Книга в предупредително червено

Книгата „Втора кожа” на Катерина Стойкова (ICU, 2018) е такава литературна творба, която поражда всичко друго, но не и еднозначност на възприемането и не е от художествените текстове, които се преживяват и осмислят от възприемателя само от един единствен прочит.
Казвам книга, а не – стихосбирка. Защото „Втора кожа” не е художествено произведение, изградено само от поетически текстове. Тя е сплав от стихотворения и мемоарни късове, бележки на паметта и на собствената тежка, срамна, изгаряща история на говорещия.
Освен графично и типологично-текстово, тя е различна от поетичността в разпознаваемия й тон и изговаряне, а като смисъл и мисия отдалечаването на книгата от функцията и експресията на поезията ми се струват още по-силни и отчетливи.
„Втора кожа”, по мое мнение, няма намерение да се реализира като поетическа неповторимост, красота на формите и благозвучията и да поражда красиви трепети от успешната среща с различното произведение на словесното изкуство. Не поетическото е водещото. А психологическият заряд и екстериоризирането на премълчаното проблематично, срамно и унищожително – изграждащото и разрушаващо света и Аза на детето, момичето и жената, на душевността и психиката на потърпевшия индивид.
Когато прочетох анонса за книгата, замислих се какво ще ми донесе навлизането в нейните специфични текстове. Запитах се: как ще я прочета, като рискът да ме върне и да ме потопи до дъно в моите собствени трудни години е твърде висок? Слава богу, такова запращане и потъване в болезнените спомени не се получи. Някак успях да съм само читател и „зрител”, достатъчно и уютно дистанциран от разказа за деструктивното домашно насилие в този артефакт. Тогава книгата се превърна в нещо като кутия на Пандора: тя ми показа твърде много болка, ужас, унижение, срам и нелюбов, такъв деструктивен ужас – скрити в жертвата си с години, здраво заключени. А сега „капакът” е повдигнат и всичката нечовешка (или човешка? бащинска?) лошотия е видима, осезаема.
Книгата ме накара да потърся опората и подкрепата и на други текстове. Като например лапидарното „Страдание” на Александър Геров:

Страдание

Болка.
Болко-о!
Болчице...

Странен и дълъг е пътят на трансформирането на страданието и болката у всеки индивид. „Втора кожа” ме порази първо с мащабността на тази болка, а след това и със силата, която е била необходима за надживяването й и за психическото оздравяване на говорещия и споделящия в книгата.
Харесват ми обръщенията към – и именуванията на различните фрустриращи емоционални изживявания. Обръщенията към тях (към Ужаса, към Депресията, Подозрението, Ревността, Страхът от баща ми, Желанието да умреш и други) показват едно недвусмислено дистанциране. Те вече не са част от жертвата, тя не е потънала в тях, в тяхната парализираща хватка. Те са извадени, етикирани и сега погледът, отправен към тях, е от дистанция. Пътят към постигането на здравословно и позволяващо по-пълноценен живот разстояние между преживелият ги и тях по начина, по който са описани сега, е извървян, тежката и болезнена работа (поне на този етап) е добре свършена.
В тази книга са извадени на показ ужасяващите „фотографии” на домашното насилие – физическо и психическо – и неговите пагубни последствия. По страниците й почти няма обич, милост и приемане. Но това не е причина книгата да не се чете, а точно обратното. Необходимо е да се говори за тези проблеми, да се пише и да се подкрепят хората – жертви. А самият акт на написване и издаване на книгата е истински обнадеждаващ.
Но, ако приемем, че всичко гореказано е достатъчно по отношение на функцията и реализацията на тази творба, бих искала да се върна на стихотворенията в нея, този път – заради самата поезия. Мисля, че излизането, изхлузването от парализиращия страх на втората кожа се случва именно с обличане на ужасното преживяно в поезия, с прехвърляне на фокуса от едната категория към другата, от ужасното към красивото. Затова моята жажда за красиви стихове бива утолена в края на книгата. Това се случва, когато навлизам в стихотворения като „От тази дупка”, „Татко”, „Тъгата”, „Ода за раната”.
Особено силно ми въздейства „Тъгата”, където тъга и оптимизъм се преплитат така, че в светлосенките им долавям зрителен катарзис:

Тъгата

в главата е различна
от тъгата в гърдите.
Остави едната
да падне, позволи
на другата да свети.

Може би разковничето за добър живот се крие в това стихотворение – да се освобождаваме от излишния и угнетяващ товар на грижите и болките и да се доверяваме на собствената си пътеводна светлина.

Иглика Дионисиева

---

Прочетете още: Култура и общество  Фотофорум

Когато пишещият човек е силно изкушен от поезията, той започва да произвежда стихотворни текстове един след друг, реди върху листите купища от думи, чувства, образи, патоси. До тук – „нищо лошо”, казано на народен език. Обаче, щом поетът събере прилично количество текстове – втурва се да ги издава. И не винаги е готов да работи с редактор; защото като автор иска всичко написано от него да излезе на книга, и по възможност – непипнато, не минало през ситото на редактора. Тогава се появяват книги, които вътрешно тежат от излишни думи и текстове.

Сега пред мен е една „непоръчана” книга, издадена от Фондация „Емили” – новата стихосбирка на Таня Николова „Непоръчан портрет” (2017). И тя силно се отличава от това, което беше предмет на встъплението ми. Това е една много изчистена, премерена и деликатно оформена книга. Графичният дизайн е на Капка Кънева, станала разпознаваема с работите си от хартия. Няма излишни фигури и цветове, бялата корица „трепти” от червената дамга на заглавието.

И други неща „ги няма” в стихосбирката. В нея няма да откриете излишество от думи и метафори, логорея или графично разточителство. Няма нищо излишно и непремислено, което да „тежи” на книгата. Нейните вътрешни пространства създават усещане за ефирност и лекота. А това са едни от най-важните поетични маркери.

Книгата съдържа предимно кратки стихотворения. Такава е била и молбата на авторката към редактора, както се вижда от думите към читателя: „Когато помолих Петър Чухов да подбере само кратки текстове, той ми върна тази стихосбирка.” Освен това автор и редактор са постигнали графичен баланс – редуват се афористични двустишия и тристишия (измежду които и хайку) със стихотворения с по-голям обем.

Заглавието  „Непоръчан портрет” е една голяма въпросителна за мен. Или по-точно – прочитайки различните по настроение и експресия текстове в книгата, въпросите ми се умножават.

Чий е този непоръчан портрет? – на лирическата героиня или на някого другиго?

НЕПОРЪЧАН ПОРТРЕТ

разширени зеници
пукнатините в главата
на фокус

И още – ако непоръчаният портрет е компилация от снимки, запечатали различни състояния и вариации на лирическия Аз – какво отразяват разширените зеници? Еросът и Танатосът като тандем стоят в основата на голямата част от произведенията на изкуството. В това стихотворение те са на фокус, визирани така, че да не може да се даде еднозначен отговор – разширените зеници белег за смърт ли са или за любовна възбуда.

От друга страна непоръчаният портрет може да бъде видян и като напомняне и еманципация на зрялата възраст на жената („Любовно стихотворение на 50 се пише трудно”). Но като че ли възрастта, изказана като сладост и уют от героинята, говори за по-лесно приемане на възрастовите промени на пола, настъпващи с напредъка на календара. Другата еманципация, екзистенциалната, отпращаща ни към задължението да се научим да боравим добре (и правилно!) с категориите добро-зло, е под въпрос и за нея се изискват повече усилия и работа. Следващата творба портретува такава собствена визия, където не е ясно добротата собствена черта ли е, или не:

ДОБРИ ХОРА

Не ги познавам лично
заедно сме от векове
но няма кой
един на друг
да ни представи

С внушенията си поезията в стихосбирката доказва, че портретът не бива да се гледа едностранчиво или да му се вменява само един определен смисъл. Конкретно поетичните миниатюри в книгата са „котвите” – носителите на сгъстен и изчистен смисъл. Но като цяло стиховете в „Непоръчан портрет” са толкова „разноцветни” като смисъл и настроения, че създават усещане за динамика и калейдоскопичност. Едни от най-силните и ярки текстове за мен са „Всяка следваща есен”, „Литературен бункер”, „Роден град”, „Добри хора”, „Децата”, „Очи в очи”, „Утро”.

Непоръчаният портрет на героинята „говори” на изстрадания език от преживени години и събития, говори чрез победите и личните несполуки, чрез важни лица и същества от живота й. Затова в книгата ще срещнете образите на червения фенер и шлифер, на приятелките и на математиката, но и на децата и на котката.

Определено този портрет се е получил правдив и сполучлив, щом в книгата до стихотворението „Добри хора” стои това за „Децата” – важни текстове от стихосбирката, които казват много за процеса и намирането на себе си и на другите/ближните.

ДЕЦАТА

първо само ги раждаш
после им трепериш
наблюдаваш ги безспир
кое е твое
кое – на другия
опознаваш ги опознаваш се
и внимаваш как летиш как удряш
да не е много бързо да не е много силно
и накрая в един с нищо незабележим ден
разбираш
че вече са пораснали
и ако си се справил добре
трябва да си смените ролите

Най-подходящият и уютен кръговрат в смяната на местата и портретуването на лицата. Аз завършвам прочита на книгата с това стихотворение, а то ще ме връща към нея често, сигурна съм.

Иглика Дионисиева

Прочетете още: Култура и общество  Фотофорум

Когато на младо дръвче глог се присади калем от жълта круша, въпреки твърде различната природа на двете растения резултатът е смайващ. Дървото-приемник пуска дивите си сокове да текат и да хранят крушовата клонка. Тя започва да расте, минават няколко години, заяква, започва да цъфти и да дава плод. Но вече не е жълта и не е мека скорозрейка. Крушовите плодове са се сдобили с по една червена страна и с кораво-стипчива кожица. И с един с нищо несравним вкус, получен от кръстоската.

Такава уникална и жизнеутвърждаваща поетична „материя” се е получила в българските стихове на поета и преводача Хайри Хамдан, включени в новата му книга „Един живот не е достатъчен”, излязла от издателство „Пергамент” в края на 2016 г. след конкурс на Министерство на културата. Творецът, донесъл в България арабското светоусещане, йорданската култура и литературна традиция, от много години използва българския език като работен и като такъв,който му дава материал, форми и свобода за личното му творчество.

Стихосбирката, заявяваща съжаление и неотменност с твърдението „Един живот не е достатъчен” е изпълнена с дишаща, топлокръвна поезия. Тук липсва студенината на логоса, тук няма умозрителни експерименти със значения и натрапчива логорея, внушаващи фрустрация и алиенация. Поетичният език и фигурите, с които са изпълнени стиховете на Х. Хамдан, са една богата амалгама – от близко и далечно, от донесеното и придобитото (с обич), от четирите сезона, от пустини и дъждове едновременно, от мигове и животи, от думи и поеми, от тъга и веселие, от изживяване на любовта и раздялата.

Поетът е събрал стиховете си в 3 цикъла, които поставят акцент върху различни начини на себереализация на лирическия герой.

Цикълът „Повече от един, по-малко от двама” дава поетична дефиниция на любовта и близостта:

„Бяхме толкова близки
аз и ти – винаги сме били
повече от един,
по-малко от двама.”

Миналите времена в това четиристишие оставят привкус на тъга по изгубеното състояние на единение.

Следващите стихотворения умножават и омаловажават собствената ценност през призмата на другия:

„Имам достатъчно
да нахраня

гарван…” – в този случай лирическият герой е богат и цялостен, или „Аз съм, щом ме има за другия, за безпътния”. А в стиховете, разказващи за оставената отворена врата, която дори от крадеца е подминавана – се надига въпросът: Има ли ме, знача ли нещо, ако съм незначителен за другите?

В този цикъл е поместено стихотворението „ Бездушна песъчинка”, илюстриращо творческия и философски принцип да се върви от частното към общото, от детайла към глобалното.

В книгата много от поетичните творби започват или завършват с обръщение към любимата. В този план любовта не е абстракция – тя е реалност с адресат. Самата поезия е описана многостранно и богато в стихотворението „Поезията е красота…”, с всичките й плюсове и минуси, но разсъжденията върху същността й не биха били пълни, ако нямат връзка с любовта, ако не приближават любимата.

Лириката  в книгата е богата на цветове – чисти и ярки, които се срещат в този си вид в заобикалящия ни свят – синьото небе, черният гарван, жълтите листа, зеленият бадем. Книгата е обиталище и свят на цветя, растения, на градове и пристанища, на небе и море. Сърцето може да бъде „зелена коприна, черна дантела”, но може да е и „бяло сърце – свободно от спомени”. Образите се преплитат неочаквано в търсене на поетическото съвършенство и духовен уют. Значенията и посоките може да са противопоставени – но те не накърняват общата представа, а разширяват пространството за живот:

„Когато твоят влак се изстрелва
на север,
корабите ми акостират на юг.
Усещането за посока е трайно
повредено.”

Сезоните са смесени, а времето е смалено – но така топло, меко и минорно:

„Навлизам дълбоко в топлите води на морето,
докато слагах сламената си шапка,
есенните листа, жълти, се разпиляха наоколо.”

Нещо подобно се случва и в стихотворението „Наоколо пълни бъчви със смях”.

Много от стиховете в книгата впечатляват с картини и полъх от ориента – в тях се усеща топлина, страстно обещаниеи копнеж, такива са „За да прескочиш границите…”, „Корабът ми подрани”, „Понякога кафето…”, „Ех, да можех да съхраня…”, „Косите на стиха побеляват”, „Покрай стените на мълчанието”. Спомени и мечти за родната южна земя, вляла във вените и в сърцето на поета гореща кръв, съзерцателен дух, песенна и красива поезия. За тях говори Х. Хамдан и в стихотворението „Не помня откога…”, което звучи като негово творческо и житейско верую.

Цикълът „Хапчета срещу забравата” съдържа в голямата си част кратки поетични творби, посветени на любовта и поезията. Те са като уловени, запечатани мигновения – усетени ту като облак, ту като огнен дъх.

Третият цикъл, „Нататък към изгрева” – е сравним с многопластово поетично пътешествие. Дълго, пълнокръвно ли е то, или недостатъчно в житейски план?

„Нататък към изгрева” обединява оптимизма на обновяването и новото раждане с носталгичното присвиване на сърцето и завръщането в спомена. Стихотворението „Зеленият светофар ме пусна” прескача от буквално към метафорично, различните посоки и символи изграждат противоречив, но жив и дишащ свят. Връщането е това, което дава смисъл чрез чувството в творбата „По течението на текста”, но то е и табу, тежка орис, силна емоция, в чиито плен е лирическият герой в стихотворението „Не поглеждай назад”. Поетическите творби, които тръгват от сърцето(„Сърцето ми – синева” и „В сърцето – плесен.”), рисуват ярки картини на носталгия по далечното неназовано, останало скъпо и ненакърнено от новото време и образи в съзнанието. Но бленуването по далечното отечество не замъглява погледа на поета, написал с болезнена откровеност и това стихотворение:

„Ореолът на Господ
обгърна Близкия изток,
всеки иска да го докосне,
кой с ръка, кой с ракета.”

Тревожните въпроси се натрупват, както  в творбата „Тревожни въпроси”, така и в стихотворението-равносметка, послужило за име на книгата.

Има ли утеха, ако се окаже, че един живот не е достатъчен, ограничен от своя неизменен край? Не случайно авторът в много от творбите си говори за поезията. Тя е неговата продължителка на живота, „буквите се борят срещу забравата, / запечатват имената на мъртвите”, поезията не е ограничена във времето, в сравнение с човешкия живот.

Ето я и надеждата – пожелание, с която ни е направило съпричастни перото на поета:

„Дано този стих не свършва,
докато търси своята храбра риза,
своите изгубени орбити.
Дано този стих не свършва,
докато намери твоята сянка,
скрита в божеството на деня…”

Иглика Дионисиева

Хайри Хамдан, „Един живот не е достатъчен”, Изд. „Пергамент”, 2016.

БЕЛИТЕ ЗНАМЕНА НА БИТКИТЕ

За битките, проведени и неосъществени, ме накара да разсъждавам една книга. Битките, които отразява книгата, замислени като необходими победи или предизвестени провали, още дълго ще ме озадачават със своя нестроен ек.

Историята започна преди година, когато получих файл с наименование „Битката за теб” от Марин Бодаков. Деликатните стихове на бъдещата книга превзеха десктопите на работните ми компютри. Но липсваше нещо в бойното снаряжение. До момента, в който видях бялата хартиена книга, излязла от печат в началото на тази година. Влюбих се в нея и я пожелах от пръв поглед. Така безплътният ѝ файл изгуби битката за моето внимание. Бях чакала Кирил Златков да даде лице и графична завършеност на книгата, но не предполагах, че той ще я превърне в еталон за оголена изразителност. Бялата книга с птицата, отворила уста да запее през процепа на бойния шлем, изисква внимателно отношение, да не се пипа с нечисти ръце и помисли. Но и не казва ли тя, че изгубените ни битки, нашите поражения, са по-ценни и всъщност те са нашите настоящи победи?

Белотата на книгата – бялото знаме на битката е вдигнато преди първия пушечен изстрел. Но аз избирам да извървя дългия криволичещ път без ясен ориентир през „това разкаляно поле” – Аз-а на лирическия герой, в чиито поражения ще търся стожери за собственото си не винаги изправено стоене.

Биологичните очертания на света ме държат нащрек със своята вариативност и многопластовост в различните стихотворения: в „”Начало за реквием” тигърът е граница, в „Плитка вена” – творба, туптяща от живот – вената придобива хералдически изглед, тя е орден и белег за знатност. Но, за моя радост, в биологията има и нещо спасително – краят и потопът никога не са еднозначни. В стихотворението „Когато се надигнат водите” външните и вътрешни катаклизми се превръщат в люлка на начала.

Лирическият герой пръска надеждите като хлебни трохи между тежките блюда, препълнени със загуби, самотност и отчаяние. Мястото на пира, или полесражението/крушението е назовано: то е път, по който кормилото на училищния автобус „играе” („Училищен автобус”), „Тук” лирическият говорител е станал чужденец, това са „райони на нещастието”; „Там” – има ли разлика? „Там” е по-всеобхватна времево творба, защото стига чак до детството, което е „сринато”, външно заличено. (Да не забравя да си препрочета Дебелянов, като започна с „Победен”, „Да се завърнеш в бащината къща”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор”.) „Навсякъде” – творба, въплъщаваща  обобщаващ и жесток лаконизъм. Стихотворение – кратка история, прилична на информационна бележка, забутана между по-важните новини във вестника. Убити са „другите животни от неговия вид” – иносказателност, която заплашва с ежедневната си реализация, в човешката менажерия.

Постепенно поетическите реалии, като следствие от подмяната, осъществена насилствено в пространствата на познатите и сакрални неща ( Тук – Там), придобиват вид на заякващ хаос, имам предвид стихотворения като „Плачът” и „Битката за теб”.

„…битката за реда е отдавна изгубена” – казва поетът в стихотворението си-обръщение (към по-невинния, по-малкия, по-скъпия…). Битката за реда и за принципността, за клишираното мъжество (което дрънчи с доспехи) може да е изгубена, да. Но всъщност какви са загубите, има ли загуби в действителност?

Красотата, казва лирическият герой, ще продължава да те саботира. И слава богу! Стихотворението, състоящо се от две изречения – строфи, може да изглежда примиренческо-горчиво, на любителите и твърдите следовници на жизнените правила. Но можеш ли да направиш място в живота си за дете, без да се откажеш от реда, старите правила и суровостта? Можеш ли да се оставиш в подчинение на красотата, ако не си затворил старозаветните книги? И как ще се примириш с есента, „червена и златна”, как ще навлезеш в зрелостта, ако си спечелил единствено битката за себе си, губейки битките за другите?

По-натам следват стихотворения, назоваващи други загуби – печалби: смъртта, която не е край на общуването и заедността, ненаписаните стихотворения, които освобождават неказаните думи за самостоятелен живот, луковиците на старостта, разцъфващи високо, високо…

Други стихотворения със своя натюрел и минорност ми напомнят настроения и картини от стихосбирката „Северна тетрадка”(2013 ). Такива са „На майка ми”, „В нощта”, „Детска книга на непознат език”.

Не бих искала да анализирам и да изброявам повече, да не маркирам, защото не маркирането е верният начин за общуване с написаното в книгата. Тя съдържа бавно време и приканва четящия за сваляне на гарда, за съзерцателност и милост. Това е книга за премълчаването, за отказа от много ненужни и нужни неща. И за израстването, въпреки често споменаваното детство. За израстването посред битките със себе си, за което самата стихосбирка ще бъде причина.

Проверявам с резка по вратата на къщата

колко съм пораснал далеч оттук –

колкото небрежен бял косъм,

колкото теб?

 Иглика Дионисиева

Марин Бодаков, „Битката за теб”, Издателство за поезия „ДА”, София, 2016.