Казвам се Живка Иванова и съм от Бургас. Влюбена съм в морето, цветовете и внуците си, Камен и Кая и дори прекалявам, когато пиша за тях. Харесвам всичко цветно, но не се отказвам и от бялото, например „бял стих”. Превеждам поезия от руски и английски, а авторските ми книги с поезия са две: „Вторникът е зелен”/Фабер,ВТ, 2011/ и „99лимърика с български привкус”/Design Studio,2015/. Предстои да излязат „Плетачката”, сборник разкази и „Зоо”, поезия.
Имам си и мечта – да видя наживо как кръжат кондорите над Мачу Пикчу и сенките им се отразяват в Урубамба, огледалния образ на Млечния път.
Василиса Прекрасна от 211
Кондукторката прилича на Василиса Прекрасна, попаднала по волята на най-злия Кашчей Безсмъртни сред тресавище от обрасли, гръмогласни дядовци, избелели бабички и тук-там някой заблуден млад индивид, повлякъл се на курс я по английски, я по математика в неделя сутрин. Тресавището бълбука заплашително, готово всеки момент да изригне отровни констатации за настоящето поколение и на часа да изтръгне от калните си дълбини, като противовес, капсулованите, розови мехурчета на мъглявата си младост. Василиса умело маневрира между двата фронта, като се старае да вика еднакво силно „тука непроверени?!” пред едните и пред другите – за първите е ясно защо, а за вторите, защото представлява върховно усилие да извадят слушалките от ушите си. Василиса е апетитно закръглена, на неопределена възраст, но най-голямата й прилика с приказната красавица са косите – много дълги, светли, една тънка плитчица тръгва от челото й и минава през цялата им дължина, въпреки че те пак си остават неприбрани, гъсти и бляскави, като на кукла, разпилени по целите и рамене и гръб. Някои от дядовците ги зяпат жадно, сякаш стават за пиене, но те не смеят да си гребнат, малки им са черпаците.
Тя машинално поглежда карти, взема левчета, дава билетчета, промушва се сред пътниците напред към шофьора, после обратно, към задна врата – сигурно изминава километри, заредена с търпение, да не кажем безразличие. Най-хубавото е, че може да не се задълбочава в рутината и да си съчинява нейни си истории, понякога. Към обед е доста спокойно и тя си позволява да седне за малко, даже се заглежда навън. В Комлука има циганска сватба, пищна и шумна, както може да бъде една циганска сватба и то на заможни цигани. Цялата улица е залята от пъстър, червенобузест народ, а булката, ах булката, жълт облак в картина на наивист – жълта рокля, жълти, ама патешкожълти пера по бюстието, от които гърдите й изглеждат, сякаш всеки миг ще хвръкнат и цяла каскада от къдрави черни коси, обрамчили ябълковите й бузи. Младоженецът не отстъпва по оперение – едър, матов циганин аристократ, в бял панталон, бледожълта риза и тъмножълти обувки. Шофьорът стои малко по-дълго на спирката, няма как да не ги изчака, невъзможно е да прегазиш сватбата. Василиса се заслушва в кларинета, то е ясно, че няма циганска сватба без кларинет. Кларинетистът го е захапал, сякаш е опашката на вдървена змия, той гъделичка с пъргавите си пръсти бляскавите й люспи, а тя е отворила паст и от дълбините й излиза един такъв мек, приглушен звук, който бързо набира височина и се забива в комлушкото небе, раздира го и убожда слънцето с острия си писък, да го подсети, че циганин се жени. Раменете на музиканта съвсем лекичко потрепват в ритъма, копчето на ризата му се е разкопчало точно на косматото шкембе, той е притворил очи и сякаш, аха, аха и той ще излети от дрехите си и ще поведе цялата циганска шарения към раздраното небе, да се повеселят там на тиферич, пък може и да чопнат някое парченце от слънцето…
Последен курс. Василиса е уморена, боли я кракът с разширените вени, който се е подул от дългото стояне права, но ще изтърпи още половин час, хм, къде ще иде да не изтърпи. И днес не срещна принцове, никой не я заговори, никой не обърна внимание на разкошните й коси, на красивата й усмивка. Не ставай смешна! Кой поглежда жена над…определена възраст, била тя и с разкошни коси!? На Театъра се качват две хлапета, на около 12-13. И двамата носят торбички с някакви четвъртити кутии вътре и сядат на двойната седалка. Василиса проверява картите им и тръгва обратно, после се обръща да ги види, защото й се мярка нещо познато. И двамата са слаби, единият е много мургав, с остра черна коса, а другият – къдрав, очите му светли, кафяви ли, зелени ли, с дълги мигли, дръпнати в краищата надолу. Познати й са тези очи отнякъде, не, не познава момчето. Автобусът пак се е напълнил с гръмогласни дядовци, вече връщащи се от разходка, но тя долавя отдалеч части от разговора на момчетата, който, незнайно защо й се струва интересен: … взех го на пета или шеста кожа…малко се скандализирах с баща ми, ама ще му мине…и ония ми пишат, човек, да ти пораснат големи, космати и лакоми…Хлапетата се смеят щастливо и поглеждат в торбичките.
На Стадиона се качват трима младежи, прилично облечени, дънки, якета, не носят нищо, не говорят, докато тя им провери картите. Двамата сядат срещу хлапетата, единият застава отстрани до тях. До втората спирка в Меден рудник не се случва нищо особено, но Василиса си знае, че ще се случи. Нещо стаено витае във въздуха, нещо заплашително. Василиса се опитва да разбере какво говорят тримата на хлапетата, но не успява. Когато мине край тях, те млъкват. На предпоследната спирка нещата се развиват светкавично. В момента, в който шофьорът понечва да затвори задна врата, отзад се раздават остри писъци, последвани от „мамка ти ша е-а, мръсно копеленце еврейско, ше ми паднеш ти в ръчичките, аз тая гадост ше ти я напъхам…” и тримата изхвърчават от автобуса като тапи и продължават да псуват навън, а единият реве и търка очи в несвяст. Шофьорът затваря задна врата, а Василиса се приближава към момчетата. Двамата изглеждат, сякаш нищо не е станало, само къдравият е протегнал пред мургавия длан и на нея стои най-красивата тарантула, която Василиса е виждала, около десетина сантиметра, с черни в основата си крачета, червени коленца и сиви връхчета и с черен триьгълник на главогръда.
- Брахипелма емилия! Сега ли я купи?
Къдравият я поглежда, сякаш е безкрайно естествено кондукторките да познават видовете тарантули и едва сега гласът му трепва:
- Да! Но тя се стресна и си изрита косъмчетата, когато оня посегна и ми перна ръката. Сега ще мине време, докато й пораснат пак.
- Ще й пораснат. Можеше да я стъпчат. Добре ли сте? Направиха ли ви нещо?
- Не, само ни разпитваха за имената и заплашваха, после него го удариха в корема и аз извадих емито…
Сега вече Василиса изтръпна. И гласът беше познат, много познат.
Симеон Леви, разбира се, Мони, най-добрият в зоологията, душата на компанията, сладкодумният, светлинките в зеленокафявите му, дръпнати надолу очи. Беше вярващ, спореше с философа за непорочното зачатие, кротко, без да обижда, с цитати от свещените книги. Изключиха го в първи курс на университета и замина за Израел. Някоя все пак беше срещнала принца, беше му подарила внук…
Чак сега Василиса осъзна какво можеше да стане, ако хлапето не беше извадило тарантулата. Прибра спомените, усмихна се. Един останал за последната спирка дядо, огрян от усмивката й живна и хвана чевръсто бастуна, за да слезе.
