В гнездо на самотна  душа, сгушено зъзне СЪРЦЕ непонятно и пърхащо,

неполучило назаем крила, непознало нежно разсъмване. В ре минор

тупти в полутон, върху черен клавиш. Недокоснат отпечатък от време

в разкъсан след представление, трагично увиснал житейски афиш.

Ще стои в някой храм, пред кандило на строга икона и ще плаче без глас.

Ще се моли. Ще поиска да лети без крила. Ще прости, когато никой не може.

Ще е мярка за страх. Ще е сила в безсилие. Ще е грях да обича. Ще е цвят.

Ще е шепа прах  над морето. Ще е изборът, в който няма избор: шах и мат.

Над земята, под небето сърцето има маршрут по кардиограма. Отвеждания, систоли,

екстрасистоли. Сърдечен порок, ляв бедрен блок. От стръмното ще да е – отбелязва

многозначително джипито. Останете в покой! Сочи с пръст белия лист. Няма смисъл –

му казвам. Нямам време! Репетицията пропада. Трябва да довърша спектакъла.

Илияна КРЪСТЕВА

Снимка:Катедрален храм “Свети Сава”, Белград

Когато няма да сме център на света и времето ще отрече, че някога

е съществувало, ще се потърсим с ръцете си в смразяващото утро.

По белите мостове от сплетените пръсти, душите ни ще се опитат да

преминат. В заснежения им път ще заметат следите ветрогони зимни.

Когато няма да сме център на света и времето ще отрече, че някога

е съществувало, ще отменим меридиани, паралели, кръговрати и

земното привличане. Обречени на непонятност, сърцата  ще слеят

приливите с отливите. Объркали сезоните ще подлудят компасите.

Когато няма да сме център на света и времето ще отрече, че някога

е съществувало, ще просълзим случайната си публика с реалистична

непринуденост. Ще се посмеем, ще помълчим с разбиране за драма.

Ще преживеем мигове на откровение, опустошени от измамата, че

 другите били са център на света, когато времето е съществувало и НИЕ

не сме ТЕ и всичко е изгубено за вчерашното утре на днешната любов.

Илияна КРЪСТЕВА

Преди свечеряване, стъкленото око на каничката за чай сканира сградите

и оранжевите дърветата, надничащи отвсякъде. Прелях урбанистичния

образ в изящен крехък порцелан с пасторални сцени, но той се разми в

отражението на гарвана, хранещ се от време на време на прозореца ми.

Нали не си забравила, че съм посланик, ми каза той, като се олюляваше

на върха на клонка. Сигурно си въобразяваш! Не приличаш на ангел? –

лекичко го издухах от витиеватата чаша към деветнадесета страница от

книгата, на деветнадесетия ред, където пишеше: Любовта не е достатъчна.

В сандъче от викторианската епоха криех малките предмети, намерени на

улиците, из които разхождах кучето. Ползвах ги за подсказки, относно

предстоящи събития. Веднъж, докато плачех с дъжда, улука на водостока

изхвърли синьо калъфче, като кутре. Вътре образи: Вяра, Надежда, Любов!

Любовта не е достатъчна. Не може да съществува сама. Не може да е

изцеление. Искра, но не и огън, който вечно гори. Сладка нежност, утеха,

но не и лек за раните, които времето оставя в душите ни. Във вихъра на

живота, в бушуващите бури, тя е листо, носено от вятъра. Толкова уязвима.

Любовта не е достатъчна. Чуплива, пред силата на реалността. О, Любов –

светлина в тъмнината, не можеш да осветиш целия ни път. В безкрайния

кръговрат на времето, ти си само миг, който бързо отминава. Сладка и горчива,

радост и болка. Недостатъчна си за да намерим покой и спасение в този свят.

Любовта не е достатъчна. Дар и проклятие. Всичко и нищо. Мечтата, която

никога не се сбъдва. Но все пак, ние те търсим, защото без теб сме изгубени.

Обичам те, Любов, дори в твоята недостатъчна самодостатъчност. Прикована

към своето триединство с вярата и надеждата. Идвай понякога да пием чай.

Илияна КРЪСТЕВА