човешка длан;

Крадците с пъргавите пръсти, със сведения скромно и тихо, поглед, надолу;

Месарите със кървавите си, по белите престилки, лекета и петна, и с твърдата, нетрепваща, като хирургическа, ръка; със гърлените, мощни, свои смехове;

Аптекарите, поседнали посред прохладата, ухаеща на странни, непознати лековити чайове и билки;

Метачите, които с цигански речитативи, разсънват първи всяка Търновска предутрин;

Безделниците, дето ни за миг не замират, не спират, вяло, макар, но и – зорко –
да бдят и опазват; подобното свое, на стар патримониум, свещено отегчение…

„… икономически възход…”

… А мавзолеите на възхода, всенощно бдят – празни и тъмни; само тук-там по някой прозорец вяло блещука с жълт електросвет, като картинка към стих от Цветаева:

„Вот опять окно,
где опять не спят.
Может пьют вино,
может так сидят…”

… Абсурдът на съзиданието изгради, построи толкова много и много: между всеки две сгради – нова сграда, като „опосредстващото трето” според законите на някаква неумолима урбанистична диалектика – върху всяка повърхнина, достатъчна поне за единичен гроб; чак въздухът на града да се сгъсти, по-плътен и от мрака на нищетата…;

… и аз си мисля: вземете всичките тия нови сдания и градежи, та ги преместете някъде в празната, незастроена равнина – тогава от тях ще излезе още цял един, нов град, не по-малък от сегашното ни Търново; ще бъде той, обаче съвършено пуст, съвсем притихнал в трепетно очакване – да се превърнем всички в призраци и бледи сенки, та някога да го поселим – със своята, на всеки – единствена, фантазматична самота…