Ние сме Жана и Румен и ЖаР е нашият поетичен изказ…
ОпоЖаРяването между нас започна преди повече от 40 г,когато бяхме деца…Душите ни се обединиха в едно цяло и от уникалната емоция,избухна творчеството ни…
Нашето единство е между Пишещ и Муза,които постоянно си сменят местата…
Ние преливаме един в друг и изразяваме нашето отношение към живота,любовта,болката и тъгата,към всичко онова,което чувстваме зримо и незримо,стаено в нашата сбъдналост или в минали неслучили се събития,мечтаем за бъдещи копнежи,изповядваме сърцата си,обичаме,шептим сбъднати молитви,осъзнали своите безсънни надежди,бленуваме за нашия скътан рай и споделяме думите скришни…
ЖаР е нашето сливане в Безкрая,осъзнато и лирично,наяве и насън…
ЖаР са нашите изплакани слова и горчив рефрен…
ЖаР е нашата луднала пътека…
ЖаР е нашата Истина…

 

***

В шест вечерта
В шест часа
ми е свито сърцето…,
във очакване
пулсът ми-
свети…
И в прозрачната
вечер
избягвам –
в тишината
на своите мисли…
Телефонът
задъхано пее,
леко тъжно,
очаквано трепетно…
Закопчавам гласът си-
в обреченост…,
и потъвам,
в бушуващи страсти…
В шест часа ми е рано
за истини…,
ожадняла –
за лудост любовна…
В този час, в този миг
аз съм немощна…,
осъзнала-
без тебе ме няма…
Твоят глас-
безсловестна горчилка,
прокопава
очите ми,
парят…
И поемам аз
своето чакане,
спестена душата ми-
стихва …
Шест е!
Проблясвам свенливо…
Тебе те
няма…
и чакам…
Фиеста !
Мечтата насън е…
Не ме буди !
Гласът ти
прикрито ме
пази …

 

 

***
Полудяваме за сън…
Отвсякъде пожар..,
а по средата, камък.
Отвсякъде гори…,
докосваш ме с ръка,
а по средата.., камък…
В ръката…пепел…
Въглен, май откри…,
а по средата…, камък.
Полудяваме за сън.
Отвсякъде пожар…
Камък се стопи…
Полудяваме…-
от..ЖаР…
а по средата.., пламък…

 

 
ДУШАТА МИ…

Душата ми е огнен стон-
пламтящ-
и стапящ бурен вятър…
Душата ми е вихрогон-
летящ-незнайно где..
и по-нататък…
Сълза-в душата ми роси-
сълза-
проронена-така горчива…
Не закъснях ли.., и дали
не изгорях-
сред пламъци стоя-обливан…,
посрещнал с гола гръд-
страстта-
на чужда младост…,
подминала по своя път-
оставила-
сърцето ми в нерадост…
Душата ми е горест, стон
и скръб-
потънала сълза-необяснима…,
и вихър…, и прекършен клон-
и ромон на поток…., и зима..
Душата ми е страст и глас-
мечта –
подгонена…-красива…
и вопъл…, и безумна сласт-
нечута дума…-дива…
отприщена река…, порой…-
залял-
просъскващ пламък…-
разсипана искра-в безброй
звезди…и стоплен камък…
Душата ми е огнен стон-
изгарящ-
и гори за двама…
Намерих те… Прекършен клон.
Сами сме…Други няма…

 

 

 

ЛУДНАЛА ПЪТЕКА

Вървиш по луднала
пътека,
по луднала пътека май
вървиш…
Вървиш тъй бавно
и полека,
към лудост скрита ли,
вървиш…
Вървя по луднала
пътека
и срещаме се двамата-
мълчим-
по пътя луд-
и не е леко-
все хванати
с ръце,
ще повървим…
За лудост, луднали
по нея-
по-луди от света,
ще съгрешим-
до края,
някъде далеч зареян,
притиснати-до смърт,
ще продължим…
Ще бъдем луди.,
луди до забрава..
И никога- не ще се
променим…
Пътеката ни-нашата-
остава..,
дори..- когато..
полетим…
Остават знаците
по нея..,
докоснати от нас-
за тях…,
но кой ли..,
кой ли, ще посмее..,
без лудост..,
да извърши грях…
Вървим по луднала
пътека,
по луднала пътека,
май вървим.
Вървим, тъй бавно
и полека-
към лудост скрита ли
вървим…