В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.”

(Йоан 1:1-3)

Не ме тъпчете. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Ръждясва дълговечният метал и камъкът на прах ще се

разпада. Камбаните ще оглушеят с изтръгнати езици и

ще се сринат градове, но аз ще разговарям с птиците.

Не ме горете. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Пророци ще вещаят по вятъра додето ме разпръскат.

Зазидайте и заключете ме с девет катинара. На кладата

ме изпратете с „ Анатема“, от пепелта за да възкръсна.

Не ме презирайте. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Човечността с човечност наследете! С шепи мъдрост оставете

 да раздам .Устите ви не трябва да немеят за доброто. Предавайте

 го от ръка в ръка и с факела на словото тъмнината осветете.

Не се страхувайте. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

С Вавилонската си кула не ще достигнете чертозите на Бога. Той

ще слезе между вас, като Дух Свети и Слово! Името му Светлина

от Светлина, единосъщностно и безначално, ще бъде – Логос!

Славословете! Бях преди вас, след вас пак ще остана. Бъдете

сладкогласни. От извора ми пийте против изкушения. Не ме

заменяйте. Не ме доказвайте, защото – пътят съм и истината, и

животът. „ Не се гаси туй, що не гасне“. Аз съм вечен огън.

Илияна КРЪСТЕВА

На професор Венелин Терзиев

Сред звездопада от мечти загубих се в мъглявината Андромеда.

С лилави, като аметист очи, пронизваше ме необятната Вселена.

Душа отекна сред сладкогласен звън, припламна след опашка от

комета. Сонм ангели размахваха крила в камбанарията на времето.

На медни куполи върхът, заби се в небесата. Кристални късчета от лед

пришпори лудо вятърът. Проблясваха в заскрежените дървета планети

неизвестни. Снежинки се въртяха шеметно над сребърни пътеки. Земята

се преобърна в стъпките на зимата и моравото слънце тихо се издигна.

Реката бързаше за среща с морето. Прескачаше въртопи и силуетите

на бреговете. Под мостовете се оглеждаше в отраженията на вълните,

играеше с лодките, надбягваше се с птиците. Пропуканите камъни, в

пясък се превръщаха и в остров от мъгли, потапяха се дните с къщите.

На пръсти, сред пируетите на хиляди галактики свистящи около оста си,

Земята сменяше сезоните. Под облаци от снежен прах вървях. Виелици

объркваха посоките. Видях Лисицата! Все тъй седеше до своя Малък принц:

„Човекът вижда само със сърцето! Невидимо е за очите най- същественото!“    

Илияна КРЪСТЕВА

Художник: Димитър Вецин      

В гнездо на самотна  душа, сгушено зъзне СЪРЦЕ непонятно и пърхащо,

неполучило назаем крила, непознало нежно разсъмване. В ре минор

тупти в полутон, върху черен клавиш. Недокоснат отпечатък от време

в разкъсан след представление, трагично увиснал житейски афиш.

Ще стои в някой храм, пред кандило на строга икона и ще плаче без глас.

Ще се моли. Ще поиска да лети без крила. Ще прости, когато никой не може.

Ще е мярка за страх. Ще е сила в безсилие. Ще е грях да обича. Ще е цвят.

Ще е шепа прах  над морето. Ще е изборът, в който няма избор: шах и мат.

Над земята, под небето сърцето има маршрут по кардиограма. Отвеждания, систоли,

екстрасистоли. Сърдечен порок, ляв бедрен блок. От стръмното ще да е – отбелязва

многозначително джипито. Останете в покой! Сочи с пръст белия лист. Няма смисъл –

му казвам. Нямам време! Репетицията пропада. Трябва да довърша спектакъла.

Илияна КРЪСТЕВА

Снимка:Катедрален храм “Свети Сава”, Белград