Шестата история
Къдравите букли на Софи се пробудиха като всяка една от тях заигра с палавата свобода на устремените към каменистия бряг вълни. Бялата възглавница потъна в хилядите им усмивки, а две сънливи пеперуди припърхаха и посипаха лицето на седем годишното момиченце с вълшебен прах. Софи изтегна под чаршафите краченцата и ръчичките си, скокна от леглото и отиде до прозореца. След като го разтвори широко тя вдиша с пълна гръд, сви шепички пред лицето си и издухвайки топлия въздух в тях протегна ръце към първите слънчеви лъчи. Докато звездният дъх обливаше облото и луничаво лице някъде от вътрешността на къщата се разнесе мекият алт на майка й:
-Софи, събуди ли се вече?
-Да, мамо – сякаш пеейки отвърна момиченцето.
-Днес ще дойдеш ли да видиш баща си?
-Дааа, провикна се радостно то – Имам да му разкажа едни кратки историйки, който ще го ободрят.
-Радвам се. Хайде тогава бързо се приготвяй, за да не изтървем влака, каза майката, която вече се бе подпряла до вратата на детската стая и наблюдаваше с любов своята дъщеричка. Докато Софи плискаше лицето си с бистрата вода от чешмата на двора, майка й внимателно подбираше стрък подир стрък ароматни зюмбюли от градината и прилежно подреждаше бяло-лилавите цветове на своята надежда. Пет минути по-късно те крачеха мълчаливо по калдъръма, вперили поглед в чезнещата зад близкото било бледа месечина.
Познатият камбанен звън, който всяка сутрин посрещаше влака на гара А. затанцува под отмереният такт на началник – гара, който помаха с лявата си ръка на машиниста. Влакът избоботи уморено и спря, за да си поеме дъх. Софи скокна на гранитните павета на първи перон и подаде ръка на майка си да слезе. Двете поздравиха тримата шафнери, които наблюдава със страхопочитание железния змей, притихнал на коловоза и поеха към градската болница. На бариерата майката на Софи отиде да запише имената при портиера, а лъчезарното момиченце прикова любопитния си поглед в стенописа, красящ сводестия вход на болницата.
-Мамо, кой е този човек, който рисува иконата, попита тя?
-Това е Св. Лука, детето ми, единият от четиримата евангелисти , които са описали живота и учението на Христос.
-А той художник като татко ли е бил?
-Може да се каже. Според сказанията Лука е първият човек, който е нарисувал иконите на Исус, Богородица, жената посочи с глава фреската – и на апостолите Петър и Павел. Но когато баща ти се събуди ще ти обясни по-добре тези неща, усмихна се тя на Софи, хвана я за ръка и двете минаха под апсидата. Докато вървяха мълчаливо през парка и тук-там срещаха по някой пациент загърнат в болничнен халат, малката Софи изневиделица се спря и погледна майка си в очите:
-Преди малко каза, че татко ще ми обясни за Лука като се събуди, но кога ще се събуди той, мамо?
-Не знам моето момиче, но предполагам, че ще е най-скоро време. Ние с теб нали затова сме тук, за да му покажем, че животът на земята е един кратък сън и не си струва да се проспива на някакво друго място.
-Знам, мамо, потърка с ръчичка очите си Софи и продължи – Ти нали ще ми позволиш да му разкажа моите истории, които грижливо съм подбрала от царството на сънищата?
-Разбира се, детето ми, усмихна се майката.
-Но нали може само на него да ги споделя, а той като се пробуди, ако реши, ще ти ги каже.
-Щом така желаеш – отвърна майката, погали дъщеря си по главата и отново се гмурна с нея в морето от бели тополени пухчета.
Десет минути по-късно Софи целуваше баща си по челото и си играеше с гъстата му брада. Преди да катастрофира и да изпадне в кома Борис беше даровит живописец, чиито произведения намираха място в десетки изложбени зали в цяла Европа. Критиците го наричаха „Брадатият мегесник“ и не пропускаха случай да изразят възхищението си към него. Те единодушно споделяха мнението, че той притежавал онзи особен усет за колорит и виталност, който обагрял платната му, разрушавайки рамката на контролираните от съзнанието възприятия. Малко преди трагедията един от приятелите на Борис го бе запитал откъде си набавя онази безцветна багра, която вдъхвала сила и разчупвала оковите на изпадналото в ступор битие. Миг преди да се качи в колата Борис бе запалил цигара и с едно рязко движение на димящата си ръка бе отвърнал, че тайната се криела в линиите, в тези, които с един щрих отсичали светлото от тъмното, доброто от злото, мигът от вечността, лъжата от истината. Броени минути по-късно той бе потвърдил думите си нагледно. Колата му се бе врязала в гигантския дъб и той плахо бе закрачил именно по тази невидима и крехка линия, подобно на арлекин, играещ си съм смъртта.
Всеки ден оттогава съпругата му Неда идваше при него, сменяше китката зюмбюли във вазата до леглото, сядаше и до вечерта го галеше по черните му къдрици. До днес Софи бе навестявала Борис един-единствен път, точно след операцията. Тогава, със солен от сълзите шепот, тя бе обгърнала лицето му като утринен морски бриз и му бе казала, да чака аромата на люляка.
Неда смени цветята и се обърна към Софи:
-Отивам да се видя с лекаря. През това време ти можеш да си поговориш с баща си.
-Добре, мамо, но се забави малко, отвърна весело момиченцето, скокна от стола и заподскача към прозореца. Вратата на болничната стая се затвори точно в момента, в който Софи разтвори широко стъклените крила, а дъхът на все още влажният от росата люляк проникна с авангарда на слънчевите лъчи. Ходилата на момиченцето се отлепиха от бляскавия мозаечен под, то се понесе с благоуханието на красотата и изчезна в глътката въздух на Борис.
-Къде сме, разнася се плътен бас в тъмното.
-Сега ще видиш, откликва детско звънливо гласче.
-Тук е пълен мрак, страх ме е.
-Няма от какво да се страхуваш, ние сме в безопасност.
-Усещам някаква странна задушлива миризма и този звук, прилича на дишане на умиращ в предсмъртна агония.
-Потърпи секунда, сега ще …
Ярка огнена светлина облива брадатото лице, а невярващите очи потъват в блесналия ужас. Огромно змиевидно чудовище поглъща всяка жива твар, която бяга обезумяла от хилядите рога. Никой не може да се спаси от безпощадния звяр, който с наслада превръща с едно движение всичко в тлен. В следния миг четири светлини изтласкват мрака и изпепеляват звяра. Всичко притихва в бледожълта мъглявина. Животните се пробуждат и разтърсват козина. От окото на едното потича черна сълза. Тя увеличава своя обем, докато не поглъща източника си. Всичко отново потъва в тъмнина.
-Затвори очи, казва невинното гласче. Добре, сега ги отвори!
-Къде сме, пита мъжът.
-Не можеш ли да се досетиш, отвръща детето. Той се оглежда и вижда безмерна отрупана със зеленина градина. – Това да не е…
-Е, потвърждава невинността.
Иззад хилядите дървета проблясват налудничави очи. Миг по-късно милиони голи мъже и жени затанцуват като обезумели по топлата земя, тъпчейки разноликите цветя. Всички са като обладани, крещят, скачат, пълзят в пръстта, съвкупляват се. Мъжът разтърква очи и казва:
-Но, там горе не е така, поне в представата за…
-Всичко е изменчиво и относително, подвиква весело детето. – Гледай!
Земята под тях се разтваря и двамата политат като небесни тела в простора. Стъпвайки с босите си ходила на огнената жарава брадатият подема:
-А това сигурно е другото.
-Да, другото е!
Нова потресаваща картина оживява пред недоумяващите му съзнание. Обгърнати в бяло безполови същества събират цвърчащите по земята телеса, проследяват милионите невидими писъци и с нежни длани успокояват аморфността на страданието. Момиченцето дръпва мъжа към себе си и с два пръста затваря клепачите му. След миг той запремижва и с почуда разбира, че се е смалил до размерите на прашинка. Застанал е пред заспало малко същество, приличащо на мишка. Вижда как в отворената му уста пропълзява червей, подир него доплува риба, а след нея и змия. Звънливият гласец му подвиква да последва съществата без да се притеснява и той се подчинява. Покатерва се по сивия мустак, изкачва се по белите зъби и с плахи стъпки поема по грапавия език. Гризачът затваря пастта си, преглъща, за да се превърне след секунда в самия Борис. Той се изправя и среща грейналото лице на къдравото момиченце. То го хваща за ръката и двамата се озовават пред един застинал в атмосферата микроскоп. Мъжът се навежда и поглежда през окулярите. Там съзрява водна капка с размерите на океан, в която плува дънер с три разклонения. Фокусира с дясната ръка образа и различава собствения си силует да подскача от клон на клон. В този момент момиченцето грабва уреда и го захвърля в пространството. Микроскопът се блъска в черното було над тях и освобождава твърдта, потънала в сянката на страховете. Те се озовават на пусто планинско било, притихнало в лилав сумрак. Изведнъж безчет насекоми закриват небето, залязващото слънце, луната, звездите. На жужащият небосвод остава да виси една-единствена звезда, в която мъжът като хипнотизиран приковава поглед. В началото тя е с размерите на карфица. Скорострелно обаче нейното божествено сияние започва да се увеличава и да приближава. Борис усеща, че Софи отскубва дланта си и тръгва нанякъде. Той иска да я пита къде отива и да я погледне, но не може. Миг преди звездата да го погълне долита нежният и чист шепот:
-Време е! Светлината изчиства всичко.
Борис отвори очи и вдиша с пълна гръд люляковия дъх. Надигна глава и с усмивка погледна стърчащите си от чаршафа ходила. Поразмърда ги леко, след което стисна два пъти юмруци. Разтвори дланите си, надигна се и подпря широкия си гръб на стената зад себе си. В този момент вратата едвам доловимо се открехна. Той проследи с поглед как Неда прекрачи прага с наведена глава, завъртайки се с гръб към него. В лявата си ръка тя държеше шарена порцеланова чаша с димящо кафе, а в дясната, китка зюмбюли.
-Здравей, любов моя, едвам доловимо изрече Борис.
Тялото на Неда потръпна, тя изправи фината си снага и неволно разтвори длани. Чашата се разби на хиляди парченца в бляскавия мозаечен под, а лилавото цвете посипа черната течност с безчет бели прашинки. Неда се обърна към мъжа си и се спусна към него с разперени ръце. Тя потъна в прегръдката му, а сълзите една след друга обливаха с топлата си чувственост голите му гърди.
-Миличък, най-накрая, най-накрая се завърна. Обичам те, обичам те, прихрипаше, сподавената от радост жена.
-Тук съм, любов моя, никъде няма да ходя вече, изрече Борис. Той сви шепи зад гърба на Неда, духна през къдравите й коси към прокрадващото се зад хоризонта слънце и изрече без глас:
-Благодаря!
Малко по-късно на белия свят съм се появил и аз. Кръстили ме Павел, но ти вече знаеш това. На седмата ми годишнина дядо ти ме повика в ателието си, за да ми покаже нещо, върху което работел от доста дълго време.
-Чакай малко, татко. Обърках се – стана от мястото си момчето и с нервна нотка продължи – Коя въобще е тази Софи и къде изчезна тя? Тази история нещо силно ме съмнява. Софи съществувала ли е въобще и дядо наистина ли е бил в кома?
-Спокойно сине, разбирането изисква време и въображение. Но да се върна на разказа. Влизам аз в ателието и виждам баща ми застанал пред пет огромни маслени платна. Обикалял съм къде ли не, наслаждавал съм се на изкуството във всичките му проявления, но и до ден днешен не съм виждал подобна бистрота на линията и чувството, която излъчваха тези картини. Без да ме поглежда баща ми ми каза тогава, че малко преди да се родя една негова стара приятелка го изненадала за пореден път и го навестила точно когато имал нужда от нея. След като усетила неизбледняващото му приятелство тя побързала да му се отблагодари като му разказала пет кратки истории. След това си тръгнала, така както се и появила. Дядо ти ми обясни, че картините били неговият прочит на нейните разкази. Докато аз стоях безмълвен и омагьосан от платната на „брадатия“ той се наведе над ухото ми и ми разкри, че имало още една история, която останала неразказана. След това се изправи, запали цигара и с едно движение на димящата си ръка ми каза, че някой ден мога да опитам да я довърша.
И ето днес, сине, аз реших да ти споделя какво ми показаха очите на баща ми през погледа на неговото изкуство и тлеещото в мен желание.
-И какво е то, татко?
-Вдъхновението, момчето ми, което дебне във всеки един от нас!
