Златина Великова е завършила предучилищна педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски”. Директор е на детска градина. Издала е пет стихосбирки: „Следа върху камък” (2002), „Ще те повикам и от… Нищото” (2004), „Разпиляна нежност” (хайку, 2004), „Живея като чучулигите” (2006), „Като дива река“ – 2014 г. Публикувала е поезия и проза в сп. „Жажда”, сп. „Пламък”, сп. „Птици в нощта”, алманасите „Ирин Пирин”, „Южна пролет” , „Тракийска лира“, „Културна палитра“, „Нова българска литература“ и други периодични издания. Носител е на награди от редица поетични конкурси. Автор на текстове за песни. Живее в град Нова Загора.
ЕСЕННО
Всичко е някак есенно.
И почти безразлично.
Помня я тази песен –
знаеш, че помня всичко.
Но вече май не ми пука,
че често очите ти бягат
и все към онази другата
мислите ти посягат.
Боли ме малко, че свърши
магията помежду ни.
От вятъра клони прекършени
са всички казани думи –
ще изгният нейде в полето
или огън пак ще запалят
в чуждо огнище, където
други ще топлят и галят.
Ти ще забравиш за тази
есенна наша раздяла –
до колене си нагазил
в мечтата си нова и бяла.
Аз ще си спомням понякога,
дори сълза ще пророня,
но ти си тръгнал след вятъра
и не чакай пак да те гоня!
Уморих се от безразличие
и ми писна от тази есен.
Отдавна се чувствам ничия…
Само спри проклетата песен!
ИГРА БЕЗ ПРАВИЛА
Обещах ти, че няма
да се влюбя във тебе.
Обеща да играем
уж невинна игра.
Само секс, без задръжки,
и без капка съмнение,
че всичко ще свършва
щом свърши нощта.
Че няма да помня,
да мисля, да чувствам.
Ти няма да шепнеш
мойто име в съня.
Без никаква обич-
само ласки изкусни.
Играта ще свършва
щом свърши нощта.
Преброени ще бъдат
тези мигове с тебе.
Просто кратка отбивка,
но пътят е друг.
Ти ще търсиш жената
на твоето утре,
а аз ще се върна
при дом и съпруг.
И ето че свършват
часовете броени.
И ти уж си тръгваш
след твойта мечта.
Но нещо ни връща-
теб при мен, мен при тебе.
Играта не свършва,
а свърши нощта.
Шепа любов
Огризки подхвърляш
на гладните улични кучки,
дето все се навъртат
край тебе с изплезен език
и за къшейче хляб
са готови на всичко –
опашка да вдигат
и послушно да срещат ритник.
С тях е лесно да бъдеш герой,
любим и приятел.
Срещу кокал и ласка
даряват ти шепа любов.
И те следват до ъгъла
или чак до съседната пряка,
после близват ръката ти
и тръгват след друг полуБог.
Теб така те устройва
тази толкова евтина слава-
малко купена нежност,
покорство и празни очи.
А накрая във чашата
само мътилка остава,
по устните пари,
и в устата ти дълго горчи.
Синя нощ
и самотен чадър, приютил
двете сплетени сенки на влюбени,
крачещи в мрака.
Някой глътка любов
от премръзнали устни е пил,
друг напразно и дълго
зад ъгъла нейде е чакал.
Синя нощ,
мокри улици, празно такси…
А чадърът е покрив
за цяла вселена.
Свят за двама,
от който струи
дива нежност и страст,
и любов споделена.
За Петото колело
Не питай, приятелко, защо го обичам!
Няма причини – нито една!
Не ми купи пръстен, ни деца подари ми
и открито не тръгна с мен по света.
За него стократно нощем съм вила
като куче пребито към кръгла луна,
а денем с фалшива усмивка съм крила
ранената гордост, сълзите, скръбта.
Всички ми казват, че съм луда за връзване.
С пръсти ме сочат и ме тъпчат в калта.
Отдавна го знам, но няма отърване
и съм цялата болка, тъга и вина,
че чувствам се жива само в ръцете му.
В тъй кратките нощи, когато е с мен
той цяла вселена изсипва в нозете ми,
и падам оплетена в сладкия плен.
Недей да ми ровиш в душата с въпроси!
Не ми говори за удобен живот!
И без теб ми е тежко кръста да нося
на грешната, луда, неразумна любов.
Да пия до дъно всяка чаша горчива,
да плащам със лихва висока цена
за жалкия опит да бъда щастлива
в нелепата роля на резервна жена.
ПОРТРЕТ
Нарисува лицето ѝ
с белотата на мляко,
с мекотата
на хляб и коприна.
После изписа и устните –
с цвета
и вкуса на малина.
За очите ѝ
топна четката в морското синьо,
после в майско поле,
после в изгрева…
А накрая свали от небето
слънчев лъч
и го вплете в косите ѝ –
като вълни разпилени
в синевата на дните,
в кадифето
на нощно безвремие…
На бала на светулките
На бала на светулките
аз искам да отида тази вечер,
да пресуша сълзите си
във вихъра на танца до зори
и всички болки и съмнения
да отлетят далече,
и глътка нежност да отпия
от извора с най-чистите води.
На бала на светулките
аз искам тази нощ да помечтая
и после да притихна
в прегръдкaтa на дивата трева –
любовница на вятъра,
потънала в най-сладката омая,
под розовия храст
до изгрева на слънцето да спя.
Прочетете още: Поезия Сезон България
