Казвам се Любен Димитров. Роден съм на границата. Силистра – 1989 г. В момента живея в София, но пак съм на границата. Някак си все успявам, може би е заради пусто упорство или фино дебелоочие, да си мисля, че крача самоуверено по тънката безочлива крива на собствения си път. Не че не нарушавам равновесието, към което стремглаво съм поел, напротив. Но вярвам, че трептенията, които поражда опънатото въже, създават чудния каламбур, от който тръгва всичко останало. По образование съм юрист, чудно защо? По професия съм журналист, чудно как? По призвание съм мечтател, не си задавам въпрос!

Стремя се да озаптявам себе си чрез свободата на думите, който понякога трудно намирам, както сега. Често обаче те ме намират и когато това се случи – сядам и пиша.

 

 ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ СЛЕД СМЪРТТА

 „Тук смъртта помага на живота“.

Това бяха първите думи, които прочетох след като отворих очи. Тялото ми бе изтръпнало от ледената студенина на мраморната постелка, върху която нямах ни най-малка представа колко време бях лежал. Няма да е било неимоверно дълго, тъй като не усещах зловонието, което придружава отделящия се от тялото дух. Явно бях пресякъл навреме процеса. Миришеше само на онази натрапчива миризма, с която обработваха мъртвата плът. Нормален за обстановката дъх. Изправих се доста нескопосано, доколкото си спомням, и застанах с отблъскващо недоумяващ поглед срещу бурканите отсреща. №3 – „Бъбрек“, №4 –„Черен дроб“, №1 – „Бял дроб“, №2 – „Панкреас“, №5 – „Далак“, №6 – „Чревна система“, №7 – „Мозък“. Нямаше съд със сърце! Имаше буркан с прах, но не и с душа! Какво по дяволите е това – изревах наум в панически пристъп. Явно отдавна бях престанал да говоря. Погледах към стелажа – 9,10,13, а, ето го – напрегнах зрение – „Език“, вярно, че така се наричаше. Проверих дали моят си е на мястото. Да, там беше. Раздвижих го, като дори леко го стиснах между зъбите си. Всичко е наред, помислих без думи. Въпреки че гласът ми все още се противеше и не знаеше как да обуздае своя ням писък, очите ми явно не бяха забравили изцяло своите способности и бързо аклиматизираха съзнанието ми в стайната температура. Огледах се и чух:   „Смъртта е истина, която не съществува“. Проговорих!

Ледена тишина. Нищо! Всичко! Снимка. Простота без пъстрота! Първите ми думи. Боже, Бог – видял ли съм го или не. Не помня. Ако съм мъртъв, има два варианта – да съм му се усмихнал или лукаво да съм приел катранения дъх на Велзевул. Може пък да съм се… не, никой освен него или по негова воля не го е правил. Нещо друго е. Ще разбера, а може би не. Ослушвам се. Мрак. Озъртам се. Тишина! Защо, как, за- служил ли съм го, страдал ли съм. Прекалено е сложно. Не трябва така, а как? Потракване, долавям звуци, да, шумолене, тропот, реч! Леко поскръцване, като нежен писък на новородено. Металичен щрак, като глух чинелен звън. Искра, а след нея дим. Бързо затварям очи. Тялото ми отново усеща хладната милувка на гладката мозаична повърхност. Подхващам ролята, от която преди минута излязох – отново съм труп!

— Кое ли време стана, запита се Б., сливайки се с луминисцентната светлина в моргата. Той затвори вратата зад себе си и отново стана едно цяло с призванието си. Метна бялата си престилка, погали гъстата си сивосребърна брада и погледна застиналите стрелки на смахнатия часовник. – Да, цяла вечност съм тук и сигурно още толкова ще остана. Как стана така, че посветих живота си на смъртта. Да се лута здравата логика сред полето, отрупано с чародейни шубраци. Б. загаси папироса, изгорял наполовина. Стар навик, придобит незнайно откъде. Вдигна моравозелената маска, която допреди секунда висеше на врата му и издиша глътката дим, запазил в недотам вече белите си дробове. Навик, придобит незнайно откъде. Усмихна се, без да иска, и се наведе към таблата с хирургически инструменти. Всичко това аз виждах, макар да бях със затворени очи. Явно през времето, прекарано в тъмнина, неволно съм успял да се науча да гледам през копнеещите за светлина клепачи.

— Да се захващаме за работа, изрече той, като че ли имаше събеседник или просто някой, който да го слуша. Този път обаче не бе сбъркал. Бях със затворени очи, но металическият звук, който се разнасяше из пустинната стая, ясно ми показваше картините, които възнамеряваше да нарисува човекът с бялата престилка.

— Та той иска да ме реже, вцепенен си повтарях наум. Може би на това място така правят с мъртъвците, но точно в онзи момент аз ни най-малко не се смятах за такъв. Какво да правя, продължавах да се питам. Ако се изправя, съществува реален риск, как беше думата, а, да – патоанатомът да заеме мястото ми. Не, не мога да му го причиня, въпреки охотата, с която той ще развърти след малко скалпела. Какво да направя, какво? Докато се чудех като дете, което не знаеше дали му се спи или е гладно, той вече бе допрял острието до хилавата ми гръд.

— Да, нека да разкрием тайната ти, мило мое дете, заради която ти отлетя, но остави знак в небосвода – прокънтяха страховитите думи през тенорния оттенък на плътния глас. Той погледна бляскавото отражение на инструмента, в който бе заключена същината на неговото изкуство, а сълзата просто най-естествено си се отрони като зъбер от величествената гръд на майката природа. Навик, придобит незнайно откъде.

Капката се заби в лявата ми гърда и аз не- волно помръднах. Мъжът подскочи като под- плашен заек два метра назад. — Какво е това – провикна се без да щади и без това прокъсаните си гласни струни. Стиснах клепачи още по-силно. Той се вторачи в мен с поглед като в изстъпление и свали маската си.

— Сигурно е от преумора – успокои се с престорено хладнокръвие. – Тук съм вече може би, не зная колко време всъщност, но този проклет часовник на стената -той го погледна злобно – не работи от години. Трябва да си почина, да, определено трябва. Съзнанието ми започва да ми прави доста подли номера. Той постоя безмълвен десетина секунди и отново заговори: – Колко съм глупав, а завърших с отличие медицинската академия. Та това си е най-обикновен остатъчен мускулен спазъм. Ха, ха, ха – извиси се до тавана грохотният му кикот. Точно в този момент реших, че е настъпил и моят час. Моят миг, в който да изляза от тази отвратителна роля на мъртвец, която не знаех кой или какво бе решило вместо мен, че трябва да изпълнявам. „Извратени сценаристи!” бяха последните ми думи, изречени наум.

— Не, не е най-обикновен мускулен спа- зъм, господине, чух за пръв път гласа си. Може би и при него се случи същото, след като се провикна неистово:

Хиляди Богове и милиони Демони!

Бях се изправил вече, когато той се опомни, или поне видя, че пред него стои мъртвец от плът и с наскоро започнала да циркулира кръв.

— Да – каза той някак глухо, – сигурно отново съм прекалил с виното и съм заспал на дивана. Трябва да спра да пия – заключи Б. Докато се убеждаваше, патологът запали механично цигара. Опъна два пъти с пълни гърди. Толкова силно всмукна от отровата, че моментално я преполови. Наблюдавахме се един друг, а ситуацията, в която ни бе поставила съдбата, ни караше да коленичим с недоумение пред златния телец в разрез с две хиляди годишната традиция, която с охота следвахме. Мъжът с бялата престилка повдигна долната си устна и с ряз дръпна ченето си надолу, за да изтръска пепелта от догарящия фас. Той не забеляза, че заедно с нея надолу полетя и огън- чето. Докато въгленът целеустремено увеличаваше ореола на своята светлина като комета навлязла в атмосферата, той затвори очи и все едно отправяйки някакво заклинание, изрече на глас:

— Пепелта се връща в земята, откъдето е, духът отлита към Бога, откъдето е… Мантрата бе грубо прекъсната от едно силно и ясно „Ауу“. Фасът бе паднал върху дясната му китка. Мъжът изтръска нервно ръка и след миг разтвори толкова широко очи, като човек, познал за пръв път себе си в огледалото.

— Това не е сън. Това не е импулс. Ти, ти си истина! Погледнах го, кимнах и тихо промълвих:

— И на мен не ми се вярва, но какво да направя – да мълча и да чакам да ме пратиш там наистина ли? И така – започнах малко по-уверено, все пак бях осъзнал в каква ситуация се намираме по-рано от моя събеседник, – след като вече ме виждаш по начина, по който предпочитам, би ли подал нещо, с което да се наметна. Гол съм, а и явно вече съм в състоя- ние да усещам и друго, освен – позачудих се – безкрая! Добил малко по-човешко изражение, док- торът свали някак си като в транс бялата престилка.

— Ето, заповядай – протегна изгорялата си от „истинското“ огънче ръка. – Хайде де, вземи я, моля – изрече с притеснение той. Стоях и го наблюдавах без да помръдвам горните си край- ници. – Моля ти се, покрий се, ще настинеш, тук си е като в хладилник. Той сключи вежди и сви очи, гримаса, типична за човек, осъзнал, че е изрекъл някоя глупотевина . – Извинявай, така де, разбра ме – усмихна се нескопосано докторът. — Не мога, изтъркулиха се думите от мен. — Не се притеснявай, вземи я, аз имам друга – отвърна ми с искрена учтивост.

— Не, не е това, просто не мога да си по- мръдна ръцете – извиках едва ли не в изстъпление.

— О, да, вярно, сигурно мускулите ти са атрофирали – продължаваше да не подбира правилните думи, отнасящи се към тази доста необичайна ситуация Б. -Извинявай отново. Но не знам какво да кажа.

— Няма проблем, сигурно не всеки ден ти се случва подобно нещо – усмихнах се с мъртвешка вдървеност аз.

— Не, моля ти се, не казвай нищо, поне за- сега – пресякох го навреме. Той поклати одобрително глава и запристъпи плахо към мен. Имах чувството, че му отне цяла вечност, докато изминаваше тези два метра, които преди няма и пет минути бе прехвърчал за част от секундата. Когато най-накрая застана до мен, тутакси ме наметна с бялата пелерина, погледна ме в очите и заприказва спокойно:

— Аз се казвам Бендер, д-р Бендер Сдански, приятно ми е!

— Бендер, това ли пишело на баджа. Когато влезе, успях само да различа първата буква. Извинявай за отклонението. Аз съм… – замислих се за около секунда и веднага осъзнах, че не можех да си спомня как ме наричаха.

— Не помниш, нали? – обърна се съчувствено към мен Бендер.

— Не помня – отвърнах със сведена глава.

— Казват, че името имало изключително значение както тук и сега, така и там, отвъд. То носело белега на душата, клеймото на пожеланата и изпълнена орисия. Казано било, че ще се вникне в същността на всяко нещо, ако то може да се назове правилно. Може и така да е, най-вероятно е така. Ти не помниш своето название, но аз го знам и ще ти го кажа. Ти си Той! Ти си Него, негово отражение, каквото съм аз, и всички останали. Мога ли да те наричам „моето момче”? – попита ме Бендер някак си с бащин тон.

— Може, разбира си, и без това не знам чие момче съм и дали изобщо някога съм бил момче. Д-р Сдански ме потупа по рамото и се усмихна.

— Направи го пак, моля ти се.

— Кое да направя пак? – попита ме учудено той.

— Докосни ме по рамото – отвърнах на мига. Той изпълни заръката ми недоумявайки и тъкмо когато понечи да раздвижи устни, аз радостно го прекъснах.

— Усещам, усещам допира ти. – Докторът ме погледна с възторг:

— Значи не всичко е загубено. Опитай да помръднеш пръст. Послушах го и напрегнах сили.

— Мога, видя ли, успях – и докато потъвах в звънките тонове на възбудения си глас, не бях усетил как с лекота ръкомахах като завръщащ се блуден син, чиито родители го очакваха от години на самотния перон. Сдански бе хванал здраво възродената ми длан и ръкостискайки мъжки, почти викаше от възбуда:

— Добре дошъл отново, моето момче! След като разбрахме, че мога да движа и краката си, двамата заедно решихме, че е вре- ме и да проходя. С помощта на доктора успях да застана на треперещите си хилави крака и да се изправя пред него, но най-вече пред себе си – горд от скорошните си постижения.

— Добре, моето момче, мисля че вече нямаме работа в тази, хм, как да я нарека, стая на сенки, поне ти де. Моето място е тук, между тези голи мухлясали стени. Тук под този надпис – той надигна очи, задържа поглед за секунда и после бързо го сведе в такт с тягостната въздишка, която мелодично разряза тежката, носеща се на талази миризма и продължи – аз узрях, разцъфнах, а вече и залинявам, но това, това няма значение в момента. Бендер ме подхвана здраво с едната си ръка през кръста, прехвърли моята на лявото си рамо и ме понесе като редник, спасяващ капитана си от бойното поле. Изходната врата бе на не повече от 5-6 метра от каменния олтар, срещу чиято свещена функция аз безсрамно надигнах не само глас, но и тяло. Отне ни известно време докато излезем от стаята на изкусителното смъртно дихание и да се отърсим от неговото наркотично опиянение. Най-накрая чух как тежката метална врата се тръшна зад гърба ми. „Край или начало”, помислих, като деликатно се усмихнах доволен, че напуснах и то, смея да твърдя, доста бързо онова зловещо място. Докога обаче, точно сега нямаше никакво значение!

Отделението по патоанатомия или така на- речената морга не беше въобще голямо. Преди да се установим в покоите на господаря на това мрачно, но някак си изпълнено с добри помисли и намерения царство, Бендер реши да ме поразходи. Той изхождаше, както отпосле ми обясни, от чисто медицински съображения, тоест да раздвижа застиналите си в студенината на звездния покой крайници. Аз обаче не бях съвсем сигурен в това. Чисто и просто докторът искаше да ме разведри, колкото това беше възможно с оглед на обстоятелствата. Голям късмет, зачудих се аз. Да се събудя, да се върна от оня свят и да тръгна точно оттам, откъдето те приготвят с всичките му салтанати, тъкмо в обратната посока. Ей това си е то съдба. Оцених благоразположението на Бендер към мен и въпреки че не му го казах, бях признателен. След като се озовахме пред тежката порта, тръгнахме наляво. След няколко крачки по тесния, но висок около пет метра коридор свихме вдясно. Влязохме в малка стаичка, най-много три на три метра. Докторът ми обясни, че това било помещението на двамата му санитари. Тук стоял и стерилизаторът, как- то и машините за оформяне на парафина. Огромната метална кутия с размерите на сандък най-вероятно беше именно този отпращащ в небитието всеки един паразит и микроб звяр, а двете тежки, прихваната за плота машини, кои- то приличаха на менгеме, но с остриета на ренде, явно бяха парафинените резачки. Тук беше и гардеробът с престилките и по-специалните силиконови наметала, който явно бяха необходимо облекло за този вид професия. В повечето случаи, т.нар. пациенти като мен далеч не са толкова живи и нежелаещи да бъдат подложени на пълна дисекция, което крие своите рискове от разкриването на мръсната страна на професията, както се изразяват запознатите. След като започнах да пристъпвам по-уверено, продължихме и към другите зали. Върнахме се обратно по коридора, тъй като напред беше изходът, а още май бе твърде рано да се отправям към него. Влязохме в следващата стая. Тя определено нямаше нищо общо с предишната. Беше, меко казано, огромна и без обясненията на Бендер разбрах, че това е лабораторията. Навсякъде, в изключително строга подредба междувпрочем, бяха разположени какви ли не колби, скачени съдове, химически препарати, газени лампи, ултравиолетови светлини и как- ви ли още пособия, чиито наименования аз не знаех. Тук се подвизавали асистентите на доктора, които под зоркия му поглед обработва- ли всякакви проби, тъкани, кръвни картини, правили опити и всичко, всичко в името на науката и живота. Сетих се за надписа, който посрещна завръщането ми. Бендер ми обясни, че от предишната стая, в която парафинът се извайвал и приемал чудновати и непонятни за нас – непросветените умове – форми, тук вече той се обработвал по начин, който бил много сложен и не било необходимо да затормозява и без това обърканото ми съзнание. Главната идея била, че му се придавал образ и съдържание, чиято заключена енигма се разшифровала в последната зала. На излизане той закачливо ми подметна, че освен всичко останало, тук се правели и много весели забави. Вече бях по- уверен и спокоен както сред, така да се нарече, действителността, така и във възраждащите се с пълна сила моторни механизми на плачещото ми за живот тяло. За трети и последен път се озовахме в коридора, наподобяващ по-скоро тунел между два свята, отколкото пространство  или най-вече кръвоносен съд, пренасящ животворна сила в отделните клетки на цялостния организъм. Вече се движех сам. Докторът не ме придържаше, а спокойно, с озарено от усмивка лице, крачеше бавно до мен. Тръгнахме наляво и след три метра се спряхме пред дървената врата с малкото кръгло, наподобяващо илюминатор прозорче.

— Това е моята стая. Ще благоволиш ли да влезеш, ще поседнем, ще поприказваме, а пък после ще си тръгнеш. Навън светът е светъл и те очаква с широко разтворени обятия. Нямаш ни най-малка представа как жадува да го впечатляваш ден след ден, без време и понятие. Помня, че инстинктивно извърнах глава и изстрелях избистрящия си поглед към изход- битието на десетина метра от мен. Обърнах се към Бендер, поклатих глава, а той радостно отвори дверите на своето възприятие. Да, както и подозирах. Останах поразен като младо дръвче без време от гръм. Свободното пространство не бе голямо, но пък за сметка на това всичко бе аранжирано на пръв поглед някак си хаотично, но със строгата индивидуалност на копнеещото за открития съзнание. Първото нещо, на което спрях очи, беше големият, притворил чудните си крила триптих. Както споменах по-рано, таванът висеше на пет метра, а тази огромна поразителна сфера бе застанала непоколебимо в идеалния център спрямо земята и небето. Левият дървен панел бе изцяло затворен. Така срещу мен бе проектиран един полукръг, съсечен през средата от плосък диск. Върху този диск, пробили си с яростна свирепост пролука през буреносните облаци, се стоварваше цялата благодатна промисъл на светлината. Неспирният приток на минаващите през водните капки снопове лъчи, създаваше чудновати форми, които една подир друга се раждаха от повърхността на живата твърд. Те не спираха да растат, да се видоизменят и да се устремяват към нещо различно,от това, което са били в предния миг. Дясното крило обаче бе леко зейнало. В процепа успях да различа многобройни голи фигури, които се сношаваха една с друга, един красив свещен вертеп, под и над розовозелените сияния на земните удоволствия. „Нищо човешко не ни е чуждо“, стори ми се, дочух в далечината гласа на Сдански, но по-скоро си бях въобразил. Не се виждаше какво се крие зад десният полукръг, но имах странното усещане, че там е заключена една самота, едно неспирно тягостно мъчение, което поглъщаше човешката душа с неутолим сатанински глад. Изведнъж усетих погледа на доктора върху тила ми. Разтърсих едвам доловимо глава и извърнах очи. Той се бе надвесил над, как му беше името, а, да, над микроскопа и наблюдаваше с набръчкано чело нещо през двата светещи окуляра.

— Извини ме за секунда, но е неотложно. Трябва само да видя нещо, за което отдавна все не намирам време да проверя. Ще отнеме не повече от минутка. Седни там на дивана, аз ей-сегичка ще дойда – с нотка на притеснение изрече Бендер. Тъкмо когато се отпуснах на меката повърхност, той надигна глава и изключи апарата. Изтегли от долния му край едно малко правоъгълно стъкълце, покрито с някакво странно вещество и го постави в пластмасова кутия без, разбира се, да нарушава целостта на емулсията. Извади от чекмеджето на бюрото черен тънкописец и започна да пише на белия етикет. Сдански не подозираше, че го наблюдавам и затова не се и прикриваше. Напрегнах зрение и отчетливо прочетох: „Белодробен карцином“. Не знаех какво точно означава това, но се стреснах. Докторът прибра пробата и с престорена веселост надигна глава.

— Така, моето момче. Мисля, че е време да си сипем по питие. Седяхме на ниската провоъгълна дървена маса един срещу друг, той на коженото кресло точно под прозореца, а аз на канапето, за кое- то впоследствие разбрах, че му служи и за отдих. Като цяло докторът не обичаше кой знае колко да напуска своето царство, не защото нямаше какво да прави или се страхуваше от света навън, а защото бе оковал сам себе си в сладките невидими пранги на лъжливата мъглявина, наречена уют. Всичко тук напомняше на едно обиталище, едно вечно застинало и неподвижно спокойствие, в името на което само блажените можеха да принесат себе си в жертва. Срещу мен с многотомна сила се извисяваше почти до снежнобялата аналема колкото висока, толкова и широка, библиотека. Тя бе приютила стотици, а може би хиляди от своите храненици, които с ласкавата обич на майка галеше непрестанно. Най-долните три реда бяха запълнени само с медицинска литература. Над тях с многовековна тежест и аристократична осанка бяха установили своята царска величавост древноримските и древногръцките писания. Прокарал бегъл поглед по десетките стелажи, различавах епохи след епохи, жития и бития, книги събрали в себе си историята на света и света на историята. Философи спореха с херодотовци, архитекти не се съгласяваха с демоничните повели на дикраторите, режимите устояваха на хилядите души, заключени в тъмните продукти на злокобната си същина утопии и химери се разбиваха във вълнолома на предсказанията, кораби плаваха по остриетата на милиони мечове, забравени в прахта на твърдта и всичко, всичко обединено под чистото и ясно – „По негов образ и подобие“. Пред нас стояха две чаши с гъста порфирна течност. Преди да се отпусне и да кръстоса в благородна осанка крака, докторът бе извадил от махагоновия шкаф, точно вляво от креслото му, прекрасна кристална гарафа. Тя бе пълна догоре със събирана капка по капка кръв от природата. Сега тежките метални бокали пред нас бяха изпълнили за пореден път дълга си в името на човечеството и чакаха да пролеят до последен дъх пурпура в чест на истината. Те знаеха, че без свян щяха да оставят зад гърба си и вяра, и идея именно по пътя си към нея. Това бе тяхната съдба, това бе тяхната сила. Сдански вдигна тежката чаша, погледна ме в очите и тихо, но с мощта на хиляди йерихонски тръби дълбоко изрече:

— Наздраве за достойнството на бъдното и силата му над суетата.

— Наздраве – свенливо отвърнах, без обаче да разбирах и частица от смисъла на тоста. Сладкокиселата течност докосна небцето ми с нежността на току-що поел първа глътка въздух пламък, развихри се като буен огън в пастта на дракон, но не със ярост, а като негова най-скъпа рожба, и се спусна с медена наслада по пътя към душата.

— Да, истина е – отрониха се едвам доловимо думите на доктора. – Аз в действителност съм… – той тутакси се спря.

-Ти откъде идваш, дете мое? Погледнах го, без да имам ни най-малка представа какво да отговоря и затова подех направо:

— Там, откъдето споменът ме праща – се разляха като лава и мигновено застинаха като прашен друм думите ми, които дадоха начало- то на нашето общо пътешествие.

— Как така – ококори се Сдански, сякаш никога не бе стъпвал с боси ходила по все още горещите, но изстиващи въглени. – Нали не знаеш кой си, откъде си и какво всъщност си!

— Аз съм това, което съм осъзнал, следователно и разбрал, откъде съм само предполагам, а за това кой съм, тепърва ми предстои да науча.

— Да, имаш право – отвърна той, като погали брадата си и продължи: – И откъде си тогава, момчето ми?

— От гръбнака, чиито прешлени се редят под мен, но наместо от костици, те са изградени от лица със сърце и разум.

— Хммм, интересно сравнение, той погледна книгите разсеяно, като все едно търсеше точно някоя определена и спря поглед върху странното заглавие, което ме озадачи: „Спомен в корените“. Имах чувството, че го бе направил нарочно, за да ми покаже какво всъщност представляваше отговорът ми, който аз за пореден път изстрелях на прима виста.

— Ти май не си си изгубил времето в спане, докато си бил, където и да си се подвизавал в близките… – Сдански се позачуди, но бързо на- мери думи – така де, то май там времето губи свойствата си, но както и да е, докато си бил отвъд. Ти си дирил или продължаваш да дириш нещо, моето момче, но какво? – попита сякаш себе си той. Затова не сметнах за необходимо да му отговарям точно сега, не че и знаех де, но предусещах, че щях да науча нещо тази вечер. Преди да попадна на това странно място, май не си падах много по алкохола, но тази жива течност просто се вля и изпълни всяко едно кръвно телце с неистова сила и порив за вик. Въпреки че се наслаждавах бавно и напоително на всяка една глътка, имах усещането, че е изминала едва една секунда от първото наливане. На втората, тя вече бе отново пълна. Докторът бе напълнил този път малко повече бокалите. Той запали една от своите цигари и с усмивка заговори:

— Знаеш ли, онзи стар проклетник Чърчил е правил точно обратното. Като се е събуждал сутрин, първата му работа е била да си сипе пълна чаша уиски. Почвал е да върши всички 308 обичайни за Чърчил дейности като непрестанно си е посръбвал от питието. На всяка втора глътка от огнената течност обаче той е доливал в стакана по три глътки вода. Така след известно време пред него се озовавала пълна чаша с вода. Той я поглеждал с наслада, вдигал я с охота и на един дъх я изпивал до дъно. След това почвал наобратно – пълен бокал с вода, глътка, две уиски, докато чашата не се озова- вала отново пред него, но с връх от кехлибарената течност – екс, и наново. Хитрец е бил този Чърчил да знаеш, моето момче. Но той е имал време, а ние, като гледам, май не сме почитатели на този лукс. Затова ще пием инак. Бендер отпи с леко присвити устни, дръпна от папироса и издиша с наслада. Навик, придобит незнайно откъде. Време, зачудих се аз, какво всъщност беше времето, каква беше неговата роля в моя, в неговия, в нашия живот. Нямах нужния опит и познания, за да си отговоря; а, опит и познания, ето един пункт, от който можеше да се погледне времето, идеята за неговото движение и продължителност. Но времето не беше ли и то относително? Ето, аз сега съм тук, в друго време, а бях там в друго измерение. Не, не мога. Не знам. А къде са всички останали, защо сме само Аз и Докторът в този момент в точно това обиталище? Къде е неговото семейство, моето и всички други? Човек сам си избира времето и мястото. Или бягството?

— Знаеш ли какво е перспектива, момчето ми? – се изсипаха неочаквано думите на Сдански. Объркан и крайно смутен, успях единствено да кимна одобрително.

— А знаеш ли какво е страхливец? – продължи той.

— Знам!

— Могат ли да си взаимодействат по някакъв начин тези две наименования според теб? Аз извърнах поглед вдясно и напрегнах ум: „Перспектива – равнина, пространство, проекция, отдалеченост, изглед, бъдеще. Страхливец! Живот!”

— Страхливец в перспектива! – отвърнах.

— За да те смачка и лъжовно приобщи към своята злокобна страна, животът си подбира страхливци. Но не какви да е, а такива, които имат сериозни заявки, че нивга не ще се променят, не ще се отърсят от малодушието си. Защо Бог ти е дал крака, освен ако не за да стоиш изправен и да чакаш с достойнство правдата. Ако рогатият не те боде с вилата, значи си му се предал! Напред да се върви е страшно, а назад – някак милно. Тебе те е страх, затова си тук. Търсиш отговори, но не от мен ще ги получиш. Аз не мога да ти дам нищо друго освен едно приятно и тихо убежище, в което обаче ти нямаш място, не че не си добре дошъл, но не би трябвало да си тук. Ето, колко време мина – Бендер сякаш погледна през стените, за да потърси застиналите стрелки на смахнатия часовник над надписа в онази стая. – Много! Когато нещо започне да се блъска в човешките глави като жива, изправила се и непоклатима стена, тогава съзнанието е твърде вероятно да не издържи на напора. След последния звук, витаещ още сред нас като плачевния стон на Ехо, Бендер мигновено замлъкна и попадна в дълбокия вир на собствената си вглъбеност. Погледнах го право в очите, но те бяха някак забулени от тайнствения воал на отчуждението.

— Докторе, къде сте, къде отивате, попитах с вибриращ от притеснение и страх глас. Не очаквах отговор, но той изскочи от дълбините като свирепа морска твар и ме захапа за врата. — Години, струпали се като чакъл, прогнил от мухъл и плесен, са се залостили в мен и с вековечна ярост раздират плътта ми като проказа, изложена на показ под свирепия блясък на пустинното слънце. Дядо ми ме гледа, проснал се на земята, там зад зелената желязна ограда. Черните му монашески одежди са потънали в порфира на чуждата злоба и мракобесие. Калимявката се е търкулила на два метра от безжизненото му тяло, а в нея като по случайна преднамереност са се скупчили плодовете на смокинята. Баща ми бе се споминал преди три годи- ни, издъхна в ръцете ми. Аз съм в избата. Мама ми вика отгоре да побързам, че жена ми и синът ми ме чакат. Обещал съм им да ги изведа на разходка по сребърните вълни на Дунава. Провиквам се с усмивка: „Секунда и се качвам”. Пълня гарафа след гарафа с вино, без да се замислям, прехвърлям страница след страница, потънал в червена наслада. Връщам се от реката след година. Механата е пълна с вино, забравил съм да врътна канелката. Майка ми лежи в ръцете ми. Пиета! Поглежда, изпълнена с жал и простенва: „Те си тръгнаха, дете мое. Съжалявам. Дойде време и аз да си тръгна. Прости ми!” Мама затваря очи! Клепачите се отлепят. Виждам съпругата си, сина си. Те са, но не са и те. Да, други са. Не, те са мои, но други. Прегръщам ги. Обещавам им. Обичам ги. Години, години, векове. Къде отлитат. Какво е това хранилище, какъв е този капацитет. Не говорим много, защо, питат ме, крещят ми. Не зная. Но си казвам на себе си – най-дълбоката река е поток без думи. Как да обясня, че това е любов. Любов на любовите, без суета на суетите! Кола без двигател, талига, пълна с тишина и жал. Младо жребче, издишащо последната си глътка живот, сразено от бича на безпощадния тиранин. Маска, мъчителен стоманен лик, навеки скрил своята кадифена страст, плод на копнеещата линейна съдбовност. Въздушна перспектива с наситено и всепоглъщащо черно. Сираци, вдовици, тук смъртта помага на живота!

Сдански млъкна! Светлината започна да прескача небесните тела по пътя. Приглуши се за секунда и изчезна. Два силуета стърчаха един срещу друг, оглеждайки контурите си с родова любопитност. В тъмата не бяха необходими думи. Започнахме да говорим с поглед. Без светлина и слово, само мисъл и образ.

— Силуетът означава обещание, означава замъглен разум и илюзия, очакване, любов.

— Ти може и да си добър, но аз съм бесен. И какво като си постигнал битийна солидарност. Ти почиваш в лоното на собственото си основание, върху бездънната основа на нещо неизяснимо естествено. Твоята истина може и да съответства на изказваното, но ти си пренебрегнал и отхвърлил реалността. Ти си стигнал по-далеч. Осъзнал си реалността, приел си нейната идея, но си отхвърлил ѝ отражение, низвергнал си промисъла.

— Това не е вярно, ти не искаш да ме чуеш, да ме разбереш, ти ме обвиняваш сляпо, по-гълнат от ярост, посочи ме погледът му. Вторачих се в Сдански и изкрещях без звук.

— АААААА, ти не си буден, ти си успал съзнанието си с егоистичната арогантност на господар без хералдики. Събуди се, нямаш право, аз тъкмо се изправих, а ти се снишаваш. Тъмата вече бе властвала достатъчно дълго тук и зениците започнаха да се разширяват, за да могат свойствено да различават образите. Докторът повдигна вежди, затвори съзнанието и отвори душата си.

— Кажи – блесна ярко погледът му. – Какво искаш, какво съм ти сторил, Дух? Да не би да съм издигнал непреодолими дувари, които ти с такава зверска страст искаш възторжено да събориш и да смачкаш и без това изгниващата ми плът?

— Ти ме изостави, отрече се от мен, а сега стоиш тук, извика ме и ми разясняваш как пясъчният часовник никога не спирал да отброява повтарящата се битийност.

— Не си прав, момчето ми!

— Как да не съм прав, кой провокира нашата среща, ти или аз? Поне благоволи да отлепиш острието и да разговаряш, а и това не правеше преди! Ето, аз нямам нищо, нямам тяло, нямам душа, имам глас, на който нямам сила да дам свобода. Ти защо сега реши да ме чуваш? Защо ме разбираш, защо не ме съсече? Навик ли? Ха! Природен феномен, фриволен, злободневен, свенлив… Та аз не те познавам. Нищичко не съм сторил в моя живот, освен това да го загубя. И кой друг да ме посрещне, ако не ти. Кажи, кажи поне сега какво да сторя. За втори път се виждаме, говори. Мълчиш, само мълчиш…

Докторът се наведе и извади изпод маса- та дебела колкото ствола на петгодишен орех жълто-червеникава свещ. Драсна последната си клечка кибрит, поднесе пламъка към фитила, а той своенравно пое и разля топлината си, в която ние потънахме като в безтегловността на майчина утроба. Със светлината започнаха да звучат и думите на Бендер:

— Рязката промяна преиначава и усещането за това какво е животът, как трябва да се действа с него, дорде не се е скъсала сребърната нишка на златната верижка. Не е нужно само да се съединяват точките А и B, B и D, D и C и C и A! Две по две не винаги дава четири. Той е и нещо като летене, гмуркане, реене, плаване. Той представлява движение, движение като форма на съществуване. Форма, която ти се струва нелогична и необяснима и винаги се проявява, когато най-много се нуждаеш от логика. Не зная какво става Там, въпреки че имам странното усещане, че точно от тази липса на пространство идвам. Може би отсъствието на многоуважаемите и прелюбопитни човеци изчиства и избистря буреносното от купестите памукови облаци. Там всичко се променя, нищо не е такова, каквото е било преди. Мисля, че всъщност ти си направил добре, като си попаднал тук. Каква е твоята страст, копнеж да повярваш, да проумееш, да прогледнеш! Страстта обаче може да бъде заблудена. Тя може да не е душевна енергия, а чисто и просто търкане между личното мироздание и външния свят. Това е заблуда. Страх те е да пропукаш черупката, момчето ми. Недей! Преодолей го! Главното е да повярваш в твоите ръце, крака, глава и сърце. Така ще станеш слаб, безпомощен и уязвим като дете. Слабостта е велика, огромна, а силата – нищожна! Когато ти си се появил за пръв път, си бил слаб и мек, точно както в момента. Когато си изчезнал, издъхнал, си бил твърд и корав. Знай, аз съм видял много смърт и тя винаги е ненавременна, корава и студена. – Той погледна дебелата, колкото петгодишен орех свещ и продължи: – Когато дървото расте, то е нежно, гъвкаво, а когато стане сухо и твърдо, то умира. Бъди дете, бъди зелен и слаб, само тогава ще станеш истински силен. Вцепениш ли си, постигайки това със сила, ти умираш.. Не, не бързай, не забравяй, просто живей! Всичко, всичко е една илюзия, образ на абсолютната истина. Аз съм илюзия, миналото е илюзия, самотното дърво сред златните класове е илюзия, жълто-оранжевият поход на светлината, пробиваща бяло- синкавата преграда на случайните обстоятелства е илюзия, жаждата на зеленото за огън е химера, но само тогава, когато не е истина!

Имах един приятел художник навремето. Веднъж бяхме седнали на раздумка и аз ей-така, отникъде, го попитах: „Приятелю, как ги създаваш тези форми, облечени със свенливата багра на голотата?” Помня, че той помълча известно време и накрая ми каза: „Ако знаех, сигурно нямаше да го правя!” Мъдър човек беше този мой другар, защото беше добър и чист, па и скромен на всичкото отгоре. Беше се научил да разкъсва рамката на платното и плоскостта на стената, върху които проектираше себе си. След запознанството си с него разбрах, че добрите художници можели само с една линия да отсекат доброто от злото, вечното от мимолетното, моралното от лъжовното, светлото от тъмното. Ето, онази картина, там на стената, една-единствена линия и нови и нови светове, една чертичка само, и милиони възможности, една мисъл само и истина во веки! – Бендер погледна триптиха и едвам доловимо промълви: – О, свещен кръговрат! – Запомни тази среща, момчето ми, тя не е случайна, тя е истина! – Дете, аз вече се изморих. Ти си млад, съвсем даже… – Сдански се усмихна сдържано като човек, чиято рожба е поела първото и най-интересно предизвикателство и продължи:

— Трябва да си почина, кое ли време е станало? – Той отправи поглед през стените, за да види колко е часът и с полузатворени очи продума: – Я, пустият му часовник не работи, кога ли ще се наканя да го оправя? Утре сутринта със зората, да, тогава ще е най-подходящо! Ти върви сега и не бой се! Мисля, че имаш едно малко преимущество, прерогатив, както се казва. Успяваш да надскочиш летвата на тежките спомени и лековатите мечти, за да тълкуваш. Но само внимавай да не се загубиш! Всяка сила е слабост и всяка слабост е сила! Помни! Нашето приятелство ще преболедува собствения ни катаклизъм, чиято незначителна същина зае ненужно място в душите ни като празен саркофаг в устоите на гробница. А дали?

Доктор Бендер Сдански се отпусна на креслото и нежно затвори очи.

Сбогом, момчето ми!

Стоях неподвижно и безмълвно, с вперен в Доктора поглед. Постепенно и съвсем приглушено започнах да усещам, че нещо се движи. Долавяше се тихо и методично потракване. Краката ми изведнъж ме изправиха и запристъпиха целеустремено, без моето желание. В този миг единственото ми въжделение бе да се отпусна на дивана и да затворя очи, по подобие на моят другар. Уви! Понесох се замаян като в съновидение. Отворих вратата с илюминатора, направих няколко крачки и натиснах с все сила бравата на тежката метална врата, откъдето сякаш преди секунда бях излязъл. Портата се блъсна яростно в стената вляво. Извърнах поглед, но нея вече я нямаше. Стените започнаха да чезнат, все едно някой триеше контурите им с гума. Погледнах надолу и с вцепенено съзнание осъзнах, че вися в нищото. Тъмнината и мракът под и над мен бяха закачили невидими- те си конци и ме бяха разпънали в царството на своята вакуумна вселена. Повдигнах веждите си, които издърпаха треперещата ми брадичка нагоре. Смахнатият часовник, който от годи- ни не работеше, бе успял да разчупи оковите на безвремието и сега забиваше с пълна сила безпощадната си повеля. Със всеки изминал миг обаче той забързваше и забързваше свое- то движение, докато най- накрая стрелките се ускориха дотолкова, че все едно ги нямаше. Въжетата, привързани към китките и глезените ми се разкъсаха и освободиха левитиращото ми тяло. Часовникът изчезна, тъй както и всичко около мен. Един срещу друг стояхме само Аз и надписът, който ме посрещна и изпрати:

„Тук смъртта помага на живота“

Затворих очи и полетях!

Разнесе се силен гарванов плач. Стефан Сдански погледна нагоре тъкмо когато черната птица размаха силните си катранени криле и отлетя. Той сведе глава и се вторачи отново в снимката, която красеше студения и сив мра- мор. Една сълза се търкули по бузата му и се стовари със скръбна мощ върху майката земя. Навик, придобит незнайно откъде. Стефан не откъсваше поглед от деликатната усмивка на топлия образ със сивосребърната брада и сините очи на мемориалната снимка. Устните му се раздвижиха и той, като че ли наизуст, изрече ненаписания епитаф:

„Тук лежи човекът, който нямаше злоба в сърцето, а ако все пак и поне частица попаднеше в него, той заставаше на брега на замръзналата река, изписваше я с думи и чакаше огненото кълбо да се появи“

 

Д-р Бендер Сдански

19.. – 20..

 

Стефан извади тютюна си от джоба и сви един папирос. Запали го, дръпна си няколко пъти и го заби в пръстта. Постоя така със зареян в лъкатушещия дим поглед, усмихна се и топло изрече: — Благодаря ти за всичко! Аз сега ще тръгвам, но скоро пак ще се видим. До нови срещи, татко!  Момчето се обърна и пое по своя път.

 

П.П. Странно нещо са гробищата. Винаги са навявали едно особено настроение. Все едно си на пикник, но без храна, без кошница, а ти се иска страшно много да нахраниш както себе си, така и този срещу теб, заради когото си дошъл! Накрая успяваш!