“Природата не бърза, но въпреки това всичко се случва”
Лао Дзъ

Променям се. Абстрактното е по- понятно.
Романтиката недостатък е – усуква времето.
За идеал приемам изкривеното пространство,
за сигурност – потребната си непотребност.

Разбирам се достатъчно и ясно.
Не търся качества несъществуващи във другите.
В порядък слагам мислите си безпорядъчни.
Мечтите ми визьори са в духовна бедност.

Провиждам не във думи, а в делата си.
Ракурса сменям, центъра поставям си.
Отменям ролята гротескна.Опознавам
се, когато се предам сама на себе си.

За любовта борбата невъзможна е,
когато обвинена е в несъстоятелност.
Във пранги своя ум заточвам
и заземявам въздушните си замъци.

Понякога се питам: Пътища избра ли?
Не знаеш колко са. Къде ли водят?
Единият отива в Рая, другият във Ада,
а третият е неизвестен.По него ще походя.

Илияна КРЪСТЕВА

На професор Венелин Терзиев

Ако ме питаш за какво съм дошъл на този свят, то ще ти кажа:
За да живея на предела на възможностите си.

Емил Зола

На предела на възможното живях. Да срещна себе си поисках, когато сенките
ни спират да растат по пладне, наопаки започват да вървят, та чак до икиндия.
Опасах пояс в пепелта околовръст. Със сърп прерязах земната си връв и кръст
по – тежък от олово си поисках. Изпросих орисия, като чумберя черен на вдовица.

Сполай ти, Боже мой! Със синори не ме наказвай.  Пътеки ще си отъпча в студ и
в зной. Ще се надпявам с водата, що пълни менците ковани. Чешма от мермер камък
ще ти направя и ще поя с любов, от извора по – чиста, душите жадни, доде не найда
твоя благослов за стореното и нестореното, и корени не пусна във небето и пръстта ти.

Не ме оставяй, Господи, очите да изплача! На колене пред Тебе ще постоя и нека, като
вощеница не изтлея в мрака, а ярко да горя с надежда, с вярата и светя с любовта ти.
Да бъде ден! Но не можахме човешките си сенки да надскочим, привързани вървят със
нас до сетния ни час и вечно ангелът с дявола се бори. Отколе сменя се денят с нощта.

Във всеоръжие води ме и да загина, никому да не е жал. Не кълне семе на безсилие,
божествена искрица скрита ли е, зад седем катинара смъртен грях. Пропадна ли, подай
спасителна ръка! Аз църква ще ти построя висока, с камбанария додето поглед стига,
с иконостас от абанос. Христос ще се усмихва благо, прострял ръка над земния ни рай.

Илияна КРЪСТЕВА

„Нека вярата измести факта; нека фантазията измести паметта. Гледам дълбоко в себе си и вярвам.“

Херман Мелвил

Като залез оранжево – ален слезе при мен Мъдростта. Аз постлах и килим от
червени корали, а сърцето си аквамаринено в перлена мида събрах и го скрих
в солена сълза. От крайбрежните пясъчни дюни, с жилава морска трева и коноп
дълги въжета оплетох. С тях златопера, искряща, сияйна звезда привързах за кея.

През прохладния бриз, като мълнии, корморани в морето се стрелкаха. В лунния
бар сънно танцуваха блус Млечният път и планетите. Фарът въртоглав, с очи
закачливо намигаше на вълните седефени и делфините сини. Водорасли ръждиво-
червени витлата заплитаха и нарамили мрежи, рибарите в залива чакаха прилива.

Зачена морето пасажите с риба. Недовършени мисли се разбиха в скалите. Безветрието,
все едно накъде ги отправяше, забравили бяха брегове и пристанища. Облакътена на
мостика, Мъдростта се провикна: Като котва от стара гемия, недей се привързва към
дъно и пристан! Сянката твоя дори ще избяга, щом мрака нощта приближава!

Илияна КРЪСТЕВА

Ти виждал ли си как дамгосва огъня, когато пощурели нестинарите
приведени над него тичат? Такава тиха лудост, като жаравата под
босоногите нозе, обичам! Бесове да гоня с нея, с босилек, здравец
иконите да кича. Да пея в огнената геена. Себе си до болка да отричам.

Ти виждал ли си как от кремък камък, искрата обезумяла подхваща сухата
тревица? Такова надиграване с огъня е тиха лудост, като ръченица! И как
до Бога вдигнало ръце в извити огнени езици, опустошеното дърво се моли
небето да запази пламналото му сърце. Не на пепел, на въгленче да заприлича.

Ти виждал ли си как обръща цветовете си дъгата, когато вижда отражението
си във друга? С такава тиха лудост се оглеждат душите по съдба, сравняват
седемцветността си за да се влюбят. На облаци по бели от кенар, рисува пъстър
стих художник и поднебесната дъга повдига се на пръсти за да целуне слънцето.

Не искаш ли да видиш очертанията, в които няма да се вместя? Летя с халища от
звездна прах в очите на момиче. На припек ще подреждам да пресъхнат страшни
мисли. В свирчовината на сянка ще стоя, ще си измисля ручей бистър. В лудостта
на жълти маргаритки ще гадая по листчетата : Ще ми се случи, няма да се случи…

Илияна КРЪСТЕВА