Ива Спиридонова – Найденова е родена на 10.01.1979 г. в гр. Кюстендил. Завършва средното си образование в родния си град, възпитаник е на Езикова Гимназия „Д-р Петър Берон”, профил английски език. Владее свободно английски език, ползва руски, сърбохърватски и италиански език. Висшето си образование завършва в Софийски Университет „Св. Климент Охридски” като Магистър „Старобългористика” , Бакалавър „Българска филология” и Бакалавър „Връзки с обществеността и реклама”. Понастоящем се занимава с външна търговия, преподава езици, работи с деца, пише поезия и критика, редактира и рецензира книги. Живее в София. Семейна, с 2 деца.
Редактор е на дебютната стихосбирка на Симеон Аспарухов “Дни за обичане”, продължава да редактира поезия и проза по различни проекти, сътрудничи си с екипа на Фабрика за книги, издателство “БГ книга”. Редактор и коректор е на десетина нови издания в настоящата година.
Била е редактор в онлайн списание Нова социална поезия, в момента е редактор в онлайн списание Нова Асоциална Поезия.
Думите МИ, издадена през 2016 година (изд. “Фабрика за книги”) , е първата й книга с лирика и достигна пето място в националния конкурс „Моята любима книга 2016”, раздел „Поезия”. Творческата й Фейсбук страница носи същото име – ” Думите МИ”, там ще намерите още от нейните поетични текстове. Можете да откриете нейни публикации на поезия и критика и в онлайн списанията Четилище, Нова социална поезия и Нова асоциална поезия.
Ива Спиридонова – стихове
***
Аз съм първа, последна. И бяла.
Нелечима съм. Хапче за сън.
Ти се молиш. Мечта ще остана.
Миг и вечност заключих отвън.
Аз съм всичко и нищо. Забрава.
Покаяние, рай съм. И смърт.
Тук оставам, когато ме няма.
И си тръгвам, оставайки път.
****
Моя истина е моето мълчание.
Любов се казва бавната ми смърт.
Умеем да убиваме от разстояние,
в което губим се с илюзия за път.
А вярата ми в искрено желание
е позволено разпятие на кръст.
Умеем да умираме, в съзнание,
че сме не повече от шепа пръст.
Надеждата ми е дочуто обещание,
което спазваме единствено насън.
Умеем да се лъжем, че призвание
е да живеем със венците си от трън.
Мой ад е неизречено признание –
убивам обич, неизправена на съд.
Умеем да си даваме страдание,
не можем да обичаме до смърт.
****
Раняват устните, когато съм пустиня
под питащия поглед на дъжда.
Аз пак през тебе, буря, ще премина
и с всяка капка жадно ще крещя.
Разкъсват зъбите, когато скитам
под сляпото око на огнена луна.
Аз пак със тебе, хищна, ще съм сѝта
и всяка рана ще е моята следа.
Убиват пръстите, когато те напиша
под линия, с мастилени петна.
Аз пак за тебе, жива, ще съм смисъл,
дори когато станеш само тишина.
****
Във светлите жита на утрото
през облачните сънища ще тичам.
Ще бъда светлина и в руслото
на луд живот ще те обичам.
Във тъмните коси на нощите,
в безсъниците пак ще се събличам.
Ще бъда истинска до костите
на любовта, със устни на момиче.
И няма да се дам на времето
на съществуване непоносимо.
Отрекла тежестта на бремето
ще съм, ще бъда, ще ме има…
****
Убиваме се бавно с безразличие,
опитвайки до край да сме добри,
а в нощите си страшно си приличаме,
изгубени, студени и сами.
Понякога погрешка се обичаме,
познали се сред сивите тълпи,
непозволено мислите пресичаме
и свикваме с усмивка да боли.
И после в яростта си се отричаме
от всички незабравени мечти.
И горди, самотата си обличаме,
затръшнали последните врати.
Запазваме житейското приличие,
заплащайки с преглътнати сълзи.
Убиваме се бавно с безразличие,
забравили за своите души.
****
Танцуващи в смъртта си сме реки
и падаме в живот от разстояния,
пресичаме се с чужди светлини,
взривяваме вселени и съзнания,
изтичаме в стремеж да не боли,
удавени в пропуснати признания,
в морето на потъващите дни,
до дъното на празни обещания.
Танцуващите в обич сме сами,
удавници в порои от мълчания.
Животът продължава да вали
в реки от недостигани желания.
ВЪПРОСИ
Купувате ли си мечти и колко струва
да сложиш бързо етикета “Сбъднато”?
Кибритопродавачката сега пътува
към разпродадените ви души, до дъното.
Отдавате ли се с “любов”, а тя е купена
и скъпа стока, плащате си с отношения.
Оловният войник с крака си счупен,
подритва светлината, без съмнение…
Продавате ли свобода с цената “Пътища”,
от страх напуснати, в страха ви определяни.
Той, Дон Кихот, и днес се бори в сънища
със мелниците на живота, неприемани.
Печелите ли си блага без капка скрупули
и битки с подлост, че било “съвременно”?
Мюнхаузен все още страда в лудости,
а вашата е свят, граничещ с бездната.
….
Ужасно ли е да съзрете нагла истина
за някаква любов, мечти, за смисъла,
за смелостта да даваш непоискано
във приказката, още недописана,
която ще ви надживее тука всичките,
понеже е в наивността си истинска?
Въпросите ви давят, липсват смислите,
а отговорът е в забравената искреност.
***
обичам да разрошвам
миглите си с пръсти
където търся
и прашинките от теб
насълзявам очите си
—–
за да заспя
погалвам косата си
тя помни само
пръстите
на будния ти
сън
—–
държа си езика зад зъбите
погребвам крясъка
че те обичам
с тишина
—–
сплитам пръсти
до бялото на кокала
да не посегнат
да докоснат тебе
—–
пуша бързо
така и живея
само с теб искам
да спра времето
—–
забравям си погледа
на мястото където
виждам теб
—–
Аз съм
жената с която
нямаш бъдеще
понеже подарявам
вечност
БЕЗ ИЗХОД
научѝ ме как
да си отида
от себе си
само така ще успея
да си ида от тебе
****
всички метафори за любов
не скриват неграмотността
на езика на тялото
ИЗВЪНСИСТЕМНОСТ В ПРАВОПИСА НА СЪРЦЕТО
Аз съм единствената ти
грешка,
която ще е вярна
до смърт.
Поправи ме!
****
Мисълта
е тялото на
всяка истина.
А душата й
твоя воля.
РЕЛИГИЯ
…а устните ми
рана
върху дланта
на Господ,
който те
покръсти.
ТИ
невъзможният избор
да дишам
без въздуха
ЛЮБОВ
ад и рай са топоними
от релефа на очите ни
в които пристигаме
всеки път
едновременно
****
Не ме питай защо пиша!
Това е единствената
форма на любов,
която мога да ти давам
ненаказана.
Прочетете още: Поезия
