На 19 декември 2023 г. от 18.00 часа в големия салон на Народно читалище „Развитие 1897 г.“ в гр. Брегово ще се проведе вторият открит урок на проф. Венелин Терзиев с ученици от Средно училище „Св. св. Кирил и Методий“ – Брегово.
Събитието се провежда под патронажа на г-н Илиян Бърсанов – кмет на Община Брегово, със съдействието на Видинската света митрополия и Народно читалище „Развитие 1897 г.“ – Брегово. Помощници в „Коледната бъркотия“ са малките първокласници от класа на г-н Стефан Георгиев.
Програмата включва: китарен дует „ЕМ КЕЙ – Мартин и Красимир“ – ученици в ПМГ „Антим I“ – Видин, които ще изпълнят композицията „С ухание на зима“; Клуб по спортни танци „Елит-тим“ гр. Видин с треньор и хореограф Моника Микова, които ще представят танца „Весела Коледа“, Спортен клуб „Борба, самбо и джудо“ гр. Видин с треньор четирикратната световна и трикратна европейска шампионка по самбо Цветелина Цветанова – бронзова медалистка от европейските олимпийски игри за жени през 2019 г. в Минск. Нейни възпитаници ще представят демонстрации по джудо.
Група „Палавите козлета” в съпровод на Радослав Кръстев ще зарадват публиката с весели песни, а народният оркестър при Центъра за работа с деца в Брегово ще изпълни китка от коледни мелодии.
Обичаят „Коледуване“ ще бъде част от представянето на Ивайло Иванов – основател на клуб „Тимошки хайдути“ гр. Брегово и момчетата от клуб „Млади опълченци“ при СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Брегово. Коледен танц на учениците от четвърти клас с класен ръководител Ирена Стефанова, пеещият родител Красимира Живкова и третокласници с класен ръководител Даниела Петрова ще допълнят настроението в празничната вечер.
Програмата включва и етюда „Малката кибритопродавачка“ по мотиви от приказката на Ханс Кристиян Андерсен с участието на Мартин Методиев – разказвач, Никол Роксана Михай Гъжу в ролята на малката кибритопродавачка и ученици от първи и дванадесети клас. Художествен ръководител на състава е актрисата Анатолия Стефанова от Видин.
Има послания, които вдъхновяват, мотивират и предизвикват. Нека добрите уроци никога не свършват, а Коледа да бъде онова чудо, което носи дъх на незабравимо детство и вдъхновя към добро.
Очакваме Ви!
19 декември 2023 г., от 18.00 часа, Народно читалище „Развитие 1897 г.“ – Брегово
Отзив за последната самостоятелна изложба „Светове“ на художника Петър Дарковски във Видин
Придунавският парк на Видин за малко се е освободил от дъждовната преграда на споходилите го напоследък чести пролетни дъждове. Сега е притихнал в необичайното си спокойствие на ранните вечерни часове. Бялата сграда на старата турска поща се открива в дъното му със своята белота. Построена през 1858 г., тя представлява масивна двуетажна каменна постройка, намираща се в съседство с Телеграф капия на дунавския бряг. Изградена е от варо-пясъчен разтвор и е покрита с турски керемиди. Има открито преддверие. Дървена стълба, намираща се в антрето, извежда на втория етаж, а в приземните помещения е вграден трезор.
След 1978 година пощенската сграда е използвана за мъжка гимназия, по-късно – за археологическа сбирка.
Дело на български майстори от Дебър, Македония, днес тя е единствената запазена стара поща в България. Турската поща във Видин е обявена за паметник на културата, а в наши дни носи хубавото име „БиблиоПоща“ и е дом на четящите хора и любимо място за децата, за които е обособена и оборудвана цветна и добре подредена музикална стая. Дори и в малките си пространства, тя е гостоприемен дом и на художествени изложби. Директорката на Регионалната библиотека „Михалаки Георгиев“ във Видин – г-жа Десислава Иванова, споделя, че една от нейните мечти е някой ден тук, в столицата на Видинско царство, един ден да има библиотека на картини. И добавя, че идеята съвсем не е странна, защото подобна практика съществува и на други места по света.
В този предстоящ топъл месец юни картините на видинския художник Петър Дарковски са поредните гости на Турската поща във Видин. Това е неговата девета самостоятелна изложба в града и трета в библиотеката. Като че ли е съдба дунавските градове да го посрещат по най-топъл начин, споделя художника, и си припомня, че неговата първа самостоятелна изложба е в Русе.
Днешните „Светове“ са различни – разбъркани, пъстри и изпълнени с много светлина. Картините са събрали образи в различни посоки и понякога човек неволно може да се обърка какво е правилното положение на платното. Самият Петър Дарковски разказва за подобен интересен случай, когато една картина дълго време е стояла неправилно обърната и въпреки това посетителите са намерили в нея своето светоусещане.
Старите къщи са един от основните мотиви в сегашните светове със своя дух, който художникът представя по един различен и интересен начин. „Тази тема се оказа една моя постоянна любов – една вечна тема, която си работя. Изобщо, моите търсения в изкуството са положени на основата на старата красива архитектура.“ – споделя Петър Дарковски.
„Старите къщи пазят в себе си много история – в тях има дух, има душа. Някои са рухнали, някои са необитаеми, някои аз ги „съживявам“ – рисувам ги по друг начин, поставям ги в едни абстрактни фонове, с форми и цветове, така че да създам един измислен, един магнетичен свят.“ – продължава разказа си художникът. И допълва, че в старите сгради има едно особено достойнство, което той се опитва да запази и предаде в картините си.
Старинните сгради от време на време отстъпват пространство на поовехтели панелни конструкции или пък на административни постройки, погълнали местните държавни или общински чиновници. Техните правилни форми се опитват непристойно да изправят богатите извивки на театралната сграда и градската художествена галерия, които са част от това пространство още от края на XIX век. Стотиците преминавания покрай тях ни е накарало да поизгубим отчетливата видимост на поизкъртените первази или пък неравностите на тротоарните плочки, но пък ни е дало една непропиляна възможност да разлистим събраните мисли на времето.
Там неизбежно присъстват и добри, и лоши неща, както и много събрана тъга, която благославяме, подобно на поръсването със светена вода от страна на местния свещеник при съпреживяната радост. Събраните чувства, мисли и преживявания са намерили многоцветни отражения на световете си и са ги покрили със своите светли очаквания. Уловени погледи, останали продължително време взиращи се в една посока, са оставили своята дълбока чувствителност.
Някакво необуздано величие е запечатано в тяхното достолепно излъчване и докосване с новото време и пространство. Топлотата на хората, предоставили им своята вътрешна чувствителност, е дала отражение на тяхното продължаващо съществуване, и сега те предават на следващите поколения съхранената в зидовете си мъдрост. Излъчват искреност, която само трябва да бъде усетена.
Картините са отразили душевността на своя създател и са му дали силата на носител на вечното човешко познание, което да остане за идните поколения. Специфичната турбулентност на преплитащите се цветове и светлини са отразили нелеката им съдба, но въпреки всичко техните послания са стигнали до нас. И ето, по този съвсем подходящ и достатъчно добре възприемчив начин, сме ги оставили в нашето днес и запазили за нашето утре.
Старата двуколка, разбита и непотребна, неусетно ни препраща към тъжните послания на големия български поет Павел Матев:
Няма вече двуколка.
Няма шеметен бяг.
Само черната болка
върху белия сняг.
„Черен кон, не умирай върху белия сняг“, Павел Матев
Днес колелата на тази стара двуколка са реставрирани от художника и са част от комфорта на неговото ателие. Каква ирония на съдбата и какъв нов живот…
Картините, онова мълчаливо изкуство, ни даряват със своята безбрежност, проникновеност и със своите различни светове. Такива, каквито ги усеща всеки, опитвал се да се докосне до създадения нов живот.
Тази изложба има и своя поетичен послеслов, написан от Илияна Кръстева – варненката, свързала живота си с най-голямото училище в близкия град Брегово, чийто директор е.
Фасада в резеда и капандура аристократична.
Брава от месинг, инкрустирана и артистична.
Еркер, свод, мандала, гравитационна арка.
Забавен фриз, решетъчни прозорци, вратичка малка.
Визьор, оранжеви пространства, колони – водопади.
Калейдоскоп от стъклописи, первази, светлосянки.
Огледала и отражения. Магично чародейство.
Пътеки, плетеници, графическо вълшебство.
В геометрическа прогресия изникват сгради колоси,
светкавици раздират лилави хоризонти.
Зад конусите строги на островърхите им покриви,
блестят като монети златни, луни от спомени.
Издайници са къщите на страстите човешки,
те тайни върволици са от стъпки и копнежи.
Зад тухления зид отмерва времето часовник,
на стария статив подрежда СВЕТОВЕ художник.
И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.
Послание на ап. Павел до Коринтяни
Алелуя! Всевиждащо око. Купол стар, иконостас. Лъч се спуска,
звън отеква в каменни колони. Нар и жълти хризантеми дар
пред Седемстрелната икона. Боже, опази и сохрани. Амин!
Свещ угасна и дъхът ми секна. Кандилото на пода вятърът разби.
Бисерна водата от аязмото прелива и блещукат
благодарните монети на надеждата на дъното.
Сребърни ръце поднасят изцеление. Целувам ги.
Опростена и обичана. Греховете си събувам. Боса съм.
Вярвам! Вълчица вие в мен от страх. Непонятна съм за другите.
Мога, мога и сама да се изправя. Просто не намирам думите.
Стъпвам в пеперудени крила, после коленича и се моля.
Те ре ри ре ри рем, Те ре ри ре ри рем – сърцето пее песента на Богородица.
Гроздове с лозниците вплетени са в дверите. Светлина в ресниците.
Мирисът на бял тамян. Кръжащи птици в лампадите и полилеите.
Червено кадифе и филигран. Разпятие. Певците извисяват глас
по невмите. В спиралата на стълбите амвонът чака своя проповедник.
Десница. Расо. Благослов. И леко на душата се отдава
да прелети под арката възбог и на кръжилката да кацне.
А долу, във краката на Господ – две майчици се молят, децата си играят.
И все е ден, и няма нощ. Трептят от хорската любов свещиците и плачат.
Енигма. Кръстокуполни кубета. Кръст огрян. Гълъби превзели са розетките.
Проскърцващите порти тежко се отварят. Народът пъпли, свежда поглед,
прекръства се и влиза сред горящите елеи по мраморни пътеки. Мека тишина.
Иска ти се да се сгушиш в крило на ангел там, където Девата люлее Младенеца.
Животворящ, прегръщан, носен, влачен, обсипван с камъни, пропит от кръв е Кръстът
на Голгота. Вещае Възкресение без смърт и време без предел по Божията воля .
Неспирно се провлачва потокът богомолци, чакащи докосване. Частицата от него – лечител
мощен, способна е на чудеса за обезверените от мъка, които безпощадно са дамгосани.
Замислих се за светците от стенописите, за пророците и редовете на иконостаса,
за хората живели преди векове, за стоицизма им, за мъдростта и кротостта, с която
всички мъки са понасяли. Източени нагоре, облечени във пурпур и позлата, в лицата им
изписана е светлина и строгост, невинност навявяща тъга, търпение и вяра.
Източника животворящ, окъпал е икона в аязмото. Вода облива Свети Йоан и изцерява.
Кръстителят живее там, нагазил в река Йордан – Спасителя той благославя. Вселил се в
секвоята, живяла векове отсечена на две. Той бди в ръце с Евангелие пред храма.
Чешма, като във Витезда със чучури и кръст голям, по пътя от кипариси водата си предлага.
Йехова, Емануел, Агнецът жертвен, Троицата Свята: Бог, Син, Светия дух са слезли на земята.
Триединството челото осенява. Ума и разума се просветлява, а после осеняваме сърцето,
за радостта и болката ни отговорно. Допрем ли дясно рамо, прехвърляме на ляво – ще си
възвърнем силите телесни. Ръце за труд ще се приготвят. Благата ще добием лесно.
Короната от тръни е Венецът на живота. Смъртта надмогната е със кръвта пролята на Голгота.
Как тръните се впиват и по-дълбоко, и по-дълбоко. Вените пулсират от болката жестока.
Устата се пропукват и гъба със оцет поднасят им. Потта е кърваво-червена. Главата клюмва,
като на птица покосена в полет, небето се раздира и в тътен земетръсен люшва се земята.
Любовта е дълготърпелива, милостива. Любовта не завижда. Любовта не се превъзнася,
не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината. Всичко премълчава,
на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.
/по Коринтяни/
Молитвата написах със сърцето. Но Бог е провидял една, за да я казва всеки. Над мен
кръжаха ангели и бършеха сълзите ми. До мен седеше кротко дядо Добри с протегната
ръка душеспасително. Шептяха укротени, напуснали света на сенките, душите на
умрелите. Във всеоръжие блестяха арахангелите с войнствата. Отвори се небето.
Неведоми са пътищата Господни. С кого и как, защо ще ни сведе съдбата е замисъл,
а не въпрос. Гордостта ни пречи да осмислим, че не можем да подложим на
съмнение божието проявление. В кораба пътуваме с попътен вятър, но нещо ни
тревожи. Сеем бури, жънем ветрове. Но Кормчията ни води към спокойни брегове.
Опрости греховете наши Господи – очи издигнали, в сумрака на надеждата се молим.
И не въведи нас в изкушение – човеци сме, с недостойнствата и слабостите си се борим.
Но бидейки човеколюбив и благ, ти безответно ни обичаш. Душата чувства, а ума разбира.
Вървим, следите ни се губят някъде, а значи носил си ни на ръце, когато бавно сме умирали.
Присъних се на някого, в одежди бели като лебеди. Червени, косите ветропоказатели се
надпреварваха с безвремието. На облачето хрисимо, полюшвах благи намерения, обичах
искрено безумно другите. Да бъда себе си копнеех. Привързах с корабно въже товара на
спомени с трагичните последствия. Запях с ангелите и си запазих място в сърцето на Твореца.
Разумна никога не бях, по камъните в реката на живота се подхлъзвах. Падах и се изправях
пак, и раните с усмивка ги превързвах. Не си мислете, че съм златотърсач и ще промивам
пясъци, за да открия слънцето. Не съм родена за това, от кожата ми някой да направи тъпан.
Правилата определям. На никого не преча. Обичам да е сложно и опасно. Бог ми е свидетел!
Със сомнабулите протягам две ръце, по покривите нощем се разхождам. В мен едно пораснало
дете открива шарени дъги и бърза да ги подари на хората. Люлея добродетелите, изписвам ги
да не изчезнат в храма върху белите стени или в нашийник на бездомно куче. Нямам време
да се награждавам, от добрина към добрина вървя, доброто по вятъра разпръсквам.
Така и не успях да се презапася. Храна за път, вода и раница. Дошли сме голи във света,
а другото ми казаха, че е от дявола. На бой и глад не свикнах да търпя и ритвах си менчето.
Залъгвах се – по мед и масло всичко ще тече, ще договоря с дядо Боже битието. Разпъвах
се в четирите посоки на света, ридах на кръста /петата посока/ и се прославих със търпение.
Увлечени да се доказваме, затворени в затворения кръг не забелязвахме, че губи се спиралата
на времето и никаква следа освен харман, на който нищо не расте, на другите ще завещаем
временно. Пропускахме да се вестим в църква, свещица скромна да запалим. Не ни достигна
храбростта за точката на невъзврат. Вървяхме и препускахме, но не продължавахме.
Фанфари ще отзнаменуват победата над злото, ще се прегръщат и ще си хортуват хората.
Самозапалена искра ще освети лицата. Камбаните сами ще зазвънят. Камъкът на гроб
Господен печата ще разбие и ще се отмести. Ще бъде ден Велик – светлик на любовта.
Не, няма власт, която да отнеме неотнимаемото. Неугасимо вечен е горящия къпинов храст.
Херувими, серафими, всички чинове небесни бдят над крехкото ни съществуване.
Пътищата откриват ни случайно неслучайно. Знаците поставят и разместват бъдещето.
Сънища изпращат да предупредят за битките, за раните от злите сили. Преподават ясно.
Никога не ни предават, а ни прегръщат нежно, вместо някой, който сме обичали. Обичат ни.
Центробежни сме. Привличаме. Не оставаме незабелязани. Обичани, обичащи.
Свръхчовеците на Ницше в „Тъй рече Заратустра“. Несъмнено правилни, когато
опростени сме и неизбежно грешни, когато ненаучени сме да прощаваме. През бездната
на времето строим мостове за вярата, надеждата и любовта и преминаваме през него.
Чисти помисли и чисти намерения ни съпътстват до Едем. От чешмите мед и масло капе,
а ветрила – опашки на пауни в златно, синьо и зелено с всевиждащи очи ни наблюдават през
игличките на кедрите. Под седемцветните дъги от седем добродетели, стъпкани в калта
невидима са седемте ни смъртни грехове. Ангелите с арфи свирят радостно – тържествено.
Шир, шире небес си Богородице, Всеблаженная. Държиш в ръце покрова си
и защитаваш ни. Подкрепяш и ни предстояваш пред Господа с умиление. Ти,
най-достойна сред достойните, майка и закрилница на бедните и слабите.
Всеоросенное руно, единствена Девица родила нам Спасителя. Преблагословенная!
Ще се завърнем в тихото пристанище. Ще пуснем котва във дълбокото. Ще се простим
със тези, дето не умеят да привързват мачтите, да дават вахти, в безкрайното море до
болка да се взират, премръзнали да се прибират по каютите, когато ледени са палубите.
Когато улиците станат тесни, ще си намерим кръчма за да вдигнем тост за себе си.
Ъндърграунд. Подземно царство. Обезумели люде. Христос ще слезе в Ада,
грехът ни първороден да измие и стане Вторият Адам. Оборена е тъмнината и
Светлина прогонва мрака. Така в житието пребиваваме, несретни в този
свят намираме утеха, защото вечен е животът, а смъртта е тленна.
Юда, ненавиждам твойте трийсет сребърника. Толкова ли струва обожанието, верността
и обичта ни? Не е честно да се обесиш със срама си. Сам! Много са за бесене. Не е честно.
Прощавам ти, прощавам им. Предателство, заради самото предателство. То не е за всеки.
Така е трябвало, така се случи. Сбъдна се пророчество. Светът се срути за да израстне нов!
Яслите чакат в звездната нощ Младенеца. Тримата влъхви отправят се вече на път и ослите
вървят все на Изток, натоварени с дарове – смирна, злато и тамян през пустинни полета.
Звезда пътеводна над Каспар, Мелхиор, Балтазар осветява небето. Иисус е положен във
слама и повит с топлина от любовта на света. Спасителят на света се роди! Радвай се Дево!
Всеки може да направи възможното.
Невъзможното е привилегия на смелите.
Огън и жупел, а ти си подсвиркваш до котлето извряло
от щастие и облизваш с очи последната капка на млякото
в Млечния път. Притежаваш въртящия свят и превързваш ръцете
на космически рицари, изгорели от допир с Галактиките.
Кумири на страсти и тъмни желания, приковани мълчат на Дървото от Рая.
Нечестивци и блудници, сребролюбци, окаяни грешници се тълпят и ридаят.
Тържествувай в ръка с последната ябълка, обладана от червей, после
я сложи на главата си. Робин Худ е последният, забил в нея стрелата си.
Моли се така: Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име!
Омразата в мен очисти. С презряна любов не ме срещай, дори отсъди
мярката обич, що не се мери с аршин. Прости празнословието на
скверното ни мълчание. Безгрешност ни дай в отчаяние.
Сътворяващо. Не се побираш във времето. Няма дни,ни часове.
Разбираш, че не ние създали сме времето, а то създало е нас.
Блажени вярващите в златно сечение между глупост и мъдрост. О, скръбен наш дял!
Непредсказуемо страшно е да се променяме. Началото край е, а между тях– суета.
Непокорни сме. На кого? На родители? Мислим, че така раждаме себе си?
По-късно ще сложим мярка за съпоставимост. Шепотници и клеветници,
с горделивост и наглост самозванци превземат ни пешките в играта житейска на шах.
Измислителят на злини се смее. Допаминът вероятно наследствен е: Кон на g8 и Мат!
Не убивай! Шестата Божия заповед. Същото: не гневи се безпричинно на брата си.
Значи, бъди милостив и проглеждай в нещата.Прости. Светостта си спести.
Не убивай с думи, с погледи яростни. Змийско гнездо не разбутвай и кълбо от оси.
Не убивай радостта. Ода от сбъднати веронадеждолюбови, нека във нас да звучи.
Напускай, напускай копторите, грешките. Не търси оправдание,защото нямаш вина.
Ти си човек. Прелюбодействал си с помисли,с действия. Противоестествен ли си?
Паякът оплита си паяжина, смокът разтваря уста. Не вижда на светло, сляпа е совата.
Виси с главата надолу прилепа,маймуната пощи глава. Буревестник лети пред дъжда.
Златоносните жили набъбнали са по ръцете на богините. Неверници разнасят венеца
от тръни. Кирки кънтят в обелиските. Зеят разбити царските изби. Крадливи, безумни
тълпи нещо рушат.Непривично-обидно е да се трудят.Крещят.Отвличат по презумпция
шепата смях. Вземете си пръст, колкото искате.Само тя ще остане след вас!
Защо обвиняват лисицата,че с опашка преследвача обърква, а кукувицата снася
яйцата си в чуждо гнездо? Не са благонадеждни търтеите, нито старото жълто листо.
Изпираме дрехите си и ги окачваме. Изкачваме Дървото на живота облечени в голота.
Предначертани сме. Едните да лъжат за истината, а другите с нея да променят света.
Аз няма да те изоставя. Не страдаш от користолюбие и знаеш,че сребролюбието
е коренът на всяко зло – ми каза Бог със апостроф. На ближния не взе, а се раздаде.
Наежих се- отвърнах аз.Което ми се стори ценно взех,а другото забравих. Беше чест
да го живея на шега. Животът е за смелите. Животът е това, което е – МЕЧТА!
