Бях прочела вече половината от разказите на Силвия Чолева в сборника „Гошко”(Издателство „Жанет 45”, 2013). Трябваше да направя почивка, защото книгата бавно, но сигурно отнемаше и вярата, и надеждите ми като необходими запаси за живеене. Два разказа на руски класик ме вдигнаха на крака. И ми стана интересно какво се говори за тази книга от други вече прочели я в интернет пространството. В известен сайт за представяне и обсъждане на книги намерих 3-4 мнения, измежду които едното, цитирам:” Няма как да прочета книга със заглавие „Гошко“. Не знам защо, но ми звучи садистично и перверзно.” Толкова.

Когато прочитам „Гарата”, разказ преди края на книгата, вече съм – и аз не знам с точност къде – дали на ръба на депресия или на дъното на Марианската падина. След последния разказ, „Сестра”,  вече нищо не ми е останало, нокаутирана съм тотално. Подобен разтърсващ из основи сблъсък с книга ми се беше случил преди 2 г., когато четох „Изплези си езика” на Ма Дзиен, сборник с малко на брой, но потресаващи разкази. Тогава въпреки смразяващата реалност в тях, все пак след прочита си казах: това и това е ценно, сега вече знам какво ще направя, ако…

Сега, след края на „Гошко” нямах такава визия. Нямах никаква визия. Дадох си сметка, че след изчитането на тази книга не знам как да продължа. Не знаех как да продължа напред.

Защо? Какво пък толкова, та нали това е поредната фикция? Доколкото е художествена литература, фикция е. Но реалностите в нея не са измислени, за жалост, не са. Всяка една от тези реалности в петнайсетте разказа е документален запис на деконструкцията на живота. На живота на индивида, който чете или пише, на живота на другите в стаята или къщата, на съседите, на познатите – радиусът на обхват безпощадно се разширява. В тези разкази намирам точно това, за което говори Делфин дьо Виган в първия епиграф:

„Неспособна да се освободя напълно от реалното, аз произвеждам някаква неволна фикция, търся ъгъла, който ще ми позволи да се доближа още по-близо, все по-близо до истината, търся пространство, което да не е нито истина, нито измислица, а и двете едновременно.”

                                               „Силна е нощта”, прев. Росица Ташева

Какво се случва, когато авторката Силвия Чолева се доближава „все по-близо до истината”?

Истината боли, истината отнема надежди. Защото това не са творби, зафиксирали случващото се с произволен брой индивиди от преди 3 г. Книгата е правдиво огледало и на днешното българско общество. И показва тенденции.

От позицията на възприемател, когато се приближиш много близко до някого от героите, или се окажеш в главата, в мислите му, привидното благополучие и ежедневна рутина се пропуква. За авторката тази привидност не е никаква преграда. Тя се пука като тънка мембрана, за да покаже, че под нея в повечето случаи има не демони, а незапълнени нечии празни места, липси, отсъствия, отчуждения. Главните герои в повечето случаи живеят с мисълта за другите, които са си отишли. Останалите тук общуват ежедневно с призраците им – защото не реалността, не днешният ден е истинската причина за живот на тези герои.

Пространството на апартамента на стария диригент е място за спасение, защото позволява в него да се подреди салон за концерт („Диригентът”), но и лобно място с поредната жертва на убиеца, наречен Самота. Общуването с призраците на отишлите си любими хора е тема и в разказите „Името” и „Къщата на Иван”.

А къде са повечето от липсващите? Заминали са. В друг град, в друга страна. Глобализацията на света, която разхвърля центробежно семействата. Работещите в чужбина родители, отишли да припечелят пари за децата си – доколко осигуряват живота на своите деца? В разказите „Черешово време”, „Документален запис”, „Сестра” – отговорите са много спорни. И все пак, родителите не са важни за децата (които оцеляват) само заради материалния израз на грижа. Но житейското кубче на Рубик е така разбъркано, че ощетените деца се оказват и в ролята на единствен смисъл и подкрепа (както е Пепи за баба си от „Документален запис”).

Има ли граница между отчуждаването и самотата? Ефектът и от двете е пагубен. Няма значение дали проблемът за даден герой е причинен от дисфункция на общуването или от опразване на житейското пространство от хора, с които да живее – налице е опит за компенсация, липсата да бъде запълнена по някакъв специфичен начин. Така се случва в разказите „Сънища” и „Този, който вече не е тук”. В първия случай жената си представя, съчинява си определени неща за хора, които среща, пътувайки. А втората героиня пък пренебрегва сегашния момент, не му дава да се развие (както би искал героят-мъж, комуто е позволено да е само слушател) заради съдбите – истории на хората, живели в съседство на същата улица.

Историите са нещо много особено, така си мисля сега. От една страна, без история няма четивна проза. От друга страна, те са такъв „материал”, че изчезват безследно, пропадат, ако не бъдат запомнени, разказани, записани. За същността на историята и на разказа разсъждава и С. Чолева. В разказа си „Гарата” тя поставя много въпроси по тази тема, които звучат като лайтмотив.

Историите са нещо непредвидимо, неведоми са местата и героите, с които те срещат те. В два от разказите в тази книга героите са прасета – домашни („Документален запис”) и диви („Гошко”). В първия разказ, в който сме свидетели на караницата на пияния Петко, пуснал прасетата в зеленчуковата градина и жена му, опитваща се да ги прибере, се чуват много верни изказвания за свободата, човещината и други, звучащи афористично. В разказа „Гошко” едно глиганче се оказва в двора на стара виладжийка, всички се привързват към него, правят му кочина, гледат го, а като идва есента и жената трябва да се прибере в града, го заколват, но никой не яде от него. Тук ще се върна към едно друго популярно произведение, с което този разказ влиза в разнобой:

„Хората са забравили тази истина – каза Лисицата, – но ти не забравяй: ти завинаги си отговорен за всички, които си опитомил.”

                                               Сент Егзюпери, „Малкият принц”

Колко и каква отговорност проявяват героите за опитомения глиган Гошко в едноименния разказ? И друго: колко и каква инерция движи напред живота на героя? Въпросите, които той си поставя минути след като е блъснал с колата си възрастния глиган, сякаш съдържат отговорите, и равносметката е ужасяваща. Само Гошко ли е жертва в този разказ? Много по-страшна от физическата смърт се оказва констатацията, че човек се превръща в жертва на собствения си живот. И всичките му пропуски от небрежност, нехайство или от хитрост – трябва да се преобразуват в стъпала и задачи за поправяне на несвършеното. В този живот.

Иглика Дионисиева

Силвия Чолева, „Гошко”, Издателство „Жанет 45”, 2013.

ЗА ЛЕСНИТЕ МИШЕНИ С ЛЮБОВ

от Иглика Дионисиева

Няма да сгреша, ако кажа, че новата книга на йорданския писател Джамал Наджи „На прицел”, която съвсем скоро излезе на българския книжен пазар благодарение на издателство „Пергамент” и преводача Хайри Хамдан, се състои от разкази за лесните мишени в нашия суров свят. Книгата включва 24 разказа, избрани за българската публика от четирите сборника на писателя, излезли  от печат в предишни години: „Безгрижен мъж”(1989), „Мъж без детайли”(1994), „Това, което се случи в четвъртък”(2006) и „На прицел”(2011). Тези 24 кратки истории от Изтока достигат до читателя си на изискан, добре обмислен и обработен език. И това е много показателно, защото оттласква сборника от т.нар. „бърза литература”. Въпреки краткостта на някои от произведенията, тук няма да откриете замах, стремителност и рязкост на обрисовката или тласък на сюжета, нито оная жажда за успех, за открояване на фона на другите посредством яркост и гръмогласност. Не. Тази проза е построена по други закони, според други авторови изисквания. И това се вижда на няколко нива.

– В графичното решение на корицата и текстовете.

Корицата, дело на Иво Рафаилов, в характерния му стил показва на читателя една фигура, която остава със „затворена уста” – не говори. Тя е образ, до който трябва да се достигне в сърцевината на книгата. На пръв поглед експресията й е двузначна: разбира се, със заглавие като „На прицел” много върви цвят „милитъри”. Но как да си обясним цивилната риза и ръката, спокойно показваща мястото и прикриваща сърцето?

Разказите, кратки и стегнати, без това да отнема от мекотата и шлифоваността на изказа, са разгърнати фрагментарно („Златният колан”, „дневникът на един безпомощен мъж”, „Другият петел”, „Любов”, „На прицел”, „Неспособен да обича” и други). Други от историите са по-монолитни, това го налага по-малката по обем база, от която е тръгнал авторът – кратък, силно ограничен времеви епизод, или недоразумение, или силно чувство, недаващо покой на героя, вкарващо го в разсъждения. Водещата емоция, която се оказва неуютна за действащото лице, е толкова силна, че се превръща в движещ механизъм за разказите, заедно с обмислянето на проблема, а не постъпателното реализиране на фабулата. Заради тази си особеност разкази като „На прицел” и „Нещо мое” губят представителността си за новелистичния жанр и заявяват себе си в една минорна есеистичност.

– Време и пространство в разказите на Наджи.

Четейки историите в книгата се сблъскваме с феномена за липса на строго определено време и място за развитие на действията. Историите не са обвързани с нито едно конкретно място по света(може би с едно изключение – „Черното яке”) и с нито един уточнен отрязък от време (освен часово). Те звучат универсално и глобално, без да губят своите характерни маркери за източното светоусещане, живеене и култура.

– Детайлите. Детайлите и героите – как се съотнасят едни към други в книгата, как си взаимодействат? И двата пункта са базисни за разказите, основни компоненти, би могло да се каже, че и героите, и детайлите са действащи лица. От друга страна, детайлите са тези, които „вървят напред, те изникват първи н обсега на вниманието ни – и дорисуват героя, осветляват една или друга негова особеност. Вглеждането отблизо в даден предмет или част от обстановката или субекта, е характерен творчески метод за писателя. И тъй като героите в тези разкази не са особено бъбриви, не са многословни – детайлите говорят, доразказват вместо тях.

И така, какви са, кои са героите в тази книга? Хора, деца, животни, растения, предмети – в реда на грубото обобщаване. Децата и възрастните – ония тихи, изпълнени с достойнство и горди възрастни. Те не са от силните на деня. Те са лесните мишени – заради някаква своя слабост, обусловена от социалното положение, възрастта, липсата на душевен покой. Такива, които изглеждат дори глупаво и нелепо в момент на недоразумения, но в критичните минути не губят човешкото си лице. Героите често имат работа със смъртта („Да умреш лично”, „Дневникът на един безпомощен мъж”, „Любов”, „Нощта и други размисли”, „Чернооката”, „Нещо мое”), животът им е белязан от бедност („”Златният колан”, „Самотата на лъвовете”, „Онзи месар”, „Удът”, „Късна визита”) и други несгоди. В някои от разказите срещаме типажи, видяни на фона на политически игри и строги тоталитарни режими – образци за такива са „Златният колан” и „Другият петел”. Но те са така иносказателни, че човек трябва да е в курса на историята на Близкия Изток, да речем, за да разпознае събития и политически фигури в елегантните разкази за необичайни колани и пернати домашни животни.

В книгата има няколко разказа, които печелят моето внимание с психологизма си. Такива са „Два часа”, „Кутията”, „Неспособен да обича”, „Онзи месар”, „Удът”, „Нещо мое”, „Зелено сърце”. Тези разкази за интимността и приятелството, за спазването на етикета, за трудността с приемането на огледавното свое (аз), за гордостта и търпението, за отношението към жената – такива, каквито могат да бъдат само между хората в Ориента, истории за характера на Изтока – оня Изток, носещ смирение и мъдрост, така различен от този, който ни се вменява по новините.

Сборникът „На прицел” е спокойна книга, която отнема апокалиптичността и размирността на света и ни го показва пестеливо – като място, където колан, приятел, петел, бои, голямо семейство, един уд, топлина за всички в зимния ден, морски бряг, зелено растение и часовник са достатъчни, за да подредиш едно място, което да обичаш и да живееш.

Джамал Наджи – „На прицел”, изд. „Пергамент”, София, 2016.

„Ивицата, от слънцето огряна” – с това заглавие през 2014 г. излезе от Издателство „Ерго” антологичната книга, която представя  Дьорд Петри пред българския читател. Антологията включва избрана поезия, писана от унгарския поет в периода от 1966 до 2000 г, годината на неговата смърт. И още малко статистика: за избора на всяко едно стихотворение преводачът и съставител Мартин Христов е взел под внимание 12 стихосбирки на автора, от които в настоящата книга са включени по няколко стихотворения, представителни за поета, но и не показващи докрай неговите неудобни, остри страни. Работата по избора, превода и издаването на антологията е продължила повече от две години. В книгата са поместени илюстрации – графики от Александър Байтошев, които се възприемат изключително симбиотично и неразделно от Петриевата поезия.

На първата прегъвка на корицата се срещаме с извадка от интервю с Дьорд Петри, където на въпроса „Кой си ти, Дьорд Петри!” той отговаря, че е преди всичко поет и всичките му останали функции зависят от същността му на поет. Въпреки тази авторова заявка, поезията му се оказва далеч не лесна за възприемане; тя е шокираща и нелицеприятна в много от творбите му.

Но, разбира се, книгата не изчерпва съдържанието си само в границите на лириката. Под надслов „Уютът на кошарата” са публикувани фрагменти от 2 интервюта с унгарския поет, които дават важна представа за човешкото пълнокръвие на автора.

От първата стихосбирка „Обяснения за М.(1971)”,  в няколкото стихотворения от нея, започва да се избистря специфичната поетика, която през годините и в другите 11 поетични книги на Д. Петри ще засилва своята характерност и ще сублимира. В тези лирични творби водеща е картината – съставена от детайл, предмет, цвят, описание – и ефектът от всичко това: силно експресивното „Предобед” (въпреки подвеждащата лежерност), „Грохнал си, Катуле”, „Сега отново”, „Летуване”, „Зимата на шестдесет и осма”. Триптих за времето, за намирането и изгубването на смисъл – „Плитчина” – метафора на живот без дълбочина, на живот, от който е изрязано най-важното.

Особената  поетика на Дьорд Петри, като лексика и тип експресивност, се стоварва върху читателя по-натам в книгата. Тук само се появяват стихотворения – маркери за времето, за определени събития в унгарския социален контекст, които трябва да се имат предвид, за да бъде разчетена адекватно поезията на Петри като специфичен отговор на историческите събития. Творби като „Стихотворение на неизвестен източноевропейски поет от 1955-а” и „Откопчения ни смешен живот” са достатъчно красноречиви илюстрации на горното твърдение.

В книгата правят впечатление два типа лирически творби:

– Едните – лапидарни, есенциални, словесни натюрморти;

– Другите – по-обемни, преобладаващо наративистични.

В избраните текстове от „Перифраза на падането”(1974) вече се налага характерната грубост на езика и поетиката на грозотата. Ако има някаква алюзия за раблезианство, то тя не напомня познатия ни от Рабле празник, а се е сдобила с отрицателен знак и клони към отблъскващ реализъм. Алкохол, жени, унгарски социализъм.

Заради стихотворения като  „Погребението на Бибо”(Бибо, Ищван(1911-1979) – унгарски социолог, общественик и политик, пълномощен министър в правителството на Имре Над, репресиран заради участието си в Унгарската революция от 1956 г. Погребението му, състояло се на 21 май 1979 г., прераства в своеобразен протест срещу Кадаровия режим. – Б. пр.), „От 301-ви парцел”, „Картини от бъдещето”, „Да чувстваш обикновено е проблематично”, „Голямото пътуване”, „В съня си Ленин говори на Крупская” авторът става неудобен за съвременниците си. В творбите си той е рязък, откровен, циничен. Животът, който осигурява политическата обстановка от соца и след Унгарската революция, е поетически представен от Петри – силно елементаризиран, сведен до груби и отблъскващи физиологизми. Бих казала – поезията на Петри е такава именно като начин на отговор на случващото се в обществената източноевропейска система, в унгарския соцконтекст. Въпреки че авторът е бил опозиционер на правителството, поезията на унгарския поет не е декларативна или императивна, няма революционен момент в нея. Както казва Данило Киш(писател, преводач, литературен критик, е едно от най-големите имена в сръбската литература от втората половина на ХХ век): „Поезията на Петри обаче не е поезия на протеста, не поставя изисквания, не носи послания, не съдържа претенции; иска да бъде само едно единствено нещо, и е: моментна картина на унгарската разруха.” Най-яркият пример за това – стихотворението „За да достигна ивицата, от слънцето огряна”. Едно от най- потресаващите (за мен) стихотворения в книгата. Стихотворение – разказ, където картините не предизвикват поетичен или екстатичен полет, а се редуват смях, потрес и напъни за повръщане. Но си заслужава да се премине през всичките тези картини,

„стъпала на погнусата, нескончаеми минус-етажи”,

за да се стигне до най-поетичната част в края на текста, която впрочем осветява задната корица на книгата:

„За да достигна ивицата, от слънцето огряна,

         дето бежовият ми костюм, бялата ми риза се светлеят,

         нагоре по нащърбените стъпала към чистотата,

         там, където вятърът шуми, съска бяла пяна,

         мрачно опрощава, равнодушно плаши,

         стъпала на погнусата, нескончаеми минус-етажи,

         лятна утрин, деветстотин шестдесет и първа.”

Дори да приемем, че стихотворението е моментна снимка в близък план на разрухата на 60те, че е метафора на живота-абсурд след 1956 г., поетичният оптимизъм и светлина накрая обезсилват всичко, изговорено преди това от лирическия герой. Това седемстишие ми дава повод да се абстрахирам от нихилизма, цинизма и богохулствата на Петриевата поезия и да обърна повторно внимание на стихотворения, които са ми като пътна маркировка през острите зъбери на другите творбив антологията: „Летуване”, „Какво обичам?”, „Стълба”, „Надслов”, „Есен”, „Добрите романи”, „Best before end”.

Толкова. Това за сега ми е достатъчно – да е разклатен вътрешният ми покой, да е нарушена статичната хармония вследствие на срещата с такава поезия, но и да съм привлечена от нея – така е, Дьорд Петри,

„- необяснимо как:
но е постигнала поезията целта си.”

 

Иглика Дионисиева

Дьорд Петри, „Ивицата, от слънцето огряна”, Издателство „Ерго”, София, 2014.

Мартеница

до
белия хляб
чашата червено вино
но
поезията е скрита
докато не те убоде
иглата


плюс/минус 1 стихотворение

Тя
не ме изпуска от поглед
и взема ли писалката
пълната луна ми казва:
На кого му трябва
да изпълваш листа
с празни думи
като можеш
да напишеш
само
името му


Волчий билет for my soul

Влиза и плаче.

Пак идваш от при онези жени, нали?
Не ми казвай: и ти като тях,
на улицата, от крак на крак,
и днес пак с надеждата
да те поиска някой...
Не ми казвай – не са те видели...
Не са те видели, душо моя,
кам ти ги премените,
кам ти ги игрите и червилото?
Не са те познали, никаквице,
махни я тази любов от гърба
и ръцете си, махни я, джанъм,
кой ще ти поиска атавизмите?

Седни, душо, и не викай,
седни да бръкна под тебе,
под болката, джанъм, под болката,
shut up, my soul,  shut up,
тихо само,
ето, в тъмното
пак любов си скрила, мръсна душо,
под болката, джанъм,
под болката.


Застрашително лято

Тъмни облаци се оглеждат
в кръвта ми
и шурти усещане
за приближаваща буря
Какви са тия покриви
недостъпни?
Какво ме очаква
по средата на улицата?
Разтворен чадър,
под който са слезли
кълбовидните мълнии
на ръцете ти.


                                                
                                                обичайното кафе сутрин
						обичайното, сутрин
						обичайното кафе
						обичайното
						обичай, но то?
						обичай, но
						обичай!
						обича
						обич
						обича
					     не обича
					     необичайно
				сферата не обичай!
				сферата не обичай, но
			       в сферата не обичай, но то?
			       в сферата на не обичай
			       в сферата на необичайното
		     пак си в сферата
		     пак си
		     пак си в сферата на необичайното
		     пак си в сферата на не
		     пак си в сферата на (не)очакването
				друг да я разбие
				и да ти пусне в скафандъра
				глътка кислород