Аудио версия на „Любовта на Августин“
Чете: Калоян Христов

---

Други публикации от Зоя Христова

• Властелинът на пейката
• Лелка
• Срам

Любовта на Августин

Новела

Ожени се млад, твърде млад, за да мисли дали е трябвало. Банален случай – момичето забременя, той искаше момичето и се ожени, настояваше да не махат детето.

Момичето беше хубаво, твърде хубаво, за да бъде омъжено. Беше трудно да си с такова момиче – истинска чест за всяко момче от квартала. Децата от панелките ги дебнеха, за да гледат целувки покрай строежите. Лежаха върху бетона, следвани от ухилените главички, никнещи от недостройките в крайния квартал.

Лятото на Августин – с крехка младежка брада той беше с най-хубавото момиче, то избра него – всички ги гледаха  – и от жълтия блок,  и от двата странични, в дървеното кафе питаха за тях – бяха известни.  От незабележим зубър Августин се превърна в мачо покрай красавицата – момичетата го харесваха. Ново усещане, с което се идентифицира и не искаше да се връща назад.

Родителите му разбраха, че момичето е бременно и тропнаха с крак за сватба – майката работеше в стола на общината, бащата беше старшина. Тези на момичето волю-неволю приеха новината – майката плака, крещя, но се блазнеше за внуче, вече скучаеше много.  Беше ги страх децата да не станат наркомани и ранен брак им се струваше по-малкото зло.

Тъпани, сватба, роднини от село –  млада красива булка с корем, влюбен младоженец, горящ от неспирно желание –  познати неща.  Живееха при свекъра и свекървата във високия блок, а нейните родители в този отсреща.

Родителите на булката заминаха след сватбата, бяха гурбетчии и всъщност помагаше само майката на момчето.

До последно, до края на деветия месец, правиха страстна любов в малката стаичка, която баща му направи от усвоения балкон.

После се роди детето и всички се промениха. Малкото плачеше безспирно, младата майка не спеше, Августин започна да работи на няколко места, за да се издържат, беше фотограф.

Момичето никак не беше готово за майка, а случиха на особено трудно дете. Свекървата се принуди да поеме половината задължения – отношенията между двете се изостриха много.

Недоспала, свекървата стана раздразнителна и ходеше между етажите на блока, за да говори срещу снаха си:

– Ни го е изкъпала, ни го е нахранила днес, аз всичко правя, сутринта щеше да падне от креватчето, ако не бях аз, нямам и за минута вяра, ще го претрепе, споделяше често.

Дебнеше да я хване в грешка и после причакваше сина си, за да се оплаква:

– Не, Авустинчо, аз я харесвам, харесвам го момичето, но да беше повече майка – гледай днес аз съм изпрала всичко, до девет лежа.

Августин не слушаше, знаеше, че майка му е конфликтна, той мислеше за друго – желанието по младата му съпруга го разяждаше и не можеше да работи, а след раждането тя се промени. Беше изнервена, не харесваше тялото си,  дразнеше се от мъжа си – досаждаше й с безспирните желания за любов и правеше всякакви номера, за да го отклони: заспиваше преди него, отиваше в стаята, след като той е заспал, или внезапно скачаше да види дали детето диша – имаше куп тактики. Той мислеше денем и нощем за гладката кожа,  пищния бюст,  бедрата – беше нереално красива и колкото повече го отблъскваше, толкова повече я желаеше.

Свекърът от самото начало виждаше работата обречена – деца да гледат деца – още като видя това красиво момиче, с вид на рекламно лице, смяташе, че нещата ще свършат зле.

Минаха осем месеца и нов сюрприз – снахата пак бременна. Опа, ставаше сложно. Свекървата вече окрито враждуваше:

– Едното не можеш да гледаш, друго ще раждаш – с кой акъл Августине! Ама и аз тъпа, къде го прибрах това, майка и в чужбина се спаси, аз ще гледам, щото съм много здрава. Ми не съм първа младост – кръвно, стави, колена – всичко ме боли.

– Стига си нареждала, спираше я свекърът – направили го, направили, дай сега да видим как да ги сместим, в тая стая няма да стане.

– Майка ѝ да ги смества, аз съм до тук, едното го изгледах, че сега и второ, вайкаше се бабата.

Младата майка беше в тежка депресия от новината и съвсем се дистанцира от семейството. Заживя някакъв вътрешен живот, абстрахира се от всичко – думите на свекървата ехтяха сякаш от километри в стаята  – тя беше другаде.  Блуждаеше с празен поглед из къщата и крадеше всяка секунда, за да седи пред компютъра и да рови в интернет.

Августин реши, че трябва да печели повече и се присъедини към една строителна бригада, смени професията си. Беше амбициозен по природа и с четене на специализирана литература и гледане на клипове, бързо стана незаменим. Превърна се в необичайно добър плочкаджия и замазчик, усъвършенства се в шпакловката – шефът му държеше да не го изпусне.

След второто дете момичето рухна окончателно и живееше като в транс, нямаше сили и да се изкъпе. Свекървата не спираше да нарежда, но тя я беше игнорирало напълно и изобщо не й говореше, гледаше през децата и през нея, понякога не ставаше с часове от леглото. Само, когато сядаше пред компютъра погледът и се променяше, смееше се и дебнеше домашните, за да се добере до него.

И както можеше да се предположи – един ден просто си тръгна. След вечерята нагласена каза, че излиза до магазина и повече не се върна. Съседи казаха по-късно, че са я видели да се казва в джип. Разбра се, че постепенно е изнасяла багажа си, без да я забележат.

За Августин настъпиха черни дни. Той още беше влюбен в жена си, с децата беше общувал малко, постоянно работеше, а знаеше, че и майка му нямаше да му прости – щеше да натяква за случката при всеки повод. Породените сестричета – на една и на две години, легнаха изцяло на плещите на бабата, свекърът помагаше, но беше след онкологична операция и нямаше сили.

Бабата започна да се изтощава жестоко, хипертонията й се обостри, всекидневно вдигаше кръвно. Караше се постоянно с Августин и го обвиняваше, натякваше му, че е неудачник. Баща му пиеше с часове в кухничката, за да се абстрахира от врявата на жена си и виковете на децата и почти не говореше. Гледаше тополата през прозореца и слушаше радио с гръб към семейството.

За да облекчи малко майка си, защото виждаше, че нещата със здравето й могат да свършат зле, Августин започна работа два на два в една от фирмите, която ремонтираше апартаменти. Два дена изкарваше плътно с момиченцата и гледаше да не ги държи вкъщи, за да си почиват родителите му. Седеше по цял ден по парковете с децата, майките го заглеждаха – беше странна гледка  – момче на видима възраст около двадесет години на бебешката площадка с две малки момиченца.

Виждаха го по площадките как си играе с тях, как придърпва други деца, за да ги запознава, често говореше и с майките, искайки съвети за хранене и възпитание – стана любимец на всички.  Канеха ги по детски рождени дни, на които обикновено беше единственият мъж.

Съучениците на Августин от кварталното училище, които останаха да пият в местното кафене го обсъждаха и се подиграваха с него – “какъв балък да го зарежат с две деца, при това момичета, оная кой знае къде се оправя, а той при бабите и майките на площадката“ – беше чест обект на масово забавление.

– Сестра ми копеле, вчера е била с него на рожден ден на момиченце на две години.

– Абе, дали ги кърми, а, как мислите, кърми ли ги, крещяха в изстъпление момчетата в кафенето. Те твърде много му бяха завиждали за красавицата.

Когато минаваше покрай кафенето, за да се прибере във входа няколко момчета излизаха и правеха с ръце поза на кърмачка, а  после бързо бягаха вътре полудели в неистов смях.

Майките бяха мили, но често го обсъждаха с мъжете си, разказваха за Августин, бяха потънали в историята, като в сапунена сага.

– Егати и шарана, казваха бащите – не може ли да я намери тая и да я удуши, егати и мухльото.

– Това не е мъж, това е охлюв, някаква дрисла да ме разиграва така – ще я намеря и ще и тръсна децата, но първо ще я бия, докато мърда. Тоя е пълна мида, говореха по къщите.

Противно на общата логика на Августин не му беше неприятно с момиченцата, даже му беше много интересно и целенасочено избираше компанията на майките, за да имат децата приятелчета. Престоят му в градинките можеше да бъде и приятен, ако отношението на мъжете не започваше да се прокрадва през майките, които го подпитваха за все повече подробности за жена му, за да има какво да разказват вкъщи, усещаше, че се превръща в квартално риалити.

– Ама тя каза ли ти нещо или направо си отиде, а?

– Подозираше ли я, че има някой, подпитваха жените, но вече с нездрав интерес, въпросите ставаха все по-конкретни. Често още при пристигане на площадката майките се скупчваха около пейката му с лъщящи очи, лакоми за клюка. Августин започна да иска само едно – да избяга.

Мина лятото, което прекара в малкия квартален парк срещу бившето си училище. Времето вече се разваляше и майките по градинките се разреждаха, но Августин неизменно беше там с момиченцата, за да не е вкъщи. Всяка вечер, пушеше на пейката, загледан в ламарините на лющещата се пързалка. Децата започваха повече да се оправят сами, сестричките играеха около пясъчника – тримата бяха част от пейзажа.

Така го видя за първи път – потънал в мисли младок с умъчнено изражение, дърпащ цигара от цигара и издишаш всеки път с въздишка. Необичайна гледка – хубаво, яко и младо момче със старческа угриженост. Несъответствието между възраст и излъчване привличаше по-опитните погледи мигновено.

Опааа, каза си дамата, тук е интересно, даже много, ама много интересно.

Беше имала връзки, не малко, но все разочароващи – приключваха зле. Или с бой, или с преследване – една нямаше достойна за разказване –  жената беше някога авантюрист, но сега търсеше друго.

Осиновено дете на възрастни заможни родители, които починаха, тя дълго гради кариера в артистичните среди, после направи бизнес, който потръгна, но беше сама, съвсем сама. Беше и доста закъсняла с раждането и след серия неуспешни опити Инвитро се отказа. После искаше да осинови, но й предлагаха все деца от малцинствен произход, заряза и това.

На четиридесет и четири живееше в голямо жилище само с два лабрадора. Имаше още имоти, които отдаваше под наем – с доходите никак не беше зле.

Дамата започна да разхожда кучетата около площадката, за да наблюдава странното момче с малките момиченца. Беше хубаво – широкоплещесто, със здрави крака и огромни тъжни очи на ясната младежка кожа – харесваше й физически и й се искаше да го заговори, поне да разбере защо е там.

Но беше трудно момиченцата пищяха от кучетата и трябваше да заобикаля градинката. Тогава измисли план. Имаше съседка с три малки деца, която все ги оставяше около блока, защото не смогваше да ги разхожда, а бяха относително близки.

– Танче, мога ли да взема Ники за малко в парка, има едно детенце на мои близки, което трудно общува с деца, а Никола е общителен и ще го предразположи, предложи тя на съседката.

– О, взимай го и не го връщай, шеговито отвърна майката. И дамата се сдоби с инструмент за запознанство. Оставяше кучетата и след обяд взимаше съседското дете да го разхожда в градинката при двете момиченца. Детето действително беше много общително и за часове направи контакт с тях. Дамата се заговори и с младия татко, но дистанцирано и небрежно.

Идваше всеки ден със случайни изненади за децата – куклички, шоколади, близалки. Измисляше игри, с които да ги впечатли.

Августин стана по-жив откакто идваше, с нея беше интересно. Тя правеше куклен театър, говореше майсторски с различни гласове, децата включваше умело.

Чудновата беше  – хубава, стегната и чаровна жена без възраст, водеща чуждо дете на площадката. На няколко пъти му се искаше да я попита дали няма собствени, но не посмя.

Есента преминаваше в зима и седенето по пейките ставаше невъзможно. Жената започна да кани младия татко с момиченцата вкъщи и събираше съседските деца, правеше им детски партита, карнавали, беше много изобретателна. Авгстин се чувстваше все по-удобно в нейната компания, започна да се чувства и в къщата й като у дома си. Така плавно премина и в спалнята й след едно импровизирано детско парти, беше късно да се прибират и валеше обилно.

– Ела, му каза Дияна, след като приспаха момиченцата, поглаждайки с ръка леглото. После го обгърна с ръце и го целуваше, беше му приятно и не направи усилие да си тръгне. Уютна беше тази жена, която нищо не искаше, извънредно активна тя правеше всичко сама.

Преспиваше все по-често при нея, въздействаше му, но не беше влюбен, още мислеше за момичето с дългата шия, дебнеше нейни приятелки, за да прочете в очите им нещо за нея, не беше загубил надежда, че ще се върне.

Атмосферата в къщата на родителите му ставаше все по-тягостна – майка му крещеше и кълнеше, баща му не говореше изобщо.

Постепенно започна да живее при Дияна, всеки ден изнасяше част от багажа си и този на децата. Тя тактично освобождаваше пространство и нагласяше момиченцата.

Първите месеци беше приятно – децата харесваха новия си дом, сприятелиха се със съседските. И понеже не помнеха добре майка си, Дияна бързо зае нейната ниша, но скоро се изясни, че няма да е гладко.

Беше си мечтала именно за момиченца и ги гласеше като барбита. Макар и много млад за Августин подходът й беше странен . Ту ги лигавеше и контеше, после им се сърдеше като на възрастни – личеше, че няма деца тая жена, не виждаше ли колко са малки. Очакваше да седят като кукли и бързо се разочароваше, ако не и се получи планът, после сипеше тежки обвинения към тях, че са я предали – имаше нещо нездраво.

И с него се държеше покровителствено и като към дете. Често отиваше в магазина и му избираше дрехи, а той седеше, докато ги мери. После го водеше на фризьор и дума не му даваше да каже за подстрижката. Готвеше и нареждаше на него и на децата какво да ядат. Въведе строги правила в къщата и изпадаше в истерия, ако не се спазват. Не случайно е сама тази жена, мислеше Августин, но още му беше уютно.

Обади се и друго, патологична ревност.

– Гледаше ли я, видях те да я гледаш, питаше внезапно след излизане от магазините.

– Луда си, нищо не гледам, мерех панталона, очите ми бяха там, раздразнен отвръщаше.

– Гледаше я, не ме прави тъпа, внимавай, мисли му, само патка не съм.

Дияна оглеждаше всяко младо момиче, което мине и после машинално проверяваше накъде сочи погледът на Августин.

Ставаше все по-трудно да се живее с нея. Не смееше да мръдне, не гледаше хората, за да не реши, че гледа жените.

Когато се събираха с приятели обикновено говореше тя, той сервираше и говореше само, когато Дияна го включи.

– Кажи Август как ни гледаха, нека той да каже, беше често отредената му роля в диалога. Тя имаше много приятели – артисти, бизнесмени, музиканти, които гостуваха не рядко. А негови не идваха, страх го беше, че отново ще му се смеят, мислено чуваше разговорите – “леле тоя геронтофил, такова баба си, то бива балък – от оня проститутяк на бабичка“, щяха да цвилят в кафето.

С всеки изминал ден ставаше по-мъничък, по-мъничък  -кастриран мини пудел, фризиран за изложба. Разбираше мълчанието на баща си.

Пролетта смени зимата и Августин заседна в парка с децата, бяха пораснали – на три и на четири. Започна да седи всекидневно в градинката, за да не е вкъщи. Пушеше, вперен във фонтана, следеше малките водоскоци – нагоре – надолу.

Оставаше до възможно най-късно, за да не се прибира. Дияна идваше за малко на площадката, правеше бърз оглед за млади жени, а после се прибираше, за да си чати с приятелите си от артистичните среди, или пък имаше ходене на събития – стихосбирки, спектакли, партита, където не можеше да се водят деца.

Така мина пролетта, а после и лятото, младежът замръкваше в парка на пейката между фонтана и малкия пясъчник. Бащите спираха, бъбриха си с него, после идваха жените и ги сменяха, повечето бяха за малко.

Вечер, когато лампите вече не светеха, в разгара на август, край пясъчника се различаваха само два силуета в тъмното. На Августин и на още една майка, младо момиче с момченце към пет.

Замръкваше и тя често, като него. Понякога улавяше в тишината на тъмното как мислите й съвпадаха с неговите – “само двама сме всяка вечер до късно тук“.

Момиченцата на Августин си играеха с момчето, понякога до единадесет часа, искаше Дияна да е заспала, когато се връща.

Вечер, преди да се стъмни, наблюдаваше майчето – толкова  мъничка, слаба, с едно детинско лице – нямаше повече от двадесет и пет години.

После виждаше как идва един огромен мъж, поне два метра,  и й говори сърдито с ръце на кръста, винаги беше ядосан. Августин сядаше близо, за да слуша разговорите:

– Гледаш ли го къде ходи, беше на фонтана щеше да падне, виждам го от алеята, мъжът правеше кросове около парка и през час идваше да провери как жена му гледа детето.

После виждаше как момичето се разстройваше и придобиваше изражение, което му напомняше това на животните в зоопарка – примирение, пълно със скука и притъпеност.

Мъжът пак идваше и й се караше за пари:

– Колко изхарчи, за какво, какво толкова купувахте, гледай да го държиш повече тук, че имам работа, трябва да си завърша проекта, ще ми пречи вкъщи.

И така в късния сумрак на августовската жега, на фона на щурците и далечна чалга от блоковете, Августин усети, че ги свързваха доста неща.

В привидната скука на нощния парк, когато децата играеха на кораб на по-далечната пързалка, Августин чуваше  близостта на момичето, стоящо през две пейки. И понеже чуването е много интересно явление и винаги разбираш кой те наблюдава и без да те поглежда, той знаеше, че го чува и тя.

Започнаха да идват по-рано на площадката, за да се гледат по светло.

Майката се криеше, когато го гледа, по особено чаровен начин. Августин беше привлекателен – как ли не го бяха гледали и жени и момичета – предизвикателно, сладострастно, агресивно, закачливо, но не беше виждал така да се крие жена, следеше го с периферното зрение, правейки се, че търси нещо в телефона си, а когато засичаше погледа й се изчервяваше и ставаше сериозна.

– Ей, момиче, мислеше – колко женствено е това. С дни не се сещаше за белоликата, тънковратата, образът на жена му избледняваше и се хващаше, че мисли за стреснатото момиче от малкия парк.

Дияна го проверяваше често, но констатираше, че няма нищо заплашително на площадката вечер, само едно момиче с невзрачен вид и си тръгваше.

Започна да сяда все по-близо до пейката на младата майка и да говори с нея, криейки се зад интересите на децата.

– Днес Митко е нинджа, този костюм май е нов.

– Да, не сме излизали с него, отговаряше тя, забила поглед в земята, при всеки отговор се появяваше руменина.

“Ще ме побъркаш“, мислеше Августин – “ще умра около тоя пясъчник“ и чувстваше онова свиване в долната част на стомаха заедно с ударите от учестения пулс.

После идваше мъжът й, оглеждаше високомерно хората на площадката и й правеше забележки, които Августин вече приемаше лично.

– Еми, бяга, момче е, цапа се, да! А, ти нещастник къде си, един път не съм те видял с детето, мислеше Августин. Започваше да го мрази, за да оправдае желанието си към чуждата жена.

И така в една нощ, когато замръкнаха до почти дванадесет, двете големи деца още крещяха с други около фонтана, а малкото беше заспало на пейката, Августин придърпа майката в тъмното, награби я и започна да я целува. Личеше, че й е приятно и се дърпаше вяло – ужас и силно желание издаваха очите.

– Къде мога да те видя, попита я направо.

– У нас, отговори неочаквано. И започнаха да се срещат в дома й, когато мъжът й отиваше в командировка и децата бяха на градина.

Тия срещи бяха странни – микс от похот и страх, на тях бавно се настаняваше обичта.

Срещите докараха друг проблем, не можеше да прави вече секс с Дияна, не се получаваше. Дияна изпадаше в истерия след всеки неуспешен опит в леглото:

– Да не си на сто, крещеше – стегни се, защото ще те зарежа и без това за друго не ставаш.

– Зарежи ме, мислеше Августин, нека и той зареже нея – беше далеч.

Но колкото повече надвисваше есента, толкова по-безнадеждно изглеждаше някакво развитие на връзката. Двамата бяха ужасно бедни и ги беше страх за децата. Анита не смееше да направи крачката, беше финансово зависима от мъжа си, петнадесет години по-голям, доста успял архитект на индустриални сгради. Беше студентка – без работа, без жилище, със семейство, което живееше далеч, плаха като мишка.

Връзката вече силно агонизираше, когато архитектът ги хвана. Забравил документи арх. Воденичарски внезапно се върна в апартамента си и попадна на двойката, вихреща се върху скъпата му ръчно резбована спалня. Нямаше как да се скрие деянието, беше попаднал точно в разгара. Архитектът се стъписа, пребледня, стоя няколко минути във вцепенение и после ужасно изригна:

– За това ли плащам аз, а, за това ли?! Да дойда и да те видя как се въргаляш с някакъв квартален мърльо. Ей, пикльо непоръбен, знаеш ли колко струва спалнята, на която чукаш жена ми, а, знаеш ли – три живота не можеш да я изплатиш?!

– Това ли заслужих бе, дето те обличам като… и те издържам от години, това ли бе?!, огромният мъж трещеше и заекваше, почервенял до черно, слюнките му хвърчаха – страшна гледка. Августин се уплаши, че мъжът ще направи инфаркт.

– Чакайте , господине, нека обясня, запелтечи, знаеше, че правото не е на негова страна.

– Какво, идиотче, какво ще ми обясняваш – пубер мизерен, ще ми даваш информация за провинциалната проститутка, която таковаш, ти знаеш ли аз от къде я измъкнах – при свинете живееше тя и кокошките, ако не бях аз, щеше още да е там, мъжът вече тежко заекваше и залиташе. Анита ревеше с глас върху спалнята, Августин се червеше – ситуацията беше с повишено ниво на конфуз.

И тогава Августин реши да действа, страх го беше да остави момичето там.

– Взимай си нещата и тръгвай с мен, каза той с мек, но категоричен тон.

– Ама, Август, глупости, къде ще ходим, луд ли си, ревеше.

– Тръгвай, ще видиш, и двамата занареждаха багажа, докато архитектът дишаше дълбоко, пребледнял на огромното кресло.

– Взимай си и детето, курво, взимай си и детето, с немощен и прегракнал глас суфлираше мъжът – няма да ти гледам гадното копеле, няма, не спираше да говори глухо.

Излязоха от луксозната кооперация само с един сак – Анита трепереше, Августин беше необичайно блед. Оставаше по-трудното – да каже на Дияна. Взеха трите деца от градината и се запътиха към апартамента на й.

– Останете в колата тримата.

– Ама, как, как в колата, ама тук ли, трепереше и заекваше момичето.

– Тук, тримата, тук.

И Августин заизкачва стълбата, в края, на която го очакваше тежка развръзка. Дияна беше нервна, сякаш предчувстваше.

– Къде беше, с часове те няма, какво правиш, днес не работиш, изсъска.

– Сядай и слушай, изкомандва той.

– Ама, какво да ти сядам, отговори?

– Сядай, изкрещя Августин.

Дияна се настани стреснато на дивана с шокирано изражение.

– Така, започна той – аз имам друга, тя ме чака долу, децата са с мен – това е, изнасям се!

– Кааак, друга, полудя ли?

– Да, друга, долу е в колата, сега си взимам малко неща и си тръгвам, каза той и се отправи към стаята, за да събере дрехи.

Дияна седеше замръзнала на дивана. Когато излизаше, още не беше асимилирала новината. Едва, когато колата потегли, започнаха да звучат крясъците й от балкона:

– Животно импотентно, мизерник, махлен недоразвит….., виковете звучаха чак до зебрата на светофара. После колата зави и се отправи в неизвестна посока.

Караха напред по шосето – тя, той и трите деца. Те бяха силно озадачени от новата ситуация и мълчаха забили главички върху гърдите. Анита още трепереше, но се държеше заради децата.

– Август, прошепна леко, с още треперещ глас като при треска – да не са гладни, а, дай да отбием някъде да ядат.

– Можеш ти, можеш да гледаш деца, мислеше шофирайки силно превъзбуден от обстановката.

Спряха в едно бистро близо до Панчарево. Децата преглъщаха уморени омлетите и гледаха ту единия, ту другия, за да дешифрират случката – познаваха отлично и двамата, но какво ставаше сега?

– Август, къде ще идем, аз нямам роднини тук?

– Спокойно, измислил съм го, леко неуверен отвърна. Тя замълча в очакване на решението.

Паркираха пред вехтата панелка с остъклени в различни цветове балкони.

– Слизайте и нагоре, на третия етаж сме.

– Ама къде отиваме?

– Върви, ще видиш.

Августин извади ключ и отключи вратата, в коридора се показа майка му:

– А, Августинчо, как си мами, но в този момент видя непознатата с новото дете и се стъписа.

– Това е Анита, приятелката ми, това е синът й, ще живеем тук временно, каза тихо и протоколно Августин.

– Ама, как тук бе мами, как така, тук е тесно у нас, не може, пък то това дете сигурно и баща си има. Аз не, че нещо, ама какво ще кажат хората, баба ти какво ще каже?!

Не отговори, а влезе в старата си стая и издърпа Анита и детето вътре, после хлопна вратата. Чуваше се как майка му говореше на баща му в кухнята:

– Ама, Димитре, така не може, каква е тая жена и с дете, това какво е – една го заряза, с друга живя, сега трета води с чуждо дете, ще ме умори, наказание е това от горе. Ами децата, колко ще сменят и те. Ох, Августинееее, гламав те родих, луд излезе, къде сгреших?! Баща му не отговаряше, беше силно втренчен в тополата.

След малко чу скърцането на стола, баща му се размърда и зашляпа по коридора до стаята, почука:

– Августинчо, отвори тате, да ме запознаеш с момичето и с детето.

Влезе в стаята и видя Анита свита като таралеж, неестесвено бяла, момчето й гледаше безумно, момиченцата се нахвърлиха на врата на дядо си:

– Аз деде, съм дедо Митко, подаде ръка на момченцето дядото – знам много момчешки игри, ще видиш.

После деликатно погледна Анита и се успокои:

– Ще станат работите, помисли си – тук работите ще станат.

В следващите дни стана ясно, че апартаментът на братовчед му се освобождава, защото заминават в чужбина. Тристайно занемарено жилище, което можеше лесно да се прекрои. Августин се стегна и го ремонтира за три седмици. Направи стая за момичетата и една малка за момченцето. Огради бокс и направи елегантна трапезария – беше научил много. Анита започна да си търси работа.

Дори майката на Августин някак прие момичето и детето, Анита я спечели.

– Може да има дете, брак, туй-онуй, ама свястно дете, той и Августин не е много стока, баш за него си е. Гледай как мълчи, не отговаря, а онова какво нахално беше и надуто като въшка. После пък онази стара мома бохемка, дето го мачкаше като хлебарка, мислеше бабата, беше доволна.

В началото на зимата се нанесоха в новото жилище, Августин се върна и към фотографията, окуражен от Анита, държеше той да снима. Започна да си намира работа като сватбен фотограф, снимаше и партита, тя му направи страница и го рекламираше активно. Анита започна в една рекламна агенция и доходите се стабилизираха, правеха смели планове за четвърто дете и се забавляваха доста от мисълта.

Разводите и на двамата предстояха, архитектът подписа бързо, вече си беше намерил още по-младо момиче. Само Августин не можеше да издири жена си, а и малко се плашеше да не се върне назад емоционално,  ако я види. С много ровене, през общи познати, успя да стигне до нейния профил във фейсбук, който беше сериозно маскиран. Разбра, че е в Лондон и работи там. Писа й много пъти, тя отговори едва на десетия, прати му телефон, Августин се свърза със страх:

– Ало, здравей, каза той делово.

– Здрасти, Август, как си?

– Добре, но ми трябва развод, писах ти, искам да се оженя.

– Авуст, каза глухо тя – много ли ме мразиш?

– Не, изобщо, разбирам те, но сега ми трябва развод.

– Август, как са децата, искам да ги видя.

– Добре, но няма да знаят коя си, не си го причинявай.

– Август, кажи ми, много ли съм виновна?

– Не си, аз съм виновен, беше ужасно малка, не трябваше, така, но това е минало, дай да се разберем сега. Августин си отдъхна, беше я архивирал напълно, чувстваше само досада от опита й за емоционално нахлуване в живота, дори през прошката, която искаше – беше свободен. Разведоха се и тя му прехвърли родителските права, убеди се, че не е добре да вижда децата.

След година видях Августин, бяхме приятели и съседи от деца, знаех за драмите му от общи познати:

– Ей, Август, как си?!

– Геле, лелееее не съм те виждал век, запрегръща ме.

– Какво правиш, разказвай.

– Снимам, пак снимам, ама вече за други пари, женен съм втори път, много добро момиче. Децата са при мен, общо-взето това е. Айде, че бързам, чакат ме вкъщи.

Обърнах  се след него, Августин тичаше.

---

Зоя Христова  е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където след това преподава две години антична антропология. Има публикувани редица научни статии и преводи. В момента работи като редактор в Българското национално радио.

 

 

 

Аудио версия на „Срам“
Чете: Калоян Христов

Срам

Майките на пейката отдавна говореха, че детето не е в ред с главата и смятаха, че тя крие онова, което са й казали лекарите.
Още миналото лято се зашушука, че то няма да проговори, а това, че дамата продължаваше весело да демонстрира безразличие, твърдейки, че то е умно и знае всичко, предизвикваше желание у жените публично да изобличат лъжата и мръсната й тайна.
Не беше като останалите майки в парка – не се оплакваше от съпруга си, не говореше, че е дебела, не пухтеше от скука – беше ведра и сипеше дразнещи оригиналности, чути кой знае къде.
Дори дрехите й бяха различни – уж модерни, но не съвсем, уж евтини, но можеха да бъдат и скъпи – дрехи, които никоя от жените на пейката не беше виждала в близките магазини.
Трудно беше да се разбере от кои е. За всички беше ясно едно, че е неприятна – мислеше се за умна, даваше съвети, говореше много и тонът й беше неестествен.
Ала въпреки компетентна й реч, то продължаваше да мучи и да подскача без никакъв видим интерес към игрите на другите деца. Тогава в парка заключиха, че детето е умствено изостанало, а майката умело го прикрива.
Двете най-често пребиваващи жени на пейката Вили и Мишето злорадо се усмихваха, когато Ема обясняваше, че детето подскача, защото си мечтае и говори, но само вкъщи. Чакаха момента, в който ще рухне и ще признае, а признае ли – означава, че те са повече, защото децата им се развиваха стандартно.
Емилия Минчева беше хубава, темпераментна и сексапилна жена, надхвърлила средата на тридесетте. Ранната си младост похарчи в това да се образова.

Завърши две образования, направи докторат, а в последствие и постдокторантура в Страсбург.Разви се като брилянтен молекулярен биолог и по думите на научния й ръководител беше: обещаващо дарование – учен с постоянство и добри идеи. Дори имаше скромен научен принос в ресора, който разработваше.
След като приключи последния етап от специализацията си Ема реши, че е свършила нещата, свързани със самоусъвършенстването – придобила е професия и ценз, знае езици, видяла е свят и е време да се върне в родината си, за да си потърси съпруг, защото в плановете й влизаше и семейство, но бе твърде заета да мисли за това по време на странстванията си.
С любовта приключи още в най-младите си години, когато заряза гаджето си от гимназията, с което имаше дългогодишна връзка. Според нея той отказваше да се развива, с което се превръщаше в потенциална заплаха за нейното развитие – следователно само бреме.

Съпруг намери относително бързо. Имаше ясна идея за приблизителните му качества и социален статус.
Иво беше висок, средно хубав, образован и добре платен мъж от АЙ ТИ сектора. Имаше сигурен занаят, печелеше добре и можеше да бъде показан пред хора – останалото не беше важно.
Сватбата стана според очакваното в рамките на година от запознанството им – нямаше време. Беше класическа сватба за образовани, добре платени хора над тридесетте.

Важно беше да има сватба, за да се поканят всичките роднини не Ема от малкия град Левски, където израсна.
Радостта от погледите на братовчедките й, пълни с болката от успеха й, щеше да я топли дълго. Как хапеха устните си до кръв децата на най-малката сестра на майка й, които си останаха в града и се ожениха за няколко от местните мъже.Как подпитваха за работата на младоженеца и заплатата, която ще получава, а после дълго пъшкаха и клатеха заплашително глави в самоокайване – това й стигаше.
Леля Данче дори получи пристъп на задух, когато разбра, че двойката вече е изтеглила кредит за апартамент в един от новостроящите се квартали на столицата, та викаха линейка.
Бащата на Ема преживяваше пика на славата си. Беден, впиянчен и слабо образован вдовец – той отгледа детето сам. Изучи го и му даде каквото имаше, защото така трябваше. Колко думи чу Иван, че Емето ще пропадне, че то сирачето с тоя нефелен Иван – тежко му.
Как се забиваха думите, та чак стомах го болеше и не можеше да спи. Как гърмяха прокобите в мислите му вечер. А, ей я на – да й ядът гъза.
Отгледа я не само, ама е учен, а те тъпи с тукашните глупаци си останаха, па се и не изучиха. Емето мъж със заплата пет бона хвана, програмист, учен човек за чужбина работи, апартамент в София си купиха.
Ей, колко нощи връзва Иван колети, ръцете му отекоха, ама си е струвало. Колко суджука и лютеници прати за Студентски град, чак вестници не достигаха да ги увива, спомняше си той. Пиеше, пъшкаше и бършеше сълзи – чувстваше се успял, в едно успя, ама в най-важното.
Всичко мина по план.
Само детето не беше според очакваното. То закъсня доста и се роди тежко недоносено, едва в края на шестия месец. Малкият с мъки оцеля след почти три пълни месеца в кувьоз. Детето изоставаше във всичко – трудно проходи, трудно се захрани, трудно започна да се движи.
Първите думи така и не дойдоха. Напразно Ема с часове повтаряше сричките ма-ма, ма-ма – детето изхриптяваше, пляскайки с ръце и това беше единствената му реакция.
Научна да се труди тя тръгна по всички видове терапевти от светила в детската неврология и психология, до врачки и ходжи, но резултат нямаше.
Малкият получи над тридесет неясни диагнози и куп предписания, но в състоянието му не настъпи промяна.
Тогава Ема започна активна социализация, вярвайки че то ще се отпусне сред деца. Започна да ухажва всевъзможни майки и децата им, за да играят покрай момчето. Разви куп нови умения – да се преструва, че слуша с интерес, да се смее на банални и грубовати шеги, да гледа готварски предавания и турски сериали, ала въпреки усилията й – те я чувстваха чужда. Макар и примитивни майките усещаха напъна й и интуитивно долавяха, че ги обсажда, заради детето.Тогава първите се разбунтуваха:
– Ние да не сме терапевти, а децата ни тренажори – възмути се най-младата, поучена от майка си, на която споделяше случките в парка.
– Аз знам за една такава болест, поде друга – детето мучи и се мята, защото майката не му е обръщала внимание като бебе, тя беше най-тихата в компанията и всяко нейно изказване имаше стойност, поради рядкостта си.
Дебелата с трите деца, чиито мъж работеше в Испания и това и отреждаше специален статут, допълни:
– Да, аз все я гледам да чете у тях, балконът им е срещу нашия, в този новия триетажния – ни мъжът й, ни тя си играят с детето. То все само се тръшка и се върти – гледам го. Останалите запригласяха, че това е майчина немарливост, а всъщност се надяваха тя да се махне от площадката, защото вече ги гледат странно, че общуват с майката на онова дето само мучи и подскача.
– Виж я – пет образования, пет езика, сто титли, а детето си не може да изгледа. Две думи не му е казала.
– Язък й за знанията и за чужбината, говореха те.
Дни след малкия бунт в микрообществото на детската площадка една от жените се провикна към Ема:
– Ей, ти – водила ли си го на лекар, няма да стане само да го вреш между децата, лекар му трябва – това е болест.
Тя очакваше този момент. Още същия ден смени площадката с друга, ала и там бързо се разчу, че бутат слабоумно измежду децата и сред майките избухна паника, че то ще зарази с поведението си техните и ще започнат да го имитират. Детето и майката бяха изолирани мигновено. Майките дърпаха децата си и ги тикаха към далечните пейки, крещейки истерично – “не, не там – чуваш ли –прибирам те веднага“.
Тогава Ема започна да избягва градинките и водеше детето само в полето край квартала, където разхождаха кучетата. Но и там срещаше погледите на кучкарите пълни със съчувствие или неприязън, които нямо мълвяха – тук ли го криеш, тук не е подходящо – за кучета е, води го където няма никой – тук ни напомняш, че съществува и ни разваляш кефа, а това не е много възпитано. Започнаха да излизат рядко.

Точно тогава получи и друг сюрприз. Приличният, престижен, високоплатен съпруг напусна семейството.
Чувствал се самотен и неразбран, нямал комуникация с детето, нито задълбочена с майката, а и се влюбил, заради гореизброените причини, в млада колежка, което не било планирано. Ема не преживя загубата на съпруга, беше и леко досаден от самото начало и го търпеше по задължение, не рухна и финансово, защото се включи в няколко международни проекта, от които натрупа известно състояние.
Само с детето беше сложно. Нямаше кой да я замести в отглеждането, бащата не искаше и да чуе за среща с момчето, възприемаше го като голям личен провал и не искаше да му се напомня. Наложи се да потърси помощ от единствения си близък роднина – баща й, от когото леко се срамуваше, ала и нежно обичаше, защото я отгледа и й беше най-близкият. Двамата изградиха специална връзка в годините, базирана на тайни кодове и знаци, за да не ги съдят околните – бяха съзаклятници по оцеляване.
За всички от самото начало беше странно как тоя пияница гледа детето, което никой друг не се нае да гледа след смъртта на майката, и го дебнеха и одумваха.
– Татко, позвъни Ема – какво правиш, зелето ли такаш?
– Такам, да, днес бях и на лозето – ти как си?
– Тате, чуй, Иво се изнесе – не казвай в града, телеграфира тя.
– Няма, няма, зашепна заговорнически бащата.
– Трябва спешно да вземеш Алекс в Левски за около месец, чу ли?
Мъжът замълча.
– Тате, там ли си, чуваш ли?
– Чувам, чувам, ама….такова, не мога с него се оправя, той не говори, не слуша, тича – ще го изпусна.
– Тате, стегни се, няма кой да го гледа – сама съм тук в София.
– А, не, не мога, няма – тук ще кажат…
– Какво ще ти кажат?
– Ами, то не говори, пък е на шест – ще кажат, че е слабоумно, аз знам, че не е, ама те ще кажат – знаеш ги какви са. Ема затвори телефона, без да каже довиждане на баща си. Той ревеше полугласно от другата страна на слушалката, разширил в ужас очи. За първи път отказваше нещо на дъщеря си.
Тя първо руга простия си баща, несретника, пияницата неграмотен – после внезапно го разбра. Толкова добре го разбра, и й стана кристално познато и понятно – той наистина не можеше. Не от срам, не заради себе си, най-вече заради детето не можеше, това беше най-неподходящото от всички места за малкия. Беше мъничко и не се отличаваше така драстично от другите деца – дете – подскача нещо, играе, но то растеше и разликите ставаха все по-видими.
Денят на дядото преминаваше в разкази в магазина и кръчмата за успехите на дъщеря му и добрия стандарт на семейството. Той представяше внучето си като мълчаливо, но умно и паметливо дете с висока наблюдателност, както го убеждаваше Ема. Макар и в бедната му откъм външни впечатления психика детето да изглеждаше странно и да не му излизаха сметките, той вярваше, че има неща, които не разбира, защото е прост.
Иван имаше уважението на съгражданите си – сочеха го – гледай, гледай, сам я отгледа, сам мъж, беден беше, а я изучи и сега е в София, а беше и в чужбина с години – учена била там, казва Иван. Някои се възхищаваха, други завиждаха.
Дядото с ужас си представяше как постепенно ще започне да се говори, че внучето нещо не е у ред. Децата ще започнат да го имитират и да го целят с камъни, в кръчмата да го съжаляват.Прогнозите за това, че сирачето ще пропадне под грижите на пияницата, щяха да се сбъднат в очите на всички. Еми, да, тя като остана сираче, как детето да е добре, щяха да казват – улаво излезе, щото и Емето и то колко изпати. Ванката не можеше да понесе това, Ема също.
Огромна част от самочувствието й се базираше на завистта на братовчедките и приятелките й от Левски.
Беше изпитала твърде рано горчилката на съжалението, съпътствана с базово декласиране. Беше се борила много, за да се докаже, за да докаже на всички, че е повече, въпреки че е сираче с баща, заемащ дъното на социалната стълбица дори в родния й град. Сираче, при това бедно – какво да чакаш от него. Помнеше как я канеха, за да си хапне, за да види и тя, как и подаряваха стари дрехи, за да има като другите, как им носеха по Коледа и как баща й се черви въпреки градуса, на който беше неизменно и псува през зъби, когато си тръгнат.
Не успя алкохолът да убие гордостта му, не успя да възпита и детето си в скромност – по-горе си викаше, ако и да нямаш майка, ти трябва да си повече, за да не кажат това, да не кажат онова, спомняше си Ема. И тя учеше, учеше и взимаше общинските медали, после регионалните, а после нагоре, нагоре към чужбина.
Навремето Иван беше красавец и взе най-хубавата, беше и отличникът на гимназията. След жена му се обръщаше целият град – взеха се млади, веднага след училище. И жилище им дадоха, и всичко беше наред.
Най-личната двойка, 80-те години жена му стана мис на випуска, определено най-хубавото момиче наоколо.
И него го искаха момичетата, беше як, висок, със здрави предмишници, дълбоки кафяви очи и игрива усмивка. Мъж, който излъчваше здраве и сексапил.
Можеше Иван и да говори, и да работи, и да се грижи за семейство. Мечтаеше да се изнесат от Левски и крояха планове за жителство в някой от по-големите градове.
После тя го предаде – падна болна и умря. Още докато лежеше Иван започна да набляга на чашката и за две години достигна сериозни нива – гледаше да не изтрезнява, защото се стряскаше от жена си, която приличаше на призрак. Страх го беше от болни хора, а беше твърде млад, за да приема нормално тези неща. Гнусеше се и се страхуваше, и бягаше и пиеше. Мислеше си – колко е прецакан вместо сега точно, когато е съвсем млад, да го възбужда тази жена и задоволява, тя се проснала болна и чорлава една, и мърлява.За една година заприлича на бабичка, а бяха на по двадесет. Посягаше и даже болна и после виеше като вълк в малката кухня, неспособен да проумее емоциите, които го връхлитаха.
Беше твърде млад и не особено умен, за да преработи случващото се.
Ракът я изяде и умря вкъщи. Иван избяга в същия ден и пи една година. Сестра му прибра детето, което тогава беше на две.
Виждаха го хората на различни места паднал пиян и се затвърди убеждението в града, че е краен и неспасяем алкохолик. Иван стана завинаги Ванка-пияницата.
Сестра му гледа детето две години, а после се наложи да се изнесат от града, защото затвориха завода, в който работиха със съпруга й. Никой друг не искаше детето, а й на лелята й тежеше – тя имаше две.
Иван отиде да го вземе, не беше го виждал година. Малката го гледаше с очакване – татко да я вземе. В дома на сестра му все се повтаряше това – като те вземе баща ти, като дойде той, тогава.
Беше дребно, слабо момиче с неговите умни и живи очи. Ванката сякаш прие факта, че е баща, беше се примирил. Прибра детето и успокои ритъма си на живот. Пийваше само вкъщи.

Първо реши да си търси жена, за да гледа малката. Но това беше трудна работа – свестните бяха непривлекателни, а привлекателните искаха много. След серия неуспешни срещи заряза тази идея и заживя сам с детето.
Научи се да го гледа – готвеше, чистеше и учеше с нея. Вечер двамата гледаха футбол. Водеше я на кино и цирк, стараеше се да има от всичко.Но беше беден стругар в местния цех за котлони – съвестен работник, макар й битов пияница.
Детето растеше умно, можеше да учи, биваше го – учителите все го хвалеха.Така Иван получи нов шанс и нов стимул в живота – Ема да успее. Ходеше с нея на състезания по математика и трепереше пред входовете на училищата, в които се провеждат. Купуваше и всички сборници, които предписваха учителите. Заживя с идеята, че момичето е специално, въпреки неговата простотия. Гледаше го като слуга, на когото са поверили рядко скъп кон. Иван придоби ново самочувствие – бащата на детето с извънредните способности – в Левски нямаше друга медалистка по математика.
След разговора с баща си Ема сънува странен сън. Тя и детето в стъкленица – хората минават, но никой не чува, че викат отвътре. Прагматичната Емилия, ненаучена да мисли за чувствата си, а фиксирана само в действията, за първи път усети физически самотата, визуализира я като километричен лед, губещ се в хоризонта. Беше от другата страна на живота, той си течеше, а тя беше отвън. В някаква паралелна ниша, в която изпадаха негодните.
През всичките шест години Ема не прояви агресия към детето, не го обвини, нито призна пред себе си болестта му. Внезапно яростта я завладя, дълго отлагана и залъгвана.
– Изрод, урод, издънко недъгава, започна да крещи тя, стоварвайки удари върху детето – да беше умрял още в болницата, макар и да не мислеше така Ема сипеше удар след удар по гърба на детето, което мучеше по-силно и мяташе ръчички, изцъклило очи в непознат ужас от силния допир и звуци.
– Ще те убия та да видиш какво ми причиняваш ти, идиот такъв, освен да мучиш друго не можеш, ти нищо не можеш!
Би го към половин час, после спря да го удря, то мърдаше учестено до нея и пищеше панически. След това тя рева, рева жестоко, рева с часове, крещейки като животно. Спря, изми се и всичко приключи.
На сутринта Ема беше взела решение – правилното.
Ще уреди детето за осиновяване в чужбина, то трябва да се лекува, а тя няма възможност – така е най-добре за всички. Бидейки оправна жена със силни познания тя се свърза с няколко международни организации, премина и през българските институции, които бързо отхвърлиха детето като потенциално невъзможно за осиновяване в България, то получи отказ от две български семейства и премина към международната верига.
Бащата веднага подписа, щом чу и поздрави за доброто решение – „олекна ми”, каза той. „Сега Алекс ще се лекува, да не го мисля”. И повече не го помисли.
Намери се двойка датчани, с две други осиновени деца с проблеми в аутистичния спектър, които жънеха успехи. Те казаха, че малкият е красив и е сравнително лек случай, защото има контакт с очи и изпълнява някои неща – имаше надежда. Бяха ведри, оптимистични и изглеждаха доволни. Чувстваха го като поредното предизвикателство, бяха успели вече два пъти, беше им станало страст. Нещо като взимане на куче от приют беше осиновяването на дете от Африка или Източна Европа. Детето замина с тях и двойката добронамерено информираше майката за състоянието му – то се подобряваше, казваше няколко думи, изпълняваше прости команди.
Ема ги помоли да не й пишат, беше и твърде неловко и неприятно да си спомня – искаше да игнорира напълно случката и да започне наново. Датчаните леко се огорчиха, но престанаха да пишат на българката – те приемаха болестите много по-леко и триумфираха от победата над тях, действаше им като успешен лов. Пишеха й, защото искаха майката да е спокойна, че детето е в добри ръце, искаха да споделят с нея радостта от успехите си – съдеха за нея по себе си.
След година Емилия Минчева стана Ема Сталкер. Запозна се с един канадец по интернет и замина да живее в Торонто. Още втората година роди напълно здраво момиченце. Канадецът беше образован и имаше бизнес – перфектната партия, беше и добре сложен, спортуващ мъж. Тя никога повече не посети България. Само изпращаше пари на баща си и се грижеше за него от разстояние, през роднини. Животът й се подреди отлично.
Само нощите понякога бяха трудни. Безмълвното се смееше в съня й с малките бели зъбки и вперени очички, понякога й говореше – „мамо”, казваше – „аз мога, но се правех, за да не ме чуят другите”. Ема се будеше към три и до сутринта се убеждаваше, че е постъпила правилно, защото те го лекуват и успяват, а тя не би могла. Това беше най-доброто за него, другото е егоизъм, аргументираше се с часове.
Детето щеше да я преследва дълго, вероятно до края.

 

 

Аудио версия на „Лелка“
Чете: Калоян Христов

Лелка

• • Четете още от Зоя Христова: Властелинът на пейката

 

Не съм мила прозорците откакто се изнесе. Преди ги миех всяка седмица.

Пак искат да се срещам с този Дончо. Не намериха ли по-привлекателен.

То верно, че и аз не съм в позиция да избирам, ама те буквално най-закъсалия.

Той също не ме хареса, усещам, надявал се е на по-млада и слаба.

Как им хрумна да ме сватосват, а аз как пък кък им се вързах, че сега трябва и благодарна да съм.

Тъпа работа, той си живее, а мен ме уреждат с най-залупения, че и той пробира.

Трудно е да ходиш по срещи на почти педесет и пет, да се гласиш – как да наглася това тяло, пък и защо да го глася?

Как ще се съблека пред нов мъж, как ще ми гледа корема – гледай – всичко виси.

Пробвах с корсет да прибирам – не става, личи си, пак се тресе. Какво ми дойде до главата!

Пък той си беше свикнал, ходех си гола, не съм си представяла, че ще търся друг и че отново трябва да се показвам – безумие!
Дончо, някакъв тъп Дончо – плешив шкембелия с изцъклени очи – седим двамата, уредени на среща, в едно глупаво кафене и се гледаме недоволно, ама това е – знаем, че повече не може да очакваме, толкова като за нас.

Поне да имаше за какво да си говорим, а той нито чете, нито музика обича – готварски предавания гледал, футбол и сериали, ако майка му не е заспала, защото се будела от телевизора.

За какво й трябваше на нея – тя е млада, хубава е – пред нея хоризонти, защо и беше тоя месест брадясал чичко, какво намери там, какво видя?!

Какво намери кучко, у моя чичко – пачавра малка!

Знам, влюбила се е, така правят хлапачките, влюбват се в чичковци, година-две и после го зарязва, запленил я е – може той, може да говори, да разказва, знам го аз него.

Мамка ти, мръсник – колко години те храни баща ми, още като дойде ти даде ключове за кола. Всички бяха във възторг – висок, хубав, пък и лекар, а той – мръсник, мръсник, мръсник!

Ходи, ходи с децата, да се излагаш, след година ще те зареже – тя ще иска бебе, а ти какво точно ще й направиш – не знам!
Знам какво ти харесва тя, шев си на клиниката, пък тя е студентка – сега си проправя път, не че не е влюбена, влюбена е, но не в теб – в мечтата си е влюбена!

Поне детето да беше тук, но не, по добре да не беше.

Подлъгахте ме с тоя Запад, че трябвало на всяка цена да замине и аз десет години я гоня и я изгоних, успях.

Седя на летището, а в гърлото ми буца, едва се сдържам, защото детето е сърничка и ревна ли – отказало се е.

Такова е от малко – много ме обича и все гледаше да ми угоди, можех да си я оставя, тя щеше да ме послуша, но всички казваха, че тук няма живот. Тя там е келнерка, но ще се издигне.

Самолетът заминаваше и дъщеря ми гледаше през прозорчето, зъбех се в усмивка, за да не види, че плача. До последно очите й шареха по лицето ми в опит да разчетът емоцията –детски навик.

Всеки ден ми звъни, много е добро, как си мамо – добре съм, много съм си добре, чета си, излизам – живот си живея, даже ми е по-добре сама.

В работата не ми говорят на тази тема, но виждам погледите, виждам загрижените изражения на колегите ми, готови да предотвратят самоубийство, ако се наложи.

Какво ли си викат – “егати и унижението – на стари години така да те зарежат, докторът да се мотае из града с младата мацка и всички да знаят“.

Споделям само с двете ми приятелки, които ми уредиха Дончо, за да не се самооубия, а на Дончо приятелите бяха уредили мен, вероятно по същата причина.

Добре, че е тази измишльотина фейсбук, запълва ми времето – влизам по групи, чета, занимавам се.

В началото пишех с моя профил, но не се получаваше. Все ми отговаряха – “лелче, гледай си сериалите, какво си захапала теми, от които не разбираш“. Или – “ госпожо поне си махнете снимката да не плашите хората“.

Тогава измислих Славчо, профилът на Славчо Паунов, с който свободно влизах навсякъде.

Аз обичам да разсъждавам на политически теми – там ме влече. Още като студентка, докато учех икономика, все това четях. Ангажиран човек съм.

Славчо влезе във всички групи за политика, после за икономика и бизнес, след това по медицинските групи, и медицина обичам, и завърши с литературните.

Славчо се оказа грамотен човек, имаше отличен правопис, знаеше добре немски. Славчо познаваше всички политици, следеше международната преса, цитираше немски вестници и обогатяваше групите, затова той стана основен дискутант в над десет.
Често при появата на пост от Славчо се отприщваше оромна дискусия, мъжете от групата го цитираха и препращаха към него коментари.

Във всяка от групите имаше десетина човека, които дискутираха със Славчо всяка вечер, той не пропускаше новина и при всяка поява на по-значимо събитие реагираше с пост към групите.

Впоследствие се обособи в самостоятелна група за политически полемики и покани там основните участници в дебата.
Славчо си имаше фенове – ген. Бригадирски и Соломон Разколников, с които обикновено имаше съвпадение на позициите – мразеха Тръмп и симпатизираха на Путин.

• • Четете още от Зоя Христова: Властелинът на пейката

Когато Славчо пускаше пост срещу Тръмп, ген. Бригадирски му отговаряше със логически свързан колаж. Славчо пускаше новина за адекватните политически решения на Путин – ген. Бригадирски пишеше “Браво“ с три удивителни.

И Соломон Разколников разбираше и той превеше адекватни вмъквания, но беше по-остър и критичен, а Бригадирски един благ, благ и все хубаво ще ти каже, все комплимент ще получиш.

Гледам му снимката, има, публикувал е снимки – ми той добър човек, все около градината се снимал, има котка и как я гали – нежен мъж.

Пък и градината хубава, рози, лалета, теменужки – той ли ги гледа, сам ли? Не виждам жена на снимките.

Още първия път като ми писа под поста си казах, че не е като другите в групата – има едни обиждат, псуват, карат се, а той възпитан, тактичен човек и забележка да направи с мяра, ненатрапливо така да не се почувстваш засегнат, а да се поучиш.
Гледам му и групите и те като моите – политика, икономика, има и готварски.

Влезах в готварските да видя какво харесва – лайква най-често боб – боб по манастирки, боб яхния – записах рецептите, харесва и скара, ама ще видим, че аз не търпя черен пипер, ще го мислим.

Пък е и хубав мъж, на възраст, ама запазен. Не е слаб, има плешивина, но е стегнат някак, жизнен, във форма – личи си.

Я как я копае тази градина – то да не е лесно, лопатата му е като продължение на ръката. Вила ли е, село ли е това – не се разбира, но обича природата – вижда се.

Геледам му музиката – страхотен вкус! Руски романси, Мелина Моранди, Албано и Румина, има и Веска Маринов и Васил Найденов – те са големи певци и аз ги харесвам и накрая любимите ми “Тоника“ – Боже, как не сме се срещнали някога?!

Това ми напомня, че след малко ще ми се обади Дончо, но вече реших да не му вдигам, айде да се сърдят Вера и Мария – писна ми!

Ще взема да му пиша на лична на Бригадирски, пък да видим – той не знае, че съм жена, нищо няма да реши.

Я, отговаря ми, аха и той ми харесва постовете и то от много време.

Какво – дали живея сам, защото той бил сам, разведен, а децата в Германия .
А, сега, де?! Да си призная ли, да мълча ли – един Бог знае?

Ще му каза пък, не е морално да се лъже при личен контакт.

Какво – бил доволен, че съм жена, не бил виждал толкова умна – иска снимка, а сега де?!
Ще изпратя една от сватбата на племеницата, там със с хубавата рокля, прави ме по-слаба.

Казва, че съм привлекателна жена, не обичал слаби, много му харесвало, че съм с бяла кожа, обичал и къси прически – иска да се видим.

Ами, ами….добре, ще му кажа да, щом мисли, че съм хубава, да, ще му кажа, то на снимката съм си аз, така си изглеждам – съгласявам се – утре- ами срещата с Дончо?!

Майната му на Дончо!

Среща утре с ген. Бригадирски при малкия фонтан до старото гробище в сладкарница “Лалето“.

Не го знам как се казва, утре ще ми каже – сега да мисля какво да облека – не тази, не тази – отивам на пазар и утре рано през при Сузи във фризьорския.

Ей, ама съм интуиция – добре, че разучих рецептите за боб.

• • Четете още от Зоя Христова: Властелинът на пейката

 

Зоя Христова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където след това преподава две години антична антропология. Има публикувани редица научни статии и преводи. В момента работи като редактор в Българското национално радио.

---

 

 

 

Аудио версия на Властелинът на пейката
Текст: Зоя Христова
Чете: Калоян Христов

 

Властелинът на пейката

 

• Четете още от Зоя Христова: Лелка

Той се пропи случайно. Трудно беше да се установи дали стана от скука, или по невнимание. Но когато сам се замисли над състоянието си, порядъчните мъже вече го избягваха, опасявайки се да не бъдат забелязани в неговата компания.
Преди десетилетие не се различаваше от останалите бащи в парка, които пийваха по бира, разхождайки децата, докато съпругите им привеждаха къщата в ред. Трескаво мъдреше с тях политика и футбол, обръщайки най-много едно-две в името на добрата компания.
Бедата беше там, че работата, която успя да си осигури му предоставяше много свободно време и докато останалите мъже пиеха по бира и си тръгваха, той продължаваше дискусията с всички бащи, които минаваха от там през деня.
Често казваше, че не пие и съжалява пияниците, защото той е любител единствено на бирата и не би посегнал към твърд алкохол. Затова тя беше позволена по всяко време на денонощието.
Първата изпиваше с ранните кучкари в парка още преди седем. Тя беше най-мъчната и не му спореше. Пиеше я мълчалив и намръщен, често псувайки наум кучкарите и изпражненията, който оставяха кучетата.
Втората сякаш беше по-сладка между осем и половина и девет, тя му вървеше повече. Тогава идваха първите бащи с количките и малките бебета. Те често бяха млади хора, които лесно можеш да изкушиш за прост разговор за времето и междублоковите пространства. Тези момчета бяха лесни, но и опасно хлъзгави. Често бяха нови в квартала и още се чувстваха несигурни – можеше бързо да ги спечелиш, но и скоро загубиш и да ги привлекат няколкото неграмотника от долните пейки, които можеха сериозно да им навредят. На младите бащи говореше той, тях трябваше да учи, а знаеше много и стига да го слушат, ще научат достатъчно, но за това трябваше ум – не всеки имаше потенцил.
Към десет часа жена му извеждаше двете им деца и за беда точно петата и шестата бира, за които вече беше в кондиция, се налагаше да пие в компанията на жените. Тогава ставаше раздразнителен и агресивен. Обиждаше ги, подиграваше им се, наричайки ги кокошки. Нищо от разговорите им не му се струваше интересно.
В най-хубавото време, преди обедната дрямка, оставаше сам с няколко жени – печално лош късмет. В гнева си мушкаше още три четири бири и се отправяше да спи. И ако децата и жена му не проваляха съня, беше свеж и изпълнен с енергия за тежките мъжки дискусии, които започваха в пет и свършваха към единадесет, дванадесет часа лятно време, особено в петък.
Тези разговори бяха силни, на тях идваше най-тежката мъжка аудитория, проверена и доказала се с годините. Там бяха Гъдьо-брадатия, Киро-устата, Венчо малкия и още куп умни и достойни мъже, които го уважаваха.
Те можеха да говорят за всичко. Страстно познаваха футбола, винаги имаха позиция по актуални политически теми, ходеха за риба, а най-важното – всички обичаха коли. Имаха ги, караха ги и умееха да ги ремонтират. Иначе казано интелигентни хора с широки интереси и задълбочени познания. Тях Стамбата можеше и да слуша.
Когато разговорът преминеше през футбол, политика и коли, неизбежно стигаше до обсъждане на материалното състояние и външния вид на на жените на всички, които не спираха на пейката и завършваше с тези, които спираха на нея, но в момента ги нямаше.
– Колко апартамента имал, шест, оня с форда ли – той ми изглежда беден, чак пък тухла да има тоя мизерник, викаше Еньо–златния, един от най-богатите в компанията, притежател на гумаджийница в квартала.
– Има, не го гледай, че кара тоя раздрънкан форд, има той, ама крие – да не е балам, казваше Къдравия, който беше винаги на фалит и подозираше имане у другите.
– Бре, ама жена му братко, какъв крокодил егати и изрода, а той си е пичага!?, констатираше Красьо синеокия.
– Да, бе – възмущаваше се на свой ред Богомолката, който имаше собствен онлайн магазин и често черпеше, затова и винаги беше приет.
– Еми нещастник каква да си хване – подемаше отново Синеокия, който се славеше с хубавите си жени още от момче. Беше похитил всички красавици в квартала, заради което мъжете в компанията изпитваха страхопочит. Всички знаеха, че е магнит за жените и скрито се плашеха да не посегне на техните, затова го държаха наблизо, надявайки се лоялността от приятелството да препречи пътя на намерението му.
Стамбата нямаше много от материалното, печелеше от сделки в интернет с автомобили, мебели и дребни неща.
Понякога му вървеше, друг път гладуваха с месеци. Но беше много умен, бивш математик, някога шампион на регионалното състезание в родния му Златоград, той можеше да изчисли потенциалните рискове на всяка далавера, с която член от компанията на пейката се залавяше, затова другите го търсеха и ценяха.

Правеше бързи разчети на приходите и разходите и ги предупреждаваше за подводните камъни.
В компанията на „моите”, както ги наричаше той, се чувстваше значим и голям и агресивно бранеше вечерните разговори на пейката от пришълци, недозрели за сериозни теми.
Прибираше се към дванадесет часа – пиян и щастлив. Толкова хора го бяха уважили, питаха го, слушаха го – от най-качествените. Дори децата и жена му не го дразнеха, нищо не можеше да го помрачи настроението му до сутринта и първата бира с кучкарите.
Бирите вечер не броеше – десет, петнадесет, а може и повече. Зависи кой ще дойде и колко време ще седи.
Така минаваше лятото – преизпълнено със смисъл и емоции и чак до късна есен животът му беше повече от добър.
Но зимите бяха тежки.
Студът сковаваше парка, заледяваше изкуственото езеро и на пейката не стъпваше никой.
Стамбата седеше по цял ден на терасата и час по час поглеждаше. Няколко пъти на ден излизаше и пиеше бира сам с очи вперени в нищото. Тогава му минаваха най-мрачнте мисли, нетипични за него в друго време на годината:
– Стамба ти си нищо, нашепваше тих гласец.
– Ти си жалък, чакаш, но никой не идва, защото мъжете имат работа, знаеш ли Стамба?!, продалжъваше то.
Стамбата махаше с ръка и бързо се съвземаше с ударно ведри мисли:
– Аз ли да работя, да ходя в някой офис за 500 лв., като последен мизерник. Аз дето само днес съм изкарал 1000 лв. от продажби?!, отговаряше той.
– Стамба, ама ти си сам, обаждаше се пак гласчето.
– Сам, сам, ама си е мое, на никой не работя, нямам шеф, контрираше отново .
Привечер беше най-страшно. Сам с бирата на балкона Стамбата мислеше за летните нощи и после се стряскаше:
– Никой не ме уважава, никой не ме търси зимата.
Бързо взимаше телефона и започваше да кани, живеещите близо на ракия и суджук – зимата не беше за бира.
Но обикновено всички имаха работа и домашни ангажименти и често идваше само Иван-горния, съседът му от последния етаж, които дори по критериите на Стамбата беше алкохолик. Ама какво човек е – да не се е пропил от добро, мислише си той, когато се оправдаваше, че приема общоприето най-пропадналата компания. Оня боклук жена му го заряза и човекът се запусна, не беше виновен, ускопояваше се Стамен.
Горния имаше един огромен недостатък – беше хленчещ пияница. Самоокавайщ се битов алкохолик, който в разгара на чашката започваше да стене за жена си.
– Стига бе Иване, остави я тая пачавра, беше грозна, я разкажи по-добре как си трескал Люба от кафето долу, правеше опити Стамбата да го отклони, за да не му убие напълно сладостта от вечерното пиене. Горния леко живваше, това беше спомен за голям негов успех – чужда жена изневери с него, после се влюби и той я заряза. Обичаше да разказва случката бавно и образно, без да пести детайли.
– Казвам ти проснала се и като разхвърляла едни цици, ама цици, та цици по целия креват – викам й, облечи се ма – ще дойде мъжът ти. А тя вика…
– Да дойде, нека види, че тебе обичам, нека стане ясно за всички, майко какъв ужас, какъв страх беше, едвам се отлепих и не ме уби оня шашавел Шишарката, мъжът й.
И пак подемаше хленча:
– Тая ме иска, щеше да умре за мен, а моята взе детето, за часове се изнесе. Нямаш пари вика, нямаш бъдеще, а на детето баща му трябва…..
Дотам я докара Стамбата – стигна до Горния, който никой не търпеше. Чувстваше се жалък и унизен.
Зимата крещеше по-често на жена си и децата си и не рядко им посягаше. Жена му, студентската му любов, още не му беше безразлична и въпреки, че я пляскаше, заплашваше и хокаше целодневно, я обичаше и ревнуваше бясно. Тя беше добра и кротка жена, прекършена преди десетилетия от тежкия му характер, която мълчаливо обслужваше него и децата.
Някога се славеше с хубостта си още, когато бяха в Златоград, но от тогава мина много време и тя повяхна и се състари, макар и в мислите на Стамбата да си седеше като апетитно парче, на което мнозина бяха хвърлили око и се налагаше да ги държи изкъсо.
За да му угоди жена му сядаше с него на чашка, но тя не можеше да запълни огромната зимна пропаст и липсата на адекватна компания.
Мъже му трябваха на него, ама умни и с интереси, не пропадни като Горния, без смисъл и идея за съществуване.
И точно тогава стана чудото.
В началото на февруари в най-тежкия и безнадежден студ на етажа се нанесе ново семейство. Мъж, жена и двете им деца.
Стамбата ахна и заподскача от радост. Едва ги дочака да се нанесат и започна да причаква мъжа пред асансьора. Внимателно го беше проучил и беше доволен от събраните сведения.
Съседът видимо не беше беден – караше хубава кола, уредите, които внесоха в жилището бяха от скъпи марки, телефонът му беше последен модел.
Чудесно – не му се общуваше с бедняци. Те обикновено нямаха пари за пиене и се налагаше да черпи постоянно, а и не беше престижно да се пие с тях.
Забеляза и друго, съседът тичаше сутрин, ходеше на тенис – друга класа -ставаше все по-интересен.
Новодошлият от своя страна моментално идентифицира Стамбата и разкри плановете му да го превърне в компания за чашка, нещо от което бягаше панически от момче. Разминаването в намеренията на двамата беше сериозно.
Новият съсед беше зает човек, ветеринар със собствена клиника, която беше градил с години с цената на здраве, нерви и младост.
Клиниката работеше и беше успешна, което костваше неимуверни всекидневни усилия по поддръжката й – нямаше и минута.
Двамата започнаха да се засичат при първата бира на Стамбата и сутрешния крос на ветеринаря. Стамбата неизменно надигаше чашка при всяка среща:
– Как е комши, викаше той от терасата – върви ли?
Новият любезно кимаше и поздравяваше от разстояние, отминавайки го в поредната обиколка на парка.
Тази дистанция Стамбата не намираше много мъжествена и реши да атакува фронтално, причаквайки го на стълбището преди второто сутрешно дежурство на Стамбата в парка между осем и половина и девет, когато ветеринарят се връщаше от сутрешния крос:
– Ей, приятел, ти бира не пиеш ли?, запита направо.
– Ами….по принцип не, рядко в компания, но обикновено по празници, измънка мъжът и се вмъкна светкавично в апартамента си.
Последното прозвуча налудно в речника на Стамбата – бирата по празници – що за идиот, замисли се не на шега той!
Стана му болно и още по-самотно, но реши да продължи с опита за сближаване със съседа, защото до пролетта имаше поне три месеца. Първите мъже на пейката засядаха най-рано в края на април, а другаде не му се ходеше.
Беше опитвал преди години да ходи по непознати места из града и му се струваше, че всички го избягват, страняха от него като от чумав.
Още, когато пристигна в този шумен и мръсен град се чувстваше отритнат. Напразни бяха много опити да си намери компания, в погледите на местните имаше един особен присмех, с който Стамбата така и не свикна. Все се чувстваше не на място и нелеп, за какво и да заговори.
Така си остана в парка пред блока, първо беше сам, а после с годините идваха момчетата.
Няколко пъти беше сменял пейките и познаваше живота на всяка една от тях, но парка не дръзваше да смени, нито да иде на разходка из града – чувстваше се неловко, не знаеше дори къде да си държи ръцете.
По тази причина беше особено зависим от съседите си и затова започна да наблюдава новия отблизо. Следеше го зад пердето кога влиза и излиза, гледаше с кой говори. Започна да шпионира и жена му, защото подозираше, че у нея е разковничето на темерутията на съседа.
Беше му трудно да се примири с отхвърлянето – как така той е от години в квартала, всички го знаеха и поздравявахе. В родния му град съседът беше повече от роднина – как може да му откаже чашка, поне за новодошъл беше длъжен да приеме.
Имаше друго и той щеше да разбере какво.
Съпругата на наводошлия беше събирателен образ на онова, което Стамбата мразеше у жените. На тази типът й предразполагаше проблеми.
Най-мразеше той жена да говори повече от мъжа си – такава да я претрепеш.
А тази не само говореше, но й акъл даваше. Чуваше я Стамен как нарежда по стълбите за тягите на асансьора, как напътства младите майки, виждаше я как се заговаря с бабите – да хванеш, па да я удушиш.
И визуално жената беше антипод на представите му за женственост – косата й беше къса, очила носеше, обклеклото едно убито, а гласът дебел.
Някои ги харесваха такива, били интелигентни викат, стилно се обличали, ама при Стамбата не вървят – това са най-опасните жени.
Тази такива може да ти ги забърка, че докато и хванеш спатиите ще те е обрала и изпържила. Даже му напомняше на тези, стоящи от другия бряг на реката, които ни навлякоха либерастите.
Едното от децата беше към две годинки и жената се засичаше често със Стамбата в парка, но за разлика от мъжа си тя поздравяваше по-отбилзо и търсеше контакт с хората.
– Явно не работиш мастийо, си мислеше той – лапаш на завалията паричките. А той се скъсва да работи, няма време за бира човекът, тая дрънчи из парка и философства и се прави, че гледа деца. Ей, кътните зъби ви знам аз на вас. Лапате и държавно и частно – майки. И майчинство взима от държавата тоя миндил, и мъжа си дрънчи за пари, нареждаше Стамбата.
Омразата към жената на ветеринаря нарастваше с всеки изминал ден. Той е дебнеше с кой говори с надежда да я изобличи в нещо, наблюдаваше приятелките, които идваха у тях – и те като нея същите – слаби, плоски с очила. Подслушваше разговорите им в антрето докато жената изпращаше гостите си – все за някави проекти, пари, европейски поръчки – явно се имаше за голяма работа тази.
Няколко пъти я поздрави и погледът й му се видя подигравателен и восокомерен.Такива имаше много в този град, имаха се за нещо повече от другите.
– Кого гледаш така ма, не занеш кой съм аз, мислено се заканваше Стамен.
Дойде пролетта и мъжете на пейката започваха бавно да се завръщат. Задържаха се повече на биричка и цаца от местното павилионче. Паркът се съживяваше от зимната пустота.
Стамбата с възхита гледаше как животът възкръсва. Идваха все повече скъпи на сърцето му бащи, винаги готови за бира.
Тук беше и Дебелия и Брадатия и Богомолката с двете си момчета и Красьо с новото си гадже вече беше заседнал. Пейката беше по-жива от всякога.
Стамбата забрави за унизителната случката с ветеринаря и жена му и за зимната си депресия.
Към края на май се въстановиха и нощните мъжки беседи, обогатени с нови и качествени попълнения.
Няколко момчета от клуба по „Хоби кар”, който изработваха собственоръчно модели коли и правеха състезания с тях се бяха присъединили. Лятото се очертаваше по-богато откъм емоции от десетилетие насам.
Пролетта даде нов импулс и на майките с малките деца и те напъплиха при първите слънчеви лъчи и градинката пламна от звуци.
И точно тогава, когато Стамбата върна вярата си в човечеството и мъжката дружба, се появи отново тя – жената на ветеринаря.
Тя обикаляше целия парк и нахално говореше с всички наоколо. Спираше се при майките на децата от всички възрасти и превзето даваше съвети, които никой не искаше.

• Четете още от Зоя Христова: Лелка

Чуваше я Стамен да говори за Закона за висшето образование и неговата безполезност, после за тежките исторически последици за България от Втората световна война, а малко по-късно за кризата във Венецуела и за агонията с Брекзит – на всяко гърне похлупак.
Тя гръмогласно спореше с мъжете дори за футбол, а после гледаше на карти и правеше хороскопи на бабите на пейките – беше повече от досадна.
Стамбата реши, че трябва да предпази поне честта на пейката си от това извратено, трудно за идентифициране същество и усърдно започна да настройва лятната си компания срещу ветринаршата, която вече имаше сериозно лоби сред майките на децата от едно до три.
Това беше битка и той трябваше да спечели, защото правото на по-рано седящия беше на негова страна.
Стамен мобилизира цялата си изобретателност по привличане и удържане на пейкостоящи, защото госпожата вече беше похитила някои от жените на момчетата от тяхната компания, което я приближаваше все повече до момчетата и можеше да обладае и тях – кой знае?!
Той прояви максимално усърдие – щедро раздаваше бизнес съвети и експертни футболни коментари. Започна целенасочено да чете най-специализираните колонки за автомобили, за да може да задава компетентно въпроси на мото феновете.
Следеше целия политически поток и всички анализи по темите, научи се да не прекъсва и да гледа с възхищение всеки говорещ, което му спечели още приятели.
Същевременно поде и негативна кампания по превантивно уронване на престижа на късокосместата жена.
Приятелите на Стамбата я превърнаха в основен обект на присмех и сипеха жлъчни подигравки, когато минеше покрай тях:
– Гледай какви цайси, казваше Брадатия – баба ми имаше подобни.
– Малии, ма тая отпред е плоска като петокласник с анемия, кискаше се Киро-устата.
– Баси шапката, от кофата ли я е извадила, оръфана е като след бой на питбули, цъклеше се Венчо-малкия, който се славеше със скъпите марки дрехи, които носеше.
– На мен ми напомня на недохранен травестит преди пубертета, казваше Златния, и компанията избухваше в силен смях, който кънтеше до края на парка от силните им и дрезгави баритони.
Антикампанията жънеше успех.
Докато един ден, най-младият и неопитен, наскоро присъедиен член на пейката, още по момчешки наивен, не я допусна.
Юлката беше момче с различна семейна закваска – син на адвокат и лекарка – градско чедо.
Беше свикнал от дете с човешката разнообразност и жената будеше у него по-скоро любопитство.
В един извънредно горещ следобед на август, в който момчето остана за дълго само на пейката, без никой от редовните й посетители – жената също беше там сама.
Ветеринаршата направи няколко кръгчета на детските площадки и след като не намери нито една майка за следобедното бъбрене, се отправи към мъжката пейка, защото само там видя човек.
– Здравейте, поздрави мазно тя.
– Добър ден, каза младият татко и наведе глава, опитвайки се да избегне разговор с тази компрометирана особа.
– Топличко е днес, каква жега, с децата щяхме да се издушим, поде тя окуражена от поздрава.
– Да, измънка Юлката – август е така и двамата замълчаха за минута, след което жената внезапно запита:
– Вие с какво се занимавате?
– Аз ли, ами…..аз, такова…..правя модели на коли, измънка на своя ред той.
Жената само това и чакаше.
– Ооооо, модели, колко интересно – вие сте дизайнер, какъв късмет, че ви срещнах!!! Беше логично – изглеждате интелигентен, каза тя, ползвайки най-вървежния трик за прелъстяване – прекия комплимент.
– Бре, зачуди се веднага Юлката, тя май не е чак толкова лоша и налудна, както твърди Стамбата.
– Не точно дизайнер, водят ме конструктор и не ги точно създавам, а по-скоро ги изпълнявам, в нещо като малка фабрика. Аз слагам боятя, продължи той.
– О, ама вие сте и художник, заохка жената.
– Е, чак художник, бояджия ме водят, измъца Юлката, но в този момент погледна по нов начин на заниманието си и се запита – „ами, да, защо не художник и дизайнер, аз правя всичко, а онзи само рисува модела отгоре.Аз и боя, и джанти, и шаси, всичко сам правя, онзи само го измисля – права е тя”.
И доскоро нелепа и грозна жената му се видя приятна и даже я намери привлекателна – „Я, тя не била толкова плоска бе, има си нещо, я те очите и хубави. А глъсът и не е толкова дебел и дрезгав, а даже мелодичен“.
Младият татко с двете момченца беше спечелен. Тогава той се престраши и на своя ред попита:
– А вие с какво се занимавате!
– О, аз ли?! С много неща, но нека се представя – Виола Мирчева, експерт, творец и какво ли още не, но не е хубаво човек сам да говори за себе си, каза тя подаде ръчичка, която Юлката пое, но вече с възхищение и респект.
– А, експерт, така значи, бре, а в какво сте експерт?
– Аз съм доц д-р Виола Мирчева от Института по икономика към БАН, занимавам се предимно с анализи на предприятия във финансови кризи, дисертацията ми е върху първия фалит на гиганта „Циопрон”.
Юлката толкова се респектира от последното, че чак получи лека лицева парализа. Тя жената учен била, то той Стамбата не беше много прав, нещо не я беше нацелил.
Доц. Виола Мирчева се отправи за следобедното хранене на двете си момченца и се сбогува любезно с младежа, който седеше във вцепенение.
Когато си тръгна Юлката дълго си мисли за себе си и призванието си, ето тая жена – доцент от БАН, му беше казала, че той е дизайнер и художник, че той е творец – чувстваше се по-висок, по-широк, даже в дланите си усещаше мощ и закопня за нов разговор с Виола, искаше да чуе още за себе си.

Същата вечер малкият баща разказа следобедната случка на площадката. Той беше толкова удивен, че докато говореше очите му се разширяваха във възхита. Бирените бащи също зацъкаха с език и се заблещиха.
– Гледай ти, викаше Богомолката, тя била експерт, пък ние си мислим – той Стамбата нещо…
Дори Красьо –синеокия констатира:
– Еми, тя не е толкова гадна, за учен копеле си е направо миска, те какви са чомпили, аз имах с БАН една работа – това са най-грозните жени там – тая е Мис Вселена.
– Пък и не се държи лошо жената, вика ми ти си творец, как разбра точно какво работя и че не е проста работа – не е тъпа.
– Не е,не е, подеха другите, гледа си децата, поздравява – възпитан човек, запригласяха в хор мъжете.
Стамбата също беше уведомен за срещата между момчетата и жената. Той мислено псува, руга, но запази самообладание и само леко се усмихна, сменяйки темата.
– Ей, ама съм умен, мислиши си той – как веднага го познах тоя мърсук. Дошла пък хванала точно най-младия да го баламосва, той Юлката каквото и да му кажеш е готов. Опасна е тая – ще я следя изкъсо. Повече номера знае, отколкото я мислех, ама не на мен тия, тия да ги пробутва на тъпия си мъж, дето пие бира само по празници, каканижеше мислено той.
Доцент Мирчева започна често да навестява мъжката пейка и само отровният поглед на съседа й от апартамента в ляво й подсказваше, че не е много желана там.
Институтът, в който работеше не беше в състояние да й набави необходимия минимум от конкакти, а беше тежко общителен човек по природа, който се нуждаеше от тях.
Работата на доц. Мирчева будеше респект, но беше самотно занимание, водещо до изолация.
Майчинството допълнително я затвори и лиши от среда, а мъжете в научните среди бяха по-затворени и сковани и я чувстваха като кокуренция, което предварително обричаше на неуспех всеки флирт.
Съпругът й беше крайно отдаден на изграждането на клиниката и намираше време да остане с жена си й децата си едва веднъж седмично, когато пак говореше за клиниката и нейното разрастване.
Виола израсна, считана от съучениците си за неособено атрактивна откъм женски качества, но умна и силна в ученето, което завинаги затвърди самочувствието й на жена под средна ръка.
Ето защо всяка мъжко внимания я ласкаеше и гъделичкаше непознати струни в душата й. Момчетата на пейката бяха много далеч от средата й, но все пак бяха мъже и общуването с тях си беше приятно.
Погледите им, пълни с удивлението от думите, с които си служеше я ласкаеха и моминското в нея трепваше наново.
Бащите й се струваха особено любопитни, защото бяха достъпни и лесни за контакт, децата бяха посредник в общуването с тях.
По-рано беше трудно да се заговаря с мъжете, те бързо отгатваха намерението й, да бъде в близост, за да усеща присъствието им, и инстиктивно бягаха, защото разпознаваха този тип жена – спешно нуждаеща се от мъжко внимание.
После намери съпруга си, тежък работохолик, който я оцени като ум и му беше удобна.
Естествено, разговорите на бирената пейка бяха далеч от интересите й, но Виола положи усилие да вникне в тях, за да има постоянен достъп до татковците.
Под тридесет години й бяха особено приятни, рано влезли в брака, те бяха по детински наивни и все още имаха живи и свежи впечатления.
Стамбата улавяше и това, той беше старо куче, което беше виждало и такива жени с тежка нужда от мъжко присъствие, бяха като болни, неадекватни такива, като не виждали.
Погнусата му ден след ден растеше.
– Мъжът й се скъсва от работа, а тая ходи да се кипри пред чужди мъже, мислеше той и търсеше начин да я дистанцира от компанията, но тя навлизаше много фино там и му беше трудно да противодейства.
Какво беше нейното оръжие – обичайното, Виола сипеше комплименти и слушаше с възхита мочетата, жените им, дори децата.
Съпругите на бирените татковци тя привлече с различни сеанси, които изучаваше в наръчници, за да е интересна и приета сред майките. Гледаше на ръка, на карти, правеше хороскопи, даваше Фън-шуй съвети, напътстваше в готвенето с биопродукти, предписваше етерични масла.
С мъжете общуваше съвсем различно, все пак беше експерт и разговорите за световна икономика бяха част от професионалното й поле.
Мъжете я слушаха в захлас, когато мъдреше индексите на световната борса и прогнозираше курсовете на лирата и долара, чувстваха се умни, участвайки с разбиране в подобни теми със специалист – нищо, че е жена, тя там това работи, знае ги тези неща, разбира ги.
Стамен седеше червеночерен, изпълнен с гняв отстрани, неспособен да участва пълноценно в разговор с толкова купешки думи, какъвто тази създаваше.
Тази говореше за стокови, фондови борси, той Стамбата разбираше, ама тази докато хванеш една-трета от думите, вече е сменила темата.
Нарочно говореше според него с чуждици, да се прави на умна, да не я разбират, да е сложна, та да те е страх да я питаш нещо, за да не се издадеш, че не знаеш.
Гледай ги и тия муруци, кимат сякаш разбират, страх ги е да не изглеждат прости, мислеше си Стамбата.
Лятото на Виола беше добро, а на Стамбата по-лошо от всички досегашни – търпението му започваше да се изчерпва.
И точно тогава, в една от последните нощи на август Стамбата внезапно загуби самообладание и подтискания с месеци гняв изби с невиждана сила, когато Виола вербува и най-верния му другар – Ключаря, който го слушаше и почиташе от десетилетие.
Румен-ключарят – бивш интелетуалец, преквалифициран в занаятчия. Някога той беше страстно запален по книгите и следваше Българска филология, но после не успя да си намери място нито като редактор, нито като учител, нито го взеха в търговска фирма да пише и реклами и се наложи да се спасява с бизнес.
Щастието му се усмихна и той си направи ключалско ателие, което потръгна, защото беше на хубаво място.
Тъстът му, притеснен от това, че зетът е пълен неудачник, инвестира в ателието и то се разрасна.
Беше добър, възпълничъкбирен татко, който в самотата и изолацията покрай работата, която беше в уединение, се сближи неимуверно със Стамбата в годините и чак беше кръстник на едното от децата му.
Стамен беше участвал с анализи и съвети през цялото време, когато се изграждаше бизнеса му.
В злополучната вечер Стамбата завари Румбата да си говори с нея, с ветеринаршата, и не просто да си говорят, но говореха нещо професионално.
Видя ги отдалеч – тя пише нещо върху лист с химикалка в ръка, а той слуша съсредоточено.
Приближи се Стамен и какво да види – тя му прави новия бизнес план, изчислява, пресмята – приходи,разходи. А Румбата слуша ли слуша и само кима като ученик.
Стамбата прави опит да я контрира, но Румен вдига ръка и прави знак на Стамбата да замълчи, последното идва в повече.
– Аз ли, аз ли да замълча, аз дето бизнеса съм ти изградил на тебе, каза си той, усещайки адска болка в стомаха и премаляване, краката не го държаха.
Почерня, стисна юмруци, набръчка чело, прехапа устни, тръгна си и не дойде повече на пейката тази вечер.
Седеше сам пред входа и чакаше ветеринаршата, чакаше я да прибере децата и пиеше бира след бира, изпи над десет докато чакаше.
Ушите му бяха заглъхнали от силния стрес, мислити се не чуваше, а само ударите на сърцето усещаше чак в слепоочието – туп, туп, туп и една тъпа болка в главата – мътно, неясно, зъбите скърцат от силния натиск на челюстта.
Не знае колко е седял така, но когато тя идва, прибирайки двете деца – той надава силен крясък, скача и стоварва върху нея юмрук.
Хваща я за гушата, но е толкова пиян, че двамата залитат и падат на улицата.
Виола преодолява първичното изумлението и му отвръща с удар и двамата започват да се търкалят по шосето пред блока, държейки се за косите и блокирайки платното.
Няколко коли спират, надувайки класкони, а двама от мъжете излизат, за да ги разтърват.
Съседите чуват виковете и бързо викат линейка, жената е откарана в “Пирогов“ има само счупена ръка от падането върху асфалта.
На следавщия ден в парка се разчу за безумната случката – майките споделяха от пейка на пейка.
Мъжете мълчаха като в ступор, никой не коментираше, толкова беше внезапно и шокиращо.
Защо се случи това – така и никой не разбра.
Мислеха си мъжете колко беше ведър Стамен преди години, как излизаше само за една бира, колко забавен бе той. Кога стана това с него, как се промени – недоумяваха.
Защо е посегнал на една жена около 40 години с две малки деца, счупил й е ръката, която беше много далеч от средата му и вкусовете му, за да се подозира любовна драма – всичко беше адски мистериозно.
Доц. Мирчева доста се срестна от случката и реши, че е минала границата на общоприетото, за да провокира такива реакции.
Да, скучно й беше с хората по академиите, но май мястото й беше там, защото трудно я приемаха извън средата й.
Тя се потопи в послединя си проект и като интелигентен и мислещ човек винеше повече себе си за агресията у съседа.
Бащите вече се чувстваха някак неуютно на пейката един по един престанаха да идват.
Малко се притесняваха да не станат като Стамбата, който май от бирата започна да прави налудни нещо, то това с бирата май не беше толкова безобидно, колкото някои си мислеха, пък и мястото на беше тук – отсреща имаше детска площадка все пак и леко виновно, леко засрамени заобикаляха парка.
А Стамен повечето престанаха да търсят. Само ключарят си му остана верен – все пак зимите бяха дълги. След случката Стамбата се срамуваше да излезе в парка и си пиеше повече вкъщи.
Някои осъдиха Стамбата, други решиха, че се е побъркал от пиене, но никой не разбра колко малко имаше Стамбата и колко много загуби, навярно повечето биха го разбрали, ако предполагаха.

• Четете още от Зоя Христова: Лелка