Фалшификаторите допускат множество грешки, плод на тяхната  некомпетентност. Преди да разгледам по-значимите от тях, ще се опитам да им направя кратък профил. Това са хора, които имат базисни познания по официалната версия на българската история към 80-те години на ХХ век. Те са се предоверили по стари и глупави постулати на българската историография в лош за тях момент – малко преди да бъдат разобличени и да бъдат поставени заслужено в кошчето за исторически боклук, което от друга страна дава възможност да се датира точния момент на направа на фалшификата. Сред тях изпъква най-известната небивалица на Веселин Бешевлиев за „прабългарския бог Тангра”, мантра, господствала в историографията ни почти 60 години. Няколко думи за инструментариума на фалшификаторите. Основен похват е отюрчането  на добре известни имена на исторически личности, племена, народи, планини и реки (придаване на тюркско звучене, но така, че читателя да се досети за оригиналното име). Не толкова за разнообразие, колкото да не  натежи основния похват, някои отюрчвания звучат абсолютно непознато на читателя. Това обаче също е проблем, който води до задаване на логичния въпрос – как тогава е направен превода или интерпретацията на Нурутдинов зад завесата или в бележка под линия. Например река Дунав е наречена „Сула”, Карпатите – „Улагски планини”, полуостров Крим – „Джалда”, славяните – „улчийци”  и т.н. Своеобразен връх в тяхната наглост обаче е използването на точни цитати от известни исторически произведения, като например „Пътуване до Волга” на Ибн Фадлан.  Основните исторически извори, които са ползвали в частта за „дошлите в Европа булгари” не са много: т.н. „Именник на българските владетели”; Константин Багренородни – „За управлението на империята”; Ибн Фадлан „Пътуване до Волга” – първо издание 1939; тези извори са широко разпространи на руски език и фалшификаторите не са имали нужда да владеят други езици – арабски, гръцки и латински , за които е абсолютно сигурно, че основният заподозрян Нурутдинов не владее. Използвам думата „фалшификатори” защото имам силното усещане, че Нурутдинов е имал съавтор или поне консултант, човек, които е знаел добре  български език. Основание за това твърдение ми дава и обстоятелството, че освен многото български думи   и имена на владетели, реки и планини, които не са документирани в тюркските и арабски  хроники и географски трактати , а не се срещат и днес в тюркоезична Централна Азия, авторът на „Джагфар Тарихи” е използвал  текстове от българска литература: В. Бешевлиев, „Първобългарски надписи”,1979, „Прабългарски епиграфски паметници„1981 г. , както  и Паисиевата „История славянобългарска ”, първа съвременна публикация от проф. Йордан Иванов през 1914 г. Нямам данни трите български източника  да са публикувани на руски език.

Грешка № 1 – българите наричат царете си „балтавар”

През 1939 г. в СССР излиза от печат известния пътепис на Ибн Фадлан „Пътуване до Волга” (манипулативно преведен през 1992 г. на български като „Пътешествие до Волжка България”), в което преводачът Антон Петрович Ковалевски нарича владетеля на волжките туземци „балтавар”. Същата грешка  е допусната и в българското издание от 1992 г, но в още по-извратен вид, преводачът взема титлата „балтавар” за личното име Балтацар . Това е само една от множеството грешки, които преводачът допуска. След поредица от публични представяния на книгата из Съветския съюз редица специалисти арабисти забелязват грешката, която не е единствена, и повдигат основателно въпроса за нейното изправяне. Тази грешка А. Ковалевски премахва след излежаване на присъдата си в ГУЛАГ  във второто издание на книгата от 1956 г., където вече се чете правилния текст: “Когато пристигна писмото от Алмуш, син на Шилки йълтъвар, царя на славяните…” Американското издание от 1979 г. на университета в Индиана, обаче изобщо не допуска тази грешка: „When the letter of Almish ibn Shilki Yiltawar, the King of the Saqalibah  reached …”/ „…Когато писмото от Алмъш син на Шилки йълтавар, краля на сакалиба достигнало …” ( Translation from the original Arabic into English is the work of James E. McKeithen, “The Risalah of Ibn Fadlan: An Annotated Translation with Introduction,” PhD dissertation, Department of Near Eastern Languages and Literatures, Indiana University, 1979). Древната тюркска титулатура „йълтавар” е добре известна на учените изтоковеди. Тя е установена върху камък  от първата половина на VII век в един от орхоно-енисейските надписи и се отнася за висш военачалник на Източнотюркски хаганат. „Йълтъвар” се среща и върху паметника на Кюл Тегин (732 год) като титулатурата на военачалник на азите, пленен от Кюл Тегин, а сащо и като титулатури на предводителите на тюркските племена, присъствали на погребението му. Титулатурата се среща и в хроники за това време (Х век), отнасящи се за предводители на тюркски племана от района на Северен Кавказ. Тюркската управленска титулатура „йълтъвар” е обсолютно непозната в средновековната история на дунавските българи. И обратно – липсват каквито и да са исторически , археологически и лингвистични доказателства за използване на думата „балтавар” като управленска титулатура в целия познат ни свят от най-дълбока древност до днес. Тази грешка е някаква индикация, че фалшификатът би могло да бъде съставен в тази му част между 1939 и 1956 г., без да имам безспорно доказателство, че е допусната точно тогава, тъй като тя може да се обясни и с голямата некомпетентност на фалшификатори.

Грешка № 2 – българите наричат владетелите си и „канове”

Добре известна е една от най-извратените тези в официалната ни историография, актуална  до края на 80-те години, че българските владетели се наричали „ханове”. Тази теза, в потвърждение за която не бе открито нито едно изворово и археологическо доказателство бе своебразно мерило и за нивото на нашите историци. Известно е кога тази теза масово претърпя модификация – началото на 90-те години, след събитията от 1989 г., когато българските владетели срамежливо започнаха да се наричат „канове”. Пионер на тази „революция” в ханската ни историография бе отново Веселин Бешевлиев, който в култовото си произведение „Прабългарски епиграфски паметници„1981 твърди за  тюркска управленска титла „кан” следното: „Първата дума на тази сложна титла кан е известната тюркска титла за владетел кан, хан или също каган. Втората част сюбиги представя сложния български, съответно тюркски израз сю бег и, на който първата дума сю значи „войска”, а втората бег (с и в български) „господар”. Последната сричка и е тюркският суфикс за притежание при думи, завършващи на съгласна. В тюркските езици в противоположност на индоевропейските, в които притежателят на даден предмет стои в притежателен родителен падеж (срв. лат. domus patris, нем. Das Haus des Vaters „къщата на бащата”), се изразява със суфикса -и или -си при думи, завършващи на гласна, прибавени не към притежателя, а към притежанието, напр. баба еви„къщата на бащата” или шейтан арабаси = лат. carrus diaboli, нем. Der Wagen des Tenfels „колата на сатаната”. И така сю бег-и значи „господар на войската”, срв. в Орхонските надписи сюбаши „главатар на войската”. Само не оставайте с неправилното впечатление, че Бешевлиев е оригинален автор на тази извратена теза. Истинският баща на този „научен шедьовър”  е  Фьодор Успенски, „прозрял” истината още през 1905 година и го е записал в Известията на Руския археологически институт в Константинопол бр. ХIII/1908 г., но във варианта „хан-бег”, докато са фалшифицирали заедно с Карел Шкорпил известния Чаталарския надпис. Особено словоохотлив в началото на 90-те години на миналия век бе един сладкодумен доживотен директор на Националния исторически музей, който „каносваше” най-интензивно Кубрат, Аспарух, Тервел и всички останили до Борис включително.

Както се казва „от трън, та на глог”, защото и за това твърдение доказателствата бяха абсолютно същите както за „хановете” – никакви. Мотивите за тази промяна се основават върху известния домашен титул „канасюбиги” или „канесюбиги”, за който има надписи върху камък и злато. Този титул е бил използван точно 25 години , приблизително от 815 до 840 г. от владетелите Муртаг, Маламир и Персиан. Тримата са в пряка родствена връзка – баща, син, внук. Очевидно е, че става дума за някаква тогавашна модна тенденция титлите „канасюбиги” или „канесюбиги” да се ползват паралелно с официалната „архонт”, а при Муртаг дори „базилевс”. Хронистите са посочили титлите на българските владетели от V и VI век на Балканския полуостров, т.е. почти 200 години преди Аспарух и те са „КРАЛ” (регес) и „АРХОНТ”. Този дребен  за величието на официалната ни историография факт по разбираеми днес причини изобщо не е отразен, в специализираната литература си титлите по възможност се превеждаха „вожд”. Та те българите и българските владетели на Балканите от късноантичния период отказаха да видят, та камо ли техните титли. Осочено важен момент е драстичната разликата при поставяне на титлата към името на лицето при тюрки и българи (европейци). При българите (европейците) титулатурата е пред името: кесар Тервел, архонт Крум, базилевс Муртаг, канасубиги Маламир, цар Петър. При тюрките титлата е зад името: Чингис хан, Златарски паша, Бешевлиев бей, Гюзелев ефенди. Ибн Фадлан го потвърждава в „Пътуване до Волга”  управленската титулатура за волжките туземци пълхар/болфар е след името – Шилки йълтъбар.

И така моментът на трансформиране на „ханския” период  в българската историография с „канския” е особено важен  за да датираме точно момента на създаване на фалшификата „Джагфар тарихи”, който настъпва след издаването от Бешевлиев на „Прабългарски епиграфски паметници” през 1981 година. Този момент съвпада напълно с твърдението на самия Нурутдинов, че в началот на 80-те години той се е опитал да  предложи фалшификата за отпечатване в Академиите на науките на СССР или поне да получи финансова помощ за предприятието си. Двата момента съвпадат до такава степен, че можем да посочим създаването му в периода от 1982 до 1984 година.

Грешка № 3 – графичният знак на българите „балтавар” –  ψ

Това е една от неособено важните грешки на измамниците, но е по скоро показателна за техния стил на работа, в който има и любопитни моменти. След като доказах по-горе, че управленската титулатура „балтавар” е пълна измама, то логично погледнато и символа на балтавара – знакът наподобяващ гръцката буква ипсилон   ψ  да е толкова автентичен. Верни на подхода за уподобяване на действителни наименования и символи, Нурутдинов е измислил този знак, с цел да имитира близост с т.н. в българската историография „знак на прабългарите” , състоящ се от две хасти и буквата ипсилон IYI. Същевременно (и много хитро) този знак съвпада напълно с графемата ψ (пси) в старобългарската азбука. Както е известно, т.н. „прабългарски знак” е поредната глупост на официалната българска историография и лично „постижение” на Веселин Бешевлиев, който в книгата си „Прабългарски епиграфски паметници”, 1981 твърди парадоксалната трагикомична теза, че „…този знак в християнските рунни надписи означава „всевишен” или „господ”, а IVI в езическите – „Тангра” или „Тенгри”, т. е. небесният или висшият бог на тюрките и българите.” Известно е, че символът IYI е открит върху артефакти (глинени съдове, римски мозайки, каменни блокове и др.) от медно-каменната епоха, предримската и късната античност на територии и епохи, нямащи нищо общо с българите, да не говорим за тюрките. Артефактите са датирани от 4-5 хиляди години преди новата ера (културата „Винчи” в Босна и Косово, „Караново” в България ) до ранното средновековие и обхващат  Балканския полуостров, Апенинския полустров, Северна Африка, Мала Азия и Центрана Европа в културни слоеве, отнасящи  се към общества на траки, илири, етруски и гърци. Едно от малките, но приятни изключения в нашата историография е изследването на археолога Стамен Михайлов  „Към тълкуването на сложния знак  IYI и на израза „медно гумно”, Известия на народния музей във Варна, 1987 г., който аргуменирано оспорва тезата за „прабългарската принадлежност” на символа. И в този случай Нурутдинов & Co са се предоверили за кой ли път на твърде спорния научен авторитет на Веселин Бешевлиев, за да отбележим категорично поредния им гаф.

Грешка № 4 – сгрешеното име на княз Муртаг, наречен Амуртаг

Следваща грешка отново се дължи на това, че изманикът се е предоверил на авторитета на българската официална историография, която за 150 години така и не успя да научи истинското име на един от най-забележителните български владетели,  и подобно на несъществуващия Исперих (в изворите, колкото и да са спорни – Есперерих, Аспарух и Испор,но не и Исперих) стана причина днес един друг български град да носи сгрешеното име Омуртаг. Читателят лесно ще установи признатото майсторство на фалшификатора Нурутдинов да отюрчва и оциганява истината. Без съмнение, основа за измислянето на „Амуртаг” е сгрешеното име „Омуртаг”, но отюрчването отново ни предава пряко внушение за връзка с Централна Азия и Далечния изток, думата „Амуртаг” е алюзия за произход с наименованията на голямата средноазиатска река Амударя или дори далекоизточната Амур.

Изворите – Продължителя на Теофан, Йоан Зонара, Йоан Скилица и Паисий Хилендарски сочат Муртагон. Във Ватиканския препис на Манасиевата хроника  името е Муртаг. Каменните надписи и златните монети с тегло 2.74 грама т.е. равняващи се на Ѕ златен римски солид, обявени от историците за златни медалиони, сочат името Муртаг. Би трябвало да приемем, че според автентичните български каменни надписи на гръцки език достоверното име е именно Муртаг. За срам на най-известните български  историци името на Муртаг е допълвано  с графемата  „О”, която в гръцкия език е определителен член за мъжки род, и неправилно е превеждано Омуртаг. В някои от каменните надписи погрешно е изписван определителния член вместо „о-микрон”  с гръцката графема „омега” – „Ω”.  Неправилното  име  Омуртаг  е въведено още от Фьодор Успенски и Васил Златарски и по инерция продължава да използва и днес.

Името  Муртаг/Муртак е балканско средновековно име, което се среща често в османските данъчни регистри от ХV век. То оставя ярки следи  в средновековната история на Ирландия, където  в началото на XII век царува  крал Муртаг. Столицата  му е Ълстър, а  крал Муртаг е известен с това, че прекратява нашествията на викингите и царува от 1101 до 1114 година. Умира през 1119 година. Друг един Муртаг – Murtagh MacLoughlin управлявал малко ирландско кралство за времето 1136-1166. Царувал 30 години – малко повече от българският му съименник.  Територията на днешна Румъния също пази спомен за  името Муртаг , а може би и точно за първия българския базилевс. Ако разгледате картата на областта Олтения около най-големия град Крайова ще откриете много села, които носят „изконни румънски” имена: Липову, Бистрец, Чутура, Букувец, Бряста,  Добрун, Сопот, Въртоп, Добрословен, Орлеа, Садова. Между тези села, на 40 км южно от Крайова по пътя за Бекет се намира и това, което ни интересува –  село Мурта. Излишно е да споменавам, че към днешна дата на историческата наука не е познато  тюрско име Муртаг.

Грешка № 5 – Тангра, богът на българите

През 1930 г. при разкопки на малка средновековна църква в подножението на Мадарските скали е намерена  мраморна колона с диаметър 0.47м. и запазена височина 0.78м. Горната и долната част от колоната са отчупени. Надписът не обхожда в околовръст колоната, а е разположен само от едната страна. Средната част от текста на надписа също е повредена, тъй като там колоната също е счупена и частта на липсващите фрагменти е по-голяма от  запазената част на  надписа. Запазени са по няколко букви от началото и края на всеки от редовете. Колоната категорично не може да бъде разчетена поради твърде макия брой запазени букви, които могат да се интерпретрита по десетки начини. Но за младия тогава Веселин Бешевлиев невъзможни неща няма. През 1932 г. той публикува резултата от фантазиите си в научна публикация, в която композира известния  надпис „Кан сюбиги Омуртаг от бога владетел… беше… и  направи жертвоприношения  на бога Тангра… ичиргу”. Това отваря пътя на младия класически филолог с некласическото турско фамилно име (беш ев – тур. пет къщи) към по-успешна кариера и през 1933 г. г-н Петкъщи вече е извънреден професор по класическа филология в Софийския университет. Почти половин век  по-късно неколцина млади български рок-музиканти ще намерят оригинално прабългарско име за бандата си, благодарение на неговите амбиции за успешна кариера по втория начин.

Генерално погледнато, без дори да съм видял как изглежда надписа, мога да направя заключение, че фантасмагорията на Бешевлиев логически не е възможна. След кесаря Тервел едва ли има друг български владетел като Муртаг, за който да е доказана по категоричен начин принадлежността му към християнстата религия. Доказателствата във вид на християнска символика са налични върху най-големия по съдържание и единствен цялостно запазен истински надпис в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици” , както и множество други по-кратки или фрагментирани, в т.ч. на негови подчинени , погребани по християнски до Голямата базилика в Плиска; златните му монети-медалиони, на които е изобразен като ромейски базилевс с всички владетелски християнски символи на Римската империя (а той е титулуван „базилевс” в Продължителя на Теофан и Хрониката на Скилица, на една от миниатюрите на Скилица базилевса Муртаг е изобразен с християнски кръст на гърдите). Ще завърша кратката християнска презентация на василевс Муртаг с текст от Пасий Хилендарски: “…В това време Бог пратил на България голям глад и мор. Тогава Муртагон започнал да се моли прилежно на Христа на Бога и дал обет — ако престанат гладът и морът, окончателно ще приеме християнската вяра. И веднага бе чут. В малко време престанал божият гняв, който бил над България.“ …Маврибур пише: „Мургатон прие кръщението”. От което следва и неприятния за мен извод, че възрожденските българи са имали по-вярна представа за историята си от днешните им наследници.

Не е възможно да съществува християнин, който да прави жертвопринушения на бог, пък бил той Тангра. Християнската вяра на Муртаг няма нищо общо с християнизацията на обществото и държавата, която се изразява в приемане на цялостно законодателство, в което са втъкани християнските религиозни норми. Няма никакво съмнение, че подобно на мнозинството от населението, мнозина български владетели преди Муртаг са били християни – Кубрат, Тервел, Телериг и за това съществеват убедителни исторически и археологически доказателства. И обратното – като се абстрахираме от извратената фантазия на господин Петкъщи, липсва каквото и да е историческо и археоложко свидетелство за наличие на върховно божество у българите, наречено Тангра, за времето от V до IX век.

Преди да премина към конкретика при разглеждането на фамозната мраморна колона с надпис „Тангра”, бих искал да открехна леко завеската пред моралния облик на Веселин Бешевлиев. Ако читателят има добрината да прочете моето изследване  „Фалшивите мраморни плочи от Плиска”, не без удивление ще научи, че господин Петкъщи е замесен в производството и научната дистрибуция на фалшиви артефакти за българската история.

Към Първа част

Илиян Вълчанов

Източник: iliyanv.blog.bg

„Булгаризмът” е  сравнително ново обществено движение в Руската федерация, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространено  в съседна Чувашия, а отскоро и в Башкортостан (Башкирия), което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, чуваши и башкири  са  потомци на Ибн Фадлановите волжки булгари и са кръвни роднини на съвременните европейски българи. В тази теза има една истина и една неистина: истината е, че Ибн Фадлановите волжки туземци-тюрки са прадеди на днешните чуваши и волжски татари. Неистината е, че тези хора нямат нищо общо с европейските българи, което се доказва категорично с археологичски, лингвистични  и генетични аргументи. Изминаха повече от 15 години, откакто  систематично и агресивно  невярната теза се насажда и в българското публично пространство. Сериозна подкрепа на рекламните лица на „булгаризма” в множество телевизонни предавания по национални телевизии им оказват доживотния директор на НИМ Божидар Димитров, някои популярни исторически и „патриотични” рубрики на  БТВ, ТВ „СКАТ”, и др. Излъчват се много интервюта и предавания на живо с участието на водещата личност в тази афера Фархат Нурутдинов  и негова колежка с много подходящото за целта име доц. Татяна Ярулина – ал Булгари. За всичките тези години нито един историк, журналист или дори зрител няма да попита „академика” или „доцентката” защо в чувашкия и татарския език няма дума „булгар”, а вместо нея оригиналните думи са „пълхар” и „болфар” , а „булгар” е руската транскрипция и фонетичен еквивалент на оригиналното наименование.

През 2006 година  наглостта на булгаристите достигна галактически мащаби с отпечатването  на българско издание на „Джагфар Тарихи” под общата редакция на проф. Андрей Пантев, превод от руски проф. Васил Колевски и печат на издателство „КАМА”.

За проф. Пантев е общоизвестно, че познанията му по късноантична и средновековна история на България (да не говорим за Средна Азия) едва ли надхърлят тези на ученик от средните класове. На личността на проф. Васил Колевски ще отделя малко повече внимание, защото той е сравнително по-неизвестен за читателя. За целта ще използвам услугите на Уикипедия:

Професор Васил Ламбрев Колевски е български литературовед, доктор на филологическите науки. Роден е на 6 март 1925 година в село Яврово, Асеновградско, област Пловдив. Завършил е прогимназия в родното си село, а гимназия през 1945 година в Асеновград. През 1943 година става член на РМС (Работнически младежки съюз). От октомври 1945 до април 1946 работи в околийския комитет на РМС в гр. Девин. През 1946-1948 изкарва военна служба в НШЗО (Народна школа за запасни офицери) в град София. През 1948-1951 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалности руска и българска филология. През периода 1952-1955 г. е аспирант по руска литература в Московския държавен университет  „Михаил Ломоносов“. Там защитава дисертация за Маяковски.

От 1955 до 1964 г. работи като сътрудник на ЦК на БКП по въпросите на художествената литература. В периода 1964-1968 г. е ректор на ВИТИЗ и преподавател по съветска литература в същия институт. След 1964 г. е старши научен сътрудник в Института за литература при БАН, където през 1972 г. е избран за професор. През 1968 г. защитава в Института за световна литература в Москва докторска дисертация с книгата си „Патосът на октомври, Съветската литература в българския пролетарски и антифашистки печат през 1917-1943“ — С., изд. на БАН, 1967. През 1975 г. е назначен за директор на Института по руски език и литература при БАН до 1977 година, когато институтът се закрива.

През 1990 г. се пенсионира като професор от Литературния институт при БАН. Колевски е член на БКП (БСП) от 1949 г. Взема активно участие в литературния и обществения живот. Бил е редактор, а по-късно и главен редактор на списание „Болгарская русистика“; председател на Дружеството на русистите в България и вицепрезидент на МАПРЯЛ (Международна асоциация на преподавателите по руски език и литература); в продължение на 15 години — заместник главен редактор на списание „Пламък“; редактор е на вестник „Мисъл“ от създаването му досега. Професор Колевски е лауреат на Димитровската награда на международната фондация „Георги Димитров“; кавалер на ордена на СССР „Дружба народов“ и на медала „А. С. Пушкин“; носител на наградата на Съюза на българските писатели, на наградата „Вапцаров“, на наградата „Найден Геров“ на Дружеството на русистите в България и др.

Творчество:

На руски език

• „Поэма Маяковского „Хорошо“, С., изд. БАН, 1958;

• „В. И. Ленин и художественая литература“, М., „Художественая литература“, 1972;

• „Социалистический реализм. Теория и творчество“, С., изд. БАН, 1985.

На български език

• „Патосът на живота, патос на литературата“, С., изд. „Български писател“, 1961;

• „Литература на свободата“, С., изд. „Български писател“, 1969; второ издание 1983;

• „Литературната критика за Христо Смирненски“, С., изд. „Български писател“, 1964; второ издание 1978;

• „РЛФ — Борец за партийна литература“, С., изд. БАН, 1964;

• „Ленин и художествената литература“, С., изд. „Наука и изкуство“, 1970;

• „Идеологическа диверсия в литературата и изкуството“; С., изд. „Партиздат“, 1971;

• „Глас и съвест на епохата“, С., изд. „Христо Ботев“, 2000;

• „Литература партийна, народна“, С., изд. „Български писател“, 1975;

• „Един е лозунгът“, С., изд. “Просвета, 1977;

• „Огнярът-поет“, С., изд. „Народна младеж“, 1979; второ издание 1982; трето издание 1989;

• „Живот и литература“, С., изд. „Български писател“, 1981;

• „Слово съветско“, Пл., изд. „Хр. Г.Данов“, 1986;

• „Нашият Пушкин“, С., изд. „Христо Ботев“, 1989;

• „Глас и съвест на епохата“, С., изд. „Христо Ботев“, 2000;

• „Корени на българщината“, С., изд. „Сибия“, 2004;

• „Явровската „Света Богородица“, С., изд. „Анубис“, 2007;

• „Само един живот“, Ш., изд. „Славчо Николов и сие“, 2009;

• „Син на Родопа“, В. Т., изд. „Абагар“, 2010

Тук желая да вместя и един цитат от проф. Колев от статия във в.”Дума”, с който мисля, че картинката около издаването на „Джагфар Тарихи” в България изглежда достатъчно завършена:

” …Когато преведох от руски “Джагфар тарихи”, предложих ръкописа на някои издателства. Но след месеци той ми бе върнат с различни “обяснения”. Предложих на редакторите на вестниците “Труд” и “24 часа”, на алманасите “Понеделник” и “Български страници” откъси от ръкописа, но те така и не бяха отпечатани. Помолих кредитни и некредитни милионери да спонсорират издаването на “Джагфар тарихи”, като ги уверявах, че ще спечелят от това. Но никой не се съгласи… Ето защо от сърце поздравявам ръководителя и целия колектив на ИК “КАМА” за бързото и прекрасно издаване на “Джагфар тарихи”. Искам да поздравя и редакторите на в. „ДУМА”, които преди това на три пъти публикуваха големи откъси от този забележителен исторически документ. Както се вижда има българи и българи!”

Когато говорим за феномена-фалшификат „Джагфар Тарихи” трябва да бъдем наясно, че за неговото създаване стоят изключително политически мотиви. Обективна основа на явлението е развиващият се през 20-те години на миналия век пантюркизъм в СССР. Малко по-късно сред болшевишката върхушка се появяват сериозни тревоги от тюркския национализъм, докато се стигне до идеята „Джагфар тарихи” като средство за разбиване на единството на пантюркистите. Притеснението от разпространението на  пантюркизма в Средното Поволжие и Приуралието води до контра действие – създаване на наукоподобната теза,  че  етническата основа на татарския народ е булгарския етнос. През август 1944 г. (в разгара на Втората световна война)  е публикувано  Постановление на ЦК на Всерусийската комунистическа партия-болшевики „За състоянието и мерките за подобряване на масово-политическата и идеологическата работа в татарските партийни организации”. Постановлението критикува недостатъчно добрата работа на татарските комунисти, което е довело до сериозни грешки при изясняване историята на татарския народ. През април 1946 г. в Казан се провежда научна сесия за произхода на казанските татари и това дава решителния тласък за превръщането на „Булгаризма” като основна линия за етногенезиса на татарския народ. Тази концепция активно е разработвана почти до 90-те години на миналия век. Крайната цел на концепцията е да се отдалечи населението от тюркските си предци. Особено строго е трябвало да се прикрие връзката на местните тюрки със Златната орда и се подчертае приоритетно сармато-аланския им произход. Фонетичната случайна прилика мужду европейските дунавски българи, подходящо компрометираната им главно от руски учени история и волжките тюрки, самонаричащи се пълхар/болфар е неочаквано добра комбинация за генералния замисъл. Впечатлява усещането, че както руския царски империализъм, така  и съветския болшевизъм изпитват комплекс за малоценност пред военно-административните достижения на Златната орда. Те не могат да преглътнат обективния факт, че това е държавното начало на Московията и че личности като Александър Невски и дори Иван Грозни са носили върху шлемовете си аяти от Корана, обективни исторически факти, които и днес всеки може да види на живо в Оръжейната палата в Москва. Този комплекс за малоценност ще ги принуди да фалшифицират до неузнаваемост един от основните извори за руската история „Повесть временных лет” и да доказват в продължение на 250 години,  че днепърските варяги, т.е. лодкари, докери и търговци на роби имат скандинавски произход, какъвто произход имат и първите руски князе. Трябва да отбележим, че все в рамките на този особено активен за болшевиките период на създаване на „автентични фалшификати”  в Москва през 1946 г. и публикуван и уж най-стария, т.н. Уваров препис на Именника на българските ханове, в който няма нито ханове, нито данни за българи и по-същество е толкова достоверен документ, колкото и ментето „Джагфар тарихи”. През 1945 г. излиза от печат 4-томната „История на България”  от акад. Николай Державин, един крайно неудобен за съветската историческа доктрина научен труд, в който Державин посочна автохтонния произход на българите и настаняването на Аспарух в Мизия по мирен начин, като федерат на Римската империя. Грешката много скоро е поправена, макар и не напълно, книгата и иззета от обръщение, доколкото това е било възможно. Днес във всички леснодостъпни източници в интернет мрежата информацията за тази „История на България” е заличена, макар че книгата все още може да се намери и купи в нашата страна от лица, които са я притежавали тогава. Както се вижда и съветските специални служби не са безгрешни и нищо човешко не им е чуждо, а това ще си проличи в следващите редове, когато ще анализираме техните грешки, допуснати в „Джагфар тарихи”.

И така, след като до тук можем да съберем под едно знаме ЦК на ВКП/болшевики, български червени професори с недостатъчна квалификация по темата, вестник „Дума” и издателска къща с многозначителното име „Кама”, интелигентния читател вече започва да се досеща накъде ще поеме работата с епоса на волжките тюрки.

Но нека да дадем думата на лицето, което притежава  по „наследство” „Джагфар Тарихи”, „акад.” Фархад Нурутдинов –  автор на предговора и племенник на  първия съдържател и преводач на епоса от арабски на руски език Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин:

„ …И по време на Гражданската война (1918-1921) , ) чрез Къзъл Яр са евакуирани всички опозиционери на болшевиките, а сред тях са изключителни фигури на българското национално движение (Gayaz Iskhaki и др.) Не е невероятно, че точно един от тях може да е оставил за съхранение в Къзъл Яр безценния ръкопис на „Джатфар Тарихи “. Ние не знаем кой пази колекцията , но през 1939 г. вуйчо ми Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916 – 1941 г.) записал  текста на руски език в няколко тетрадки. Майка ми , Рашида Каримовина Нигматулина, сестрата на И.M-K Нигматулин, ми обясни причините за това:Според нейната история , в края на 30-те години е проведено пълното унищожаване на българските книги и ръкописи на националния български – написани на арабица.За да спаси “ Джагфар Тарихи „, поемата на Микаил “ Шан къзъ дастанъ “ ( 865-882 ) и „Барадж дастънъ “ епос (16 – ти век) , И.M-K Нигматулин преобразува текстовете на ръкописите на руски . И то съвсем навреме. Някой докладва за него, и той е извикан в отделението на НКВД (Народния комисариат на вътрешните работи). Тогава, за укриване на ръкописи на “ старата азбука“ се давала присъда от най-малко десет години в концентрационните лагери на Сталин. Но чичото е бил освободен. Това показва, че “ Djagfar Tarihi” е  открита и унищожена от служителите по сигурността . Текстовете написани на руската азбука, не са били обект на унищожаване, така че служителите на НКВД , които работят „стриктно по инструкция „, не се конфискували текстовете на чичо от същата колекция на руски език. И слава Богу за това, както се казва През 1941 г.в надвечерието на Великата отечествена война ( Втората световна война ), И.M-K Нигматулин е мобилизиран, за да служи в Балтийския регион, в граничния град Лида  и изчезва скоро след началото на войната.Моята незабравима баба Латифа , която никога не е вярвала, в новината за смъртта на сина си, внимателно запазила всичките му книги и тетрадки . През 1966 г. , когато се готвех да вляза в университета, за първи път тя отвори малък килер и ми даде всичко, което е останало от книгите на чичо . В 14 или 15 тетрадки , пълни с дребен почерк , бяха текстовете на горепосочените български книги, записани на руски език.

Есенцията на тази красива легенда е следната: през 1939 г. (през 1939 г. излиза от печат първото издание на „Пътуване по Волга” от Ибн Фадлан, но киигата е готова за издаване още в началото на 1938 г. !) по неизвестен, но чудодеен начин в ръцете на полуграмотния 23-годишен Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин попадат стари булгарски книги, написани на арабски език. С помощта на Аллах Нигматулин получава свише способност да разбира арабски език и бързо – бързо успява да направи превод на руски език. В този съдбоносен момент чекистите от НКВД също по чудодеен начин попадат в дирите му, конфискуват оригиналите на арабски, не проявяват някакъв здравословен интерес към руските преводи, които остават в Нигматулин и историята завършва със съветски хепи енд – няма конфискация на руските преводи, няма арестувани, няма и разстреляни (за сравнение – по анонимен донос от 1938 г. преводачът на „Пътуване до Волжка България”   Андрей Петрович Ковалевски е осъден по чл. 58 от Наказателния кодекс на РСФСР за контрареволюционна дейност и прекарва в изправителен трудов лагер 5 години – от 1939 до 1944 г., за назидание в първото издание името му не фигурира в книгата, която е официален научен труд на Академията на науките на СССР ). През 1941 г. Нигматулин служи в армията някъде в Прибалтика в пограничното градче Лида  и скоро след началото на войната изчезва удобно при неизяснени обстоятелства. Но най-интересното предстои: в началото на 80-те години Нурутдинов се оптива да пробута „епоса” на Академията на науките на СССР или поне да поиска финансова помощ за издаването му. След като получил категоричен отказ, той решил да направи конспект на съдържанието и да го публикува за своя сметка. За целта се усамотил на вилата си и започнал да реализира своя план. Но провидението имало други планове: един ден  неизвестни злосторници проникнали във вилата и задигнали оригиналните записки на неговия вуйчо, милостиво оставяки му част от неговия собствен конспект. Така на финала на тази съшита с бели конци легенда се оказва, че единствените налични документи са тези, съставени от самия Нурутдинов. Това е  много удобна теза, в случай че някой прояви любопитство да види все пак от хорски срам труда на Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин.

„Джагфар Тарихи” е  епос на тюркския народ булфар/пълхар. В Русия не му обръщат никакво внимание държавните научни институции, средствата за масова информация и рускоговорящото население. Причината е твърде прозаична: научната и познавателна стойност на „Джагфар Тарих” е абсолютна нула. Епосът включва исторически събития с 33000 годишна давност и завършва с част от българската средновековна история до цар Шамгун, т.е., с извинение, цар Симеон Велики. Авторите на фантастичната история са използвали един традиционен за фалшификаторите подход: сред свободното съчинителство на историите са подхвърляли небрежно топоними, хидроними и имена на личности, чувствителни за българското ухо. Така някъде накрая на света в централна Азия, хиляди години преди библейския потоп в повествованието се появява реката Кубрат, също и реката Дуло, използват се нищо не значещи словосъчетания без превод от сорта на: „дастанът за Тагмър”, „алп-биката Яребица”, “стената на дивовете”, „алп-бика Мишка”, „пълководеца Куберчек”, „начело с бия Аспарчук”, Вторият град се нарича Тамя-Маджи [съвр. Новоросийск] – (нерде Тамя-Маджи, нерде Новоросийск !? – бел.автора), „Този град [Кагърай] бил основан в земята на абасите, който му дал едно от имената на алпа Кубар”, „местните планини Балкантау”, „сардарът на българите Юрган”, „и големия син на Азак – Аспарух.”, „Иджиковия потомък Тиган”, „…била от юрганския род на хонското племе хот или хотраг.”  и много други подобни.

Няколко думи и за основната фонетична манипулация – побулгаряването на тюрския народ „болфар/пълхар”. Читателите знаят, че някои народи имат специфични особености на фонетиката си (българският не е сред тях). Гърците нямат звук „Б” и  го заместват с „В”, „П” или дори „МП”. Например думата „бира” те изписват и произнасят „мпира”. Рускоговорящите наричат Хитлер „Гитлер”, Херман – „Герман”; Тракия е „Фракия”, Теофан – „Феофан”, а Теодор – „Феодор”. Читателят трябва да запомни добре, че в този смисъл булфар/пълхар на руски се произнася „Булгар”.

Преди да премина по същество към грешките на фалшификаторите на „Джагфар тарихи” – а това ще стане във втората част на това изследване, ще си позвола да препоръчам на читателя прочит на статията ми в три части „Как бяха измислени  “волжките българи”. Хронология и технология на измамата”  –  Първа част / Втора част / Трета част.

Това ще помогне за по-доброто възприемане на материала във втората част.

Към Втора част

Илиян Вълчанов

Източник: iliyanv.blog.bg

Писменост и език

Както вече споменах  общоизвестния факт , през периода IХ – X век за официалните случаи дунавските българи използват  гръцки език и кирилица в ежедневието, която е засвидетелствана по строителните знаци и надписи  от Голямата базилика в Плиска. На тази тема екипа на Успенски и Шкорпил е посветил цял раздел в изследването си за Абоба-Плиска от 1905 година, но по стара традиция фактите са  оставени бeз коментар и научно обяснение. Още от дълбока древност Балканите са люлка на богата и многообразна писмена култура. Тракийското и скитско монетосечене безусловно доказват наличието на писменост („тракица” и „скитица”), различна от гръцката. През IV век гетския епископ Урфила превежда Светото писание на гетски език и с това изпреварва латинския му превод  с повече от 70 години. През същия век скитът Етикус Истрос  въвежда в употреба още една писменост – глаголицата, използвана до края на ХVII век в западните часи на Балканския полуостров.

Няма писмени известия и археологически артефакти, че през Х век волжките туземци на Алмъс имат  писменост. Мюсюланските проповедници, които пристигат в страната десетина години преди Ибн Фадлан четат корана на арабски, език, който местните хора дори не разбират. Арабската писменост започва да се използва за  надгробни надписи  едва в първата четвърт на ХIII век, когато фактически започва да се използва и камъка като строителен материал.

Езикът на волжките туземци  категорично е установен от известия на хронисти  и епиграфски паметници, а и от самия Фадлан –  този език е тюркски, който се среща в няколко диалектни форми, използвани паралелно във времето. Съществува обаче теза, базирана само на предположение, че по времето на Фадлан езика не е бил тюркски, а става такъв след установяване на господството на Златната орда през 1236 година. В изложението по-нататък тази теза бъде отхвърлена с помощта на първокласни доказателества.

Тюркският филолог Махмуд ал Кашгари, (1029 – 1101) в своя труд „«Дивану лугат-ат-тюрк”(Речник  на тюрките)  привежда сравнителни данни за средновековните тюркски езици, в т.ч. и булгар и сувар един век преди експанзията на Златната орда.”Езикът на булгар, сувар и печенегите, които са близо до Рум е тюркски  с еднакви окончания”. Ето няколко стиха от  Кашгари на оригинален булгар език, записан на кирилица от руските преводачи и редактори:

Етил сува ака турур/Текат водите на Етил-река

Кайа туби кака турур/ На скалата се разбиват

Балък телим бака турур/Там  са много рибите  и жабите

Колун такъ кушарур/ Блатата също се пълни

Освен несъмнено тюрксата дума „йълтъбар”, на която ще се спра подробно малко по-късно, в целия си пътепис Фадлан е записал една-единствена оригинална дума на местните хора, която означава напитка от мед. Ето как изглежда откъса, взет от българското и американското издание на университета в Индиана:

„Докато се хранехме, царят нареди да ни поднесат напитка от мед, по тяхному тя се наричаше “суджув”, приготвена същия ден или същата нощ.”

„When we had eaaten, he called for a beverage made from honey which they call  suju, which takes a day and a night to prepare.”.

И така напитката от мед се нарича „суджув” или „суджу”, но въз основа на езиковедските бележки на руския преводач А.Ковалевски можем да я четем и като „сучув/сучу”. Медовината е продукт, който се произвежда от две основни съставки –  мед и вода, към които могат да се прибавят по желание някои подправки. Тя е воден разтвор на пчелния мед. На всички тюркски езици „су” означава вода (на чувашки е „шу”), която е едната основна съставка на напитката. Няма пътешественик от онова време, който да не споменава, че меда е основна храна за туземците и се среща  навсякъде из гъстите гори наоколо. Ал Гарнаги споменава изрично, че местните жители издържат на нечовешкия студ през зимата, само защото употребяват много мед и медовина: „А жителите на Булгар са най-издръжливите от хората по отношение на студа, защото в тяхната храна и питие  преобладава меда, меда при тях е много евтин.”

На тюркските езици „бал” означава пчелен мед. „Бал” !? – спомнете си оригиналното наименование на Ибн Русте на страната – „ал Балкарийа”, изопачено от руските преводачи на “Булгар”. Но и тюрксата дума  за сняг – „кар” се вписва учудващо добре в съчетанието „Бал – Кар”. Връх Елбрус е най-високият връх в Кавказ и Европа, ако приемем, че Кавказ и принадлежи. Връх Елбрус е заснежен през цялата година, там има много и постоянен сняг, върхът и планината”  стърчи изидигнат „кабардисал” над околния ландшафт. Страната, в която се намира се нарича Кабардин Бал кар, а преобладаващата част от местното население са тюрки. В днешна югозападна Турция се намира планината Болкар даг. „Бол” означава „много”, многоснежната планина е известно място за ски туризъм в Мала Азия.

По едно неслучайно стечение на обстоятелствата думата „medos”, която означава „мед” или напитка от мед е записана като оригинална хунска дума от Приск Тракиец, при посещението му в столицата на Атила през 448 тодина. И днес, след хиляди години във всички съвременни езици на територията на Европейска Скития думата „мед” продължава да звучи  без промяна като „мед/мьод”. Тази древна дума я откриваме и в предримска Тракия, една от съпругите на Филип Македонски е гетската принцеса Меда. За тракийското племе „меди”, което обитава долината на Долна Струма между южните склонове на Рила, Пирин, Славянка и крайбрежието на Бяло море се споменава в гръцките и римски извори още от V век преди новата ера. Тукидид (455  пр.н.е.  ок. 397) : „…когато минавали през планината (идвайки) откъм одриската земя, (войските) отдясно имали пеоните, а отляво – синтите и медите”. (Thuk. ІІ, 98, 2.) Страбон (64 пр.н.е. – 23) „География” – Книга 7, глава 5: “Към дарданиатите принадлежат галабриите, на които е…, древен град, и тунатите, чиято земя се слива с тази на медите, тракийско племе на изток.” Тит Ливий споменава областта Медика, чиято локация е пак там:„Галската войска се била разположила около Десудаба в Медика, като очаквала да получи уговореното възнаграждение”. (Liv. XLIV, 26, 6-8; )

През Х век Константин Багренородни в съчинението си „За управлението на империята” свидетелства, че в средата на IХ век  по  местата  на някогашните меди обитават склавите „милинги”: „15. За славяните в темата Пелопонес за милинги, езерити и за плащания от тях данък, както и за жителите на града Майна и за данъка, плащан от тях.

Славяните от темата Пелопонес във времето на император Теофил и на неговия син Михаил се отцепили, станали независими и вършели опустошения, поробвания, плячкосвания, пожари и грабежи. През царуването на Михаил, сина на Теофил, бил изпратен протоспатарий Теоктист, по прякор Вриений, за стратег на темата Пелопонес, с голяма и силна войска от тракийци, македонци и от останалите западни теми, за да воюва с тях и да ги подчини. Той подчинил и покорил всички славяни и други непокорни (жители) от темата Пелопонес. Останали само езеритите и милингите около Лакедемония и Елос.”  На гръцки език „μέλι” означава  – мед, а известието на Константин Багренородни потвръждава днешното съвременно значение на думата „мед”.

Епиграфски паметници

През 1720 г. на път за персийския си поход Петър Първи се отбива да разгледа развалините на средновековния град Булгар. Той  разпорежда да се изготвят точни копия на нагробните надписи и да се преведат на руски език. В изпълнение на неговата заповед са описани 47 надгробни плочи, от които само 3 били нечетливи. Известният натуралист и пътешественик Паллас, който е изследвал района също е описал плочите и данни за това са публикувани в първата част на неговия пътепис. Руският географ, пътешественик и историк  Василий Н.Татищев през 1743-1745 в качеството си на губернатор на Астрахан лично е провел теренни проучвания в района около Сувар и Булгар. Татишчев е и първият изследовател, който твърди, че местните хора са били тюркски народ. През 1767 г. около Булгар минава и Екатерина Велика, която на свой ред също не останала доволна от състоянието на средновековните останки и отново разпоредила на съответния  чиновник да се вземат мерки за опазването и документирането им. Изглежда, че точно между управленията на Петър и Екатерина Велика върху епиграфските паметници  е нанесен истински погром . Голяма част от тях са използвани като строителни материали за стопански и битови сгради. Основите на Успенската църква и камбанарията в Булгар са направени изцяло от надгробни камъни.

През 1815 г. в Казан избухва пожар и изгаря  сградата, в която се съхраняват описите на надгробните плочи, направени по разпореждане на Петър Първи. Работата по събиране и описване на плочите продължила – събрани били 200 изцяло запазени плочи и 400 фрагмента със  запазен текст, но почти до края на ХIХ се изпълнила само първата част от заръката на царя – дотогава никой все още не бил направил успешен опит да се преведе текста, написан на арабска писменост, без да се има дори бегла представа, че плочите са изписани с арабска писменост, но на два езика – арабски и тюркски. Едва през  1864 преподавателят в Петербургския университет Хюсеин Фейзханов публикувал три новооткрити плочи, откривайки  думи, които нямат арабско значение, а се срещат в съвременния татарски и чувашки езици. Откритието на Фейзханов ускорило работата на лингвистите по превода на плочите. Вече било ясно, че на арабски език са изписани  кратки строфи от корана, а на тюркски – имената на починалия, година на раждане и смърт или професия . Така върху фрагмент на плоча бил открит и най-стария надпис от 1223 година. Важен момент в изследването на тези паметници е монографията на руския изследовател Н.И. Ашмарин  от 1902 г., доказала тъждественост между булгарския и чувашкия език, а текстовете на част от паметниците започнали лесно да ги разшифрават на база съвременния чувашки език. През 20-те години на миналия век комисия от учени – А.Б.Булатов, Л.З. Залялетдинов, Н.Ф.Калинин и С.Е.Малов съставят три фотоалбума  с  253 изображения на 273 предмета от 13-14 век, 75 от които били с епитафии. Най-ранния паметник от тази сбирка  е от 1244 година. Изследван , напълно описан и преведен от Г. Ашмарин, днес той не съществува, тъй като вероятно е изгубен. В обобщителния доклад комисията е разделила паметниците на две основни групи, които се различавали по стил на изработване, език и размер . В крайна сметка изследователите стигнали до извода, че езиковите различията всъщност са диалектни разлики на един и същ език тюркски език. Особено ценна се оказала работата на Г.В.Юсупов, които написал дисертация, по-късно издадена като книга „Въведение в булгаро-татарската епиграфика”,1960 г., където паметниците са анализирани и класифицирани по хронология, типология и частично по езиковедски признаци. Работата на Юсупов се характеризира със строга документираност на източниците, оригинални интерпретации на текстове и въвеждане в научен оборот на съвсем нови надписи. Всички паметници от района могат да се разделят в езиково отношение на три вида: на арабски, на тюркски р-език и на тюркски з-език, като допълнително в тюркския р-език се установили две – т/ж подразновидности.

Няколко примера за р/з ротации:  токуз / токур – 9 девет ; жуз/жур –  100 сто; съкез/съкер – 8 осем;  отуз/отур –30 тридесет. Така и Ибн Фадлан описва в пътеписа си една и съща река по два различни начина Джаушър и Джаушъз. Но за нас най-важен е следния цитат на Ибн Фадлан:  „Царят премина през водно пространство, наречено Халджа, до река, позната му под името Джаушъз, и остана около нея два месеца, после поиска отново да премине по вода и изпроводи при хора, познати под името Сууаз, за да тръгнат заедно с него. Те му отказаха и се разделиха на две групи, едната от някакъв си род, която като че имаше цар по име Уираг.”  Чрез р/з ротацията ние разбираме, че народа „сууаз” всъщност означават народа „сууар” . Вече обясних, че корена на наименованието е „су” – вода. Сууаз най-общо означава водните ази/аси –  известна от миналато група тюркски племена, за които има голям брой  древни известия. Повечето от наименованията на племената от групировката на Алмъс съдържат в себе си основата – аз/ас : буртас   , аскал , сууаз. На днешен чувашки език „шу” означава „вода”. Ето така изглежда и схема  на диалектните разлики, в чиято основа е тюркската дума „вода”: „су” – „суваз” –  „шу” – „шууаш” – „чуваш”.

Междувременно се установило, че пожарът в Казан от 1815 година не е унищожил безвъзвратно списъците и описите, направени по заповед на Петър Първи. Копие от тях е запазено в Москва в картографски отдел на

ЦГАДА, със сигнатура ф.192, оп., ед.хр. 1/1. Оказало се също, че т.н. описи на Петър били известни на  много руски и европейски историци от края на ХVIII. Интересни данни за тях намираме в книгата на германския историк Антон Фридрих Бюшинг „Изследване на народите, живели от стари времена в Русия”, 1782  Хале  / Anton Friedrich Busching ,

”Abhandung von den Volern welche vor Alters in Rusland gewohnt haaben”. От десетте части на кригата, едната – № 9 – е посветена на „българи край Волга”. Бюшинг изброява 47 плочи, за които твърди, че само 3 не са четливи и ги сравнява с броя на откритите от Паллас, като намира че последния има списък с 49 плочи, от които също 3 не са четливи. Най – ранните надписи са от 1222 г. – 2 бр., от 1226 – 24 бр. (преди инвазията на Златната орда), а най-късните са от 1333 и 1341 година.

Управленска титулатура

Фадлан назовава Алмъс цар на  племето булгар с арабската дума „малик”. Царе или князе  са и неговите колеги – вождове на другите 3 племена, които са му формално подчинени. Но само Алмъс е наречен с древната тюркска титулатура „йълтъбар” на всички сакалиби. Древната тюркска титулатура е добре известна на учените изтоковеди. Тя е установена върху камък още през първата половина на VII век в един от орхоно-енисейските надписи и се отнася за висш военачалник на Източнотюркски хаганат. „Йълтъбар” се среща и върху паметника на Кюл Тегин (732 год) като титулатурата на военачалник на азите, пленен от Кюл Тегин, а сащо и като титулатури на предводителите на тюркските племена, присъствали на погребението му. Титулатурата се среща и в хроники за това време (Х век), отнасящи се за предводители на тюркски племана от района на Северен Кавказ.

Тюркската управленска титулатура „йълтъбар” е обсолютно непозната в средновековната история на дунавските българи. В един продължителен период от време те са известни от изворите, каменните надписи и металнит печати като архонт, канасувиги и базилевс, а ако приемем Именника на българските князе за истински паметник – и като князе. Само за около 40 години при Муртаг и Маламир управленските титулатури се дублират върху няколко каменни надписа – те едновременно са канасувиги и архонт, а Муртаг е титулуван в една миниатюра на Скилица и с древната тракийска титулатура „базилев” . „Базилев” е царска титла, документирана за пръв път в европейската история върху сребърна октадрахма на Гета (475 – 465 г.пр.н.е.), цар на тракийското племе идони .

Заключение

Това изследване имаше за цел да извърши сравнителен анализ към  определен  исторически момент (средата на Х век)  на материална и духовна култура, нрави, обичаи, език и писменост между дунавските българи и  група от сродни тюркски народи, известни в историографията като „волжки българи”. Основните данни са извлечения от хроники на преки участници в пътешествията.Установи се огромна разлика в степента на развитие на материалната култура между двата народа, която може да бъде измерена с цяло хилядолетие. С ръка на сърцето да попитам – какво би си помислил читателя за народ, който открива камъка като строителен материал през XIII век? С ръка на сърцето – аз сравнявам този народ със степента на развитие на индианците по Амазонка преди колонизацията на испанците. Но дори и ХIII век не е безусловно установен момент, че е започнал този процес. Архитектурните особености на строежите в Булгар показват, че  строителните решения и дизайн са заети от арабската строителна традиция, което е допълнителен довод, че архитекти и майстори строители в началото са били хора от арабския свят. През 1846-1848 година професорът от Казанския университет И. Н. Березин бил поразен от факта, че Булгар нямал външна каменна защитна стена дори и през епохата на Златната орда. Не е възможно  вечер да си легнеш в леглото като събирач на мед от хралупите на дивите горски пчели, а сутрин да се събудиш  архитект или изкусен майстро на монументални сгради. За това са необходими много столетия ежедневна практика.

Различията в духовната област, нравите и обичаите са драстични, без установени признаци на приемственост и заемане. Всички установени различия описват два народа, които никога не са имали пресечни точки в историческото си развитие. По убедителен начин  се доказа, че дори привидното фонетично сходство между „българи” и „булгари”  е плод на множество предразсъдъци, заблуди, манипулации и откровени фалшификации, а сред мотивите за извършването им не бива да се изключват и чисто политическите такива.

Вместо епилог

Само на 10000 км от „Волжка Булгария”, далеч в югоизтока на Африка живее племето суаз. Племето суаз е основен етнос на държавата Суазиленд. А дали пък няма родствена връзка между волжките „суази” и едноимения африканския народ? Въпрос на обективно проучване и анализ. И нищо чудно, ако се окаже, че между волжките и африканските суази има по-близки сходства на култура и нрави, отколкото между нас, българите и тюркските  ни кандидат-роднини.  Предоставям тази идея безплатно на специалистите булгаристи Ярулина, Нурутдинов,  и многобройните им български симпатизанти.

Към Първа част / Към Втора част

Илиян Вълчанов

Източник: iliyanv.blog.bg

Да видим какво представлява т.н. „Волжка България” в началото на Х век, според първите изследователи – Ибн Русте и Ибн Фадлан, чиито впечатления са почти от едно и също време – между 910 и 922 година след Христа. Малка териториална област с малобройно население от 4 сродни северни тюркски племена, намиращи се в начален и съвсем примитивен процес на политическа консолидация под ръковоството на един княз. В същия начален етап е и процесът по приемане на новата религия – исляма. Волжките туземци имат щастието да обитават малка, но за сметка на това много атрактивна в търговско отношение територия  около устието на река Кама при вливането  и във Волга. Двете големи реки обединяват огромните си водосборни райони и заедно с големия брой пълноводни и плавателни притоци образуват гигантска транспортна мрежа, по която могат да се превозват и обменат стоки между Севера и Юга. Мрежата достига през Каспийско море до Кавказ и Персия, удобно пресичайки Пътя на коприната. Успешната търговия и лесните пари са допълвани от дребни, но редовни обири на съседните племена. От север  традиционните експортни стоки са ценни дивечови кожи, роби и млади проституиращи жени, от юг  – живи селскостопански животни, плодове, подправки и занаятчийски произведения.  Същевременно волжките тюрки се намират под политическата зависимост на хазарския хаганат, ситуиран между каспийското устие на Идел и западните брегове на Меотидското езеро. Тази зависимост е по-скоро символична, тъй като освен плащане на данъци и едно заложничество на сина на царя, тя не е свързана с  други отрицателни последици за местните хора. Според Ибн Русте народа балкар (ал балкарийа) се състои от три сорта: барсул, ескел и балкар. Използването на думата „сорт” означава близко родство между тях.Тук е необходимо да отбележа отново, че верни на манталитета си да манипулират,  руските преводачи отново са записали народа като „булгар”. Според Ибн Фадлан, Алмъс е цар на 4 народа, като са назовани три от тях: булгар, суваз и аскал. Ако обощим сведенията на двамата ще забележим, че „асгал” съвпада с „аскал”, „балкар” с „булгар” ,  останалите два са „суваз” и „барсул”.

Останките от някогашните градовете Булгар, Суваз/Сувар и Биляр дават една добра представа за големината на владението на Алмъс. Средновековния град Булгар се намира на 70 км южно от Казан и на 4 км от Волга, близо до днешното село Приволжский. Град Биляр се намира в непосредствена близост до днешното градче Билярск, на 90 км североизточно от Болфар и 45 км  от брега на река Кама. Средновековния Сувар е ситуиран в околността на съвременното село Кузнечиха  – намира се на 45 км югоизточно от Болгар и на 60 км югозападно от Биляр. Сведенията на Ибн Фадлан напълно доказват разположението и разстоянията между тези три най-важни места. Ето какво ни е написал Фадлан: „Пристигането ни при него беше в ден неделя, когато беше изминала 12-ата нощ от месец мухаррам, година триста и десета, а разстоянието от Ал-Джурджания до него беше 70 дни. Ние останахме в юртите от неделя до сряда. Те бяха определени специално за нас. Чакахме, докато се събраха царете, предводителите на неговата страна, за да присъстват на четенето на писмото на халифа. Когато настъпи четвъртък и те се събраха …”

От текста се вижда, че от неделя до сряда вечерта пратениците са тръгнали от седалището на Алмъс към другите по-нископоставени царе и са се върнали в рамките на 4 дни. Можем да си представим алмъсовото владение като приблизителната територия между Русе, Разград, Силистра и река Дунав. От трите средища Булгар има стратегическо предимство пред Биляр и Суваз, защото се намира почти до река Волга. Не е случайно, че точно там  е определено мястото за акостиране на плавателни съдовете, заедно с тържище, складове и места за отсядане на търговците. Поради тази причина постепенно името „булгар” получава по-голяма известност и се превръща  в своеобразна търговска марка.

В следващата част ни предстои да направим сравнение на материалната култура, езика, писмеността, нравите  и обичаите на местноото население и ги сравним с тези на европейските българи от първата четвърт на Х век.

Материална култура

Във времето,  когато Голямата базилика в Плиска е една от най-големите и представителни сгради в Европа,  дворецът на Крум или Муртаг като архитектурнен план и строителна технология е копие на двореца на Диоклециан в Салона, а цар Симеон  е кесар или съимператор на Ромейската империя и в центъра на Константинопол  е издигнат  негов бронзов паметник, живота във волжкото владение на Алмъс  протича сякаш в епохата на Адам и Ева. Местните туземци живеят в палатки, палатка – но по-голяма от обикновените  представлява и „двореца” на Алмъс. Тухлата, керемидата, камъка и бетона са абсолютно непознати материали. Непознато е и дървото като строителен материал. Единствените дървени сгради са построени до пристанището и са собственост на руските търговци. Няма изградени пътища, липсват елементарни защитни съоръжения около населените места като ровове, насипи или стени. Затова и преводачът на руското издание в бележките си срещу името „Булгар” е записал – страна или град? Арабската дума за  град  е „мадина”, а Фадлан я използва само при споменаване столицата на хазарите. Както вече споменах, „булгар” при Фадлан има смисъл както за населено масто, така и за област, но авторът използва друга арабска дума – „балад”, което означава  страна или местност. Очевидно Фадлан е бил затруднен да използва думата „град”  за седалището на Алмъс, защото на практика град в общоприетия смисъл на думата няма , а вместо него е налице обширна равна поляна, върху която са разпънати шатрите на населението. Тук е уместно да припомня  подзаглавието на манипулатора Ахмедзаки Тоган, в което твърди, че пътуването на посолството е до „столицата на волжките българи”. Сто и десет години по-късно, през 1136 г.  Абу Хамид Ал Гарнати – Испанеца посещава Булгар и отбелязва наличието на голям прогрес –  Алмъсовата поляна вече има облик на град, къщите са построени от боров материал, а селището е оградено от дървена защитна стена, за която е използван  дъб.

Няма сведения от Ибн Русте и Ибн Фадлан, от които да съдим за наличие на развито занаятчийство – металообработване, керамично производство, килимарство и други. Последният споменава за интересни вещи, които е видял в шатрата на Алмъс – килими, скъпи съдове и брокат, но всички те са внос от далечни страни. Дори царския шивач е арабин, жител на Багдад. Сто години по-късно Абу Хамид  – Испанеца потвърждава, че ситуацията с металообработването не се е променила, металите и металните изделия продължават да се внасят от други страни. Ето какво пише той по този въпрос: „А тези мечове, които доставят от страните на исляма в Булгар, носят голяма печалба. След това булгар ги пренасят във Вису, където живеят бобрите, след това жителите на Вису ги носят на Йуру и те ги купуват за самурени кожи, за роби и робини.”  Тази сведения контрастират силно на ситуацията в Дунавска България – почти няма средновековно селище, в което да не е развита собствена металургия, металообработка и керамично производство. Противоречиви са сведенията и за селскостопанскаата култура на местните жители. Ибн Русте твърди, че ал-балкарийа са земеделски народ и отглеждат много видове зърнени култури, като пшеница, ечемик, просо и други. Същият автор обаче казва, че в страната им преобладават гъстите гори и блатисти места. Със сигурност можем да твърдим, че по това време владението на Алмъс попада изцяло в зоната на Великата тайга и лесостепите и степите се намират извън контролираната територия. Логично би било да мислим, че при тези климатични условия, производството на зърнени храни ще бъде проблемно, дори невъзможно. Ибн Фадлан потвърждава, че зърнените храни присъстват на местната трапеза и че хората ги отглеждат, без да отрича изрично, че част от тях се внасят от съседни страни. Сигурно е обаче обстоятелството, че местните  не умеят да съхраняват зърното и то бързо става негодно за консумиране и опасно за здравето. Ето какво пише Фадлан по въпроса: „Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо  е да поднесе на царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите нагощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз,  пшеница, която не е съвсем добра, черна и воняща, а те нямат и помещенияда складират провизиите си, копаят кладенци и закопават храната си втях. По този начин само след като изминат няколко дни, тя се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва.Те нямат масло [маслинено, зехтин], нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им.”  Според Фадлан лошата и развалена храна е сериозен проблем здравето живота на туземците: ” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни. В нея [в страната] те в по-голямата част от случаите умират от болки в стомаха, дори се стига и дотам, че това се случва и при кърмачетата.” От този текст можем да направим определени изводи не само за ниското качество на живот, но дори и за интелектуалното ниво на волжките „българи”.

Няма никакви данни за развитие на животновъдство във всичките му форми. По тази причина в диетата на местните липсва мляко и млечни продукти. Тази особеност контрастира рязко на известията на хронистите, че траки, скити и българи са традиционни млекопийци. Според двамата автори, хората на Алмъс ползват в ежедневието си коне, но изглежда, че нямат традиции в развъждането им.  Набавят си ги чрез грабеж от съседния народ буртас, чиито основен поминък е именно животновъдството, за което съобщава  Ибн Русте.

Външен вид

Без да описва отделно външния вид на местните хора, Ибн Фадлан ни е оставил достатъчно данни, по които можем да получим представи за техния облик. Маршрута на посолството започва от Багдад, преминава през Иран и заобикаляйки страната на хазарите се отлонява на изток към Средна Азия, след което прави завй на запад по посока на Атил, за да достигне до земята на Алмъс. Така пътя на Фаблан минава единствено през тюркски племена. Първата му среща с русите го впечатлява много и той описва техните характерни черти, с които те се открояват не само от жителите на Средна Азия, но и от „волжките българи”: „ Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на р. Атил. Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми – с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси, с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън.Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях.”  Откроява се и тяхното облекло, което е различно от всички останали, които живеят на левия бряг на Атил. Следователно можем да приеме, че „волжките българи” са антипод на русите – по-ниски, брюнети  и с тъмен, матов цвят на кожата. За  матовия   ( изглеждащ нездрав)  цвят на кожата Фадлан изрично е записал следното си впечатление:” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни.” Впечатленията на Фадлан за външния вид на русите съвпадат с описанията на европейските хронисти за траките и европейските скити – хуни, алани, гети и др., т.е. за етническия микс на дунавските българи, които са  едри и силни хора. Археологическите разкопки на некропола край с. Кюлевча , датиран към първата четвърт  на IX век разкриват,  че 28%  от погребаните войни в масовия войнишки гроб са били с ръст от 1.80 м  и повече . Сред индивидулните погребания на обикновени хора също се срещат скелети с ръст над 180 сантиметра.

Когато в началот на ХХ век археолозите започнали да разкопават некрополи в Източен Туркестан и да откриват отлично запазени мумии на бели, русокоси и червенокоси хора, историците получили визулно потвърждение на твърденията на древните хронисти за характерния масов обичай на траки, илири и европейски скити да татуират телата си. В това отношение Ибн Фадлан  направил същото като Херодот, Страбон и Амиан Марцелин – описал силното си впечатление за татуировките на русите: „Мечовете им са плоски, с бразди по тях, франкски  и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани изображения на хора и предмети и на други подобни.”  Татуирането, като вековна традиция сред скити и българи било чуждо както за ал-балкарийа, така и за всички тюрки, които посолството срещнало по пътя си.

Нрави и обичаи

Ибн Фадлан е описал достатъчно подробно погребалните обичаи на волжките туземци: „И когато при тях умре мюсюлманин или когато почине съпругът на някоя жена хорезмийка, то те ги измиват според мюсюлманския обред, после ги карат на каруца – едвам-едвам, в ръцете им е поставено знаме, докато не достигнат мястото, в което ще ги закопаят. Като пристигнат там, те го свалят от талигата, поставят го на земятя, след това изкопават в тази линия гроб, правят и странична пещера и го погребват. Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.” На пръв поглед в текста става дума за обичай при погребване на мюсюлмани. Но Фадлан също е мюмсюлманин и очевидно  необичайността на ритуала  го е провокирала да го опише. Всъщност Фадлан е описал много добре спецификата на т.н. нишово погребение, при което след изкопаване на гроба се издълбава встрани ниша и покойника се поставя в нея така, че над него да има здрава ненарушена почва. Това изглежда  е нещо съвсем ново и непознато за мюсюлманина Ибн Фадлан  и  по-скоро е свързано с културата на местните хора, преди приемане на исляма. Въпреки всичко  последното изречение звучи обобщаващо, че погребалния обичай се прилага за всички жители, а не само за приелите исляма: ”Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.”

Нишовите погребения са непознати за културата на дунавските българи. При общо проучени  над 3000 средновековни гроба на територията на България, които са датирани VIII – IX век,  археологически разкопки са установили едва 20 нишови погребения (0.7%), от които в некропола при с. Кюлевча – 16, с. Ножарево   2 и Девня 2. И днес в България нишовите погребения се практикуват само от българските тюрки –  турци и татари. При българите мюсюлмани (помаци) от Западните Родопи обаче, нишовите погребения са непознати. Можем да обобщим, че Ибн Фадлан е описал един начин за погребения на хора, типичен за тюрките, а не за мюсюлманите.

Брак и секс

Траките, европейските скити и българите са известни със своето многоженство (полигамия), разбира се във времената преди приемане на християнството. Този факт винаги е впечатлявал съседните народи, които са били моногамни , особено гърците не пропускат възможност да пишат за екзотичните нрави на техните балкански съседи. И наистина, Фадлан свидетелства не само че русите, като истински северни скити  многоженци, но и фокусира вниманието си върху необузданите им оргистични  сексуалните  нрави. При т.н.”волжки българи” няма данни за такава полигамия, още повече, че ислямската религия не я забранява и възпрепятства.

Ибн Фадлан описва еднаквото крайно строго отношение към свободния секс, изневярата и педерастията на различните тюрски народи, които са абсолютно неприемливи за обществото им, а установините прояви се наказват безусловно със смърт. Ето какво е писал Фадлан за  огузите: „Те не знаят що е разврат, но ако забележат или разберат нещо, свързано с него, ще накъсат на парчета тази личност на две в най-буквалния смисъл. Съединяват клоните на две дървета, връзват човека на клоните и го пускат едновременно и намиращият се там се разкъсва.” За педерастията: „Педерастията и педерастът се наказват много строго. Действителен случай: веднъж в Кударкин  – правоприемника на  царя на тюрките, [някой си] от жителите на Хорезм се отбил при един стопанин за покупка на овце. Тюркът имал голобрад син. Хорезмиецът непрекъснато го ухажвал и го канел при себе си. Най-накрая, момъкът изпълнил желанието му. Тюркът незабавно подал жалба до Кударкин. Последният му наредил: “Събери тюрките.” Той изпълнил заповедта. Когато те се събрали [той] попитал тюрка: “Искаш ли да го съдя действително или наужким?” Той отвърнал: “Действително.” Заповядал му: “Доведи сина си!” Довел го. Той казал: “Би следвало и той, и търговецът, и двамата да бъдат убити!” Аналогична ситуация Фадлан описва и при хората на Алмъс: „Мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеяние, а за това няма и възможност. А който си позволи да блудства, независимо кой е той, оковават го с 4 железа [като палешници], завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това ги разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилата се е жена. След това закачват всяко парче от него или от нея на едно дърво.” През средата на ХIII век Вилхелм (Гийом) де  Робрук минава през владенията на Златната орда от Константинопол до Монголия и пише почти същото за нравите на татарите в „Пътешествие до източните страни”: „Убийството на човек те наказват със смъртна присъда, също както при извършване на сношение не със своя жена.”

Законът за съдене на хората (Законъ соудный людьмъ) е оригинален акт на българското средновековно право, без  аналог във визатийското. Приема се, че ЗСЛ изразява българското обичайно право, адаптирано през нормите на християнската религия, т.е. става дума за закон от същия времеви хоризонт, в който се случва пътуването на Ибн Фадлан. От общо 32 члена текст  в ЗСЛ в  са предвидени 10 члена – от 4 до 13, които третират в детайли казуси, касаещи пълна гама сексуални отношения между хората. Забележителното е, че за никоя простъпка в областта на секса и изневярата между съпрузи не е предвидено смъртно наказание. Това е сигурна индикация, че между нравите на дунавските българи и крайволжките туземци няма никакви допирни точки.

4. Който си има жена и сблуди с робиня, като се хване безчинницата, князът на тая земя трябва да я изгони извън земята и да я продаде в друга земя, а цената й да се раздаде на сиромаси.

Също блудникът трябва по Божия закон да се отстранява от божите раби, и до 7 години да се подложи на пост: извън Божия храм да стои две години във време на литургията; две години да влиза в черква само до светото Евангелие, а другото време да стои вън; други две години да служи литургията [само] до “Верую во единого Бога”; а в 7-ата година да стои на цялата [литургия], но да не взема (да не яде блажно); а като се сключи 7-ата година, да яде всичко. Длъжен е 7 години само хляб да яде и [да пие] вода.

5. Който [неженен] блудствува с чужда робиня, да плати 30 стънлеза (жълтици) на господаря на робинята, а сам той да се подложи на пост 6 години, както казахме и да не се продава. Ако е сиромах, против волята му имотът му да се даде на господаря на робинята, а сам да се предаде на речения пост.

6. Който чернец (калугер) блудствува, според светския закон да му се отреже носът, а според църковния – да му се наложи 15 години пост.

7. Който се ожени за своята кума, по светския закон и на двамата да се отрежат носовете и да се разлъчат, а по църковния – да се разлъчат и да се подложат на 15 години пост. А редът на поста е такъв: 5 години да стои вън, да плаче и да слуша литургията; 4 години да стои в черква до светото Евангелие; 3 години до “Верую во единого Бога” и 3 до края, и все да е на хляб и вода. Така, като се свърши срокът, в 16-ата година всичко да яде.

Същото наказание да получи оня, който обладае дъщеря си от светото кръщение; също и тоя, който се намери [че блудствува] с мъжетница.

8. Кога някой посегне на девица още девствена, против волята на родителите й, после, като се помирят, ако той пожелае да я вземе и родителите й се съгласят, да стане сватба.Ако ли той изведнъж вземе да не рачи, тогава, ако той е богат, трябва да даде на девицата за срам 6 литра злато, сиреч 72 стънлеза; ако подобни няма, да даде половината от имота си; ако ли е сиромах, да го бие съдията на страната и да го изгони от своята област. Да се подложи на пост 7 години, както писахме.

9. Който посегне на девица още девствена в пусто място и насилствено, гдето няма кой да й помогне, да се продаде, а имотът му да се даде на девицата.

10. Който посегне на девствуваща преди 20-ата й година, то да се продаде всичкият му имот и да се даде на девицата; също и ако някой стори подобното и на годената. А по църковния закон всички се подлагат на пост 7 години, както казахме по-преди за случая ат мъжетница.

11. Който посегне на сгодена девица и с нейна воля да е извършил това, да му се отреже носът.

12. Които извършат брак при кръвосмесителство, да се разлъчат.

13. Който има две жени, да напусне по-сетнешната с децата й и да се бие. А по църковния закон се подлога на пост 7 години.

Към Първа част / Към Трета част

Илиян Вълчанов

Източник: iliyanv.blog.bg