Съществувало ли е времето, ако не помним нищо? Има ли ни в миг, който сме пропуснали, въпреки че сме били в него? Ако някой друг е бил там с нас, значи ли, че е било? И този някой може ли да ни подари спомен?

Да, ние имаме още незапомнени спомени, свързващи ни безмълвно и може би по-важни от всички мигове, оставили следи в съзнанието ни. Забравени, изтрити, неспомнени…

Помни ли той ли онзи бар до голямата река? А изгубването в нощта и в ритъма на танца? Хората, думите, музиката, лудостта, вихъра на ветровете на вселената…

И една ръка от вода, която върна нея в реалността, когато я беше загубила, там и тогава. Ръка, която не иска да помни, че обича. И се страхува до лудост от докосването и от потока на живота в себе си. Тя се върна с нея, за да живее в една мечта. Винаги на ръка разстояние, за да се превърне в копнеж по живота.

После той се загуби, за да потърси себе си, своята близка душа и отговорите, които иска. Пропадаше все по-далеч и все по-надолу, за да забрави лицето ѝ и ръката си.

Помни ли той непознатия човек на бара? Знае ли какво го попита? Как молеше някой да му каже това, което иска…Попита, с цялата си прекрасна неувереност, някого, когото виждаше за първи и последен път: „Човече, кажи ми…тя ли е? Какво да правя, да рискувам ли? Кажи ми…Тя ли е?“

Човекът, съвсем млад, бе мъдър. Обърна се към нея, посочи я. Каза му: „Защо питаш мен? Та ти вече знаеш…само ти можеш да знаеш. Виж я. Погледни я, просто я погледни!“ И той го направи. Погледна я и разбра коя е.

Мигът отмина. Но го имаше. И те съществуваха в него. Преместиха прашинка от вселената с любов, за да пренапишат съдбата си. И да се срещат във всеки забравен спомен, пътувайки към себе си в бъдещето. Тя ли е? Той още ли знае отговора?

Бъдещето крие тайните на забравените спомени.

Думите МИ

Прочетете още: Белетристика  Сезон България

СВЯТ

свят в света
светът ни в другия
спасение
от смъртоносната
реалност
единствено когато
се споделяме

….
Опитвам се да пренаредя света си, размествам постоянно, за да намеря себе си. Да променя това, което не харесвам в живота си, но всъщност променям само формата, а съдържанието остава същото. Домът е различен, човекът е същият.

Хаосът ми ме боли, рана съм, нямам място, нищо не е на мястото си…Не променям себе си. Сам не бих могъл. Само се разбърквам още повече, като пъзел, чакан да бъде нареден. Не се променя и друго – любовта ми към нея. Пъзелът ми чака ръката ѝ.

Размествам, за да направя място в света си за нея, място за пълнотата на нашия свят. Тя го носи в очите си. Искам я тук и сега. Нищо друго не съществува, освен копнежа да изчезна в тези очи. Там съм себе си, виждам се, това е моето място. Тя е моето място. Пъзел съм в ръцете ѝ и
знам, че ще бъда подреден правилно. Формата ми има формата на сърцето ѝ. Позволявам ѝ да ме подрежда, аз съм нея. Може би заради това единствено тя успя да направи невъзможното, да промени света ми, да промени живота, който живея. Направи ме по-добра версия на себе
си, показа ми какъв е цвета на миговете щастие. Щастието има цвета на очите ѝ.

Разчиствам. Чакам я. Има място за нея. Светът ни има дом. Но тя все още не може да е тук винаги. Идва и си отива. Влиза у дома, слага някоя вещ на правилното място, влиза в мен, носи някое чувство в сърцето ми, намества псрченце от пъзела и си отива. До следващия миг. В който
знам, че отново ще дойде. И когато и последното парченце от мен намери мястото си в нея, тя ще остане завинаги тук.

….
Пристигам и заминавам. Идвам и се връщам. Посоката е една. Тази, в която вървим заедно. Мястото е едно. Този свят, който е само наш. Той е любов. Моето единствено спасение е неговият хаос. Само там съм себе си, освободена от подредеността на ежедневието. Той ме учи да
мечтая, аз сбъдвам мечтите му. Имаме нужда един от друг, за да оцелеем. Дишайки. Аз от хаоса му, той от подредеността ми. Въздух сме. Животът е възможен единствено така. Вдъхновението за живот е любовта.

Обичам да подреждам мислите му, той е любимото ми място. Наблюдавам го как реконструира себе си постоянно. Хаотичен и несигурен, но на прав път, когато слуша сърцето си. Гледам го, отразява всяка своя частица в очите ми. Подрежда, строи свят. И когато някой детайл не е на
правилното място, го докосвам, с ръце, устни или думи, за да му го покажа. Той е пъзел, който има нужда да бъде пренареждан непрекъснато. И всеки път все по-съвършено, докато не открие истинското себе си.

Идвам. Знам, че той има място за мене. Не давам нищо повече от любов, не искам нищо по-малко от любов. Нося му само себе си. Давам му всичко, без остатък. Половинчатите неща са за другите, не обичам полусветове. Страх го е, мен също. От силата, която сме. Свят сме. И във
всеки наш миг чувствам, че именно там е моето място, нашето…
В някой следващ просто ще остана завинаги. И всичко ще си дойде на мястото.

Ива Спиридонова

Прочетете още: Белетристика  Сезон България

от Ива Спиридонова

Съвременната българска литература е пространство, характеризиращо се с динамизъм, в което често възникват различни по рода си литературни течения и групи. Този процес е оправдан от гледна точка на времевото сито, което  има сериозни количества материал за пресяване, от който впоследствие да останат във времето само стойностните текстове, книги и имена. Или, както казва Ивайло Мерджанов „Литературните кръгове приличат на любовните връзки – те съществуват, за да се разпаднат“. А дали от този разпад ще се формира нова литературна вселена, е въпрос, насочен към критиката, доколкото тя изобщо съществува.

Разглеждайки структурата на литературното ни съвремие, не можем да пропуснем появата на алтернативното движение Нова Асоциална Поезия /НАСП /, което набира все повече скорост по пътя си отвъд тривиалната предсказуемост на българската литература.

Движението възниква през лятото на 2017 година, в резултат на разпада във предхождащото го такова, Нова Социална Поезия, както и като своеобразно продължение на ъндърграунд групата Рамбо 13. Негов основен създател е Васил Прасков, а сред учредителите са имена като Ивайло Мерджанов, Божидар Пангелов, Александър Иванов, Ружа Матеева, Ивона Иванова, Виктор Иванов и други. Основна трибуна за идеите на движението е онлайн списанието, носещо същото име, „Нова асоциална поезия“, което става все по-популярно и четимо в литературното пространство.

Идеята на НАСП е да успее да формира алтернативна литературна сцена в България, дистанцирайки се от канона и комерса и давайки  възможност на млади, неутвърдени oще имена, да достигнат до ценителите на качествена поезия и проза. От друга страна, НАСП се бори с деградацията и комерсиализацията в литературата, възкресявайки фигурата на автора не като производител, а като говорител на поезията, не като творец, а като инструмент на словото.

Според учредителния Манифест на движението, по този начин авторът се спасява, отричайки сам себе си: „Ние пишем асоциална поезия, за да се самоубием като поети. Ние се отчуждаваме от производителите, работниците и продуктите на изкуството. По този начин спасяваме себе си. Яхваме Торинския кон и тръгваме към Апокалипсиса с възгласа „Само Бог не е мъртъв“!“ Това е своего рода възкресяване на поезията чрез категоричното ѝ отричане в актуалния ѝ в наши дни модерно-безличен вид. Авторът се свежда до словото на собствената му душа, която е сама по себе си асоциална в метафизичната си същност, отричаща всеки социум и социалност, говореща само и единствено на езика на поезията и опитваща се да напише своя версия на истината, за да спаси себе си, самоубивайки се и възкресявайки се чрез поезия. Душата /словото минава отвъд всичко познато, там, където съществуват само Бог и Любов. Именно така се пише поезия в най-синтезиран и чист вид и пишещият е способен да се върне към най-чистото себе си.

Наблюденията върху процесите в съвременната българска литература показват, че идеята на движението в момента се осъществява на практика, приемайки формата на функционираща онлайн платформа и реална сцена за пишещите хора, категорично непринадлежащи към канона или свръхмодерността. От редиците на НАСП излизат все повече не успешни, а качествени автори, като Стефан Гончаров и Александър Иванов, списанието се радва на широка популярност, а фейсбук групата на движението постепенно се превръща в общност. Така на практика е възможно точно този литературен кръг да се окаже траен и неразпадащ се, така както и вечната нещастна любов към поезията.

В подкрепа на всичко гореказано звучи и този стих на Васил Прасков:

НОВА АСОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

ако хората станат равни
няма да се обичат повече
и за мен социалната тема
приключва дотук

А темата НАСП всъщност тепърва започва. Моля, критиката да си запише!

Прочетете още: Култура и общество  Сезон България

„Изживей ме“ до болка, до смърт, до край, с такава любов, в която и умирането е невъзможно, с такава любов,  от която изход няма. Защото тя съществува и отвъд смъртта, която е просто миг във вечното ѝ царство.

Пред Вас е една книга, чиито метафори не са отричане на живота, а утвърждаване на изгарянето. Страници, в които отдаването е действие, равнозначно на самоубийствено съществуване чрез другия. Книга с изключителна сила на въздействие, криеща се в искреността на споделеното себе си, в смелостта на излизането извън душата, за да се търсиш отвъд, там, където те няма, там, където никога няма да бъдеш намерен. Думи с лице, което не  може да се нарисува, защото няма да „стигне черното”, думи – тела, думите като смърт от любов. Писане като отпътуване от живота, поезия като „приказка без щастлив край” и затова до болка истинска.

Александър Иванов борави с метафорите и образите точно и изчистено, почти до съвършенство. Така ни дава само и единствено чистата есенция. Няма нищо излишно в неговата поезия, „всичко най-накрая си е на мястото”.

Мотивът за писането като начин на умиране и мотивът за обичането като акт на смърт чрез доброволно отказване от себе си, се преплитат и допълват, обединени от идеята за непреодолимата вечност на любовта, която можеш само да изживееш или изпишеш. И всичко това не са просто думи, а изживяване на едно „никога” от един човек с ненамерено име.

Рядко се среща подобна смелост и категоричност в писането, с каквито Александър Иванов ни казва „Изживей ме“. Тази книга е покана за изгаряне, за любов до смърт. Осмелете се да я приемете!

Ива Спиридонова

Прочетете още: Култура и общество  Сезон България