СВЯТ

свят в света
светът ни в другия
спасение
от смъртоносната
реалност
единствено когато
се споделяме

….
Опитвам се да пренаредя света си, размествам постоянно, за да намеря себе си. Да променя това, което не харесвам в живота си, но всъщност променям само формата, а съдържанието остава същото. Домът е различен, човекът е същият.

Хаосът ми ме боли, рана съм, нямам място, нищо не е на мястото си…Не променям себе си. Сам не бих могъл. Само се разбърквам още повече, като пъзел, чакан да бъде нареден. Не се променя и друго – любовта ми към нея. Пъзелът ми чака ръката ѝ.

Размествам, за да направя място в света си за нея, място за пълнотата на нашия свят. Тя го носи в очите си. Искам я тук и сега. Нищо друго не съществува, освен копнежа да изчезна в тези очи. Там съм себе си, виждам се, това е моето място. Тя е моето място. Пъзел съм в ръцете ѝ и
знам, че ще бъда подреден правилно. Формата ми има формата на сърцето ѝ. Позволявам ѝ да ме подрежда, аз съм нея. Може би заради това единствено тя успя да направи невъзможното, да промени света ми, да промени живота, който живея. Направи ме по-добра версия на себе
си, показа ми какъв е цвета на миговете щастие. Щастието има цвета на очите ѝ.

Разчиствам. Чакам я. Има място за нея. Светът ни има дом. Но тя все още не може да е тук винаги. Идва и си отива. Влиза у дома, слага някоя вещ на правилното място, влиза в мен, носи някое чувство в сърцето ми, намества псрченце от пъзела и си отива. До следващия миг. В който
знам, че отново ще дойде. И когато и последното парченце от мен намери мястото си в нея, тя ще остане завинаги тук.

….
Пристигам и заминавам. Идвам и се връщам. Посоката е една. Тази, в която вървим заедно. Мястото е едно. Този свят, който е само наш. Той е любов. Моето единствено спасение е неговият хаос. Само там съм себе си, освободена от подредеността на ежедневието. Той ме учи да
мечтая, аз сбъдвам мечтите му. Имаме нужда един от друг, за да оцелеем. Дишайки. Аз от хаоса му, той от подредеността ми. Въздух сме. Животът е възможен единствено така. Вдъхновението за живот е любовта.

Обичам да подреждам мислите му, той е любимото ми място. Наблюдавам го как реконструира себе си постоянно. Хаотичен и несигурен, но на прав път, когато слуша сърцето си. Гледам го, отразява всяка своя частица в очите ми. Подрежда, строи свят. И когато някой детайл не е на
правилното място, го докосвам, с ръце, устни или думи, за да му го покажа. Той е пъзел, който има нужда да бъде пренареждан непрекъснато. И всеки път все по-съвършено, докато не открие истинското себе си.

Идвам. Знам, че той има място за мене. Не давам нищо повече от любов, не искам нищо по-малко от любов. Нося му само себе си. Давам му всичко, без остатък. Половинчатите неща са за другите, не обичам полусветове. Страх го е, мен също. От силата, която сме. Свят сме. И във
всеки наш миг чувствам, че именно там е моето място, нашето…
В някой следващ просто ще остана завинаги. И всичко ще си дойде на мястото.

Ива Спиридонова

Прочетете още: Белетристика  Сезон България

„ШОФАРЪТ“ – ОТКЪС „ХИБИНИ“ 

• Какво е станало с пръстена? – попитах Анро.
• Не знам! – отговори той и една загадъчна усмивка се изписа на устните му. – Да ти кажа какво става после – продължи той.
• Наистина! Какво ли се е случило?
• Лина умира доста млада. Макар и никога да не се е женила за вуйчо ми, след като той успява да замине за Ню Йорк, те, двамата, се срещат. Той е знаел за дъщерята, която му е родила. Виждал се е с детето си и с Лина.
• Но мъжът й? Дали е разбрал, че това не е негова дъщеря?
• Вуйчо ми не говори по този въпрос. Зная само, че по-късно и мъжът е починал. Междувременно, отнякъде се появява синът на брат му, някой си Арес. Неговата майка е българка. Та този Арес е с претенции за наследство или за някакви семейни ценности. Не знам какво, но сега братовчедка ми Нела има някакви дела с него.
• Арес ли каза?
• Да, Арес. Не е често срещано име, нали?
• Не, наистина. Въпреки че веднъж срещнах един Арес в Поморие, на Соленото езеро. На нудисткия плаж.
• Интересно! – каза Анро. – Да не излезе същият?
• Кой знае! – отвърнах аз. – Беше военен. Обади ми се един път по телефона след това, но не можахме да се видим повече. Той пътува много.
• Всичко може – подхвана Анро. – Трябва да питам Нела. Последното, което чух за него беше, че го пратили до Балтийско море. Извънземни пришълци ли ще търси там? Не знам… Онези светещите ихтиозаври[1] дето се появяват в глъбините на езерото. Скафандрите, огнените топки и дискове… Грохота на бученето…
• Сигурно е пак на учения…
• Може пък да очаква „Хибини[2]“ да се появи отнякъде и да му вземе акъла! – се пошегува Анро. Ще го видим тогава как бързо ще си подаде оставката!
• А как братът на майка ти е заминал от Истанбул за Ню Йорк? – запитах защото любопитството ме зачовърка.
• Било е доста трудно – взе да обяснява Анро. Първо е бил в Германия, после в Холандия и Франция. След няколко години заминал за Ню Йорк.
• Интересна история! – възкликнах, мислейки за беглеца. Този Еди!

• Да – каза Анро, като ме погледна в очите.
• Какво ли не се случва в живота на хората!
• Никой не знае каква ще му е съдбата! – промълви Анро.

Еди почина само ден след това – в понеделник. Бяхме го видели жив за последен път.

[1] Това е намек за легендите на свидетели, които твърдят, че са срещали извънземни на Балтийско море.

[2]  “Хибини-У” е съвременна руска модерна система за РЕБ. (радиоелектронна борба). Тя може да изчисли местоположението на радиолокационните средства на противника,  да повреди апаратурата му, да ослепи вражеските радари, да задръсти ефира с радиосмущения и да направи невъзможна работата на противниковите системи за управление на огъня.