На 22-ри август в Bar Dak отново ще гостуват авторите от литературната инициатива Истории от някога. Истории от някога събира писатели-ентусиасти в жанровете фентъзи, фантастика и хорър, които всеки месец изпращат произведенията си до организаторите и се събират да ги четат. От Bar Dak имат удоволствието да са домакини на това събитие за пореден път, а темата този месец е “Последната планета”.

Като публика ще можете да гласувате за своя разказ-фаворит, а тримата писатели събрали най много гласове, ще четат свои произведения и на следващото четене.

Можете да направите резервациите си на 0877 211 123.

Владимир Сабоурин е роден през 1967 г. в Сантяго де Куба. Завършва българска филология в София. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Тези към настоящото състояние на академичната поезия

1. Моделът на академичната поезия за момента е изчерпал потенциала си на ускорител на литературните процеси.

2. Под „академична поезия” разбирам както неутрално произвежданата в университетската сфера поезия, така и по-проблематично използването на академични форми на власт за осигуряване на литературен успех посредством контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането на литературната продукция при съвпадане на произвеждащ и оценяващ.

3. След апогея през 90-те на модела на произвежданата в университета поезия, чийто мах достигна кулминацията си в Зверовете на Август (1999), в момента той е навлязъл в непродуктивна рентиерска фаза.

4. Генерирането на литературни проекти в рамките на университета през 90-те се дължеше НЕ на способността на академията автономно да инициира иновации в литературното поле, а на политическата динамика в обществото.

5. След приключването на „възвишената политическа епоха” (Ани Илков) в началото на века академията прогресиращо започва да губи способността си за литературни иновации.

6. Началото на века постави началото на една все по-откровена рентиерска фаза на академичната поезия, отговаряща на окончателната консолидация на „мирния преход” от държавномонополистически социализъм към де факто държавномонополистически капитализъм.

7. Рентиерската фаза на академичната поезия се характеризира с налагането на картелен контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането, който има за цел забулването на очевидния продуктивен спад и неговата институционална компенсация. Тази компенсация е картелна, разчитаща на контрола върху специализираното описание на състоянието на литературното поле, и рентиерска, доколкото не се базира върху продукция, която да е в състояние да издържи на свободно съревнование извън академично-корпоративната мрежа на контрол.

8. В този смисъл настоящото състояние на академичната поезия е погрешно тенденциозно описвано като „неолиберално”. То е също толкова неолиберално, колкото олигархическият модел на българската икономика.

9. Поддържането на „неолибералния” картел, осигуряващ на академичната поезия неравностойна доминираща позиция в литературното поле, работи с елементарното оценъчно допускане за по-стойностния характер на поезията, произвеждана в рамките на университета, спрямо всяка друга, неопираща се на академична инфраструктура. Това допускане е дълбоко провинциално, компенсаторно и комплексарско. То е в крайна сметка израз на страх от реална публичност.

10. Университетът не е място за произвеждане на поезия, още по-малко на поети, а място, където би трябвало да намират опора автори, които са се доказали като продуктивни с постиженията си извън и независимо от академичната инфраструктура.

11. Университетът не може да бъде място за осигуряване на публичност – и буквално: на публика – за поезия, произвеждана от автори, които в отношенията си с публиката си са в открит конфликт на интереси, граничещ със злоупотреба със служебно положение.

12. Изработване на противоположния на академичната поезия мах в рамките на самата академична поезия под формата на социална/политическа поезия и/или политически вдъхновен неоавангард е чисто симулативно. Възможното в модуса на теоретична симулация се проваля видимо в литературната продукция.

13. Академична поезия, теоретично конструираща соцална/политическа поезия и/или неовангард, е или противоречие в понятието, или симулакрум.

Прощално писмо

„Всеки шум рано или късно спира.”

Макс Фриш – „Щрихи от един живот”

Докато наливаше кафето, жена му седеше неподвижно, вперила поглед във вестника. Беше сигурен, че не го чете, защото тя по принцип не четеше. Нито книги, нито вестници. Може би програмата за телевизията, но после не обръщаше никакво внимание на филма, който беше избрала.

На влизане в апартамента, скришом дръпна пердето и погледна през прозореца на балкона. Тя беше вдигнала поглед от вестника и гледаше в нищото. Когато се върна с млякото и захарта, тя отново „четеше”.

Бяха се оженили преди три години, преди точно 11 месеца бе спряла да разговаря с него. В началото се ядосваше, когато повтаряше въпроса си няколко пъти, докато тя най-накрая отговори. Вдигаше скандали, тръшкаше врати, изскачаше от жилището и се връщаше късно с дъха на горчива бира. На нея това не й пречеше. Заварваше я в същата поза, както я бе оставил. Сякаш времето беше спряло и нощните му ходения по баровете, където напразно опитваше с бира да уталожи гнева си, се бяха случили само във фантазията му.

Нищо не се променяше. Той я гледаше, тя отсъстваше. На въпроса защо мълчи и какво се е променило, тя бавно извърташе главата си към него, усмихваше му се като от друга планета и тихо казваше:

• Не е в теб причината.

А в кого е, му се искаше да изкрещи. Но не го правеше.

С времето смени тактиката, убеден, че това е само временна фаза. Женска истерия, какво толкова. От друга страна тези скандали и вдигания на кръвното го бяха уморили. Свикна с положението, с липсата на задължения и удобството от това да се мълчи.

Ужасно много глупости си говорят хората, казваше на себе си. Ненужни, изхабени, празни думи.

Когато се прибираше, тя не го питаше къде е бил. Нито с кого. Нито как е изкарал, как е минал денят му. Усети лекотата на това да няма нужда от обяснения. Никога не е бил от приказливите, но и през ум не му бе минавало, че ще сключи брак с жена, която с времето ще стане по-мълчалива от него.

В началото се обиждаше, егото му трепереше и го правеше несигурен. После внезапно проумя, че той самият е без никакво значение и че това дори е приемливо.

Започна да разговаря с нея както се прави с човек, изпаднал в кома или понесъл умствено увреждане. Въобразяваме си, че ни чуват, но по-лошото е, че сме убедени, че искат да чуят това, което им разказваме.

Понякога тя отговаряше с клатене на глава, по-често седеше с вперен в пространството поглед.

• Просто нямам какво да кажа.

Казваше.

Все по-често той започна да оставя телевизора изключен. Също се умълча. Зачиташе се в някоя книга, докато тя седеше загърната в дълъг шал и гледаше през прозореца. От време на време й хвърляше един поглед, колкото да се увери, че все още е там. И продължаваше да чете.

Въпросът за децата отдавна беше заключен с три катинара. Опитваха две години, тя така и не забременяваше. Той дълго й натякваше да отиде на лекар. Накрая го стори, прегърбена, унизена. Резултатите й бяха добри.

• Всичко ми е наред. Докторът каза да заведа и теб.

Беше побеснял, тръшнал вратата, върнал се късно с дъх на горчива бира.

Пак опитваха и пак не ставаше. След това тя млъкна. Не отведнъж, а постепенно. Буйната й жизнерадост, която така го бе пленила преди пет години, изведнъж увяхна. Не от горещината, а просто от липсата на вода… или въздух. Като при цветята. Или хората.

Погледът й стана мътен, затворен и той бе убеден, че тъмните й очи изсветляват.

• Очите ти стават сини.
• Глупости.
• Съвсем сериозно, погледни се в огледалото.
• Добре.

Спяха един до друг, но не спяха заедно. Последният път той бе влязъл в нея с гнева на мълчанието от последните месеци и й бе причинил болка. Поне така си мислеше. Тя не издаде и звук. Имаше чувството, че я изнасилва. Не, че обладава труп. Вече изстиващ, вкочанен и безпомощен труп. Не можа да свърши, колкото и да блъскаше. От очите му закапаха сълзи, падаха върху нейните, вперени някъде през гърдите му.

Когато се отпусна до нея, озлобен, засрамен и незадоволен, тя просто стана и отиде в банята. Когато се върна, той още лежеше неподвижно по гръб, с лице към прозореца. Тя приближи, погали го и тихо излезе.

Една вечер гледаха филм по телевизията. В него героинята дълго пишеше прощално писмо преди да се самоубие. Накрая писмото пристигаше до адресата си, но тя не извършваше самоубийството поради поредица пречки. Краят беше щастлив.

Но той се замисля. Какво ли би написал в прощалното си писмо?

• Ти какво би написала в прощалното си писмо?

Тя мълчи, гледа го, леко се усмихва.

• Кажи де?

Устните и безгласно оформят едно „Нищо”.

Нищо. Но той би написал нещо. Какво например? И до кого?

Не успява да заспи тази нощ. На другия ден на връщане от работа си купува бележник. В него ще пази черновите на писмото.

Първото се получава прекалено сантиментално. Второто твърде дълго. Третото е хладно, четвъртото безсмислено.

След седмица захвърля тефтера в един шкаф.

В крайна сметка и без прощално писмо може.

Владимир Сабоурин работи като преподавател по антична литература, испанска литература, теория на превода. Не би променил миналото си, защото то за него са скъпите мъртви, с които разговаря всеки ден, непроменливи във всекидневния кошмар на промяната. Последно е плакал, защото не е бил мил с дъщеря си. Не му стига смелост за истината. Никога няма да се продаде. Според него най-добрият и ценен съвет е този, който ще оцениш след години.

Цялото интервю с Владимир Сабоурин, можете да прочетете тук: