Тихо пристъпвам в горещи треви. Пух от тополи

край мене кръжи и се надигат под камъни кални

порои. Хей там дъждосвирец търчи и пеперудка

потрепва над мъхове с червено оранжеви гъбки.

Просто така е устроен света – да помилваш с очи,

безнадеждно да любиш. От болка костеливия орех

на своята гордост да счупиш. Да изправяш криви

дървета и къщи, но не и кривите хора по пътя си.

В скалите под снежния връх, виж как възкръсват

лилави цветовете на нежна Рамонда, как се смее

пъстрата сойка, как роят се дивите горски пчели и

жужи от възторг планината със скалните мостове.

Просто така е устроен света, в усмирителна риза

наставляваме другите. Чегъртаме къшея хляб за да

направим мастилница, със сажди изписваме думи,

стараем се, но никой не знае, че вече сме мъртви.

Пробягва в заника сянка. Рибка се стрелва в поточе.

Клокочи водица и блъска тепавица тежките халища.

Ковачът с мях огън разгаря. Надпява се кречеталото

с петлето шекерено. Симидът мирише тъй радостно.

Просто така преминава животът ни. Сладостта му

узрява и опръскана с искри през прозрачните чаши

наднича тъгата по младото вино. По витите стълби

слиза в избата с дъбови бъчви къдрокосото детство.

Илияна КРЪСТЕВА

Опитвам се да видя нещата със затворени очи, защото с отворени очи не виждаш същото.

Жан-Люк Годар

Оседлавам времето. Постепенно. Не е нужно да бързам преди да го яхна.
Втренчено гледам петното на челото му, очите от Вилеров гоблен и как
мята опашка. После пръхти, потропва с копито, потръпва. Разтърсва си
гривата. Потупам гърба му признателно: Ще се справим. Нека опитаме!

Кой определя дали си глупав или обратното… – питам го. Цената си как
ще представиш? Този ли, безкористно който дава, раздава, дарява и учи
другите какво и как да направят, той ли изглежда ограбен? Измамникът
по-успешен ли е? Изненадващо! Това което си заслужава не се продава!

Защо поставяме часовника да измери неизмеримото? Хронос  убиваме,
неочаквано тръгваме от прозаичния свят. Напред или назад, все сновем,
въртим се в кръг, гневно се завръщаме – там, където сме никои и ничии.
Търсим причина „да сме“, като следствие, а времето не се връща назад.

Да вярваме в Бог и законите? Късно е? Ретроградно? Питам?… Човеци,
да ценим милостта наравно с прошката. Мярка за пребиваване в битието
нека е: “Времето е в нас и ний сме във времето“. Обичай, почитай, не
лъжи, не кради,  … се вместват само в сърцето и в глагола “бъди“.

Знаеш ли, Време, имам девет живота! Всички започват от днес и оттук.
Ще се боря с тях доколкото мога и по Донкихотовски ще обичам до смърт.
Следите не крий, не замитай тайните радостни чувства, когато говорех
с душата си. Съществува само време за щастие. Така е създаден светът.

Илияна КРЪСТЕВА

В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог. То в началото беше у Бога. Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.”

(Йоан 1:1-3)

Не ме тъпчете. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Ръждясва дълговечният метал и камъкът на прах ще се

разпада. Камбаните ще оглушеят с изтръгнати езици и

ще се сринат градове, но аз ще разговарям с птиците.

Не ме горете. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Пророци ще вещаят по вятъра додето ме разпръскат.

Зазидайте и заключете ме с девет катинара. На кладата

ме изпратете с „ Анатема“, от пепелта за да възкръсна.

Не ме презирайте. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

Човечността с човечност наследете! С шепи мъдрост оставете

 да раздам .Устите ви не трябва да немеят за доброто. Предавайте

 го от ръка в ръка и с факела на словото тъмнината осветете.

Не се страхувайте. Бях преди вас, след вас пак ще остана.

С Вавилонската си кула не ще достигнете чертозите на Бога. Той

ще слезе между вас, като Дух Свети и Слово! Името му Светлина

от Светлина, единосъщностно и безначално, ще бъде – Логос!

Славословете! Бях преди вас, след вас пак ще остана. Бъдете

сладкогласни. От извора ми пийте против изкушения. Не ме

заменяйте. Не ме доказвайте, защото – пътят съм и истината, и

животът. „ Не се гаси туй, що не гасне“. Аз съм вечен огън.

Илияна КРЪСТЕВА

На професор Венелин Терзиев

Сред звездопада от мечти загубих се в мъглявината Андромеда.

С лилави, като аметист очи, пронизваше ме необятната Вселена.

Душа отекна сред сладкогласен звън, припламна след опашка от

комета. Сонм ангели размахваха крила в камбанарията на времето.

На медни куполи върхът, заби се в небесата. Кристални късчета от лед

пришпори лудо вятърът. Проблясваха в заскрежените дървета планети

неизвестни. Снежинки се въртяха шеметно над сребърни пътеки. Земята

се преобърна в стъпките на зимата и моравото слънце тихо се издигна.

Реката бързаше за среща с морето. Прескачаше въртопи и силуетите

на бреговете. Под мостовете се оглеждаше в отраженията на вълните,

играеше с лодките, надбягваше се с птиците. Пропуканите камъни, в

пясък се превръщаха и в остров от мъгли, потапяха се дните с къщите.

На пръсти, сред пируетите на хиляди галактики свистящи около оста си,

Земята сменяше сезоните. Под облаци от снежен прах вървях. Виелици

объркваха посоките. Видях Лисицата! Все тъй седеше до своя Малък принц:

„Човекът вижда само със сърцето! Невидимо е за очите най- същественото!“    

Илияна КРЪСТЕВА

Художник: Димитър Вецин