По стъпките на тъгата, там където се докосват началото и краят…

Пред прага на новата стихосбирка „По стъпките на тъгата“ на Иванка Павлова.

Човешките измерители са много странно устроени и бликат в някакъв хаотичен порядък. Подредени в списък на чувства и мисли те съзерцават в душата ни. Те са нашето усещане за човечност и отпратка навътре в нас, което да усети, улови и препрати към света безбройните лутащи се сигнали в нашите действия на живи същества.

Не знам и не мога да опиша тъгата и нейните стъпки. На друг се е паднала тази възможност и особена привилегия да ни я представи в този кръговрат на житейски терзания, на любови, на изблик на чувства и на вихрушка от мисли. Подредени, пренесени във времето и пространството, за да устоят и да съществуват и днес по онзи специфичен и много различен начин. Та нали точно те, тези кратки и подредени думи, са видели света в годините, когато съм тичал безспир по поляните и съм откривал света по своя детски си начин.

Времена от преди повече от половин век, а когато отвориш стихосбирката – те се случват в мислите като днес. Усещането, че всички тези думи, мисли и чувства са от душата на един млад човек, който вероятно е търсил и намирал своята първа любов, страдал е от първото се разочарование, преминавал е трудно през праговете на живота, отърсвал се от поредното рухване, отчайвал се и пак е тръгвал, за да дойде пресътворен в на стих пред нас днес.

Съкровено, някак интимно влизаме в душата на човека, написал своите вопли от отчаяние, самота и сигурно не от първото и не последно падане. Надникваме, проникваме и някак привилегировано се взираме, за да останем с усещането за съпреживяване на този шарен и пъстър житейски път, с истински, примамващи и лъжещи светлини на малкия и големия град. Ражда се и тръгва по пътя на своята голгота, защото без катарзис няма и възкачване и няма път напред. Какво усилие и каква устойчивост в тази душевност и тази безмерност.

Дълго обсаждаха крепостта на душата ми.
Сълзите им проядоха като ръжда
тежките порти на моята твърдост.
Стоновете им разклатиха високия зид.
И ето ги – нахълтаха.
Вбиха копита в меката пръст
като диви коне.
А цветята,
под слънцата на нашите погледи расли,
окървиха нозете им.
Замириса на смърт.
Опнали шии, жилави бурени
като саби прерязаха
моя дух поразен.

„Отчаяние“, Иванка Павлова, Април 1971 г.

Толкова пъти поставях основи
с изранени ръце и иззиждах надежди.
Още толкова пъти
със същите тези ръце
ги събарях –
по дивия знак на съдбата.
Сега я замерих в лицето
с горчивия плод на сърцето си.
И пак се залавям с основите.
Ще дочакам ли дом?

„Рухване“, Иванка Павлова, Юни 1973 г.

И пак продължава, усещайки болката от препъването, от раните по тялото и душата, останали от предадените приятелства, от несподелените чувства и от търсене на себе си.

Преминават годините в своя си път и ние вървим по него уж без цел и посока, а все така търсим своята малка звездичка. То, нощното небе, е осеяно с много звезди. Всяка светеща с различна сила и преминаваща като безкраен водопад през мрежите на неспирно взиращия се нагоре поглед. За да намерим време и сили да прегледаме съкровените си желания, да търсим пътеката към тях или да отправим своята молитва и не „загрубим сърцата“ си.

Какво ни раздели, приятели от вчера?
Към своята Голгота ли всеки крачи сам?
Дали жар-птицата накрая ще намерим?
С неискрени слова – от гордост или срам –
превръщаме в лъжа случайните си срещи.
А капе есента и иде зима пак.
Животът загруби сърцата ни горещи.
Приятел равнодушен е нещо като враг.

„Молитва“, Иванка Павлова, 18 ноември 1973 г.

Тя е различна – спокойна, дори притеснителна, омайваща с текстовете си, а когато стане дума за език и начин на писане – придобива онзи сериозен и дори строг вид на първите ни учители. Тези, които ни учеха и възпитаваха да бъдем добри хора.

Тя е натрупала мъдростта на изживените години, като старателно е събрала преживяното в своите кратки и по-дълги стихове. Текстове, отглеждани с любов, безспокойство и с пословично постоянство. Сега ни ги поднася като молитва от своя олтар, а истината прониква във всяко изписано изречение и дори в краткото хайку. Превъплъщения тук не намирам, а откривам нейния живот. Страхове, терзания, грешки и прошка – всичко, изпла-кано в тъжни мисли и чувства, старателно отдалечени от онзи неизбежен край, който чертае смъртта. Тънък усет и несъвсем поетична изразност. А то и затова се иска майсторство – да пресътвориш света в своите изписани с мъка, радост или дори с много тъга текстове и със силата на посланието-слово да се превърнат в онази висша форма на въплъщение, наречена живот.

Вечер си преброявам раните:
ближа кървавите им брегове.
Сърцето ми – напукана камбана,
блъскат яростни ветрове.
Сълзите се вкаменяват в очите.
Дните през мене текат.
С налудничаво упорство опитвам
от себе си да се отрека.
Въздухът августовски се нажежава:
вдишвам огън с разпънати гърди.
Сънят ме повлича като удавник
с обезумелите си води.

„Удар в гръб“, Иванка Павлова, 6 ноември 1982 г.

Тече кръвта ми хладна, уталожена.
Кинжалите на погледите нямат сила.
Душата ми с кора се е покрила,
а щастието си за никога отложих.
Все по-дълбоко враствам като корен
в започнатото, нежно се преливам
на плодовете му в кръвта горчива –
дано са нужни някога на хората.

„Форма на съществуване“, Иванка Павлова, 17 февруари 1985 г.

Попадайки отново в океана на безкрайното човешко лутане, дори и да не успеем да открием правилната посока, то с удоволствие ще се изгубим в нейния свят. Така различен, примамлив и интересен е той, че едва ли бихме пропуснали възможността да се срещнем с образите в него. Критиците със сигурност ще напишат, че словоблудстваме, но дори и да бъдат прави в тези си твърдения, то усещането за необичайно изживяване си остава у нас и не намираме в тава си лудо начинание ни най-малка доза примитивност. Да откриеш в безпорядъка на не-престанното лутане несъвместимост на съществуването, е не просто припознаване на себе си, а откриване на истинската същност. С риск медиците да прозрат в думите ни шизофренни състояния – то това приятно и неподражаемо усещане е дар и необикновена способност на мислещите, талантливи и умни хора.

В света на вълци и сърни
и аз се лутам: търся себе си.
Съзнавам: сякаш съм съставена
от няколко несъвместими същества.
Копнея да открия същността си.
Дори любовната магия
бе с толкова различни проявления,
че ми е трудно да си отговоря
кога най-истински свободна съм била.
Среднощ е. Гръмотевици раздират
небето, дъжд земята дави.

…

Мигът загубва сладостта си.
Като декор светът изглежда,
а ролята ми – все по-бедна:
не ме дарява с пълнота.
Илюзиите намаляха.
От новините оглушавам.
От книгите ме лъха хлад.

Из „Лутане“, Иванка Павлова, 29 август 2021 г.

И няма как да напише всичко това човек, който празно е живял живота си. Не криеш влагата в очите, защото е почти безсмъртно усещането от докосването на „началото и края“.

Върнете се с нея в рая на детството, поседнете смълчано на пейката в градината на къщата в Княжево, усетете есенния хлад, който се спуска от планината. Няма как да не почувствате събрано в шепите си онова детство на село, романтичното начало на първите зрели години, препускането в живота на съзидание и отглеждане на дете и мъдростта и зрелостта от осъзнаването, че нищо не се повтаря.

Понякога албума стар разгръщам.
На снимка съм с протегнати ръце
към храст с малини – едри, зрели, нежни,
пред чужда, но под наем взета къща,
с изпълнено с доверие сърце –
без спомени, без страх и без копнежи.
Сега съм в свой двор и бера малини,
а шепата ми, пълна с плодове,
ме връща пак на детството ми в рая,
богата подир толкова години
на спомени, копнежи, страхове.
Докосват се началото и краят…

„Докосват се началото и краят“, Иванка Павлова, 1 юли 2022 г.

Проникване и поредно въжделение – тя дори ни поканва на разговор със себе си…

Простете за недотам изящните думи, простете за личните усещания, но това бяха мислите, които ме накараха да чета и препрочитам стиховете, събрани като безценен дар в „По пътя на тъгата“. Простете и за дързостта да бъда откровен, дори понякога симпатично критичен в своите нелитературно издържани думички. Защото точно те са онзи своеобразен знак, който ни показва, че всичко това е имало смисъл да бъде преживяно, написано и предадено. И защото в тази мъдрост е събрано безценното знание за света чрез нас и нашите чувства, за което трябва тихичко и искрено да кажем на Иванка Павлова „Благодарим!“.

И все пак странно е, че не познаваме
душата си до старини понякога…
На чувствата си сляпо се отдаваме,
на работата си, на грижи всякакви.
А истината в нас за нас самите
очаква дълго да я проумеем.
Зависим от законите ѝ скрити,
но сякаш се страхуваме от нея.
Нали човекът идва на земята
следа със нещо свое да остави.
И жалко за живяното на вятъра,
че е можал, а малко е направил.
Знам, битието има власт над всеки.
Светът многообразен ни привлича.
Едва ли някому е много леко:
страданието ражда безразличие.
Но болката, че си живял напразно,
съня прогонва и вгорчава хляба:
щом дарбата си сам не си опазил,
не ти е стигнала навярно храброст.

„Разговор със себе си“, Иванка Павлова, 14 април 1981 г.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Докосват се началото и краят…

Иванка Павлова

Човешкият живот е едно странно състезание – или участваш в него, или оставаш наблюдател. Именно този наш човешки живот, в който нито черното винаги е черно, нито бялото винаги е бяло се случва в неизбежната си последователност и безпорядъчност. Той се крие някъде в нашето усещане за собственото ни съществуване и това какво ни е необходимо, за да го съпреживеем по един достатъчно добър начин. И се изисква смелост, сила и достатъчно търпение, за да се случи всичко това.

Късно открих подредените и добри думи на Иванка Павлова и то покрай едно нейно проглеждане към творчеството на Николай Христозов и Атанас Далчев.

Аз срещнах светли умове
при плахите си първи стъпки –
човеци, а не богове:
и талантливи, и достъпни,
способни да те насърчат
и да те окрилят за полет,
защото думите горчат,
дори изречени неволно,
ако осъждат, като мраз
те кълна творчески убиват.
Понякога упреквах аз
съдбата си несправедливо.
Каква душевна слепота!

Из „Проглеждане“, Иванка Павлова

„Когато възникват за първи път в един самобитен ум, мислите и образите са винаги прости. Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите.“ – пише Атанас Далчев. Може да го наречем съвременник, може да го чувстваме близък или далечен, но едва ли има някой, който може да си позволи лесно да отрече неговата прозорливост, искреност и много сила, която се е стаила по един странен начин в думите, написани от него. В мерена или немерена реч, те, думите, са част от неговата същност и сила, която за пореден и не за последен път ние българите оценяваме и съпреживяваме дълги години, след като тленното му тяло вече не е сред нас. Очевидно отличителна нашенска черта, за която не е необходимо да се търсят много потвърждения – нито в близката, нито в по-далечна ни история. Обичаме да заблуждаваме своята същност, усещане и себелюбие, че някак си всичко започва и свършва с нас Преди година време писах тези думи за Атанас Далчав, а тя – Иванка Павлова – простичко и по свой начин го е казала: „А съм била благословена да мина боса през калта, оставайки ненаранена“.

Когато годините в един човешки живот прииждат с по-голяма бързина и неохотно идва това време за равносметка – дали това ще се нарече докосване на началото и края, не е толкова важно. Далеч по-важно е това докосване да носи смисъла и очарованието на преживяното и достатъчно сила, за да сътвори изрисувана със собствен почерк драскотина в тази не съвсем искрена реалност.

Понякога албума стар разгръщам.
На снимка съм с протегнати ръце
към храст с малини – едри, зрели, нежни,
пред чужда, но под наем взета къща,
с изпълнено с доверие сърце –
без спомени, без страх и без копнежи.
Сега съм в свой двор и бера малини,
а шепата ми, пълна с плодове,
ме връща пак на детството ми в рая,
богата – подир толкова години –
на спомени, копнежи, страхове.
Докосват се началото и краят…

Из „Докосват се началото и краят“, Иванка Павлова

Учудвам се на това оптимистично раздвоение, което Иванка Павлова събира в себе си и в своите думи, за да търси и намира в това, което се случва около нея, и прозрение, и мъничко тъга, но в най-голяма степен – някаква своя измислена или полуреална добра действителност. Нещата се случват независимо, че вече времето не бърза и че не пришпорва делника със своята жизненост, но дава своя повик за надежда без житейски драми и без вайкане, и без боязън. Странно усещане за спокойствие и нищо, че говори за раздвоение – то със сигурност не е част от нейната същност, пък и защо трябва да го търсим, за да вгорчава радостта ни.

Огромната ни стара круша
над мене шатра е простряла.
Чирикане на птички слушам
и сякаш времето е спряло.
Не бързам. Нищо неотложно
не ме пришпорва. Съзерцавам:
гъмжат творенията божи
върху тревата-одеяло.
И ако звънне стих в ума ми,
с надежда той ще е белязан:
без намек за житейски драми
без вайкане и без боязън.

Из „Оптимистично“, Иванка Павлова

Живях на този свят прекрасен,
населен с непрекрасни хора.
Войнолюбиви, алчни, властни,
негодни за любов и сговор,
със стръв за кокала се борят.
Това вгорчава радостта ми
от всеки дòсег с красотата.
Понякога си мисля: няма
да пожелая да ме прати
отново Господ на земята,
ако случайно ме попита.
А друг път точно към човека
изпитвам толкова възхита,
че искам да живея вечно
на този свят, макар обречен.

(Из „Раздвоение“, Иванка Павлова)

Измеримото търсене в този човешки живот без да си търсил усещането на състезател, а си казал и изрекъл толкова думи, които намират поглед, очакване или своята среща. Дали в живота има случайни неща е трудно да се каже, но със сигурност случайни срещи на случайни хора не се случват. Такава една бе тази среща – уж случайна, а тя се оказа съвсем не такава. Дали ще бъде под някоя стара круша или на тревата, това може би е само щрих към очакването тя да се случи. И те неминуемо, тези срещи, се случват. Но най-прекрасно си остава тяхното очакване. Разбирането за съпреживяване или личното усещане за един съмишленик е простичък отговор на много сложни въпроси – зададени или незададени. А то времето отново и отново ще приижда така очаквано или неочаквано, ще ни подлага на своите приятности или неприятности, ще търси и намира в себе си или у нас това, което е необходимо, но ще оставя следа. Добре е ние да търсим оставените следи, да ги откриваме и ако може да ги преоткриваме, за да можем да съхраним за себе си и околните смисъла, мъдростта и бъдещото оптимистично раздвоение.

Случайните метафори ме плашат.
Стихът ми се стреми към простота.
Горчилката е лек. Изпивам чаша
и продължавам. Властва есента
край мене, но и в мене. Неизбежност.
Като че с пъстроцветната дъга
художник влюбен акварели нежни
рисува. И струи от тях тъга.
Но мисълта ми върхове и бездни
преброжда, а духът ми несмирен
открива родство с висините звездни
и прави плодотворен моя ден.
Сънят краде богатството ми – време.
Пробуждам се. Прозвънва стих и аз
решавам нищо да не ми отнеме
прошепнатото от мига без глас.
Записва радостно и вдъхновено
на белия лист моята ръка
стихотворението – част от мене
навярно ще се съхрани така.

Из „Есенна рапсодия“, Иванка Павлова

Иванка Павлова е родена на 01.05.1941 г. в гр. Самоков. Следва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Работи като учителка по български език и литература, като редакторка и като хонорувана преподавателка по унгарско странознание, теория и практика на превода и езикова култура в Катедрата по унгарска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Участвала е с поетични цикли в сб. “Светлинен пръстен” (8/1980) и в “Петима млади поети” (1979). Издала е стихосбирките “Градините на сърцето” (1993), “Между да и не” (2006), “Зрея в мълчанието” (2016), “Боса ходя по жарава. Любовна лирика” (2016), “Светът в капка роса. Хайку и други тристишия” (2016), “По сребърните пътеки. Избрани стихотворения и тристишия” (2017), “Даровете на мига. Нови тристишия” (2018), “…И ги осъдих на забрава. Пренебрегнати стихотворения” (2019), книгата “Светлини и сенки. Проза микс” (2019), както и седем книжки с детски стихотворения: “Врабец храбрец” (2001), “Калинка Малинка” (2004), “Помисли! Отгатни!” (2005), “Балончета хвъркати” (2009), “Пчела с кошничка” (2016), “Гатанки в рими” (2016) и “Калинка Малинка” – с ново съдържание (2016). Превежда предимно поезия от унгарски и руски. В неин превод е Антологията на унгарската поезия “Цветни мастила” (2005), както и книгите за деца в проза “Бомбе и картофен нос” на Ищван Чукаш (1989), “Чипике – джуджето великан” на Шандор Фодор (1990; 2010) и “Приключенията на понито Бриз и неговите приятели” (2017). Като преводачка от руски език най-сериозно е представена в антологиите на руската поезия “Заветни лири” (1983) и “Ята сред безкрая” (2019). Член е на Съюза на преводачите в България и на Българския хайку съюз.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ