Почина троянският поет Ивайло Иванов!
Поклон пред паметта му!
“Здравейте! Казвам се Ивайло Иванов и съм роден във вече далечната 1972 г. в планинския и по своему уютен и закътан град Троян. В него живея и понастоящем. Подобно Емили Дикинсън от Амхърст и Биньо Иванов от Кюстендил, не смятам, че е необходимо осезаемо, физически да се преместваш някъде, за да те знаят хората – достатъчно е и задочното доверие, което чрез публикации си даряваме. Българска фолология завърших през 1996-а във Велико Търново, а след това работих в софийския „Литературен форум” и, пак, в търновското издателство „ПАН – В. Т.” /вече несъществуващо/. Понастоящем съм разпространител на печатни произведения в родния си град. Пиша поезия от малък, някъде от около чевърти клас, при все че дълго време давах дан и на така наречената радиоелектроника, а първите си по-сериозни и професионално издържани стихове написах в първи курс на ВТУ, издадени по-късно под обобщаващото ги заглавие „Очи на дете”. Успял съм също да издам: „Хензел и Гретел” (поема), 1995, „Искри от воденичните ми камъни” (сатири), 1997, „Филологически поеми”, 2005, „Пастирът на мухи”, 2007 и стихосбирките, излезлите в по-ново време „Песен за бащите на прехода”, 2010, „Брачни песни”, 2013 и „Светогорски пътеписи”, 2013. Смятам, че голямата, истински трайната писателска борба е за доверието на читателите, не за славата, при все че и относно славата не бих имал нищо против, ала България понастоящем е организирана така, че тези, които по естетика и вътрешна дълбочина биха могли да имат правото на нея, не я получават. Това обаче не е сериозен проблем. Лично Бог ни нашепва, че е маргинален.”
НОЩНИ ЗАПИСКИ НА ЛЮБОВТА
Тъй деликатно паднал е корниза,
пердето – леко бутнато встрана,
че всяка нощ във стаята ми влиза
едно петно от лунна светлина.
То ляга до самотното ми рамо
(гласът на мойта плът крещи суров!)
и двамата със него знаем само
как мъчи
платоничната любов.
След туй се плъзга леко и въздиша
със красота, по-нежна от душа.
Не мога с дума аз да го опиша,
не мога с ласка да го утеша.
И дълго, над самотното ми рамо,
трепти лъчът, по-нежен от покров.
И двамата със него знаем само
как мъчи
платоничната любов.
***
Ужасно е! В човека няма никой
или пък сътворен е по стандарт.
„О, милост!“ – аз бих искал да извикам –
„Душата ви е статия в „Стандарт“,
където предвидима, нагла клика –
масонска при това – с плебейски нрав,
на туй, което Бог ще им извика,
ще му доказва колко не е прав,
и тъй нататък… По различен способ
днес наобратно се върти света.
То, сякаш клоун по въже високо
на едноколка в миг над пропастта
педалите върти – и от манежа
не го изпраща никой с поглед плах.
А публиката, тя си е невежа,
към друго зяпа, сред дъски и прах.
***
По-тежка е от болест немотата!…
Това са вкаменени небеса
с парчета мрамор, втъкнати в устата.
Небе - надгробна плоча за гласа!
Това е мидата, която се разтваря
веднъж на сто години и бои се
да изнесе от своите хамбари
пшеничното зрънце на своя бисер.
Аз ще избродя тъмните ѝ зали -
дано не ослепея в тоя мрак! -
и яхнал оня сетен лъч на залеза,
ще се извия да погледам как
страхът ми - бучка лед - се разтопява
и струйките му, бистри като смях,
градините на мисълта ми напояват
и образи разпукват цвят след цвят!…
от “Нов сън за щастие”
КРАЙ ЗАЛИВА НА СИНЯТА ТИ РОКЛЯ
Когато ти, от гняв или обида,
обърнеш се за миг със гръб към мене,
и роклята ти, ласкава, разкрие
на раменете профила овален,
тогава, мила моя, ах, тогава
с томителна небрежност осъзнавам
как ширва се гърбът пред моя поглед,
изрязан като делтата на залив!…
И в този залив плуват параходи!…
Удавници крещят последно „Сбогом!”…
Крушенци хвърлят сетните си думи
в бутилка и поемат към небето.
На устните ми ладията лека
се носи по гърба на тоя залив,
и пее сред вълните, и ликува
под ветрове, щастливо зашумяли
сред смуглите тръстиките на косите ти!…
Когато ти простиш ми, и извърнеш
към моя бряг лицето си красиво,
тогава в миг червени ти устни,
над хоризонта светъл на ума ми,
печално се накланят като залез!…
И аз до кръст нагазвам във водата,
сред делтата, от залеза червена.
Потръпвам в рязка хлад! И в миг заплувам!…
И бавно тръгвам аз към своя залез!…
С едната длан загребвам песъчинки,
със другата, звезди и раковини!…
И плувам цяла нощ към заревото си,
и приближава залезът към мен,
тъй както Гилгамеш, подир живота си,
към Изгрева на Следващия ден!…
12000
И тази нощ, сред бездните на мрака,
аз плувам сред звезди и раковни
и със ръка на „мишката” писукам,
и търся близки и познати хора.
Тъй, сякаш съм радист на някой кораб,
към Нови светове в нощта заплувал,
и буря над главите ни бушува,
и бордът му ударен е от айсберг,
и пътниците в лодките са вече,
единствен аз, на борда му останал,
със морза на писукащата мишка
изпращам свойте „sos”-сигнали.
Или пък, сякаш съм японското момиче,
с години приковано в свойта стая
от лъчевата болест нелечима
след ядрения взрив над Хирошима,
комуто казали, че то ще оздравее,
едва когато пусне във простора,
сред бездната под своя чист прозорец,
12 000
сребристи лястовици от хартия.
Пореден стих изписвам на листа си
и сгъвам го във лястовица бяла.
Те, строфите ми, затова са къси
и със криле, потрепващи в премала.
И виждам ги, от детския си кът,
как в свода на флотилии летят,
минават с клина бял над океана,
над острови, обсипани със пяна,
със перли и със кремъчета остри,
и стигат пред Престола тих на Господ.
А Господ зад бюрото пише ничком,
с глава, под нимба златен засияла,
а после сгъва лист, подобно птичка –
хартиен зов и лястовица бяла,
побрала скръб и мъка настояща –
и със замах безмерен я запраща
от своя стар престол на Саваот
към бездните на моя млад живот.
И сутрин на перваза си, под свода,
като моряк, по чудо оцелял,
аз виждам, под небесна изнемога,
как тихо каца птицата на Бога,
под формата на гълъб, нежно бял,
и носи ми във човчицата своя
не стих, записан в траурна жалейка,
а клонче от надеждата на Твоя
живот, побран в маслинената вейка.
