Емилиян Петков. Относително добре различим посредством обозначението „Емилиянеца”; след завършване на музикалното, философското и останалите си образования и образователни начинания, работи системно, усилено, последователно – като градски идиот на Търново, полагайки основите на нов, радикален, недостигнат стандарт в най-добрата практика на това високо елитарно изкуство. Амин.

 

В ЛОДКАТА НА ЕХО

“Die Sehnsucht wird der Steuermann…”
“Rammstein”

… признавам, че понякога съвършено ме изпълва сравнително рядко срещаното, сред хората, желание, да застана на четири крака срещу набъбналата месечина и да вия, вия, вия… Обикновено се въздържам по разбираемата причина, че просто не ми достига глас; така, както и не ми достига сърце, за да обичам истински Оня, Комуто дължа това по силата на всички необходимости…; така се случи, че тези два най-важни човешки органòна – сърцето и гласа – моят антиживот превърна просто в жалки рудименти и твърде, твърде неромантични, празни останки.
Ето в това обезобразено състояние ме завари първата ми среща с Детето; казваше се Ехо Шнайдевайн – племенник на единствения ми приятел Адриан…, Адриан, моят неверен приятел, комуто Есмералдовата хетера, тъй съкруши, дори – отне – духа, щото неговата памет и мисъл, ме съвършено предадоха, сякаш изблювайки ме из устата си; и който бе съставил, сътворил, написал безсмъртния свой „Apokalipsis in figuris”, а сега не помнеше, дори, че тонът “ла” от първа октава, трепти с мощта на двеста и двадесет двойни сърца…; безкомпромисната бледа спирохета, с педантичност и дългогодишна, неотслабваща последователност, като в неумолимия метрум на една безкрайна мелодия, що цяла вечност повтаря и повтаря един-единствен тон; накрай, разрушавайки, подобно на старата Майка Корозия, неговия мозък, го съвсем освободи от мен, от собствения му дух (което е, по същество – същот); и от всичко останало…
Аз често – всеки ден – понякога дори по два-три пъти – трябваше да ходя у тях, за да поставям инжекцията с морфин на бедния малък, толкова красив – Ехо, защото никой от домашните му не притежаваше това, общо-взето, елементарно умение; по онова време пък, венозната апликация просто не се практикуваше и дори – беше си направо непозната; всички вливания, даже банките с глюкоза и серум с електролити, се правеха подкожно, образувайки огромен и грозен балон на тумбака, докато веществото не се бавно възприеме из целия организъм… Аз, обаче, поставях морфина на умиращия Ехо (не забравяйте никога – морфинът е изключително противопоказан за здравето на умиращия!) така, както трябва, т.е., строго венозно; и тъй, бе ми абсолютно недостатъчно, просто да отнемам болката му (доколкото това въобще бе възможно); аз му преподавах последната си радост и първа утеха, а това нямаше как да стане по никакъв друг начин за прием на морфина, освен ако някой не е изнамерил начин да го инжектира директно в душата…
… веднъж, малко след поредната, едва-едва болкоутоляваща доза; една троха време, после обичайната и дългоочаквана ликворна пункция; върху светлото му лице блесна в миг и неговата вълшебна, животворяща усмивка, пре-краснообразèна от най-съвършения, нечуван дискант: „Емилиянец, ще умра ли? – Разбира се, най-сладък, малък мой” – му отговорих – „Не се и за секунда усъмнявай…” А той: „Какво е смъртта, Емилиянец?” Аз пък: „Съвършено просто е, съвършени мой! – Мисли за нея като за една-единствената пропозиционална константа в някакъв формален закон с безкрайно вариантен брой пропозиционални променливи…” „Ами, тогава, тя сигурно не е страшна…”
„Никак, даже” – успях да произнеса.
Малкият Ехо обичаше често да казва, че любимият му, както с невинното си умиление, го наричаше – „моят закон” – Reductio ad absurdum: а→ā→ā, в сребърното огледало на негацията, се превръща в не по-малко милия на сърцето Dictum mirabilis: ā→a→a…; а после с най-нежната си детска, печална малко, макар – усмивка; добавяше, че при а→ā, имаме симетрична импликация – обратима: ā→а…
„Но как така, зверчето ми – казвам му аз – ако □(a→ ā) → ┐◊(ā→ a) – припомни си…” А той:
„… Ами понеже щом едно съждение води до своето отрицание, то отрицанието, което, все пак, е също съждение, би трябвало и то да имплицира своята алтернатива, а щом една импликация е симетрична, тя градира, усилва се неимоверно, в тъждество: а ≡ ā; което е колкото закон, валиден за всички възможни светове, толкова и очевидна, „тъждествена” лъжа…” – „… все пак конюнкцията между а и ā, задължително е неистина, защото по необходимост винаги е неистина едната от двете променливи; а една импликация между съждения, едното от които е непременно неистина, не може да не бъде аподиктично асиметрична…” – чудя се аз…
Обаче: ако едно съждение имплицира своето отрицание, то такова съждение е неистина; но щом пък, бива неистинен антецедента, то импликацията задължително се верифицира, утвърждава като чиста истина, чиито хладен блясък не може да се скрие зад очевидната и принципна неистинност на всяко а→ā…
… А Ехо, без и за миг да отслаби нежния и ярък, но тъй кротък светлик на лазура в очите си, тогава казваше: „Това не е неистина; това е парадокс – най-тежката, стоманена верига, оковала човешкия разум, която му, единствено, дарява безкрайната свобода: да носи и непомерно тежкото, самото истинно, принципно, дедуктивно-генетически – непоносимото…
… И, явно, просто в малкото му сърчице, всички неистини биваха тъждествени… Ние, големите, загрижено му обяснявахме, че тази еквивалентност на неистините, наистина е факт, но следва не от Reductio ad absurdum и Dictum mirabilis, а само от възможността при a→b, както антецедентът, тъй и консеквентът, да са неистинни; само в такъв случай, дадената истинна импликация, със своята обратимост и, превръщайки се в еквивалентност, можеше да демонстрира, че всички

[(a&b) & ((a=0) & (b=0))] → ((a→b)& (b→a)) & (a≡b)
… и в звънкия му кикот, ние долавяхме, че тогава е вярно и обратното:

[(a&b) & ((a=1) & (b=1))] → ((a→b)& (b→a)) & (a≡b)

… т.е., че са тъждествени и всички истини; а от това следваше, че не е възможно никакво ново и истинско познание със строго дедуктивна природа…; следваше също и кристалният негов, нежен и снежен, ангелоподобен смях, чиито звънки, сребро-горестни юбилации, ми пронизваха сърцето, макар дефектирало малко, подобно стрелата на оня ангел, възправил се някога с необозримата си красота, пред сърцето на св. Тереза Аквилска; сякаш само, за да си припомням –  отново и отново , че „… не искам ангел да съм, види Господ!”, защото:

Wer zu Lebzeit gut auf Erden
wird nach dem Tod ein Engel werden
den Blick ‘gen Himmel fragst du dann
warum man sie nicht sehen kann

… Они до сей поры с времен тех дальних
Летят и подают нам голоса.
Не потому ль так часто и печально
Мы замолкаем, глядя в пустые Небеса…

… erst wenn die Wolken schlafengehn
kann man uns am Himmel sehn
wir haben Angst und sind allein
Gott weiss ich will kein Engel sein!

(Р. Гамзатов & “Rammstein”)

„… интересен проблем – мислеше на глас Ехо – малкото, красиво петно от нетварна светлина – Интересен проблем поставя въпросът, дали законите-импликации с една променлива, като Reductio ad absurdum и Dictum mirabilis, могат успешно да се използват като правила за извод в контекста на някаква аксиоматична система:
а→ ā → ā , напр., може съвсем естествено да се изкаже във форма, близка до тази на Modus ponens, стига да разгледаме оня негов случай, когато втората променлива (b), като произволна, е тъждествена с отрицанието на антецедента:
(a→  ā).a→ ā
Или пък – на Modus tollens:
(a→ ā)  &  ┐ ā → ā ; което в по-стегнат вид е, видимо, същото:
(a→ ā) & a→ ā
… Явно една необходима, неотменна „симетрия” между дадена пропозиция и нейната негация, или пък – тъждество – в такива случаи свежда утвърждаващия модус до отричащ и, обратно; а тогава единият става излишен…

И въобще, проблемът за логическото следване, още с най-първите си, историко-философски формулировки, буди определени съмнения с неформален характер…;
Така, напр., Диодор от Кронос, отрича формалната изводимост между антецедента и консеквента, по отношение на настоящето – това, от една страна, би могло да му е наследство от Зенон Елейски и неговата школа; но може и да възстава по този начин срещу възможността, причината да не предшества по време, своето следствие (предразсъдък, много по-късно, унищожително критикуван от Ръсел, като положение, колкото очевидно, толкова и погрешно…)
Въобще, участието на някаква [темпорална] модалност или някакъв друг вид отслабен формализъм, в контекста на дадена импликация, обикновено поражда доста неловко положение в системата от чисто формални процедури…
… Отново Диодор, пак, също смята, че условието, по необходимост влече обусловеното от него, като от последното не следва, по същество, нищо ново, спрямо антецедента…
… Съждение, пък от типа: „Ако [сега] е ден, то ние разговаряме”, е истина, доколкото (макар и не само), и двете му прости пропозиции, са верни; но в истинността на една така зададена импликация, няма никаква необходимост – възможно е да замълчим, преди денят да е залязъл… – неистина, наложена от чисто темпорална „валидност”…
… Ако при Филон „Нощ е, следователно разговаряме”, е истина, когато е ден, а ние мълчим…; Диодор се противопоставя, защото е възможна истинната предпоставка „Нощ е”, докато разговорът е затихнал…
… При Филон, „Ако е нощ, то е ден”, е истина, стига да е ден, при положение, че импликацията започва с лъжа…,
… но при Диодор, ако междувременно настъпи нощта, предпоставката губи неистинността си, превръщайки импликацията в лъжа…
… Още по-сериозен е проблемът с т. нар., инклузивна импликация, при която Стилпон утвърждава здравите традиции на Бяла Елея, според които, никой субект (по силата на абсолютната неизменност на Битието), не търпи предикат, различен от себе си;
… спрегнатата импликация, от своя страна, пък, постулира, че не е възможен антецедент, предварително зададен, отрицанието на чиито консеквент, е съвместимо с антецедента:
„Ако е ден, то е светло” – това е истина, доколкото, бивайки тъмно, съществува противоречие с „…ден е”…,
… но пък, привидно безпроблемни, безобидни, дори, във всяко отношение, импликации, като „Ако е ден, то Дион се разхожда”, са неистини, защото отрицанието на „Дион се разхожда” е материално безотносително спрямо условието <…>
… Но и при строга, и при спрегната импликация, за мнозина от мегарците
а→ а, е лъжа, доколкото нищо не може да се съдържа в себе си като собствена [правилна] част…, а дали тъкмо затуй Акерман в учението си за строгата импликация, твърди, че тя трябва да изразява такова отношение между консеквента и антецедента, щото първият да се явява част от съдържанието на втория, без оглед на тяхната [не]истинност…”

… казваше още малкият, фин и крехък, краснообразен, чист и светъл Ехо, щом морфинът заемеше своето предназначено му, отвъд кръвно-мозъчната бариера, място; че пълната индукция, е по същество – дедукция; и затова – безполезна; а непълната индукция, пък – невъзможна за обосноваване без презумпцията за обективното съществуване на Общото; а той бе, все пак, вече достатъчно голям, за да не вярва вече в тия вехти приказки, по същия начин, по който му бе донякъде съмнително и съществуването на Дядо Коледа, дори…

… а несъществуването, вкл. това на Общото, е не противоположното на битието [защото Битието, бидейки по дефиниция Едно, не може да има нищо противоположно на себе си], а различното. Всяко съществуващо носи в себе си толкова небитие, колкото и различие спрямо всяко друго, което е също носител на битие; но и – заедно с това – също и на различие; явно и битието, и небитието, се „описват” по твърде сходен начин – заедно в дискурса на [онто]логическата мислена диада „тъждество – различие”, та в този, именно, смисъл, небитието съществува…
… но всяко бинарно тъждество бива истина, dann und nur dann, щом и двете, дето го съставят, пропозиции, са заедно истина или заедно лъжа; тъй битието, що смятаме за тъждество, в смисъл на устойчивост и траене, постоянен вътрешен, ноуменологически интегритет, единност; инвариантно онтологическо съдържимо-в-себе си, особено по отношение на времето; та тъй бива то утвърждавано, точно както и небитието – като тъждество…; но по какво отношение или свойство, небитието въобще може да бъде утвърждавано, мислено, щом неговата принципна непонятност, го прави несъвместимо с всяко мислене; как може да е дадено реално понятие за не само нереалното, но и невъзможно [за ума] небитие?..

… щом даже множествата – [като]математически обекти, просто не съществуват in re; и как няма да е тъй, при положение, че умът има способността да сътворява празни множества, дето не съдържат и един обект, защото той е невъзможен, напр.; а как тъй е даден празен клас, без ни един съществуващ обект, елемент, а самият клас е реален?

… При всяко съставно нещо, едно е Битието, а друго е самото то… /Боеций/

… и дали пък не „… в изречение с формата ‘А не е…’, сам изразът ‘А’, бидейки логически субект, преди всичко Е, следователно, по дефиниция значението на‘А’трябва да има битие, за да може да се отрече, че притежава такова…; т.е., прецизният прочит на негативните екзистенциални пропозиции, показва, че те трябва да са винаги неистини… А тогава „Истина” и „Неистина” са първични, недефинируеми и неанализируеми понятия, които не могат да се интерпретират като отношение между един субективен и един обективен компонент, особено в средата на някаква непосредствено-налична пропозиционална конкретика…

… а пък релацията между съществуване и истина да е асиметрична, защото съществуването зависи от истината, но не и обратно…; Съществуването е подчинено на истината, а понятието за истина е [онто]логически по-фундаментално от това за съществуване…”, т.е.,

„… пропозициите са сложни единства, чиято истинност или неистинност, не може да се дефинира нито като свойство, нито като отношение, без, при това, оценъчните изказвания, констативите за истинност или неистинност, да представляват [винаги] инсолюбилии…” – викаше, понякога от болка, Ехо, а сетне:

„… ако Истината се дефинира като съответствие между психологическите съдържания на съзнанието (не без значението и на ред обстоятелства с чисто и определено, неврополитическа природа!) и обективните положения в света, то самото това твърдение, вече представлява една конкретна пропозиция, чието собствено съответствие с действителността, е също немалко съмнително и следва да бъде и то утвърдено от друга, последваща пропозиция – на свой ред – притежаваща съответствие с обектната реалност…; и тъй, дорде не изчерпим лошата безкрайност и порочен кръг, към които ни отправя схващането за кореспондентната природа на Истината…”

После пункция, морфин и:
… „Какво е смъртта, Емилиянец?” Аз пък: „Съвършено просто е, съвършени мой! – Мисли за нея като за една-единствената пропозиционална константа в някакъв формален закон с безкрайно вариантен брой пропозиционални променливи…” „Ами, тогава, тя сигурно не е страшна…”
„Никак, даже” – едва успях да произнеса, не без да излъча капка странна субстанция – солена и тежка – от очите си, тъй както разумът, понякога, от себе си отронва малък, прост, кристален, чист – лектон..

… А притваряйки – за последен път, очи, той промълви само:

┐(a & b & c & d…) ≡  (┐a  V  ┐b  V  ┐c  V ┐d…);
…защото детското сърце най-силно чувства и разбира, че линията на отрицанието не може и не бива да остава неразчупена…